Касандра Клеър
Град на небесен огън (9)

7
Сблъсък в нощта

Вулканичната равнина се разстилаше като блед лунен пейзаж пред Джейс, чак до планинската верига, издигаща се в далечината, черна на фона на хоризонта. Земята беше побеляла: гъста снежна покривка на някои места, тънък лед на други. Смъртоносно остри скали стърчаха от леда и снега, заедно с голите клони на живи плетове и замръзнал мъх.

Облаци закриваха луната; по кадифеното тъмно небе тук-там блещукаха звезди, забулени от рехави облаци. И все пак навсякъде около тях грееше светлина — от серафимски ками и както Джейс видя, когато очите му привикнаха, от нещо, което приличаше на висока клада в далечината.

Двамата с Клеъри се бяха приземили в снега на няколко крачки един от друг. Сега бяха заедно, ала Клеъри мълчеше, медната й коса бе посипана с бели снежинки. Навсякъде около тях се носеха викове и крясъци, звън на серафимски ками, изваждани от ножниците, прошепнати ангелски имена.

— Стой близо до мен — тихо каза Джейс, когато двамата с Клеъри наближиха върха на хребета. Той беше грабнал един дълъг меч от купчината край Портала, преди двамата да скочат в него, сподирени от слисания вик на Джия, извисил се над писъка на вятъра. Джейс почти очакваше тя или Робърт да ги последват, но вместо това Порталът беше затворен веднага след като двамата с Клеъри минаха през него, като врата, затръшнала се зад гърба им.

Непознатото оръжие тежеше в ръката му. Той предпочиташе да използва лявата си ръка, ала дръжката на меча беше за десница. Освен това острието беше нащърбено по ръба, сякаш беше видяло твърде много битки. На Джейс му се искаше да държеше в ръка едно от своите оръжия…

Тя се появи изведнъж, издигайки се пред тях като риба, изскочила от повърхността на водата с внезапно, сребристо проблясване. Досега Джейс бе виждал Елмазената цитадела само на рисунка. Издялана от същия материал, от който и серафимските ками, тя сияеше на фона на нощното небе като звезда; именно нея Джейс погрешка бе сметнал за светлината на бушуваща клада. Обграждаше я кръгла стена от адамас, в която нямаше никакъв отвор, с изключение на една-единствена врата, направена от гигантски остриета, забити в земята под такъв ъгъл, че приличаха на отворена ножица.

Навсякъде около Цитаделата вулканичната почва се бе ширнала черно-бяла като шахматна дъска — наполовина вулканични скали и наполовина сняг. Джейс усети как косъмчетата по врата му настръхват. Сякаш се беше върнал в Бурен, макар да го помнеше така, както човек си спомня сън: тъмните нефилими на Себастиан, облечени в червено, и нефилимите на Клейва в черни дрехи; острие, опряно в острие; искрите на битката, издигащи се в нощта, а после огънят на Славния, заличил всичко, което се бе случило преди.

Пръстта на Бурен беше тъмна, ала сега воините на Себастиан изпъкваха като капки кръв върху бялата земя. Те чакаха, алени под светлината на звездите, стиснали тъмните си оръжия в ръце. Стояха между нефилимите, дошли през Портала, и портите на Елмазената цитадела. Въпреки че Помрачените бяха далеч от тях и той не можеше да различи лицата им, Джейс чувстваше, че се усмихват.

Чувстваше и смущението на нефилимите около него, ловците на сенки, които бяха преминали през Портала така уверени, така готови за битка. Сега те стояха, отправили поглед към Помрачените, и Джейс можеше да усети как самона дейността им се разколебава. Най-сетне — твърде късно! — те го почувстваха: странността, различността на Помрачените. Това не бяха ловци на сенки, които временно се бяха отклонили от правия път. Това изобщо не бяха ловци на сенки.

— Къде е той? — прошепна Клеъри; дъхът й беше бял в студа. — Къде е Себастиан?

Джейс поклати глава. Много от облечените в червено ловци на сенки бяха вдигнали качулките си и лицата им не се виждаха. Себастиан би могъл да бъде всеки един от тях.

— Ами Железните сестри? — Клеъри обходи равнината с поглед. Единствената белота беше снегът. Нямаше и помен от Сестрите в техните одежди, които тя познаваше от илюстрациите в Кодекса.

