Виктор Пелевин
Батман Аполо (13) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

Щитът на родината

Закъснях за срещата в Залата за приеми. Когато влязох, Енлил Маратович мъмреше притиснатите в ъгъла халдеи:

— Мюсюлманите имат пророк! Евреите са богоизбрани! Американците имат свобода! Китайците — пет хиляди години история! А ние — нищо. Нищо, за което дори да ни оскърбят. Петдесет милиона натръшкахме — и не ни се зачита. Обратно! Казват ни да се извиним на английското разузнаване! Ето как западните халдеи работят! А вие… Колко години вече в отговор нищо не можете да дадете! Дъним се даже по тактическите въпроси. Всички дискурси засрахте. Русия не е в състояние да създаде нито един ударен симулакрум, способен да се конкурира на информационното бойно поле с чуждестранните образци… Ни-то е-дин! Позор! Какво да ви правя, да ви прережа гърлото и да ви изпия кръвчицата, за да разберете колко сериозна е ситуацията?

— Работим — едва промълви Калдавашкин.

— Искам да видя резултати, разбра ли? Резултати!

Енлил Маратович най-накрая ме забеляза и кимна сърдито.

— Добре — каза той, като се успокои. — Всички сме налице. Време е да започваме.

Калдавашкин сложи на земята дипломатическото си куфарче, отвори го и приведе в бойна готовност намиращия се там прожекционен апарат. По всичко изглеждаше, че предстои демонстрация.

— Тук няма ли екран? — попита той.

Енлил Маратович посочи тавана.

— Ей там горе. А какво точно ще ни покажете?

— Финалната фаза, както заповядахте. След осем цикъла и шест разклонения.

— Да не би да сте изчислили всичко докрай? — учуди се Енлил Маратович.

— Да — отговори Калдавашкин. — Работата е отговорна. Цели нощи не сме спали.

— Хайде, започвайте.

В залата беше полутъмно, затова нямаше нужда да се гаси осветлението. На тавана се появи блед правоъгълник от светлината. А след това препълнена зала с хора и дълъг подиум с надпис „Гражд@нка ГламурЪ“.

На подиума дефилираше манекенка със сложно аранжирани разноцветни парцали, нещо като шалчета, прикриващи гърдите и бедрата. Като стигна края на подиума, тя обхвана с ръце раменете си и отметна главата назад, изобразявайки топяща се от огъня на страстта свещ. След като няколко секунди стоя замръзнала в тази поза, тя предизвикателно погледна в обектива и каза:

— Карголиберализмът като състояние на духа се появява тогава, когато човек, живеещ в общество на несправедливост и на лъжа, вижда около себе си група хора, ползващи социални преференции по неизвестни причини…

Тя разтвори ръце и горната част от одеждата й падна на пода, като откри бледолилав сутиен, плътно пристягащ силиконовите й гърди.

— Като наблюдава елита — извивайки се, продължи тя, — човек усвоява ритуалните възклицания, характерни за него, като по този начин получава символичното право на социални преференции — обикновено единствено в собствените си очи.

На земята паднаха още няколко разноцветни парцала и моделът остана само по копринено лилаво бельо и обувки с висок ток.

— Мнозинството от хората мислят, че като застанат на въображаемата опашка за безплатна супа от костенурки, това означава „да споделят идеологията“ — не спираше да говори тя. — Класическият либерализъм е едно от висшите хуманистични постижения на човечеството. Дори да се изхитриш да направиш от него мръсна съветска лъжа, това е уникално ноу-хау на руския придворен интелигент, който се навърта около властта и вече четвърт век работи като помагач на джебчиите. Да превърнеш думата „либерализъм“ в най-мръсната национална псувня, означава да маргинализираш цялата нация, като изтикаш народа й в периферията на световния прогрес. Чисто недоразумение е руските мафиоти консилиери да се наричат „либерална интелигенция“. Съществуващите за това основания не са повече от основанията на онези африкански шамани, които продават своя народ, а ние ги наричаме „европейци“ само защото носят холандски дантели по време на своите ритуали. Подобно нещо е възможно само в общество, което осемдесет — а вече ще станат сто — години е живяло в лъжа, която го е просмукала…

Като се завъртя като пумпал няколко пъти, тя рязко спря, със сила заби токчето си в пода, а после изгуби интерес към камерата и тръгна обратно по подиума. По пътя се размина с момиче с тъмномаслинен тен, нагиздено с някакви весели пера, с изписано лице и с истинско копие в ръка.

