Брандън Сандърсън
Злочестие (37)

36.

Изстъргах по стената на нашето укритие под моста, лесно откъртих сол и я потърках между пръстите си. Време беше отново да потегляме. Въпреки че винаги го бяхме смятали за временно убежище, сякаш почти не сме били тук. От това се чувствах мимолетен. Как можеше човек да изпитва усещането за дом в този град?

Прекосих стаята и изпънах вече излекуваните си крака. Все още боляха — макар да не го бях признал на останалите — но пък се чувствах силен и здрав. Беше продължило само няколко часа през нощта; бях готов при изгрева на слънцето.

Ръката и охлузванията на Меган също бяха излекувани. Слава Богу, болконтролът й действаше. Притеснявах се за това, понеже в Нюкаго тя не можеше да бъде лекувана или да си служи с тензорите. И двете способности обаче тайно бяха идвали от Проф — а както каза Летящ рицар, понякога способностите на отделни Епични си пречеха една на друга.

Е, този болконтрол проработи, но тя все още не се беше събудила. Ейбрахам ми каза да не се притеснявам; според него не било необичайно човек да изкара ден или два на легло след нещо толкова нараняващо. Опитваше да ме успокои. Как можеше някой да знае какво е или не е нормално, когато ставаше дума за пренапрегнал силите си Епичен?

Главата на Мизи се показа от складовото помещение.

— Ей, слонце. Летящ рицар се е закачил за тебе. Провери си телефона.

Изрових мобилния, заглушен, тъй като беше на дъното на чантата ми. Четиридесет и седем съобщения. Злочестие! Какво се е прецакало? Втурнах се да отварям кутията за съобщения. Може би клетките не бяха се хванали. Или дронът е бил свален от някой скитащ Епичен. Или Летящ рицар бе решил да мине на наша страна.

Вместо това ми бе поднесена гледката на четиридесет и седем съобщения на Летящ рицар от типа Хей, Йо или Хей, идиот такъв.

Бързо му пуснах съобщение.

Нещо не е наред ли?

Ей, нацапана мутро, дойде отговорът.

Клетките, продължих аз. Повредени са?

Как точно човек ПОВРЕЖДА клетки, хлапе?

Не знам, отвърнах аз. Ти ми пращаш извънредни съобщения!

Извънредни?, отговори Летящ рицар. Просто съм отегчен.

Примигнах, задържах телефона и отново прочетох текста.

Отегчен?, подех аз. Та ти буквално шпионираш целия свят, Летящ рицар. Можеш да четеш пощата и да слушаш телефонните разговори на всички.

Първо, не е целият свят, възрази той. Само големи части от Северна и Средна Америка. Второ, имаш ли някаква представа колко смазващо ТЪПИ са повечето хора?

Започнах да отговарям, но ме връхлетя порой от съобщения и прекъсна думите ми.

О!, написа Летящ рицар. Погледни това красиво цвете!

Хей, искам да знам дали ме харесваш, но не мога да го кажа, и ето че наместо това върви някакво неловко флиртуване.

Къде си?

Тук съм.

Къде?

Тук.

Там?

Не, тук.

О.

Погледни детето ми.

Виж моето куче.

Виж ме.

Погледни как държа детето и кучето си.

Хей, всички вие. Тази сутрин си взех грамадна коала.

Гнусотия. Светът е във властта на божествени създания, които могат да правят номера от сорта на това да превръщат сгради в локвички киселина, а хората могат да измислят само как да снимат домашните си любимци със своите телефони и да опитат да намерят как да преспят с някого.

Е…

Написах, само за да проверя дали излиянието вече е свършило.

Хората, които могат да си позволят твоите телефони, са привилегированите богаташи. Не можеш да бъдеш изненадан, че са плитки.

Ами, отвърна той. Има доста градове като Нюкаго, където управляващите Епични са достатъчно умни, за да схванат, че населението с мобилни телефони е население, което те са в състояние да заливат с пропаганда и да контролират. Мога да ти кажа, че бедните са точно толкова зле. Само дето техните домашни любимци са по-мърляви.

Има ли някакъв смисъл в това?, попитах аз.

Да. То ме забавлява. Кажи нещо глупаво. Имам пуканки и всичко останало.

Въздъхнах, оставих настрана мобилния и се върнах към работата си — преглеждане на списъка с Епични, които, според днешните градски слухове, загинали в резултат от изпълнението на Проф в Шарп Тауър. На купона имаше десетки, като много малко от тях притежаваха уменията да летят или първична непобедимост. Беше избил половината от висшата класа на Илдития.

Мобилният отново бръмна. Простенах, но го погледнах.

Хей, обади се Летящ рицар. Моите дронове прелетяха над града ви. Искаш ли снимките, или какво?

Снимки?, попитах аз.

Да. За изобразителя. Вие имате един, нали?

Ти знаеш за изобразителя?

Хлапе, аз го СЪЗДАДОХ.