— Те ще си останат в Цитаделата — обясни Джейс. — Трябва да бранят онова, което се намира там. Арсеналът. Предполага се, че именно това е причината той да е тук — оръжията. Сестрите несъмнено са обградили оръжейната с телата си. Ако Себастиан или воините му успеят да проникнат през портата, Сестрите ще унищожат Цитаделата, но няма да допуснат той да сложи ръка върху оръжията. — Гласът на Джейс беше мрачен.

— Но ако Себастиан го знае, ако знае какво ще направят Сестрите… — започна Клеъри и в този миг остър писък проряза нощта като с нож.

Джейс тръгна напред, преди да си даде сметка, че писъкът идва зад тях. Обърна се рязко и видя мъж в износено бойно облекло да се свлича на земята, пронизан в гърдите от оръжието на един тъмен нефилим. Беше същият мъж, който беше отговорил на Клеъри в Аликанте, докато тичаха към Гард.

Тъмният ловец на сенки се обърна, широко ухилен. От нефилимите се изтръгна вик и русокосата жена, която Клеъри бе чула да говори развълнувано в Гард, пристъпи напред.

— Джейсън! — извика тя и Клеъри си даде сметка, че говори на Помрачения — набит мъж, който имаше същата руса коса като нея. — Джейсън, моля те. — С разтреперан глас тя направи крачка напред, протегнала ръка към тъмния нефилим, който извади друго оръжие от колана си, гледайки я очаквателно.

— Моля те, недей — обади се Клеъри. — Не… не се приближавай до него.

Ала русокосата жена вече бе само на крачка от тъмния ловец на сенки.

— Джейсън — прошепна тя. — Ти си мой брат. Един от нас, нефилим. Не е нужно да го правиш… Себастиан не може да те принуди. Моля те… — Тя се огледа отчаяно наоколо. — Те работят върху лек; ще те изцелим…

Джейсън избухна в смях. Оръжието му проблесна, замахнало странично, и главата на русокосата жена отхвръкна. Плисна кръв — черна на фона на белия сняг — и тялото й се свлече на земята. Някой пищеше истерично, непрекъснато, а после друг извика и трескаво посочи зад тях.

Джейс вдигна глава и видя редица Помрачени да се приближават към тях откъм посоката на затворения Портал. Остриетата им проблясваха на лунната светлина. Нефилимите се запрепъваха надолу по склона, ала сега вече се движеха безредно. Сред тях се беше промъкнала паника — Джейс я усещаше така, както усещаше мириса на кръв във въздуха.

— Чук и наковалня! — провикна се той, надявайки се те да разберат. Сграбчи Клеъри със свободната си ръка и я издърпа назад, по-далеч от обезглавеното тяло на земята. — Това е капан — извика й той над шума от битката. — Намери някоя стена, място, където да отвориш Портал! Изведи ни оттук!

Зелените очи на Клеъри се разшириха. Джейс искаше да я стисне, да я целуне, да се вкопчи в нея, да я защити, ала боецът у него знаеше, че именно той я бе въвел в този живот. Насърчавал я бе. Обучил я бе. Видял разбирането в очите й, той кимна и я пусна.

Клеъри се отдръпна от него и се плъзна покрай един от Помрачените, изправен срещу Мълчалив брат с окървавени одежди и жезъл в ръка. Ботушите й се пързаляха в снега, докато тя тичаше с всичка сила към Цитаделата. Тълпата я погълна в същия миг, в който един от тъмните нефилими извади оръжието си и замахна към Джейс.

Като всички Помрачени воини, той се движеше с невероятна, почти дива бързина. Докато се надигаше с меч в ръка, той сякаш закри луната. И кръвта на Джейс също се надигна, преминавайки като огън във вените му, докато вниманието му се съсредоточи в една-единствена точка. На света вече не съществуваше нищо друго, само този момент, само оръжието в ръката му. Той се хвърли към тъмния ловец на сенки, протегнал меч напред.

 

 

Клеъри се наведе, за да вземе Хеосфорос, който беше паднал в снега. Острието беше изцапано с кръв — кръвта на тъмния нефилим, който вече бягаше от нея, за да се хвърли в битката, бушуваща в равнината.