Момичето с копието приличаше на валкирия, добре гледана и умерено подивяла на петзвезден плаж. Облеклото й предполагаше по-експресивна презентация. Така се и случи. Като пристъпи към края на подиума, тя размаха копието и изкрещя в камерата:

— Ти вдиша въздуха на свободата! Ти заявяваш: няма да смуча мръсния кур на туземни чекистски царчета! Ще духам само на сертифицирани международни компании на световно ниво! Защото това е въпрос на достойнство! Улулу! Но ти още не си разбрал, бедни мой, че именно близкото до тебе чекистко царче е насоченият към теб сертифициран кур на международните корпорации, защото силите на доброто винаги ще намерят общ език, а освен тях в света отдавна нищо друго не е останало! Улулу!

С това „улулу“ тя хвърли копието в залата, обърна се и гордо се оттегли.

Насреща й вървеше друго момиче с пъстро дълго сако, под което стърчаха тънки ленти от прозрачна материя, украсени с мъхести червени звезди.

— Главната задача на руския либерален истеблишмънт — започна тя, като се въртеше на триста и шейсет градуса — е да не допусне властта да се измъкне от похлупилата го чекистка хунта. Именно затова всички телевизионни предавания, показващи стълбовете на либералната мисъл, предизвикват у зрителите отвращение, страх и некоректни политически чувства, за които интелигентният човек не си признава дори насаме. И това е основната тяхна функция…

Тя разкопча сакото, свали го от раменете си и то плавно се спусна на пода. Върху нея останаха едва закрепените прозрачни ленти с мъхести червени звезди. Това изглеждаше и красиво, и страшничко. Звездите приличаха на нещо средно между цветя и язви.

— Щом земята започне да се клати под чекистката хунта — продължаваше да говори момичето, като извършваше движения с бедрата си, като че въртеше невидим обръч, — карголибералната интелигенция формира поредния „комитет за свободна Русия“, който така отвратително напомня за седемнайсета и деветдесет и трета година, че предизвиква у зрителите повръщане, примесено с пристъп на стокхолмски синдром, а чекистката хунта получава седемдесет процента от гласовете. След което карголибералите няколко години се плюят заради народа, който им се е паднал, а народът виновно отвръща поглед…

Сега тя въртеше бедрата си с такава яростна скорост, че лентичките, прикриващи тялото й, вече нищо не криеха.

— После цикълът се повтаря — говореше тя, като едва сдържаше дишането си. — Карголибералното и чекисткото подразделение на този механизъм са елементи от една и съща джебчийска схема, нейният силов и културен аспект, ин и ян, които са немислими един без друг — както Висшето училище по икономика^[1] и кръгът „Озеро“^[2]…

Тя направи последни движения с бедрата, толкова бързи, сякаш маха от себе си обръча, обърна се и си отиде.

— Ясно — каза Енлил Маратович. — Ще носят всичко светло и ляво. Достатъчно.

Светлият правоъгълник на тавана замря.

— Защо думата „гламур“ е с буквата „ъ“, а в думата „гражданка“ има някакъв знак?

— Ами това са знаци от младежката култура — отговори Самарцев. — Ние ги наричаме мемокодове.

— Мемокодове? — отново попита Енлил Маратович. — Какво е това?

— Такъв… Как да го кажа… Такъв спецтаг, който показва, че информацията идва от млади, модерни и светли сили. От самите недра на креативната класа.

— И за какво е всичко това?

— С помощта на такива тагове може да се повишава степента на доверие към собствената информация — започна да обяснява Самарцев. — Или да се понижава степента на доверие към чуждата. Ако вас ви обвинят граждани, които не владеят културния код, достатъчно е да представите няколко правилни мемокодове и всяко обвинение по ваш адрес ще се окаже абсурдно. Разбира се, ако сте облечени с правилната фланелка и в нужния момент кажете „братле“ или „яко“.

— Рама, ти разбираш ли какво говори? — попита Енлил Маратович.

Аз кимнах.

— Креативна класа? Кои са тия?

— Това са тези, които се плацикат в торентите и серат във форумите — отвърнах аз.

— И какво още правят?

— Още ъпдейтват в туитър.

— А с какво живеят?

— Като всички — обясни Калдавашкин. — С рентата от нефта. Все пак нещо тече.

— Те и в Америка вече са се надигнали — добави Самарцев. — Нещо като народа на Рим. Изискват уелфеър и контент, както по-рано хляб и зрелища. Цялата им демокрация се върти около това.

— Разбрах — каза Енлил Маратович. — Ето така говорете винаги — кратко, ясно и по същество. От всички страни чувам за тези интернет маниаци, но ме мързи да ги хапя. Рама, ти тук си най-креативният. Кажи, убедиха ли те тези хахави кодове-модове?

Почувствах, че трябва да сложа на мястото им тези умилкващи се халдеи.

