Касандра Клеър
Град на небесен огън (6)

4
По-тъмни от злато

Когато Клеъри почука на вратата на инквизитора, й отвори Робърт Лайтууд.

За миг тя замръзна на мястото си, без да е сигурна какво да каже. Никога не бе разговаряла с осиновителя на Джейс, почти не го познаваше. Той беше просто сянка на заден план, обикновено застанал зад Мерис, с ръка на стола й. Беше едър, тъмнокос мъж с грижливо оформена брада. Не можеше да си представи, че е бил приятел на баща й, макар да знаеше, че е бил един от Кръга на Валънтайн. Лицето му беше набраздено от твърде много бръчки, а линията на челюстта му беше прекалено строго стисната, за да може да си го представи млад.

Когато я погледна, Клеъри видя, че очите му са много тъмносини, толкова, че досега тя винаги ги беше мислила за черни. Изражението му не се промени; Клеъри почти можеше да усети как от него струи неодобрение. Подозираше, че не само Джия беше недоволна, задето беше изтичала по този начин след Ема.

— Ако търсиш децата ми, те са на горния етаж — бе всичко, което той каза. — Най-горния етаж.

Клеъри мина покрай него и се озова в невероятно внушителна стая. Къщата, официално отредена за инквизитора и неговото или нейното семейство, беше величествена постройка с високи тавани и масивни, скъпи на вид мебели. Беше достатъчно просторна, за да има вътрешни сводове, внушително стълбище и огромен полилей, който се спускаше от тавана и грееше с магическа светлина. Клеъри се зачуди къде ли е Мерис и дали това място й харесва.

— Благодаря — каза тя.

Робърт Лайтууд сви рамене и потъна в сенките без дума повече. Клеъри пое по стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж. Мина през няколко площадки, преди да достигне най-горния етаж, който се намираше на върха на стръмна таванска стълба, отвеждаща до коридор. Една врата надолу по коридора беше полуотворена и Клеъри чу гласове от другата й страна.

Почука по навик и прекрачи прага. Стените на таванската стаичка бяха боядисани в бяло; в ъгъла имаше масивен гардероб, чиито врати бяха отворени — дрехите на Алек (практични и малко поопърпани) висяха в едната му част, а тези на Джейс (черни и сиви, и добре запазени) — в другата. Грижливо сгънато, бойното им облекло почиваше на пода.

Клеъри почти се усмихна; и сама не бе сигурна защо. Имаше нещо умилително в това, как Алек и Джейс делят една стая. Зачуди се дали и те не могат да заспят до късно през нощта, потънали в приказки, както правеха тя и Саймън.

Алек и Изабел бяха кацнали на перваза и зад гърба им Клеъри виждаше багрите на залеза, искрящи във водата на канала под тях. Джейс се беше опънал върху едно от тесните легла, тръснал предизвикателно ботуши върху кадифената покривка.

— Според мен имат предвид, че не могат просто да чакат Себастиан да нападне някой друг Институт — тъкмо казваше Алек. — То би било равносилно на това, да се крием. Ловците на сенки не се крият.

Джейс потри буза в рамото си; изглеждаше уморен, бледата му коса беше разчорлена.

— Ужасно прилича на криене — отвърна той. — Себастиан е там някъде, ние сме тук. Обградени с двойна защита. Всички Институти — опразнени. Без никой, който да брани света от демони. Кой ще пази пазителите?^[1]

Алек въздъхна и потърка лицето си с ръка.

— Да се надяваме, че няма да е задълго.

— Трудно е да си представи човек какво ще се случи — каза Изабел. — Свят без ловци на сенки. Навсякъде демони. Долноземци, които се бият помежду си.

— Ако бях Себастиан… — започна Джейс.

— Ала не си. Не си Себастиан — заяви Клеъри и всички я погледнаха.

Алек и Джейс изобщо не си приличаха, помисли си тя, но от време на време в жестовете или погледите им имаше сходство, което й напомняше, че са били отгледани заедно. Сега и двамата изглеждаха любопитни и мъничко разтревожени. Изабел имаше по-уморено, разстроено изражение.

— Добре ли си? — попита Джейс вместо поздрав и я дари с леко кривата си усмивка. — Как е Ема?

— Съсипана — отвърна Клеъри. — Какво се случи, след като си тръгнах от заседанието?

— Разпитът беше почти свършил — каза Джейс. — Очевидно Себастиан стои зад нападенията и разполага със значителна войска от Помрачени. Никой не знае точно колко, но трябва да приемем, че всички изчезнали ловци на сенки са били превърнати.

— Все пак ние далеч ги превъзхождаме числено — каза Алек. — Той разполага с първоначалните си сили, както и с превърнатите нефилими от шестте Института, които нападна; ние — с всички останали.

В очите на Джейс имаше нещо, което ги правеше по-тъмни от злато.

— Себастиан го знае — промълви той. — Несъмнено познава воините си до последния човек. Напълно е наясно срещу какво може да се изправи и срещу какво — не.