Беше се случило поне половин дузина пъти. Клеъри се хвърляше в атака, опитваше се да предизвика някой от Помрачените в схватка, а те хвърляха оръжията си, отстъпваха, извръщаха се от нея, сякаш беше призрак, и се отдалечаваха забързано. Първия един-два пъти Клеъри се бе зачудила дали не се боят от Хеосфорос, объркани от оръжие, което толкова приличаше на това на Себастиан. Но сега подозираше нещо друго. Себастиан вероятно им беше казал да не я докосват и те се подчиняваха.

И от това й се искаше да крещи. Знаеше, че би трябвало да се втурне след тях, когато побегнат от нея, да ги довърши с удар в гърба или като им пререже гърлото, ала не можеше да се принуди да го направи. Те все още изглеждаха като нефилими, като човешки същества. Кръвта им, когато рукнеше върху снега, беше червена. И все още й се струваше проява на страхливост да нападне някого, който не бе в състояние да отвърне на удара.

Снегът изхрущя зад нея и тя се обърна рязко, вдигнала оръжие. Всичко се бе случило толкова светкавично: осъзнаването на факта, че има двойно повече Помрачени, отколкото бяха очаквали, и че са обградени от две страни; молбата на Джейс да им отвори Портал. И ето че тя вече си пробиваше път през отчаяната тълпа. Част от ловците на сенки се бяха пръснали, а други бяха останали на мястото си, твърдо решени да се бият. Ала заедно те бавно бяха изтласквани надолу по хълма, към равнината под тях, където битката беше най-яростна; ярки серафимски ками срещаха тъмни ножове, смесица от черно и бяло, и червено.

За първи път Клеъри беше благодарна за дребния си ръст. Успяваше да се провира през тълпата, а пред погледа й изникваха картина след картина на жестока схватка. Ей там нефилим, който надали беше много по-голям от нея, се биеше отчаяно с Помрачен, който беше два пъти по-едър от него; тя беше съборена в хлъзгавия от кръв сняг, проблесна острие, разнесе се писък и една серафимска кама потъмня завинаги. Тъмнокос млад мъж в черно бойно облекло стоеше над тялото на мъртъв воин в червени одежди. В ръката си стискаше окървавен меч, а по лицето му се стичаха сълзи, които той дори не се опитваше да скрие. Недалече от там един Мълчалив брат (нечакана, ала добре дошла гледка) строши черепа на тъмен нефилим с един удар на дървения си жезъл; Помраченият се свлече безмълвно на земята. Един мъж рухна на колене, обвил ръце около краката на жена в червени одежди; тя го изгледа безстрастно и заби меча си между плещите му. Никой от воините не понечи да я спре.

Клеъри изскочи от другата страна на тълпата и се озова пред Цитаделата. Стените й грееха с ярка светлина и зад подобната на ножица порта й се стори, че вижда червеникавозлатисто сияние, сякаш огън. Тя извади трескаво стилито си, допря върха му до стената… и се вцепени.

Само на няколко крачки от нея един от тъмните нефилими се бе откъснал от битката и отиваше към портата на Цитаделата, стиснал боздуган в ръка. Широко ухилен, той хвърли един последен поглед към схватката зад себе си и се шмугна през портата…

Ножиците се затвориха. Не се разнесе писък, единствено ужасяващото хрущене на кости и хрущяли, което се чу дори над шума от битката. Фонтан от кръв оплиска затворената порта и Клеъри си даде сметка, че не беше първият. По стената на Цитаделата имаше и други петна, тъмнееше и земята под…

Клеъри се извърна със свит стомах и още по-здраво притисна стилито в стената. Заповяда на ума си да мисли за Аликанте, опита да си представи тревистото място пред Гард, да потисне всичко, което отвличаше вниманието й.

— Пусни стилито, дъще на Валънтайн — разнесе се хладен, равен глас и Клеъри се вкамени.

Зад нея стоеше Аматис с меч в ръка, а по лицето й играеше животинска усмивка.

Точно така — каза тя. — Пусни стилито на земята и ела с мен. Знам някой, който страшно ще се зарадва да те види.

 

 

— Размърдай се, Клариса. — Аматис я смушка с върха на меча си, не толкова силно, че да разкъса якето й, но достатъчно, за да бъде неприятно. Клеъри беше пуснала стилито си и сега то лежеше на няколко крачки от нея и проблясваше изкусително в мръсния сняг. — Стига си се помайвала.