Той Епична технология ли е?

Разбира се, продължи той. Ти да не би да мислиш, че проектори, които по вълшебен начин предават почти триизмерни изображения на неравни повърхности, без да образуват сенки от хората вътре, са ЕСТЕСТВЕНИ?

Честно казано, и представа си нямах. Ако предлагаше оглед на града обаче, бих го взел.

Една от малкото технологии, които успях да произвеждам масово, като технологията за вашите мобилни, обясни Летящ рицар. Повечето такива технологии стават много по-долнокачествени, ако човек направи повече от един или два мотиватора от клетките. Не и изобразителите. Искри — мобилните даже НЯМАТ НУЖДА от мотиватори, освен тези, които държа тук в хъба. Няма значение — искаш ли файла от изобразителя, или не?

Да, благодаря, отговорих аз. Как вървят мотиваторите от клетките на Проф?

Първо трябва да отгледам културата, обясни той. Ще отнеме поне ден, преди да знаем дали е станало и дали съм създал, или не съм създал Джонатан в своя правяч на мотиватори.

Чудесно, продължих аз. Дръж ме в течение.

Непременно. Стига да обещаеш да се запишеш следващия път, когато кажеш нещо глупаво. Проклятие, интернет ми липсва. В интернет човек винаги можеше да намери хора, които вършат глупости.

Въздъхнах и прибрах мобилния. Разбира се, скоро след това той отново избръмча. Хванах го, раздразнен и готов да отрежа Летящ рицар, но беше съобщение, че устройството ми е получило голям обем данни. Сканът на града.

Не знаех много за технологията, но можах да вържа телефона за изобразителя в склада и след това да прехвърля файла. Когато включих машината, се озовах над Илдития. Величието на момента се разваляше от купищата провизии в стаята, които също се носеха в небето — като че бях някакъв вълшебен космически скитник, полетял с партакешите си на буксир.

Минах набързо през града, служех си с ръцете, за да наглася перспективата, и отново се запознах с контролните уреди. Изобразителят възпроизвеждаше точно Илдития и за миг оставих илюзията да ме овладее. Прелетях покрай някакъв небостъргач, прозорците му се размазаха от дясната ми страна — а после се издигнах и се понесох по улица покрай дърветата от сол. Бързо минах между тях на зигзаг, а после профучах през парк, покрай нашето скривалище.

Чувствах се жив, развълнуван, буден и нащрек. Обездвижването ми заради счупените крака бе кратко, но все пак ме остави прикован, контролиран, безсилен. Искри… сякаш години бяха минали, откак можех да ходя на открито, без да се боя, че ще изложа групата си.

Наслаждавах се на свободата да летя из града. След това се натъкнах на сграда. Продължих през нея — обстановката се размаза до черно нищо, докато не се озовах от другата страна.

Това ми напомни, че нещото е фабрикация, лъжа. Предметите се извиваха, когато ги доближах, а при внимателно вглеждане виждах ъглите на стаята.

Още по-лошо — никакъв вятър не ме посрещаше при подскоците ми. Нямаше присвиване в стомаха, което да отбележи неодобрението на гравитацията. В това нямаше забавление, нямаше сила. А и не беше достатъчно мокро.

— Това изглеждаше забавно — обади се Коуди от вратата, която се отвори като портал във въздуха. Не го бях видял как идва.

Свалих ръце и снижих изгледа от камерата, тъй че се настаних върху малката жилищна сграда.

— Липсва ми спирилът.

При цялото сноване, битки и тичане напоследък, не се бях замислял много за уреда, който ми позволяваше да летя из водните улици на Вавилар. Сега усетих празнота в себе си. За кратко време, в онзи наводнен град, аз бях познал истинската свобода, тласкан от две водни струи.

Коуди се подхили и продължи напред.

— Спомням си първия път, когато видя как работи изобразителят, момко. Изглеждаше така, все едно ще ни покажеш всичко, което си изял на обяд.

— Да — съгласих се аз. — И все пак му свикнах доста бързо.

— Предполагам — каза Коуди, застана до мен на покрива, обърна се и погледна над града. — Имаш ли вече план за нас?

— Не — отвърнах аз. — Някакви предложения?

— Предлагането на планове никога не е било силната ми страна.

— Защо не? Явно те бива достатъчно да измисляш неща.

Той ме посочи с пръст.

— Халосвал съм хора за такива остроумия.

После спря.

— Разбира се, повечето бяха шотландци.

— Твои сънародници? — попитах аз. — Защо си се бил с други шотландци?

— Момко, ти не знаеш много за нас, нали?

— Само каквото ти си ми казал.

— Е, предполагам, че тогава знаеш сума ти работи. Просто от тях няма никаква полза.

Той се усмихна и замислено погледна към града.

— Преди, когато бях в полицията, ако трябваше да домъкнем някой опасен тип, най-напред опитвахме да го заловим самичък.

Кимнах бавно. Коуди е бил полицай — на това от неговите истории вярвах.