— Ние имаме и долноземците на своя страна — рече Алек. — Това е целият смисъл от утрешното заседание, нали? Да разговаряме с представителите, да укрепим връзките ни. Сега, когато знаем какво прави Себастиан, можем да измислим своя стратегия, да го ударим с Децата на нощта, Двора на феите, магьосниците…

Клеъри и Джейс се спогледаха с безмълвно разбирателство.

Сега, когато знаем какво прави Себастиан, той ще направи нещо друго. Нещо, което не очакваме.

— А после всички говориха за Джейс — продължи Изабел. — С други думи — както обикновено.

— За Джейс? — Клеъри се облегна на таблата в долната част на леглото, върху което се беше изтегнал Джейс. — Какво за него?

— Ами доста се изприказва за това, дали сега Себастиан е практически неуязвим и дали съществуват начини да бъде ранен и убит. Славния би могъл да го стори заради небесния огън, но в момента единственият източник на небесен огън е…

— Джейс — мрачно довърши Клеъри. — Само че Мълчаливите братя опитаха всичко, за да отделят Джейс от него, ала не можаха. Той е в душата му. Тогава какъв е планът им? Да налагат Себастиан по главата с Джейс, докато не изгуби съзнание?

— Брат Закарая каза горе-долу същото — рече Джейс. — Е, може би с мъничко по-малко сарказъм.

— Както и да е, в крайна сметка започнаха да обсъждат начини да го заловят, без да го убиват… ако успеят да унищожат всички Помрачени, ако той е затворен някъде, по някакъв начин, може би няма да има значение, че е невъзможно да бъде убит — каза Алек.

— Да го натъпчат в ковчег от адамас и да го хвърлят в морето — подхвърли Изабел. — Това е моето предложение.

— Както и да е, когато приключиха да ме обсъждат, което, разбира се, беше най-хубавата част — продължи Джейс, — те бързо се върнаха на въпроса как биха могли да излекуват Помрачените. Плащат на Спираловидния лабиринт цяло състояние, за да разгадаят магията, с чиято помощ Себастиан е създал Бокала на смъртните, и да изпълнят ритуала.

— Трябва да престанат да търсят начини да излекуват Помрачените и да започнат да мислят как да ги победим — обади се Изабел със суров глас.

— Много от тях познават хора, които са били превърнати, Изабел — каза Алек. — Естествено, че ще искат да си ги върнат.

— Е, и аз искам малкият ми брат да се върне — извиси се гласът на Изабел. — Не разбират ли какво е направил Себастиан? Убил ги е. Погубил е човешкото у тях и е оставил да се разхождат по света демони с лицата на хора, които някога познавахме, това е всичко…

— По-тихо — заяви Алек с решителния тон на по-голям брат. — Нали знаеш, че мама и татко са в къщата. Ще се качат.

— О, тук са — каза Изабел. — Толкова далеч един от друг, колкото можеш да бъдеш под един покрив, ала са тук.

— Не ни влиза в работата къде спят, Изабел.

— Те са ни родители.

— Но имат свой собствен живот. И трябва да уважаваме това и да не им се бъркаме. — Лицето на Алек потъмня. — Мнозина се разделят, когато загубят едно от децата си.

Изабел ахна.

— Изи? — Алек май си даде сметка, че е отишъл прекалено далеч. Споменаването на Макс като че ли се отразяваше на Изабел по-тежко, отколкото на всички други от семейство Лайтууд, включително и Мерис.

Изабел се обърна и изхвърча от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Алек зарови пръсти в косата си и тя щръкна като патешки пух.

— Мамка му — изруга той и се изчерви — много рядко ругаеше, а когато го правеше, обикновено си мърмореше под носа. Хвърли почти извинителен поглед на Джейс и тръгна след сестра си.

Джейс въздъхна, преметна дългите си крака през ръба на леглото и се изправи, след което се протегна като котка, така че раменете му изпукаха.

— Е, май това е знак за мен да те изпратя до вас.

— И сама мога да намеря пътя…

Той поклати глава и взе якето си от таблата на леглото. В движенията му имаше нещо нетърпеливо, нещо дебнещо и бдително, от което Клеъри усети как по кожата й полазиха тръпки.

— Искам да се махна от тук. Хайде. Да вървим.

 

 

— Мина цял час. Най-малко. Кълна се. — Мая лежеше на дивана в апартамента на Джордан и Саймън, босите й крака почиваха в скута на Джордан.

— Не трябваше да си поръчвате тайландска храна — подхвърли Саймън разсеяно.

Седеше на пода и човъркаше ХЬох контролера, който от няколко дни насам не работеше. В огнището гореше голяма цепеница. Като всичко в апартамента, камината също не беше добре поддържана и през половината от времето, в което я използваха, стаята се пълнеше с пушек. Джордан непрекъснато се оплакваше от студа, от пукнатините в стените и прозорците и от нежеланието на хазаина да поправи каквото и да било.

Джордан се ухили добродушно.

— Теб какво те е грижа? Ти не ядеш.

