Том Фокс
Dominus (45)

45

12:14 часът

Близо до Пиомбино, на северозапад от Рим

Заместник-комисар Енцо д’Антонио беше насочил колата си към полицейския участък в Пиомбино веднага след като новината за възкресението на дъщерята на Джани Дзола беше стигнала до медиите. За първи път откакто купи своята „Алфа Ромео 4С“ преди една година, влагайки по-голямата част от спестяванията си, тя не му изглеждаше достатъчно бърза. Натискаше здраво спирачката, когато стигнеше до някоя камера за скоростта, знаеше много добре къде се намират те — не можеше да определи настоящата си екскурзия като служебна и да оправдае нарушенията си, така че се налагаше да спазва благоприличие — след което отново натискаше педала до пода и го държеше там.

Трябваше да стигне до момичето. Трябваше да стигне и до бащата. Трябваше да открие какво се беше случило, преди това събитие да разруши всичко, което бяха изградили.

Новината, че дъщерята „се е върнала към живот“, веднага беше стигнала до обществеността и оттогава историята набираше сила. Това беше най-сензационното събитие от една седмица, минала под знака на невероятното. Фактът, че светият отец се беше появил по телевизията и беше предвидил завръщането на момичето, беше нещо повече, отколкото публиката можеше да понесе, особено когато се отнасяше за знаменитост.

А всичко вървеше толкова добре!

Медиите бяха започнали да вършат онова, което истинският работодател на Д’Антонио предвиди. Мъжът беше в малкия джоб на Катерина Амато от години, снабдяваше я с информация от момента, в който тя му направи предложение да е „малко по-разговорлив“ в замяна на повече пари, отколкото можеше да изкара за десетилетие на поста „Комисар“. Това беше уговорка, с която той нямаше проблем. Джобовете на жената бяха натъпкани с пари, което напълно устройваше Д’Антонио. Със сигурност никога нямаше да може да нарече подобна кола своя, ако не беше Амато. Освен това жената беше брилянтна и изключително далновидна. Знаеше какво би привлякло публичния интерес — и това нещо щеше да е поставяно под съмнение и проучвано. Точно там тя и хората й щяха да поемат контрола.

Даже небесата като че ли бяха на нейна страна. Д’Антонио беше поел разследването за мъртвото тяло, намерено в Тибър, веднага след като неговите офицери му докладваха. На мига му дойде идеята, че то може да бъде ново могъщо оръжие, което Амато да използва. Как беше възможно такъв огромен късмет да се падне на някого, който беше олицетворение на злото и интригата, Д’Антонио не знаеше. Но тялото беше там, лицето му… Цялата ситуация й беше добре дошла.

И тогава това. Възкресението. Какво, по дяволите, ще правим с него? — запита се нервно заместник-комисарят. — Можеш да фалшифицираш изцеряване. Но не можеш да фалшифицираш съживяването на мъртво момиче.

А ако не успееха да изкарат възкресението за измама, то тогава щяха да имат сериозен проблем.

* * *

12:31 часът

„Кафе Барберини“, Централен Рим

След като се измъкнаха от второто нападение над тях през последните два дни, Александър и Габриела едва успяваха да си поемат дъх. Бяха видели двамата им преследвачи да се появяват на платформата под „Ла Република“ точно когато влакът им потегляше. Заради това бяха сменяли линиите два пъти, за да размият следите си. За тяхно облекчение, като че ли се измъкнаха от нападателите си. Но въпреки това и двамата не се чувстваха в безопасност. Мъжете, които се опитаха да ги убият предната вечер, не биха се отказали от намеренията си за нищо.

Това правеше срещата им с вуйчото на Александър още по-належаща. Мъжът ги беше предупредил, че са в опасност, и искаше да се видят, за да им обясни положението. Подобно обяснение им се струваше жизненоважно в момента.

Като се имаше предвид скоростта, с която се наложи да се измъкнат от метростанцията, двойката пристигна в „Кафе Барберини“ по-рано и бързо се насочи към малко сепаре, добре познато на Трекио от честите му посещения на заведението през годините. Кафенето, което кардинал Риналдо беше избрал, когато разговаряха с Александър по телефона, беше много оживено място, посещавано от местни, студенти и все повече и повече туристи всяка година. Беше обзаведено в стар италиански стил: беше дълго и тясно, с малки стъклени витрини, от едната му страна бяха наредени маси за двама и много повече места, разпръснати на улицата отвън под жълта тента.