— Не е лошо — отбелязах аз. — Но има пропуски. Протестът от страна на гламура е разкрит. Но гламурът от страна на протеста — не. Например пламенен революционер, облечен не просто със сако, а с правилното сако. Акцент. Разбирате ли?

— Разбира се — потвърди Щепкин-Куперник.

— Съгласете се — продължих аз, — че това е повече от пламенен революционер.

— Вземам си бележки.

— Правилен революционер с пламенно сако — пошегува се Самарцев. — Може да го уредим. Някъде в Казан.

— А вие — продължих аз, като се обърнах към него — трябва да поработите върху заглавието „Гражданката Гламур“. Звучи вехто. По съветски. Като сериал за лекарите убийци. И още, не заменяйте в руските думи буквата „а“ с маймунката от електронната поща, това е остаряла форма от миналия век. Мемокодовете бързо се вмирисват. Внимателно трябва да се използват. Особено ако не сте много млади и душата ви вече смърди.

Самарцев се захили и се опита да ме бодне с пръст в корема. Явно не разбираше от дума.

— Ще го имаме предвид — каза Калдавашкин. — Наистина е по-добре да махнем „Акела“^[3]. Стои някак вторично.

— Апропо — небрежно проговори Щепкин-Куперник, — относно хахавината. Обърнете внимание колко бързо мейнстриймът прагматизира антимейнстрийм контента, който се изработва от интернет обществото, за да се дистанцира максимално от него! Това просто е някакъв ад.

Той изговори „ад“ с особен акцент, за да обозначи подразбиращия се твърд знак. Самарцев имаше намерение да каже още нещо, но Енлил Маратович явно съобрази, че ако халдеите един по един започнат да представят всички мемокодове, които познават, за да покажат колко са млади, това може да продължи дълго.

— Добре — махна с ръка, — сега дайте същия фрактал и за дискурса.

— Да минем по дискурса — предложи Калдавашкин. — На три цикъла. Искате ли да видите края? Където е разреждането? Материалът е суров, само за ориентация.

— Давай.

Калдавашкин се наведе над прожекционния апарат.

На тавана се появи притъмняла гора. Горяха няколко огъня, около които седяха, както ми се стори, младежи от улична банда. Между огньовете и гората се издигаше цяла редица от знамена с тесни ивици плат по дължината на дръжката, съвсем като във филмите на Куросава. Знамената бяха бели с червен сърп и чук. На техния фон грозно чернееше съвременна тачанка — пикап с монтирана в каросерията тежка картечница.

До картечницата стоеше мъж с бръсната глава и черни очила. Носеше тясно кожено яке с гейска кройка и беше препасал бяла лента на челото с червен сърп и чук. Малко по-голям на години от младежите, които го слушаха.

— Проблемът не е в това — забоботи той, — че през деветдесетте години няколко измамници откраднаха много пари. Проблемът е, че новата история на Русия разврати народа завинаги, без всякаква надежда за изцеление. Как да учиш децата на честен труд, след като цялата им вселена е възникнала вследствие на взрива на една ослепителна кражба. И е резултат на чий честен труд? На този, който е откраднал преди заповедта да бъде честен? Както каза един офицер от ГАИ^[4], и тези хора ни забраняват да си бъркаме в носа със стоппалката… Господа! Вие сериозно ли искате да издигнете обществения морал, като забраните псувните? Не е достойно по телевизията да се бръщолеви за нравственост, докато не удушат и последния кох^[5] с червото на последния чубайс^[6], докато продължава да съществува така нареченият „елит“, тоест онази организирана група лица, които по предварителна уговорка осраха една шеста част от света, след което си написаха астрономически бонус и отлетяха за Лондон, като оставиха хората тук да мигат на парцали. Тези хора със своя вечнозелен гешефт се надяват да се запазят при всяка власт, което обезсмисля романтичния хоризонт на една бъдеща революция. Започваш да разбираш, че в днешна Русия думата „революция“ означава само едно — освен ръждивите челюсти на ГУЛАГ^[7], които вече са разфасовали и продали, те искат да припишат на свое име цялата земя и вода, както и въздуха, като ни подготвят за това, както и миналия път, с каскада от остроумни куплети. Vive la liberte!

В мозъка на някой от седящите младежи явно проработи някакъв тригер^[8] и той два-три пъти плесна с ръце. Избухнаха аплодисменти. През това време ораторът успя да си поеме дъх.