— Но вече мога да пия — изтъкна Саймън.

И наистина беше така. Беше приучил стомаха си да понася повечето течности (мляко, кафе, чай), ала от твърда храна все още му се повдигаше. Съмняваше се, че тялото му извлича някаква хранителна полза от напитките (само кръвта имаше този ефект), но се чувстваше повече като човек, когато беше сред хора, да е в състояние да консумира нещо, което нямаше да накара всички да се разбягат с писъци. Той въздъхна и пусна контролера на пода.

— Мисля, че е развален. Перманентно. Което е направо страхотно, защото нямам пари да купя нов.

Джордан го погледна любопитно. Когато се беше нанесъл при него, Саймън беше донесъл всичките си спестявания, ала те не бяха кой знае колко. За щастие, той нямаше и кой знае какви разходи. Апартаментът беше взет назаем от Претор Лупус, които също така осигуряваха и кръвта за Саймън.

— Аз имам пари — каза Джордан. — Всичко ще е наред.

— Това са си твои пари, не мои. Няма винаги да се грижиш за мен. — Саймън се взираше в сините пламъци в огнището. — А после какво? Скоро щях да кандидатствам в колеж, ако… всичко не се беше случило. Музикално училище. Можех да уча. Да си намеря работа. Сега никой няма да ме назначи. Та аз изглеждам на шестнайсет. Винаги ще изглеждам на шестнайсет.

— Хм — обади се Мая. — Предполагам, че вампирите наистина не ходят на работа, нали? Искам да кажа, някои върколаци го правят… Бат е диджей, а Люк притежава онази книжарница. Само че вампирите са в кланове. Няма вампири учени.

— Нито пък вампири музиканти — добави Саймън. — Няма какво да се преструваме. Истината е, че сега съм професионален вампир.

— Честно казано, направо се учудвам, че из улиците не бъка от развилнели се вампири, които ядат туристи, сега когато Морийн ги оглавява — отбеляза Мая. — Тя е доста кръвожадна.

Саймън направи физиономия.

— Предполагам, че някои от клана се опитват да я обуздават. Рафаел вероятно. Лили… тя е една от най-умните в клана. Знае всичко. Двамата с Рафаел открай време са страшно гъсти. Но аз нямам приятели вампири. Всъщност, като се има предвид каква мишена съм, понякога се учудвам, че имам каквито и да било приятели.

Саймън долови горчивината в гласа си и погледна към снимките, които Джордан беше закачил на стената — снимки, на които беше с приятелите си, на плажа, с Мая. Саймън си беше помислил и той да направи същото. Въпреки че не беше взел нито една снимка от къщи, Клеъри имаше. Би могъл да ги вземе назаем, да направи апартамента мъничко повече свой. Ала макар да му харесваше да живее с Джордан и да се чувстваше удобно тук, това не беше неговият дом. Не го усещаше като нещо постоянно, място, където би могъл да се установи.

— Дори легло нямам — каза той на глас.

Мая обърна глава към него.

— Саймън, за какво е всичко това? Защото Изабел си тръгна ли?

Саймън сви рамене.

— Не знам. Искам да кажа, да, Изи ми липсва, но… Клеъри твърди, че двамата с нея се нуждаем от ИВ.

— А, да си изясните връзката — уточни Мая при вида на недоумяващото изражение на Джордан. — Нали се сещаш, когато решавате дали всъщност сте гаджета. Което наистина трябва да направите, между другото.

— Защо всички освен мен знаят този акроним? — зачуди се Саймън на глас. — А дали Изабел иска да ми бъде гадже?

— Не мога да ти кажа — отвърна Мая. — Момичешки кодекс на честта. Питай нея.

— Тя е в Идрис.

— Попитай я, когато се върне. — Саймън не каза нищо и Мая добави по-меко: — Тя ще се върне, както и Клеъри. Това е просто едно заседание.

— Не знам. Институтите не са в безопасност.

— Ти също не си — намеси се Джордан. — Ето защо имаш мен.

Мая погледна Джордан и Саймън си помисли, че в погледа й има нещо странно, което той не можеше да определи. От известно време нещо като че ли не беше наред между Джордан и Мая, някаква дистанцираност у нея, нещо въпросително в очите всеки път когато погледнеше гаджето си. Саймън очакваше Джордан да сподели нещо, но той не го беше направил. Дали изобщо беше забелязал отчуждеността на Мая (тя беше очевидна!), или упорито отказваше да я види?

— Пак ли щеше да бъдеш дневен вампир? — Мая отново се обърна към Саймън. — Ако можеше да го промениш?

— Не знам.

Саймън също си беше задавал този въпрос, но после го беше пропъдил — нямаше смисъл да се измъчваш за неща, които не можеш да промениш. Да бъдеш дневен вампир, означаваше да имаш злато във вените си. Другите вампири искаха кръвта ти, защото пиеха ли от нея, те също можеха да излизат на дневна светлина. Ала също толкова много вампири искаха смъртта ти, защото повечето от расата вярваха, че дневните вампири са извращение, което трябва да бъде унищожено. Не беше забравил какво му беше казал Рафаел на покрива на онзи хотел в Манхатън: „Моли се да не изгубиш знака си, преди войната да е избухнала, дневни вампире. Защото, ако това се случи, готви се за същинска опашка от врагове, чакащи реда си, за да се разправят с теб. А аз ще бъда начело“.