— Сам — изрекох аз. — Та да не може да получи помощ лесно?

— Повече за да не излагаме хората на опасност — отвърна той. — Много хора в този град. Добри хора. Оцелели. Станалото в Шарп Тауър е отчасти наша грешка. Наистина, Проф я разтопи, но ние го притиснахме, та да го направи. Това ще тегне върху мен до края на живота ми — още една тухла в купчината, която е доста голяма.

— Значи да опитаме да се бием с него извън града?

Коуди кимна.

— Ако оня идиот с манекена е прав, щом употребим силите на Проф, той ще знае къде сме. Ще можем да изберем мястото на битката и да го притеглим към себе си.

— Да — казах аз. — Мдаа…

— Само дето? — попита Коуди.

— Това направихме със Стоманеното сърце — тихо отбелязах аз. — Привлякохме го в капана си, далеч от населението.

Вдигнах ръце, за да наглася изобразителя, и преместих двама ни през града към останките на Шарп Тауър. Дроновете бяха прелетели веднага след съмване и мястото все още бе застлано с трупове.

— Лайфлайн — започнах аз да изброявам загиналите Епични, които видях. — Низши електрически сили и телепатия. Безкраен Мрак — четвъртото й име, между другото. Непрекъснато се появяваше с „нещо по-добро“ и то винаги беше по-лошо. Можеше да прескача между сенки. Иншаллах и Тауб от Бахрейн. И двамата имаха лингвистични сили…

— Лингвистични сили? — попита Коуди.

— Хмм? О. Единият можеше да кара хората да говорят в рима. Другият можеше да говори на всеки измислен език, който някой някога си е представял.

— Това е… много странно.

— Ние не обсъждаме твърде много необичайните сили — разсеяно отбелязах аз. — Обаче има много низши Епични, чиито способности са много специфични. Това…

Замръзнах.

— Чакай.

Завъртях и двама ни във въздуха — толкова бързо, че Коуди залитна, пресегна се и се опря на стената. Свалих ни към отломките и се спрях на окървавено лице — тялото беше приклещено под останките на големия генератор на кулата. Ударът на Проф бе изпарил само солта — първото потвърждение, че той, при изключителния контрол над силите си, можеше да излъчи вълна, която изпаряваше едни плътни материали, но не други.

Сега това не бе важно. Онова лице беше.

— О, Злочестие — прошепнах аз.

— Какво? — попита Коуди.

— Това е Бурята.

— Онази, която…

— Прави възможно за града да отглежда храна — довърших аз. — Да. Производството на храни на Илдития снабдяваше десетки други градове, Коуди. Малката тирада на Проф може да има много трайни последици.

Извадих мобилния и написах съобщение до Летящ рицар.

Колко скоро след смъртта на някой Епичен трябва да замразиш клетките му?

Скоро, отвърна той. Повечето клетки умират бързо. Отравяне с въглероден двуокис, след като сърцето не изпомпва кръв. Освен това ДНК на Епичните изчезва бързо. Все още не знаем причината. Защо питаш?

Смятам, че Проф е предизвикал глад, написах му аз. Вчера уби един жизненоважен за икономиката Епичен.

Можеш да опиташ да вземеш образец за мен, отвърна Летящ рицар. Някои клетки издържат по-дълго от други. Кожните клетки… някои стволови… Работата с ДНК се основава на някакъв странен полуживот, повечето от който изчезва за секунди, но някои отделни клетки могат да изкарат още. Но, хлапе, НАИСТИНА е трудно да създадеш култура от стари Епични клетки.

Показах съобщенията на Коуди.

— Ще бъде опасно да излизаме — рече той. — Нямаме Меган, та да ни даде нови лица.

— Да, но ако можем да предотвратим глада, не си ли струва рискът?

— Разбира се, разбира се — съгласи се Коуди. — Стига да не се разкрием пред Проф — който съвсем спокойно може да е оставил хора да наблюдават труповете — и да не бъдем убити. Което ще остави срещу него само трима Възмездители вместо петима. Това — при положение, че той не измъкне тайните ни с изтезания, след което да убие останалите от групата. Което той вероятно ще направи. И всичко за много, много малкия шанс евентуално да направим мотиватор, който евентуално да нахрани хората.

Преглътнах.

— Добре. Чудесно. Малко попрекали.

— Добре де — възрази той. — Всички вие сте показвали, че не възприемате логиката.

— Твоята логика, че днешният рок енд рол е произлязъл от гайдите?

— Това е вярно — продължи Коуди. — Просто обърни внимание. Елвис е бил шотландец.

— Да бе, както и да е — отговорих аз, отидох, изключих изобразителя и гледката на лицето на Бурята. Болеше, но днес щях да се сдържам.

Миг по-късно Мизи надзърна в стаята ни.

— Хей — обади се тя. — Гаджето ти се събуди. Искаш ли да отидеш да се цункате или…

Вече бях тръгнал.