— Но нека да бъдем реалисти — продължаваше той, — тоест, ако се изразим на съвременен руски, да бъдем постмодернисти. Само да погледнем от другата страна на барикадата, и става ясно. Тя е същата. Разбира се, корупцията е отвратителна. Но най-отвратителната форма на корупция е борбата с корупцията по даден сигнал. Вероятно нова Русия отново ще поеме у себе си най-лошото, създадено от историята, и ще обедини властта на порасналите момчета с елементи от африканския опит в рамките на един нов, неизучен криптоколониален модел, осенен от Светия дух. И ако има още някаква гадост, приятели, която не съм споменал в краткия си обзор, не се съмнявайте, че тя ще присъства в либерално-джамахирското бъдеще…

— Какъв е тоя Дантон? — попита Енлил Маратович, когато правоъгълникът на тавана замря. — Кого клатим?

Самарцев се изкашля.

— Нали искахте да е по-разкрепостено.

— Да, добре — каза Енлил Маратович. — Не ви ругая. Хваля ви. Но трябва да се шлифова. Да впрегнем, така да се каже, и други дискурси. За баланс. И без тези левотии на комунягите — омръзва. По-добре… Не знам. Да е по-народно и по-пасхално. Отбележи си. И помисли.

Самарцев кимна.

— Давай следващото.

Картинката на тавана мигна. Пикапът с картечницата изчезна и се появи превключване на телевизионни канали. Тръгна откъс от мрачен сериал, заснет в съответствие с каноните на новата искреност, с ръчна камера, която трепереше от истините в живота. Но не успях да разбера какво става — картинката на екрана се размаза и друга картинка на петна прекъсна сериала. Видимо това трябваше да демонстрира несанкционирана връзка в ефира.

Видях типичен скайп сетинг: две мачете на кръст на стената и човек с маска на Гай Фокс. В първия момент го взех за халдей, но после съобразих, че маската е от бяла пластмаса. Човекът явно не знаеше, че предаването е започнало, и гледаше своето отражение в огледалото. Като разбра, че е вече в ефир, Гай Фокс се стресна и на мига проговори с бързо темпо, сякаш искаше да вмести колкото е възможно повече информация в отпуснатите от цензурата секунди:

— В условията на завземане на нефтено-газовата рента от група възрастни алфа-самци^[9] единствената технология за размножаване, достъпна за младото поколение, е то да се отдели от социума чрез непроницаема културна тайна, за да привлече в мъглата й непотърсените бета-самки. Революционната работа тук е извън всякаква конкуренция. Затова съвременният революционер се сражава не за народното щастие, а за плацдарм в информационното поле, нужен му, за да започне оттам борбата за разпространение на своя геном. А след това и за народното щастие… Когато накрая настъпи моментът за подвиг, в информационния поток вече няма да има революционер. Ще е изчезнал, защото всичките му сили ще са заети в борбата за успех на личния му биологичен проект…

Докато той говореше, аз успях да забележа странните думи „DER NEUNUCH“^[10] и „НЕОСКОП“ над кръстосаните мачете и провиснал на стената свитък с едро изписан цитат: „Блажен е този, който сам се е скопил за Царството небесно“.

— Какъв извод трябва да направи от това истинският, а не паркетният революционер от Фейсбук?

Гай Фокс загрижено погледна часовника си и изведнъж — в съответствие с учението си — изчезна от информационния поток.

Картинката отново се смени.

Виждаше се митинг пред храма „Христос Спасител“. Над море от разноцветни хоругви се издигаше сцена, където пред микрофона стоеше развълнуван млад човек с бяла плетена шапчица със зелени конопени петолистничета. Човешкото море пред него заплашително тътнеше.

— Правата на хомосексуалистите — крещеше младежът, като се стараеше да надвика тълпата — са свързани с рекреационния секс, тоест със секса за удоволствие, а не с детеродния. Разбира се, всеки трябва да има своето право. Но този проблем е логично да се разглежда в контекста на рекреационното използване на субстанцията. А от тази гледна точка е непонятно защо содомията и лесбийският грях са легализирани, а кокаинът и канабисът — все още не. Да, ние сме съгласни, че всеки гражданин е в правото си сам да се разпорежда с частите на своето тяло. И това се отнася както към гениталиите, така и към покритите с лигавица органи с двойно предназначение. Същият подход трябва да се прилага към дробовете, вените и главния мозък по отношение на фармакологичните вещества! Господа депутати, разглеждайте тези препарати като набор от химични страпони, ако така ще ви е по-лесно да разберете! А днес в обществото е налице твърде опасна асиметрия…

Младежът ловко се извърна от хвърления по него розов презерватив, пълен с вода, и продължи:

— На хомосексуалистите е разрешен половият контакт помежду им per se, но те настояват за правото да се наричат семейство — и даже да се венчават в църква. В контекста на легализацията това би било аналогично на правото да се причестяваш по време на религиозните тайнства не с вино, а с хашиш и амфетамини. Ето къде трябва да е днес фронтът на борбата! Ние изоставаме с цяла епоха. Задушават ни мракобесието и застоят по най-възловите въпроси, свързани със съвременния начин на съществуване. А цялото внимание на обществото е привлечено към обратни…

— Достатъчно — отсече Енлил Маратович.