И все пак…

— Слънцето ще ми липсва — рече той. — Мисля, че то ми помага да остана човек.

Светлината на пламъците в огнището се отрази в очите на Джордан, когато той се обърна към Саймън.

— Да си човек, не е кой знае какво — усмихна се той.

Мая рязко свали крака от скута му. Джордан я погледна разтревожено и в същия миг на вратата се позвъни.

Саймън бързо се изправи.

— Храната — обяви той. — Аз ще ида. Освен това — добави през рамо, докато прекосяваше коридора към входната врата — вече две седмици никой не се е опитал да ме убие. Може би им е омръзнало и са се отказали.

Зад гърба му се разнесоха гласове, но Саймън не се заслуша — говореха помежду си. Протегна ръка към бравата и отвори вратата, като в същото време извади портфейла си.

И в този миг нещо върху гърдите му затуптя. Той сведе поглед надолу и видя медальона на Изабел да грее с яркочервена светлина. Начаса отскочи назад, разминавайки се на сантиметри с ръката, протегнала се, за да го сграбчи. Той изкрещя… на прага имаше едра фигура в червено бойно облекло, ловец на сенки с грозни руни по бузите, ястребов нос и широко бледо чело. Мъжът изръмжа насреща му и направи крачка към него.

— Саймън, залегни! — изкрещя Джордан.

Саймън се хвърли на пода и се претърколи настрани в мига, в който една стрела от арбалет профуча през коридора. Тъмният ловец на сенки се завъртя с почти невероятна скорост и стрелата се заби във вратата. Саймън чу как Джордан изруга ядосано, а после Мая, във вълча форма, се втурна покрай него и се метна върху Помрачения.

Разнесе се удовлетворяващ вой на болка, когато зъбите й се впиха в гърлото му. Плисна кръв и изпълни въздуха със солена, алена мъгла; Саймън я вдиша и усети горчивия вкус на демонска кръв, докато се изправяше на крака. Пристъпи напред в същия миг, в който Помраченият сграбчи Мая и я запрати в коридора, мятащо се кълбо от зъби и нокти.

Джордан изкрещя. В гърлото на Саймън се надигна нисък звук, нещо като вампирско ръмжене, и той усети как кучешките му зъби се издължават. Помраченият пристъпи напред; течеше му кръв, ала все още се държеше здраво на крака. Саймън почувства как дълбоко в корема го жегва страх. В Бурен ги беше видял да се бият, воините на Себастиан, и знаеше, че са по-силни, по-бързи и по-трудни за убиване от ловците на сенки. Не се беше замислял обаче колко по-трудно е да бъдат убити от вампирите.

— Дръпни се! — Джордан го сграбчи за рамото и почти го изхвърли след Мая, която междувременно се беше изправила на крака. По козината на врата й имаше кръв, вълчите й очи бяха потъмнели от гняв. — Махай се, Саймън. Остави ние да се оправим с това. Махай се!

Саймън отказваше да отстъпи.

— Никъде няма да ходя… за мен е дошъл…

Знам го! — изкрещя Джордан. — Аз съм твоят претор! Остави ме да си свърша работата!

Джордан се завъртя рязко и отново вдигна арбалета си. Този път стрелата потъна дълбоко в рамото на тъмния ловец на сенки. Той се олюля и от устата му се изсипаха низ ругатни на език, който Саймън не разбираше. Немски, помисли си той. Берлинският Институт беше един от нападнатите…

Мая се метна покрай него със скок и двамата с Джордан се нахвърлиха върху тъмния нефилим. Джордан погледна назад към Саймън, лешниковите му очи бяха диви и свирепи. Саймън кимна и се втурна обратно в дневната. Отвори рязко прозореца (при което дървото изскърца пронизително в знак на протест и го посипа с люспи от стара боя) и се прехвърли на противопожарната стълба, отрупана с попарената от зимния въздух самакитка, която Джордан държеше там.

Всяка частица от него крещеше, че не бива да си тръгва, ала беше обещал на Изабел, че ще остави Джордан да изпълнява задълженията си на телохранител и че няма да допусне да се превърне в мишена. Стисна медальона на Изи, топъл под пръстите му, сякаш допреди миг беше почивал върху шията й, и пое надолу по металните стъпала, раздрънкани и хлъзгави от снега. На няколко пъти едва не падна, преди да достигне последното стъпало и да скочи на потъналия в сенки тротоар.

И начаса бе заобиколен от вампири. Има време да разпознае само двама от тях като членове на клана от хотел „Дюмор“ (деликатната тъмнокоса Лили и русия Зийк, и двамата — с демонично широки усмивки на лицата), преди да му метнат нещо върху главата. Плат се стегна около врата му и той се задави не защото се нуждаеше от въздух, а от болката в гърлото.