Двамата огледаха малкото пространство, Александър направи знак на Габриела да седне в сепарето, след което отиде в задната част на заведението и поръча три двойни еспресо. Плътният аромат на кафе изпълваше заведението и придаваше горчива жилка към миризмата от сладкишите, които се печаха отзад.

— Често ли идваш тук? — попита Фиеро, когато Трекио се намести в сепарето.

Абсурдно нормалният въпрос беше като необходим инструмент, който да възвърне част от спокойствието им след онова, което току-що бяха преживели. Александър се намести до инспекторката, отсрещното място остана свободно за вуйчо му.

Плъзна се близо до нея.

— Идвах. Вуйчо ми и аз се срещахме тук поне два пъти седмично в месеца преди ръкополагането ми. За да обсъждаме тревогите ми.

— Бил си нервен? — попита инспекторката и отпи от малката бяла чашка, чийто ръб веднага потъмня от гъстата течност.

На Габриела не й се искаше да разговарят за нападението, от което едва се изплъзнаха. Искаше да слуша сантименталната история на Александър. Спомените му може и да не бяха приятни, но поне не включваха в тях бомби и наемни убийци.

— Бях ужасѐн.

— Вечното ергенство не е хапка за всяка уста — отбеляза Фиеро, в очите й се четеше усмивка.

— Изненадващо, но не беше това. Беше… — Трекио се поколеба и започна да почуква с малката сребърна лъжичка ръба на чашката си. След всичките тези години още изпитваше затруднение да отговори на този въпрос. Дори и на нея. — Предполагам, че беше осъзнаването, че се отдаваш на нещо толкова велико. Да легнеш там, прострян, по лице на пода в „Сан Пиетро“. Да дадеш обет, че целият ти живот ще е посветен на Бог и на Църквата. — Мъжът поклати глава. — Това беше ужасяващо.

— Но ти си преодолял страха си.

— Основно благодарение на вуйчо ми. Неговият пример ми помогна изключително много. Човекът беше служил на Църквата повече време, отколкото аз бях живял, и всеки един ден с достойнство. Винаги съм се възхищавал на това. Стоях точно тук, точно в това място и се тресях от страх. Срещу ми, той ме наблюдаваше със спокойствие и увереност. Беше толкова сигурен, че всичко ще е наред.

Настъпиха няколко дълги, изпълнени с мълчание мига. Заля ги глъчката в кафенето.

— Вуйчо ти ми изглежда добър човек — най-накрая каза Габриела, — а с всичко, което се случва около нас, един добър човек на вярата е точно това, от което имаме нужда.

Жената си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно. Най-накрая беше започнала да се успокоява.

Когато след секунда един мъж с обикновени дрехи се намести на пейката от другата страна на сепарето, той въобще не изглеждаше като човека на вярата, за който Габриела се надяваше.

* * *

12:45 часът

Болницата в Пиомбино

Най-накрая Енцо д’Антонио успя да се добере до малката стая на Абигайл Дзола в Оспедале Пиомбино. Момичето беше преминало през купища от медицински тестове след забележителното си завръщане при живите. Засега всички гласяха едно и също. Тя беше в чудесно здраве, макар че преди по-малко от половин ден беше обявена за мъртва от двама от най-добрите доктори в Италия. Макар че медицински сестри и погребални агенти бяха преместили безжизненото й тяло от болничното легло в ковчег. Сега момичето беше живо и здраво според същите онези доктори, но имаше една аномалия. Точно нея полицаят беше решен да проучи.

— Аз съм заместник-комисар Енцо д’Антонио — представи се мъжът и седна на стола до леглото на Абигайл, който беше в жълтокафеникав винил. Д’Антонио получи разрешението на докторите да прекара не повече от петнайсет минути насаме с пациентката им, за предварителен полицейски разпит относно неочакваното й възстановяване. Фактът, че полицията в Рим нямаше представа, че той е тук, не беше нещо, което медиците можеха да знаят, а документите му на полицай бяха достатъчни, за да ги убедят, че присъствието му е напълно законно.

— Целият свят е във възторг, че отново си сред нас — каза на момичето той и се насили да се усмихне.

Не беше свикнал да разговаря с тийнейджъри и нямаше представа какъв тон да използва.

— Радвам се, че се върнах — отвърна Абигайл.