Митингът на тавана угасна.

Самарцев пристъпи към Енлил Маратович и му подаде доста дебеличка папка. Даже не разбрах откъде я извади.

— Ето тук е изложено всичко по направления. На пишеща машина, както обичате.

— И за какво ми е да го чета? — каза Енлил Маратович. — Я дай по нашенски…

Той наведе главата си и Самарцев уплашено се отдръпна. На шията му се появи малко петънце кръв. Енлил Маратович поклати глава и го погледна изпод вежди. Самарцев почервеня. Изобщо не си представях, че този човек умее да почервенява. Енлил Маратович му размаха пръст.

— Ах, кучи сине! — изруга той. — Как не те е срам?

— Извинете — отвърна Самарцев и почервеня още повече.

— Великият вампир ще те извини — каза Енлил Маратович. — Не е моя работа. А ти ще живееш с това.

Самарцев тъжно кимна.

— Добре, добре — смили се Енлил Маратович и притвори очи. — Нямам повече въпроси. Давай по проекта… Така… Така… Почакай. „Самопрезентацията като двигател на политическия протест…“ Обратното не е ли по-правилно?

— Не — отговори твърдо Самарцев. — Политическият протест като двигател на самопрезентацията, това вече са го правили. Миналия век. А самопрезентацията като двигател на политическия протест реално е нов израз. На моя отговорност.

— Добре — съгласи се Енлил Маратович. — Макар че не те разбирам…

Стана ми жал за Енлил Маратович, който май си развали деня с това ухапване. Но той изглеждаше величествено и непроницаемо, както се полага на вампир от неговия ранг. Обърна се, доближи се до черния базалтов трон, седна и се сля с него. Приличаше на черна правоъгълна грамада с бледо лице. После от грамадата се отдели ръка, пошари около трона и взе балалайката, която беше облегната до него. Не бях я забелязал поради черния й цвят.

Балалайката беше покрита с палехски лак^[11], върху който се виждаха тънки златни извивки, завършващи контура на нещо крилато и двуглаво. Черният резонатор проблясваше заплашително, като сталински кончови от платното на художника Налбандян^[12]. Като се наведе над инструмента, Енлил Маратович извлече от него серия тревожни звуци, които сякаш питаха нещо тишината. Ние не чухме отговора. Но Енлил Маратович явно ги чу.

— Е, Самарцев, убеди ме — каза той. — Вземай най-добрите ми халдеи и ми направи руски бунт, безсмислен и безпощаден. Но всичко да е цивилизовано и меко. И не повече от три месеца. Не искам да се червя пред света. А сега, приятели, вървете. Имаме работа с Кавалера на Нощта.

Калдавашкин бързо прибра прожекционния апарат. Като надянаха маските, халдеите се поклониха и в редичка поеха към изхода.

— Почакайте — съвсем тихо произнесе Енлил Маратович, но халдеите го чуха и замръзнаха на местата си. — Някои изрази в проекта не ми харесват. Какво е това „Sabertoothed Cunts“^[13]? Да не сме африканска савана? Милиони години преди нашата ера? Ще тръгнат световните новини. Колко старици ще получат инфаркт…

Припомних си откъса от Ацтланския календар и се сетих за какво става дума. По гърба ми преминаха тръпки: стори ми се, че чувам котешкия вървеж на историята. Отворих уста да подскажа, но Енлил Маратович ми направи знак да мълча.

— Да го преведем ли на руски? — попита Калдавашкин.

— Не — отсече Енлил Маратович. — Оставете го на английски. За контрапропагандата ще е по-удобно. За да стане веднага ясно откъде идва информацията. Само по-деликатно. Провокативно? Не съм против. Но да бъде… — той размърда пръстите си във въздуха — семейно и ласкаво… Да е някак си мекичко… Помислете. И без самодейност. Изпратете за одобрение…

— Да — дрезгаво каза Самарцев.

Халдеите чакаха по-нататъшни указания, но Енлил Маратович мълчеше със затворени очи и от време на време докосваше струните.

Халдеите възобновиха движението си към изхода. Както и предишния път, те отстъпваха назад с лице към нас, сякаш очакваха Енлил Маратович да премисли и да ги спре. Но той не премисли и вратата след тях се затвори.

— Вие нищо не им казахте — прошепнах аз възхитено. — Само лекичко ги подтикнахте… Те ще са убедени, че сами са… И най-смешното е, че ще са прави…

— Така се управлява светът. Учи се.

— Умеете да ги обработвате. Изглеждате като генерал глупак.