— Морийн ти праща много поздрави — каза Зийк в ухото му. Саймън отвори уста, за да изкрещи, ала мракът го погълна, преди да е успял да издаде и звук.

 

 

— Нямах представа, че си чак толкова прочут — подхвърли Клеъри, докато двамата с Джейс крачеха по тесния тротоар, който минаваше покрай канала Олдуей. Току-що се беше смрачило и улиците бяха пълни със забързани хора, увити в дебели палта, лицата им — студени и вглъбени в себе си.

Бяха започнали да изгряват звезди, нежна ивица светлина по източното небе, огряла очите на Джейс, когато той я погледна любопитно.

— Всички познават сина на Валънтайн.

— Знам, но… когато те видя, Ема реагира така, сякаш си някаква знаменитост, по която си пада. Сякаш всеки месец се появяваш на корицата на списание „Ловци на сенки“.

— Знаеш ли, питаха ме дали искам да им позирам, казаха, че щели да го направят с вкус…

— Стига да държиш стратегически разположена серафимска кама, не виждам какъв е проблемът — отвърна Клеъри и Джейс се засмя — онзи отсечен смях, изскочил неочаквано и за самия него. Това беше любимият смях на Клеъри — Джейс винаги беше толкова овладян, че все още й доставяше огромно удоволствие да бъде една от малцината, които успяваха да проникнат под грижливо поддържаната броня и да го изненадат.

— Хареса я, нали? — попита той.

— Кого съм харесала? — не разбра Клеъри. Тъкмо минаваха през един площад, който си спомняше — покрит с калдъръм и с кладенец в средата, върху който сега имаше кръгла каменна плоча, вероятно за да попречи на водата да замръзне.

— Момичето. Ема.

— У нея има нещо — призна Клеъри. — Начинът, по който се застъпи за брата на Хелън може би. Джулиън. Би направила всичко за него. Наистина обича семейство Блекторн, освен това е изгубила всички, които е имала…

— Напомня ти за теб самата.

— Не мисля така — рече Клеъри. — Мисля, че по-скоро ми напомня за теб.

— Защото съм дребничък, рус и изглеждам добре с плитки?

Клеъри го бутна с рамо. Бяха стигнали началото на улица, от двете страни на която имаше магазини. Сега те бяха затворени, макар че през прозорците с решетки се процеждаше магическа светлина. На Клеъри й се струваше, че е попаднала в приказка или сън, както винаги когато беше в Аликанте — необятното небе, надвиснало над тях, древните сгради, върху които бяха изрисувани сцени, излезли от легенди, а над всичко това се издигаха прозрачните демонични кули, които бяха дали популярното име на Аликанте — Града от стъкло.

— Защото — обясни Клеъри, докато минаваха покрай магазин, на чиято витрина бяха наредени пити хляб — е изгубила всичките си кръвни роднини. Ала има семейство Блекторн. Няма си никой друг, нито леля, нито чичо, никой, който да се погрижи за нея, но семейство Блекторн ще го направят. Така че ще трябва да научи онова, което и ти — че семейство не означава обща кръв. Семейство са хората, които те обичат. Онези, които те закрилят. Както са направили семейство Лайтууд за теб.

Джейс беше спрял. Клеъри се обърна и го погледна. Потокът пешеходци се раздели, за да ги заобиколи. Джейс стоеше пред една тясна уличка до някакъв магазин; вятърът развяваше русата му коса и разкопчаното му яке, Клеъри виждаше вената, която туптеше на шията му.

— Ела тук — дрезгаво каза той.

Клеъри предпазливо направи крачка към него. Да не беше казала нещо, което го бе разстроило? Макар че Джейс рядко й се ядосваше, а когато това ставаше, го заявяваше направо. Той улови нежно ръката й и водейки я след себе си, сви зад ъгъла на сградата и потъна в сенките на тясната уличка, която лъкатушеше към един канал в далечината.

В уличката нямаше никого, а тесният й вход скриваше вътрешността й от погледите на минувачите по голямата улица. В сумрака лицето на Джейс се състоеше сякаш само от ъгли — остри скули, меки устни, златните очи на лъв.

— Обичам те — заяви той. — Не го казвам достатъчно често. Обичам те.

Клеъри се облегна на стената. Камъните бяха студени и при други обстоятелства сигурно би било неудобно, но в този миг изобщо не я беше грижа. Придърпа го внимателно към себе си, докато телата им бяха едно срещу друго, без да се докосват, ала толкова близо, че тя усещаше топлината, която се излъчваше от него. Естествено, че той нямаше нужда да си закопчава якето, не и с огъня, който бушуваше във вените му. Ухание на черен пипер, сапун и студен въздух го обгръщаше, когато тя зарови лице в рамото му и вдъхна дълбоко.

— Клеъри. — Гласът на Джейс беше едновременно шепот и предупреждение, одрезгавял от копнеж; копнеж по усещането за сигурност от физическата им близост, от какъвто и да било допир.