— Не можеш да ме нараниш — заяви Клеъри. — Себастиан е издал заповед.

— Заповед да не те убиваме — съгласи се Аматис. — Ала не е казал да не те нараняваме. На драго сърце ще те предам в ръцете му, без да ти е останал и един пръст, момиче. Не си мисли, че няма да го направя.

Клеъри я изгледа свирепо, преди да се остави да я поведе към битката. Погледът й се стрелкаше из Помрачените, търсейки познатата руса глава сред морето от алено. Трябваше да знае с колко време разполага, преди Аматис да я хвърли в краката на Себастиан и всеки шанс да се бие или да избяга се изпареше. Разбира се, Аматис й беше отнела Хеосфорос и сега оръжието на Моргенстърн висеше на кръста на по-възрастната жена, а звездите по острието му проблясваха в мътната светлина.

— Обзалагам се, че дори не знаеш къде е — каза Клеъри.

Аматис отново я смушка и тя политна напред, при което едва не се препъна в трупа на един тъмен нефилим. Земята беше разкашкана смесица от сняг, пръст и кръв.

— Аз съм втората в йерархията след Себастиан — винаги знам къде е. Ето защо се доверява именно на мен да те заведа при него.

— Не ти се доверява. Изобщо не го грижа за теб, нито пък за каквото и да било. Погледни. — Бяха стигнали до едно малко възвишение. Клеъри забави крачка и махна с ръка към бойното поле. — Виж колко от вас падат — на Себастиан му трябва просто пушечно месо. Иска единствено да ви използва.

— Това ли виждаш? Аз пък виждам мъртви нефилими. — Клеъри можеше да зърне Аматис с крайчеца на окото си. Сиво-кафявата й коса се развяваше в студения въздух, очите й бяха сурови. — Мислиш, че превъзходството е на страната на Клейва? Виж. Виж там. — Аматис я мушна с пръст и Клеъри погледна, макар и да не искаше. Двете половини на армията на Себастиан се бяха обединили, приклещвайки нефилимите помежду си. Много от ловците на сенки се биеха умело и яростно. По един странен начин, те бяха красива гледка, вкопчени в схватка, а светлината на серафимските им ками описваше фигури на фона на тъмното небе. Което не променяше факта, че са обречени. — Направиха това, което правят винаги когато има нападение извън Идрис, на място, което си няма свои ловци на сенки — отвориха Портал и изпратиха през него онези, които пристигнаха първи в Гард. Някои от тези воини никога не са виждали истинска битка. Някои са участвали в твърде много. Никой от тях не е готов да убие враг, който носи лицето на техните синове, приятели, любими, парабатаи. — Аматис буквално изплю последната дума. — Клейвът не разбира нашия Себастиан, нито войските му и ще умрат, преди да са го проумели.

— Откъде дойдоха? — попита Клеъри. — Помрачените. Клейвът каза, че имало само двайсет от тях, а Себастиан не може да скрие броя им. Как…

Аматис отметна глава назад и се разсмя.

— Сякаш ще ти кажа. Себастиан има съюзници на повече места, отколкото подозираш, малката.

— Аматис. — Клеъри се опитваше да говори спокойно. — Ти си една от нас. Нефилим. Ти си сестра на Люк.

— Той е долноземец и не ми е брат. Трябваше да сложи край на живота си, когато Валънтайн му нареди.

— Не го мислиш наистина. Зарадва се да го видиш, когато дойде в къщата си. Знам, че е така.

Този път острието на меча, впило се между лопатките й, беше повече от неприятно — то болеше.

— Тогава бях уловена в капан — каза Аматис. — Мислех, че се нуждая от одобрението на Клейва и Съвета. Нефилимите ми отнеха всичко. — Тя се обърна и впери яростен поглед в Цитаделата. — Железните сестри отнеха майка ми. А после една Желязна сестра извърши развода ми. Разрязаха сватбения ми знак на две и аз плаках от болка. В тях няма сърца, единствено адамас. Също като Мълчаливите братя. Смяташ, че са човечни, че нефилимите са човечни, защото са добри, ала добротата не означава човечност, а нищо не е по-жестоко от добродетелта.