— Глупак, който е по-умен, понеже е началник. В Русия не разбират от друг ум. А как ти се стори балалайката?

— Яко. Много яко.

— На мен също ми харесва. Мардук я е изобретил. Позволява да вмъкнеш музикална пауза. Специално са подбрали такъв тембър, от който на халдеите да им се присвива стомахът. Цяла група учени са го мислили…

— А протестът, конкретно, за какво е? — попитах аз. — Не казаха ли?

Енлил Маратович се намръщи.

— Какво значение има? Не погледнах.

— Не ви ли е интересно?

— Аз си знам. По-скоро не знам, но все едно, че знам.

— Не разбирам — казах смутено.

Енлил Маратович ме погледна с тъга.

— Колко си млад, Рама. Вампирът е длъжен не само да се прави на глупав — с което ти, между другото, се справяш чудесно. Той трябва да е по-умен от всеки прислужващ халдей. Знаеш ли откъде идва протестът?

Свих рамене.

Енлил Маратович прокара пръсти по струните. Балалайката откликна тревожно и злобно.

— Дракула ти е обяснил, че този свят е свят на страдания. В него всяка радост е мимолетна. Нейното начало е в болката, където радостта се разтваря. Но хората постоянно са обградени от образите на щастието. Ритуалът на консумацията учи човека да изобразява възторга си от това, което му е наложено от суетата и болката. Цялото масово изкуство е обладано от хепиенда, който лъжовно удължава щастието във вечността. Всички други шаблони са забранени. И на глупака е ясно, че след следващия завой чакат старостта и смъртта. Но на глупака не му се дава да се замисли, защото образите на радостта и успеха го бомбардират от всички страни.

— Помня — уверих го аз. — Също както доматите, които растат по-добре под съпровод на мажорна музика.

— Именно — кимна Енлил Маратович. — При такава обработка човекът дава повече баблос. Но в действителност щастието е само проблясък. Анимация на екрана, която виси като закована за главата конзола. Невъзможно е да се доближиш до този екран, понеже, където и да отидеш, той ще се премества заедно с теб.

— Искате да кажете, че няма щастливи хора?

— Има временно щастливи. Нито един човек в света не може да е по-щастлив от собственото си тяло. А в природата на човешкото тяло е да бъде нещастно. То е заето със своята бавна смърт. Даже здравия човек нещо винаги го боли. Това е, така да се каже, горният праг на щастието. Но човекът може да е по-нещастен от тялото си. И това е уникално човешко ноу-хау.

— А каква е връзката с протеста?

— Пряка. В ежедневието си човек изобщо не изпитва онзи перманентен оргазъм, чиито образи го обкръжават от всички страни. Той изпитва постоянно нарастваща с възрастта мъка, която завършва със смърт. Такава е естествената природа на нещата. Но заради бомбардиращите го образи на щастието и успеха той стига до убеждението, че са го излъгали и ограбили. Тъй като се оказва, че животът му не прилича на рай, както му тъпче главата целият информационен поток.

— Така е — въздъхнах аз.

— Протестът е опит да пробие мъченията в ежедневието и да се устреми към блаженството, обещавано му от цялата човешка култура. Между нас казано, удивително подла култура, понеже хипнотизира и лъже даже тогава, когато се прави, че изобличава и сваля маските.

— Но нима не е важно срещу кого е протестът?

— Протестът винаги е насочен срещу свойствените на живота страдания, Рама. А можем да го обърнем и срещу този, когото назначим да олицетворява тези страдания. В Русия е удобно да насочваме стрелките към властта, понеже тя отговаря за всичко. Даже за смяната на годишните времена. Но може срещу всеки. Срещу кавказците. Срещу евреите. Срещу чекистите. Срещу олигарсите. Срещу гастарбайтерите. Срещу масоните. Или срещу някакви глупави и търпящи нещастници. Защото други няма.

— А с какъв лозунг ще започнат събитията?

— За това нека да му мисли Самарцев. Важното е хората да имат усещането, че нещо правят. Без емоционално въвличане в житейската драма нито гламурът, нито дискурсът работят. Тук халдеите са прави. Нека хората повярват в своята сила. Дайте на пролетариата от офисите да крещи „Yes we can!“ в промеждутъците между дрискането и грипа. Луфтът в главите им ще изчезне. Народът ще започне отново да гледа сериали, да търси морални авторитети в сферата на шоубизнеса и да рендосва по нощите все нови и нови Буратиновци, предназначени за нас. А ние задълго ще се скрием в най-дълбоката сянка…

— Но защо ни е да ги млатим така жестоко? — попитах тихичко.