Много предпазливо той постави длани на стената, обгръщайки я като в клетка между двете си ръце. Клеъри чувстваше дъха му в косата си, лекия допир на тялото му до нейното. Всеки сантиметър от нея изведнъж беше станал свръхчувствителен; навсякъде, където я докоснеше, по кожата й сякаш пробягваха миниатюрни иглички на наслада.

— Моля те, не ми казвай, че ме издърпа тук и ме докосваш, но нямаш намерение да ме целунеш, защото не мисля, че мога да го понеса — промълви Клеъри.

Джейс затвори очи и тя видя как тъмните му ресници потрепват върху бузите; спомни си усещането от това, да проследи очертанията на лицето му с пръстите си, да почувства тежестта на тялото му върху своето, усещането на кожата му до своята.

— Нямам — каза той и Клеъри долови тъмната дрезгавина под обикновено напевния му глас. Мед върху иглички. Вече бяха толкова близо, че тя усети как гърдите му се надигат, когато си пое дъх. — Не можем.

Клеъри сложи ръка върху гърдите му; сърцето му биеше като уловени в плен криле.

— Тогава ме отведи у дома — прошепна тя и се приведе, за да докосне едва-едва ъгълчето на устните му със своите.

Или поне възнамеряваше да го докосне едва-едва. Само че той се наведе към нея и движението му рязко промени ъгъла между тях и ето че устните й се плъзнаха по неговите. Чу го как си пое изненадано дъх до устата й, а после те вече се целуваха — истинска целувка, прелестно бавна и гореща, и настойчива.

„Отведи ме у дома.“ Ала това беше у дома: ръцете на Джейс около нея, студеният вятър на Аликанте в дрехите им, пръстите й — заровени в косата на тила му, там, където тя падаше на меки къдрици върху кожата. Дланите му все още бяха залепени за стената зад нея, но тялото му се раздвижи и нежно я притисна към камъка; Клеъри чуваше дрезгавите нотки в дишането му. Джейс не можеше да я докосне с ръце, ала тя можеше да докосне него и ето че пръстите й се плъзнаха по извивката на ръцете му, надолу към гърдите, проследиха браздите на мускулите му и се разпериха настрани, за да го уловят от двете страни. Тениската се набра под ръцете й, пръстите й усетиха гола кожа, а после се плъзнаха под плата; толкова отдавна не го бе усещала по този начин, почти беше забравила колко мека е кожата му там, където не бе покрита с белези, как мускулите на гърба му играят под допира й. Въздишката, изтръгнала се от устата му, изпълни нейната; вкусът му бе на чай, шоколад и сол.

Клеъри беше поела контрол над целувката им и ето че почувства как той се напрегна и й го отне; ухапа я лекичко по долната устна, докато по гърба й не пробяга тръпка; гризна я нежно в ъгълчето на устата, целувайки линията на челюстта й, надолу, докато не засмука мястото на шията й, където туптеше една вена, преглъщайки препускащия й пулс. Кожата му гореше под ръцете й, гореше…

Джейс се откъсна от нея, олюлявайки се почти като пиян, и се блъсна в насрещната стена. Очите му бяха широко отворени и в продължение на един миг на замайване на Клеъри й се стори, че вижда там пламъци. А после светлината в тях погасна и той дишаше запъхтяно, сякаш беше тичал, заровил лице в шепите си.

— Джейс.

Той свали ръце.

— Погледни стената зад себе си — каза глухо.

Клеъри се обърна… и зяпна. Зад нея, там, където Джейс се беше опирал, върху камъка имаше две следи от изгоряло с формата на ръцете му.

 

 

Кралицата на феите се бе изтегнала върху леглото си, вперила поглед в каменния таван на спалнята си. Той беше покрит с декоративни решетки, по които пълзяха увивни рози с остри бодли, съвършени и кърваво алени. Всяка нощ те повяхваха и умираха и всяка сутрин ги заменяха нови, също толкова свежи, колкото предишния ден.

Феите не спяха много и рядко сънуваха, ала кралицата обичаше леглото й да е удобно. То представляваше широк каменен диван, с пухен дюшек, покрит с море от кадифе и гладък сатен.

— Някога случвало ли се е — попита момчето, което лежеше до нея, — да се убодете на някой от тръните, Ваше Величество?

Кралицата на феите се обърна, за да погледне Джонатан Моргенстърн, изтегнал се между завивките. Въпреки че той я беше помолил да го нарича Себастиан и тя уважаваше желанието му — елфите също не позволяваха никой да се обръща към тях с истинското им име. Той лежеше по корем, облегнал глава на сплетените си ръце; дори мътната светлина не можеше да скрие старите белези от камшик по гърба му.

Кралицата открай време беше запленена от ловците на сенки — също като елфите и у тях имаше ангелска кръв, така че между двете раси несъмнено имаше родство… но никога не бе подозирала, че ще срещне някого, когото да е в състояние да изтърпи в продължение на повече от пет минути. Докато не се беше появил Себастиан. Те всички бяха толкова отвратително уверени в моралното си превъзходство. Но не и Себастиан. Той беше крайно необичаен дори за човек, а още повече — за ловец на сенки.