— Ала ние можем да избираме — каза Клеъри, но как да обясниш някому, който не разбира, че е изгубил всяко право на избор, че съществува такова нещо като свободна воля?

— О, в името на Ада, замълчи… — Аматис не довърши, настръхнала изведнъж.

Клеъри проследи погледа й. За миг не можа да разбере в какво се взира другата жена. Виждаше хаоса на битката, кръвта по снега, искриците, които звездите хвърляха по остриетата, и суровото сияние на Цитаделата. А после осъзна, че битката като че ли се разрешава по някакъв странен начин — нещо си проправяше път през тълпата, като кораб, който цепи водата, оставяйки след себе си хаос. Строен, светлокос ловец на сенки в черно облекло, който се движеше толкова бързо, че беше, като да гледаш как пламъци прескачат по върховете на дърветата в някоя гора, подпалвайки всичко по пътя си.

Само че в този случай гората беше армията на Себастиан и Помрачените бяха тези, които падаха един по един. Толкова бързо, че едва имаха време да посегнат към оръжията си, камо ли пък да ги вдигнат. И докато те рухваха един след друг, останалите започнаха да се отдръпват, объркани и несигурни, така че не след дълго Клеъри вече можеше да види пътеката, която се бе разтворила насред битката и кой стои на нея.

Въпреки всичко тя се усмихна.

— Джейс.

Аматис рязко си пое дъх от изненада… един-едничък миг на разсейване, но той беше всичко, от което Клеъри се нуждаеше, за да се хвърли напред и да обвие крак около глезена на Аматис, така както я беше учил Джейс. След това подкоси краката й и Аматис рухна, а мечът падна от ръката й, търкулвайки се по замръзналата земя. Тя тъкмо се канеше да скочи на крака, когато с една не особено грациозна, но за сметка на това ефикасна хватка Клеъри отново я събори в снега. Аматис я удари така, че главата на Клеъри отхвръкна назад, ала въпреки това тя успя да сложи ръка върху колана на по-възрастната жена и да извади Хеосфорос, след което допря острието му до гърлото на Аматис.

Сестрата на Люк се вкамени.

— Точно така — каза Клеъри. — Дори не си помисляй да помръднеш.

 

 

— Пусни ме! — изкрещя Изабел на баща си. — Пусни ме!

Когато демоничните кули лумнаха в алено и златно, казвайки на всички да отидат в Гард, двамата с Алек трескаво бяха грабнали оръжията и бойното си облекло и се бяха втурнали нагоре по хълма. Сърцето на Изабел биеше лудешки, не от усилието, а от превъзбуда. Алек беше мрачен и практичен, както винаги, ала камшикът на Изабел сякаш пееше в ушите й. Може би това бе то — истинска битка, мигът, когато отново щяха да се изправят срещу Себастиан, и този път тя щеше да го убие.

Заради брат си. Заради Макс.

Алек и Изабел не бяха подготвени за гъмжилото в двора на Гард, нито за бързината, с която нефилимите минаваха през Портала. Изабел беше изгубила брат си в тълпата, но въпреки това продължи да си пробива път към Портала. Беше видяла Джейс и Клеъри, канещи се да прекрачат от другата страна, и това я беше накарало още повече да ускори крачка… докато две ръце не се протегнаха и не я сграбчиха над лактите.

Баща й. Изабел зарита и извика името на Алек, ала Джейс и Клеъри вече бяха потънали във вихрушката на Портала.

Изабел се бореше, оголила зъби, но баща й я превъзхождаше и със своя ръст, и с годините си на тренировки.

Той я пусна тъкмо когато с едно последно завихряне на мъглите в него Порталът се затвори, оставяйки след себе си единствено стената на оръжейната. Нефилимите, които не бяха преминали през него, се смълчаха в очакване на инструкции. Джия Пенхалоу оповести, че достатъчно ловци на сенки са отишли при Цитаделата и че останалите трябва да изчакат в Гард, в случай че има нужда от подкрепления; нямало защо обаче да стоят на двора и да мръзнат. Тя разбирала колко много искат да се бият, но при Цитаделата вече били изпратени много воини, а Аликанте все още се нуждаел от бойци, които да го бранят.

