Брандън Сандърсън
Злочестие (45)

44.

Препъвах се из подземията под Илдития, подминавах пробити от тензорите стени, от които бяха останали купчини разпилян пясък. Осветителните тръбички огряваха тунелите с радиоактивен отблясък. Спрях се и се стегнах при поредното разтърсване, после продължих към мястото, където Мизи бе отнесла Коуди. Това по-напред те ли бяха?

Не. Спрях се рязко. През цепнатина във въздуха проникваше светлина — като разрязана плът, при която кожата се е свила настрани. В отверстието видях друга пещера, осветена от ярка оранжева светлина. В нея Зарево се сражаваше с Амбразурата.

Зяпнах, докато гледах как току-що убитата от мен жена се смали, хукна да бяга от него и превърна редичка от парчета паднала скала в канари. Зарево се стрелна назад, а пламъците му нагряха скалите до оранжево с оттенък на червеникаво.

Погледнах по-нататък по ходника и видях други процепи из въздуха. Явно Меган се пренапрягаше. Преглътнах и продължих към Мизи. Проблясване на светлина от лявата ми страна освети борещи се в сенките фигури — част от системата от пещери, в която Мизи бе поставила своите осветителни тела.

Внезапно Проф изникна малко по-надолу в пещерата като съсредоточаваща се светлина. Използваше силата на Разрушение, за да се телепортира. Искри! При появата му част от тавана рухна. Този път не беше илюзия, а истинско падане на скала, която Проф се принуди да хване със силово поле над главата си. Той изрева от ярост, докато държеше скалите, а после запокити няколко остриета светлина в пространството.

Очевидно и двамата се бяха принудили да използват опасни средства. Проф си служеше със скритото си телепортационно устройство; Меган се пресягаше във все по-нататъшни реалности. Колко далеч бе стигнала? Ами ако загубех и нея, както бях загубил Проф?

Спокойно, казах сам на себе си. Тя беше уверена, че може да се оправя с това. Трябваше да й се доверя. Сниших глава, тръгнах по един страничен тунел и най-накрая видях петна от кръв по камъните. Свих покрай още един ъгъл и се спрях изведнъж, понеже за малко да се препъна в Мизи и в Коуди.

Той лежеше на земята със затворени очи и бледо лице. Мизи е трябвало да свали по-голямата част от тензорния му костюм, за да достигне раните му. Дрехите бяха струпани накуп наблизо; частта с болконтрола беше отделена, но кабелите бяха опънати към ръката му. Мизи изскимтя, щом ме видя, грабна мотиватора от несигурните ми пръсти и го постави обратно в дрехата.

— Летящ рицар — казах аз по линията, — наистина трябва да обезопасяваш по-добре мотиваторите.

— Това е прототип — изръмжа той. — Направих го, за да имам бърз достъп, та да мога да вадя мотиваторите, щом като ми потрябват. Откъде да знам, че Джонатан ще ги измъкне?

Мизи ме погледна, а мотиваторът леко засвети.

— Искри, Дейвид! Изглеждаш, все едно си паднал от скала или нещо такова.

Обърсах носа си — още кървеше. Лицето ми започваше да се подува от ударите. Изтощен, аз се смъкнах до Мизи.

— Как върви боят?

— Гаджето ти е направо страхотна — неохотно призна Мизи. — Ейбрахам все попада в някое силово поле, но тя го измъква. И двамата създават работа на Проф.

— Тя изглежда ли…

— Луда? — попита Мизи. — Не мога да ти кажа.

Погледна Коуди, чиито рани — слава Богу — се затваряха.

— Още известно време ще е в безсъзнание. Да се надяваме, че другите двама ще могат да издържат. Боя се, че ми свършиха и гърмящите пакетчета. Тъй че може би…

Някой се появи с трясък близо до нас. Внезапно пръсване на светлина, безшумно, но ярко, ако човек го гледаше. Извиках, паднах назад и се протегнах за привързания за крака ми пистолет. Не беше Проф. За нещастие това оставяше само една възможност.

Разрушение се обърна и тренчкотът му обърса стената на пещерата. Той отмести поглед от Мизи върху Коуди и върху мен и ни огледа иззад очилата си.

— Бях повикан — каза той.

— Хм, да — казах аз, насочил пистолета си към него с разтреперани ръце. — Проф. Той има мотиватор, изработен от плътта ти.

— За да унищожи града? — попита Разрушение с вирната глава. — Тя е направила още една бомба освен тези, които ми даде?

— Онези, които ти е дала? — попитах аз. — Значи… ти имаш още?

— Разбира се — спокойно отвърна той. — Ти падна, Дейвид Чарлстън.

Поклати глава, после изчезна и остави керамичното си изображение, което се разпадна и изчезна.

Отпуснах се. Тогава Разрушение изникна пред мен и положи ръка на оръжието ми. То внезапно се нажежи, аз извиках и опърлените ми пръсти изпуснаха пистолета. Епичният го изрита настрана и коленичи до мен.

— „И са седем царе, от които петима паднаха, единият стои, а другият още не е дошъл“^[1], прошепна той. Потръпна, когато — на разстояние — Проф сигурно се е телепортирал. После се ухили и затвори очи. Искри. Явно усещането му харесваше.

— Настъпи часът ти да умреш, а този град да бъде унищожен. Съжалявам, че не мога да ти дам повече време.