— Не толкова често, колкото ти се порязваш на собственото си остроумие, миличък — отвърна тя. — Знаеш, че не искам да бъда наричана „Ваше Величество“, а само „лейди“ или „милейди“, ако много настояваш.

— Но май нямаш нищо против, когато те наричам „красива моя“ или „моя красива лейди“ — В тона му нямаше и помен от разкаяние.

— Хмм. — Тя прокара тънките си пръсти през гъстата му сребърна коса. Имаше прекрасни цветове като за човек — коса като меч, очи като оникс. Спомни си сестра му, толкова различна, далеч не така елегантна. — Освежителен ли беше сънят ти? Уморен ли си?

Той се претърколи по гръб и се ухили широко насреща й.

— Мисля, че все още не съм се изразходвал напълно.

Кралицата на феите се наведе, за да го целуне, и той зарови пръсти в червената й коса. Погледна една от къдриците й — алена на фона на белязаната кожа на кокалчетата му — и я допря до бузата си. Преди тя да успее да каже каквото и да било, на вратата на спалнята се почука.

— Какво има? — извика кралицата. — Ако не е нещо извънредно важно, върви си или ще накарам да нахранят с теб водните духове в реката.

Вратата се отвори и една от по-младите придворни дами прекрачи прага. Кейли Уайтуилоу. Тя направи реверанс и каза:

— Милейди, Мелиорн е тук и би искал да говори с вас.

Една от бледите вежди на Себастиан подскочи.

— Работата на кралицата няма свършване.

Кралицата въздъхна и се надигна от леглото.

— Доведете го — каза тя. — И ми донесете един халат, защото въздухът е хладен.

Кейли кимна и излезе от стаята. Миг по-късно Мелиорн влезе и сведе глава в поздрав. Ако Себастиан намираше за странно това, че кралицата приемаше своите придворни, застанала чисто гола насред спалнята си, лицето му с нищо не го издаваше. Една смъртна жена би се смутила, навярно би опитала да се закрие с нещо, ала кралицата си беше кралицата, вечна и горда, и знаеше, че без дрехи е също толкова възхитителна, колкото и с тях.

— Мелиорн — каза тя. — Имаш ли новини от нефилимите?

Елфът вдигна глава. Както обикновено, носеше бели доспехи със застъпващи се плочки. Имаше зелени очи и много дълга черна коса.

— Милейди. — Той хвърли поглед към Себастиан, който се бе надигнал и седеше в леглото, увил завивката около кръста си. — Имам много новини. Новите ни попълнения от тъмни воини са разположени в крепостта „Едом“ и чакат по-нататъшни заповеди.

— А нефилимите? — попита кралицата в същия миг, в който Кейли се върна в стаята, носейки роба, изтъкана от венчелистчетата на лилии. Тя я разтвори и кралицата се плъзна в нея, обвивайки копринената мекота около себе си.

— Децата, които избягаха от Института в Лос Анджелис, са им дали достатъчно информация, за да е ясно, че Себастиан стои зад нападенията — отвърна Мелиорн доста кисело.

— Така или иначе, щяха да се досетят — рече Себастиан. — Имат неприятния навик да ме обвиняват за всичко.

— Въпросът е — разпознали ли са нашите хора? — настоя да узнае кралицата.

— Не — отвърна Мелиорн със задоволство. — Децата са сметнали, че нападателите до един са били Помрачени.

— Това е забележително, като се има предвид, че във вените на онова момче Блекторн тече елфическа кръв — каза Себастиан. — Би могло да се предположи, че са свикнали да я долавят. Какво възнамерявате да правите с него, между другото?

— У него има елфическа кръв; той е един от нас — заяви Мелиорн. — Гуин го взе, за да се присъедини към Дивия лов, така че ще бъде изпратен там. — Той отново се обърна към кралицата. — Нуждаем се от още воини. Институтите се опразват — нефилимите бягат в Идрис.

— Ами този в Ню Йорк? — остро попита Себастиан. — Ами брат ми и сестра ми?

— Клеъри Фрей и Джейс Лайтууд бяха изпратени в Идрис — каза Мелиорн. — Все още няма как да опитаме да се доберем до тях, без да се издадем.

Себастиан докосна гривната на китката си. Кралицата беше забелязала този негов навик, нещо, което правеше, когато се опитваше да скрие, че е ядосан. Върху метала, на един древен език на човеците, пишеше: „Ако не мога да склоня Небето, ще вдигна Ада“.

— Искам ги — заяви той.

— И ще ги имаш — увери го кралицата. — Не съм забравила, че това е част от уговорката ни. Ала трябва да бъдеш търпелив.

Себастиан се усмихна, но само с устни, не и с очи.

— Ние, смъртните, понякога сме склонни да прибързваме.