— Защото — отговори Енлил Маратович — в идеалния вариант всички действия на властта трябва да предизвикват тягостно недоумение и душевна скръб, да измъчват хорските сърца с необяснима злоба и тъпота… Главната задача на руската държава не е в това да обогатява чиновника. Тя е в това да направи човешкия живот непоносим.

— И тогава — продължих язвително аз — ум „Б“ ще отдели още повече страдания и ние, господарите на живота, ще го смукнем като баблос?

Енлил Маратович продължително ме изгледа.

— Не, Рама, не е така. Нашия баблос си го имаме и без това. Всичко правим от състрадание към хората. Онова, за което говоря, е уникалната особеност на руската култура. Наричаме го „Щита на родината“.

— И от какво защитава хората?

— От самите тях, Рама. Хората трябва да се управляват изтънко. Ако силно ги потискаш, те ще въстанат поради невъзможността да търпят. Но ако отслабиш гнета, те ще хлътнат в още по-голямо страдание, защото ще се сблъскат с ужасяващото безсмислие на живота… Подобно нещо се е случвало в Древния изток с представители на императорските фамилии. И с някои велики вампири. Мислех, че знаеш това. Трябва да се избягват и двете крайности. — И Енлил Маратович дръпна струната, която издаде протяжен звук. — Веднъж направихме лимбо-мост с американските вампири. Те ни казаха: „Вижте, в Русия ум «Б» много страда“. А Локи вече се беше натряскал и безцеремонно изтърси: „И нека си страда, кучият син, нали затова го извадихме преди милиони години…“. Право при батмана, ха-ха…

— При кого?

— Не е важно. Грубо е, но е вярно. Дракула казва истината, Рама. Главната функция на ум „Б“ е да излъчва болка. Във всички национални формати става това, само че с различен културен код… — Енлил Маратович отново докосна струната, тъжно погледна в далечината и продължи: — Но човек не може просто да излъчва страдание. Не може да живее с ясното разбиране за съдбата си, към която го приближава разлагането на тялото. За да съществува, той трябва да живее под упойка и да сънува. Във всяка страна използват собствени методи, за да доведат човека до транс. Всяка страна може да изгради културата си така, че хората да се превърнат в изплашени актьори, които да изобразяват житейския си успеха един пред друг. Може да ги задължи да слушат малките блестящи кутии, бълващи ненужна никому информация. Може да ги накара да си бият челата в пода пред някоя икона. Но подобни методи са ненадеждни и винаги дават фира. А руската технология е най-хуманната, понеже работи винаги безотказно.

— И в какво се изразява тя? — попитах аз.

— В това, Рама, че тук се раждат пределно рафинирани и изтънчени умове, които всичко разбират. Да си припомним поета Александър Блок: „Всичко разбираме — и пронизващия галски смисъл, и мрачния германски гений…“. А после е поставен в абсолютно диви, невъзможни и непоносими условия за съществуване. Руският ум е европейски ум, изгубен между помийната яма и полицейската будка без надежда за спасение. Ние сме уникални и единствени наследници на всичко ценно и велико, създадено от човечеството. Не само, така да се каже, петият Картаген, но и шестият Метрополис и седмият Корусант^[14]. Напъхани в бездънен и безпросветен леден задник.

Почувствах, че не ми е по силите да споря със стария мъдър вампир. Въпросите ми се отблъскваха от него така, както танк отблъсква грахови зърна.

— Но защо трябваше да затъваме в тая свинщина? За какво са тия помийни ями и полицейски будки? Не можеше ли без тях?

Енлил Маратович ме погледна с присвити очи, сякаш не можеше да повярва, че съществува такава наивност.

— Не, Рама. Не е по-добре. Именно тези ями и будки правят свойственото на културата ни страдание толкова интензивно и остро.

— Но за какво?

— Такава е географската неизбежност. Погледни нашия огромен простор. Само силната болка е способна да стигне от намиращия се във Владивосток ум „Б“ до московския Велик прилеп.

— Не е ли твърде голяма цената…

— Не, не чак толкова. Именно благодарение на тази своя особеност руският ум е създал най-великата художествена култура в света — в същността си реакция на душата спрямо това силно и с нищо несравнимо по безсмислието си страдание. За какво разказва великата руска класика? За абсолютната непоносимост на руския живот във всичките му аспекти. И край. Нищо повече няма. А светът ахка и иска още.

— И за какво им е?

— За тях това е малка инжекция щастие. Пет минути те вярват, че адът не е при тях, а у нас. Но адът е навсякъде, където се блъска човешката мисъл. Страда не само Русия, Рама. Страда цялото битие. При нас просто лицемерието и пиарът са по-малко.

— Но в Русия всички мислят, че тази зловещина е само у нас — казах аз.