Той постави ръка на челото ми и аз усетих идващата от кожата му топлина.

— Аз ще убия Злочестие — изстрелях аз.

Разрушение отвори очи. Топлината секна.

— Какво каза?

— Злочестие — повторих аз. — Той е Епичен и стои зад всичко това. Аз мога да го убия. Ако искаш да предизвикаш Армагедон, няма ли това да бъде съвършеният начин? Да унищожиш този ужасен… хъм, ангел? Твар? Дух?

Звучеше религиозно, нали?

— Той е много далеч, малки човече — замислено произнесе Разрушение. — Никога няма да го достигнеш.

— Ти обаче можеш да се телепортираш там, нали?

— Невъзможно. Злочестие е твърде отдалечен от мен, за да изградя добър образ на местоположението му в ума си — а аз не мога да отида на място, което не съм виждал или не мога да си представя.

Как си се озовал тук тогава? Искри. Наблюдавал ли ни е някак? Това нямаше значение. С все още разтреперани ръце бръкнах в джоба си и откачих мобилния. Извадих го, обърнах го към него и му показах взетата от Регалия снимка на Злочестие.

— Ами ако имаш снимка?

Разрушение тихо зашепна с широко отворени очи.

— „И звярът, който беше и който го няма, е осмий; той е от седемте, и ще загине.“^[2]

Премигна и ме погледна.

— Отново ме изненадваш. Ако победиш бившия си господар и ме впечатлиш по този начин, ще удовлетворя желанието ти.

Отново избухна като светкавица, но този път не се появи веднага. Простенах и се облегнах на стената, а изгорената ми ръка трепереше.

— Злочестие! Какво му е на тоя човек? — попита Мизи и плъзна резервния си пистолет в кобура му. Отне й три опита — ръката й трепереше твърде много. — Смятах, че сме мъртви.

— Да — потвърдих аз. — Наполовина очаквах да ме очисти заради дързостта да твърдя, че искам да убия Злочестие. Сметнах, че шансовете да е поклонник на нещото вместо да го мрази са петдесет на петдесет.

Надзърнах зад ъгъла и погледнах по продължение на тунела — грейнал от прорези и разкъсвания към други измерения.

— Ейбрахам току-що падна! — обади се Летящ рицар в ухото ми. — Повтарям, Ейбрахам падна. Джонатан преряза ръката му — заедно с ртича — със силово поле.

— Искри! — казах аз. — Меган?

— Трудно е да се види — отвърна Летящ рицар. — Останаха ми само две ракообразни камери. Според мен губите тази битка, хора.

— Губехме я още преди да сме започнали — отговорих аз, обърнах се и пропълзях към тензорния костюм. — Мизи, малко помощ.

Тя погледна костюма, после мен и очите й се разшириха. Дотърча и ми помогна да започна да го обличам.

— Коуди вече трябва да е стабилен — този болконтрол е сериозна работа.

— Откачи го и го закачи отново за тензорния костюм — продължих аз. — Летящ рицар, колко могат да вдигат дроновете ти?

— По около четиридесет и пет кила всеки — каза той. — За по-тежки неща ги използвам по двойки. Защо?

— Прати няколко тук, вземете Коуди и го извадете. Ейбрахам още ли е жив?

— Не знам — отговори Летящ рицар. — Мобилният му още е на него, тъй че мога да ти покажа къде е.

Погледнах Мизи, тя кимна и включи кабелите на болконтрола в дрехата на тензорния костюм, която аз носех сега.

— Ще го намеря — каза тя — и ще го стабилизирам, докато не можеш да се върнеш с това.

— Нека дроновете вдигнат най-напред Коуди.

— При положение, че мога да изпратя дронове при вас — обади се Летящ рицар. — Войската на Джонатан е заобиколила мястото отгоре. Не ми изглеждат изпълнени с желание да слязат и да се включат в боя.

— И да се озоват между двамина Висши Епични? — продължих аз. — Ще останат на място, докато не получат изрична заповед. Знаят какво е станало с войниците в Шарп Тауър. Изненадан съм, че след това е успял да накара и Амбразурата да дойде тук.

— Да — съгласи се Мизи. Изглеждаше изтощена — ръката й продължаваше да трепери. Аз не се чувствах много по-добре, но внезапно усетих включването на болконтрола. Болките ми отслабнаха.

— Тръгвай си оттук, Мизи — казах аз. — Ти направи, каквото можа. Опитай да отведеш Коуди и Ейбрахам на безопасно място; аз ще донеса болконтрола за Ейбрахам при първа възможност. Ако не го направя, разбери се с Летящ рицар.

Тя кимна.

— Късмет, Дейвид. Аз, хм, радвам се, че не те застрелях във Вавилар.

Усмихнах се и надянах първо дясната, а после лявата тензорна ръкавица.

— Ще можеш ли да го заставиш да работи? — попита ме Мизи. — Без упражнения?

Светлините на ръкавиците примигнаха в наситено зелено. Усетих как бръмченето им минава през мен — далечна мелодия, която някога ми беше любима, ала я бях забравил. Освободих я и близката каменна стена се превърна във вълна от прах.

— Все едно се прибирам у дома — казах аз.

Всъщност се усещах почти готов да се изправя срещу един Висш Епичен.