— Ти не си обикновен смъртен — каза кралицата и се обърна към Мелиорн. — Рицарю мой, какво ще посъветваш своята кралица?

— Нуждаем се от още войници — каза елфът. — Трябва да превземем друг Институт. Още оръжия също ще ни бъдат от полза.

— Не каза ли, че всички ловци на сенки са в Идрис? — попита Себастиан.

— Не съвсем — отвърна Мелиорн. — В някои градове евакуирането на всички нефилими отнема повече време — в Лондон, Рио де Жанейро, Кайро, Истанбул и Тайпе все още има ловци на сенки. Трябва да сложим ръка на поне още един Институт.

Себастиан се усмихна. Беше усмивка, която преобразяваше красивото му лице не в нещо още по-красиво, а в жестока маска, която сякаш се състоеше само от зъби, като усмивката на мантикор.

— Тогава искам Лондон — заяви той. — Стига да не противоречи на желанията ти, кралице моя.

Кралицата на феите не можа да сдържи усмивката си. Векове бяха минали, откакто някой от смъртните й любовници я бе накарал да се усмихне. Тя се наведе да го целуне и почувства как ръцете му се плъзват по венчелистчетата на робата й.

— Вземи Лондон, обич моя, и го превърни в река от кръв — каза тя. — Нека това бъде моят подарък за теб.

 

 

Добре ли си? — попита я Джейс сигурно за стотен път.

Клеъри стоеше на горното стъпало пред къщата на Аматис, огрявана от светлината, която струеше през прозорците. Джейс беше точно под нея, напъхал ръце дълбоко в джобовете си, сякаш се боеше да ги извади.

Дълго се беше взирал в следите от изгорено, които беше оставил на онази стена, преди да придърпа ризата си надолу и буквално да изтегли Клеъри обратно на пълната с хора улица, сякаш тя не биваше да бъде насаме с него. Мълча през цялото време, докато вървяха към къщата, устните му — свити в тясна, напрегната черта.

— Добре съм — увери го тя. — Виж, изгори стената, не мен. — Тя се завъртя, сякаш демонстрираше нов тоалет. — Виждаш ли?

В очите на Джейс имаше сенки.

— Ако съм те наранил…

— Не си — каза тя. — Не съм толкова крехка.

— Мислех, че ставам по-добър в това, да го държа под контрол, че Джордан помага. — В гласа му се прокрадна раздразнение.

— Наистина си по-добър. И това с Джордан наистина помага. Виж, успя да съсредоточиш огъня в ръцете си — това е напредък. Докосвах те, целувах те, а не съм наранена. — Клеъри сложи длан на бузата му. — Заедно се справяме с това, забрави ли? Забранено ти е да се дистанцираш от мен или да се цупиш.

— А пък аз тъкмо бях решил да представлявам Идрис по цупене на следващата олимпиада — каза Джейс, ала гласът му вече започваше да омеква; суровите нотки на самоомраза се оттегляха, отстъпвайки място на ирония и развеселеност.

— Двамата с Алек може да се състезавате по цупене на двойки — усмихна се Клеъри. — Със сигурност ще грабнете златото.

Джейс завъртя глава и я целуна по дланта. Косата му докосна връхчетата на пръстите й. Всичко наоколо тънеше в покой и тишина и Клеъри почти можеше да повярва, че те двамата са единствените хора в Аликанте.

— Чудя се — каза той с устни до кожата й — какво ли ще си помисли собственикът на онзи магазин, когато дойде на работа утре сутринта и види два отпечатъка от ръце, прогорени върху стената му?

— „Надявам се, че застраховката ми го покрива?“

Джейс се засмя и малко облаче от дъха му погали ръката й.

— И като стана дума за това — каза Клеъри, — следващото заседание на Съвета е утре, нали?

Джейс кимна.

— Военен съвет. Ще участват само избрани членове на Клейва. — Той размаха недоволно пръсти.

Клеъри разбираше недоволството му — Джейс беше прекрасен стратег и един от най-добрите воини на Клейва и никак нямаше да му е приятно да бъде изключен от каквото и да било заседание за битки. Особено, помисли си тя, ако щеше да се обсъжда как небесният огън би могъл да бъде използван като оръжие.

— Тогава навярно би могъл да ми помогнеш за нещо. Трябва ми магазин за оръжия. Искам да си купя меч. Наистина добър меч.

Джейс изглеждаше учуден, а после — развеселен.

— За какво?

— Е, нали се сещаш. За убиване. — Клеъри направи жест, който, надяваше се, илюстрираше убийствените й намерения относно всички зли твари. — Искам да кажа, от известно време съм ловец на сенки. Би трябвало да имам истинско оръжие, нали?

По лицето на Джейс бавно се разля усмивка.

— Най-добрият магазин за хладни оръжия е този на Даяна на улица „Флинтлок“ — каза той с грейнали очи. — Ще те заведа утре следобед.

— Значи, си уговорихме среща. Среща на оръжие.

— Далеч по-добре, отколкото вечеря и филм. — И с тези думи Джейс потъна в сенките.