— Да — съгласи се Енлил Маратович. — За руското съзнание е характерно усещането за непълноценност и омраченост на всичко, което става в Русия в сравнение със случващото се някъде там. Но това, Рама, просто е една от чертите на руския ум, която прави съдбата му твърде непоносима. И в тази непоносимост е залогът за трудното руско щастие.

— Защо?

— Защото руснакът почти винаги живее с надеждата, че ето сега ще скъса веригите, ще събори тиранията, ще победи корупцията и ще започне новия живот, изпълнен с радост и светлина. Тази извечна мечта, тези, както казва поетът Вертински, безкрайни пропасти към недостъпната пролет придават смисъл на живота, пораждат надежда и цел. Но ако тиранията случайно си счупи главата и оковите вземат, че паднат сами, тогава увисналият в празното руски ум започва да вие от подлостта на случващото се, защото става ясно, че е страдал не заради гнета на палачите, а заради собствената си природа. И тогава той бързо и незабелязано построява около себе си нов затвор, от който да може остроумно да се жалва на човечеството в шестостъпен ямб. Той се крие от студа в познатия задник, където дълго време е пребивавал, но за него той вече не е задник, а уютна дупка със зеленчукова градина, която го храни, където растат злодеи и тирани, светли борци, скромният революционен гламур и простичкият честен дискурс. Където е далечната зора на бъдещото щастие и замръчканото прозорче с изглед към Европа. Появява се смислово поле, чиито силови линии придават на руския ум привичната поза. В това положение той е принуден да живее…

Исках да допълня нещо, но Енлил Маратович вдигна ръка, сякаш да ми затвори устата. А после удари по струните на черната балалайка, като издаде рязък звук, който отекна като болезнен спазъм в корема ми.

— Онова, което изглежда подло-безсмислено руско страдание, всъщност е създаденият с усилията на безброй поколения Щит на родината, който не позволява на руския ум да разбере, че човешкият живот сам по себе си е страдание, напълно лишено от смисъл. Нека това озарение да е съдба за някои източни принцове, уморени от разходките си из дворцовите градини. А на нас, Рама, са ни нужни справедлив съд и честни избори. И постепенно и бавно те ще се появят. Но изкривено, позорно и мътно. Така че цялата креативна класа дълги години ще повръща карамеленото капучино от „Старбъкс“. И колкото повече поколения успеят да остареят и умрат в тази борба, толкова по-добре за тях. Руският човек просто не разбира колко е щастлив зад тази невидима броня. Гордей се, Рама, че си руснак. Руски вампир…

— Скучно е да се живее в този мрак — прошепнах аз. — И страшно.

— Ние сме избрани, Рама — откликна Енлил Маратович. — С голямата власт идва и голямата печал… На хората им е по-лесно. Единственото им задължение е да умрат навреме. Към тях няма други изисквания…

Енлил Маратович сведе поглед и засвири „Грее луната“^[15].

Той свиреше много изкусно, поразително — така че аз се заслушах. И за миг ми се стори, че виждам нощното небе, редките облаци над Палех и сияещия между тях жълт яйчен месец, който дори не крие, че светлината му е лъжовна и е само отражение на истинския свят, скрит за хората от нощта. Нощта, в която им се е паднало да живеят.

— Кажете ми, Енлил Маратович, какво разбрахте за Самарцев? — попитах аз.

— Ами той пише детски стихчета — отвърна Енлил Маратович. — На интернет диалект. А после ги качва в сайтовете за подрастващи. „Зверовете спят и само таралежчето продължава своя вихрен купон.“

Той върна балалайката на мястото й и погледна часовника си, сложен хронометър, показващ движението на светилата.

— Знаеш ли нещо за Озирис?

— Не — казах аз. — А какво трябва да знам?

— Умря.

Изтръпнах.

— Жалко за стареца.

— Всички ще отидем там — въздъхна Енлил Маратович. — Едни по-рано, други по-късно. А ти съвсем скоро. Засега по служба. За тебе ще бъде свръхотговорно потапяне. За първи път ще съпровождаш вампир. Това не ти е да се гавриш с халдеите.

Кимнах.

— Ще те наблюдаваме в реално време. Аз, Мардук и Ваал. Стартираш от моя хамлет.

Отново кимнах. Добре че не беше от Хартланд.

— Преди сеанса ще получиш вампонавигатора със спецсредството. Сред нас има напрежение, на Озирис са му дали само едно свинче. Но повече не му и трябват. Той на практика е светец.

— А какво е това спецсредство? Как да го използвам?

— Инструкцията е във вампонавигатора. Няма да има проблеми.

— А защо свинче?

Енлил Маратович ме погледна недоволно.

— Озирис ще ти разкаже всичко, Рама.

— Нали е умрял?

— За това се говори само в лимбо. И само с мъртвец.