На лицето й бяха изписани ентусиазъм и благодарност, но също така се забелязваше и объркване. Думите й бяха колебливи.

Д’Антонио изчака няколко секунди.

— Докторите разговаряха ли с теб относно това, което се случи? — Наистина искам да ми кажеш какво, мамка му, стана.

Момичето обмисли отговора си, преди да го изрече. Изглеждаше напълно концентрирано.

— Казаха, че съм била… мъртва. Но това не може да е истина, нали?

— Цялата страна научи за смъртта ти. Беше в кома цяла седмица. И накрая те загубихме.

— Не си спомням нищо. — Дзола поклати глава, в очите й се забелязваше влага. — Абсолютно нищо.

Точно тази територия Д’Антонио искаше да изследва.

— Какви са последните ти спомени, Абигайл?

— Бях на плажа с приятелите ми. Сърфирахме. Ден като всеки друг.

— Помниш ли какво се случи, докато сърфираше?

Момичето се опита да се съсредоточи.

— Имаше вятър, много силен. Изгубих контрол над дъската. Теченията бяха променливи. Тогава…

Дзола млъкна.

— Тогава?

— Не знам. Събудих се, както ми се струваше, в леглото ми, но ръцете ми бяха скръстени над гърдите, а краката ми бяха схванати. Сякаш бях попаднала в капан. Изправих се възможно най-бързо. Тресеше ме ужасно главоболие. — Момичето си пое дълбоко въздух. Очите му се бяха превърнали в блестящи басейни. — Баща ми стоеше до мен. Бях в… — Подвоуми се, все едно не можеше да се насили да изрече думата „ковчег“. Върна се отново към спомена за баща си: — Татко изглеждаше ужасно. Когато ме видя, се изплаши толкова много.

— Значи не помниш нищо между плажа и събуждането ти? Беше в кома седем дни, но за теб е било като един миг. Също така си била обявена за мъртва десет часа преди този момент с баща ти. Десет часа.

Абигайл поклати глава.

— Нищо. Единствените образи в главата ми са неясни. Не са точно спомени.

Д’Антонио се наведе над нея.

— Какви образи?

— Просто… светлина. Много силна светлина. Ярка, бяла. Навсякъде. Не мога да я опиша. Имаше и някакви звуци, мисля. Нищо необикновено, нищо конкретно.

В ъгълчето на лявото й око се оформи сълза. На Д’Антонио му се прииска да се протегне и да я избърше, но реши, че ще е прекалено.

Вътрешно заместник-комисарят си отдъхна, заля го голямо облекчение.

— Това, скъпа, е много интересно — беше всичко, което изрече на глас.

* * *

Енцо д’Антонио разпитва Абигайл Дзола още десетина минути, преди да напусне стаята й и болницата. Лицето му искреше от щастие, когато си тръгваше. Нещата се бяха наредили перфектно.

Качи се в колата си и се обади на Катерина Амато.

— Момичето не си спомня нищо — изрече веднага щом връзката беше осъществена.

— Нищо?

— Абсолютно нищо. Нито зелени пасища, нито бели облачета, нито разхождащи се насам-натам светци. Просто нищо.

Заместник-комисарят знаеше, че Катерина се опасява точно от това от момента, в който Дзола се върна от мъртвите. Ако девойката кажеше, че е била в рая или че е минала през Перлените порти^[1] с онзи човек, то тогава планът им щеше да се провали.

— Става по-интересно — добави Д’Антонио.

— По-интересно?

— Спомня си единствено някаква смътна, неясна светлина. И някакви звуци, които не може да определи. Фонови звуци.

От другата страна на линията последва дълга пауза. Но след няколко секунди Катерина усети накъде клони полицейският комисар.

— Звуци, които може… които може да са били произведени например от медицинско оборудване? Аморфна бяла светлина, излъчвана от флуоресцентни лампи?

— Не каза.

— Но…

— Но може и така да е. — Д’Антонио се усмихваше. — Напълно е възможно, мамка му.

— В такъв случай няма защо да се тревожим от Абигайл Дзола. — Заместник-комисарят можеше да усети удоволствието, дори облекчението в гласа на Катерина. — Остави я да говори за преживяването си колкото си иска. То ще съвпадне чудесно с всичко останало, което сме подготвили.

— Не можехме да очакваме по-добро стечение на обстоятелствата, дори да й бяхме написали сценарий.