— Виждаш ли? — Робърт Лайтууд махна раздразнено към дъщеря си, която отново се бе обърнала към него, забелязвайки със задоволство, че по китките му има кървящи драскотини, оставени от ноктите й. — Имаме нужда от теб тук, Изабел.

— Млъквай — изсъска тя през стиснати зъби. — Млъквай ти, лъжливо копеле.

Изумление заличи всичко друго от лицето на баща й. Изабел знаеше от Саймън и Клеъри, че известна доза крещене по родителите беше нещо нормално при мунданите, ала ловците на сенки вярваха, че по-възрастните трябва да бъдат уважавани, а емоциите — овладявани.

Само че Изабел нямаше никакво желание да сдържа чувствата си. Не и в този момент.

— Изабел… — Алек дотича при тях. Тълпата наоколо оредяваше и Изабел смътно си даде сметка, че мнозина от нефилимите бяха влезли в Гард. Онези, които бяха останали навън, гледаха неловко настрани. Караниците в чуждите семейства не влизаха в работата на един ловец на сенки. — Изабел, да си вървим вкъщи.

Алек посегна към ръката й, но тя я изтръгна със сърдито движение. Изабел обичаше брат си, ала никога досега не бе изпитвала по-силно желание да го цапардоса по главата.

— Не — каза тя. — Джейс и Клеъри минаха през Портала. Ние също трябваше да отидем.

Робърт Лайтууд изглеждаше изтощен.

— Те не биваше да минават. Направиха го в разрез с изрична заповед. Това не означава, че трябва да ги последвате.

— Знаеха какво правят — сопна се Изабел. — Трябва да изпратите повече ловци на сенки срещу Себастиан, не по-малко.

— Изабел, нямам време за това. — Робърт погледна подразнено Алек, сякаш очакваше синът му да вземе неговата страна. — Със Себастиан има само двайсет Помрачени. Ние изпратихме петдесет воини.

— Двайсет от тях се равняват на сто ловци на сенки — тихо каза Алек. — Нашите воини ще бъдат избити.

— Ако нещо се случи с Джейс и Клеъри, ти ще бъдеш виновен — заяви Изабел. — Точно както с Макс.

Робърт Лайтууд се олюля.

— Изабел!

Гласът на майка й се вряза във внезапната, ужасна тишина. Изабел обърна рязко глава и видя, че Мерис се беше приближила зад тях; също като Алек и тя изглеждаше поразена. Една мъничка част от Изабел се чувстваше виновна, отвратена, ала онази част, която беше поела юздите, онази, която кипеше като вулкан, изпитваше единствено горчив триумф. Омръзнало й бе да се преструва, че всичко е наред.

— Алек има право — каза Мерис. — Да си вървим вкъщи…

— Не — прекъсна я Изабел. — Не чухте ли консула? Трябваме им тук, в Гард. Може да се наложи да изпратят подкрепления.

— Ще се нуждаят от възрастни, не от деца — рече Мерис. — Ако няма да се прибереш у дома, тогава се извини на баща си. За смър… За случилото се с Макс е виновен единствено Валънтайн…

— И може би ако някога не бяхте на негова страна, изобщо нямаше да има Война на смъртните — изсъска Изабел на майка си, а после се обърна към баща си. — Уморих се да се преструвам, че не знам онова, което знам. Знам, че си изневерил на мама. — Изабел вече не бе в състояние да спре думите — те се изливаха като порой. Видя как Мерис пребледня, а Алек отвори уста, за да каже нещо. Робърт изглеждаше така, сякаш го беше зашлевила. — Преди Макс да се роди. Знам.

Тя ми каза. С някаква жена, която загинала във Войната на смъртните. Щял си да ни напуснеш, всички нас. Останал си само защото Макс се е родил, и се обзалагам, че се радваш, дето е мъртъв, нали, защото вече нищо не те задържа.

— Изабел — ужасено започна Алек.

Робърт се обърна към Мерис.

Казала си й? В името на Ангела, Мерис, защо?

— Искаш да кажеш, че е вярно? — Гласът на Алек трепереше от отвращение.

Робърт се обърна към него.

— Александър, моля те…

Само че Алек вече му беше обърнал гръб. Дворът се беше изпразнил почти напълно. Джия стоеше далеч от тях, до входа на оръжейната, и чакаше и последният нефилим да влезе. Изабел видя как Алек се приближи до Джия, чу го да се кара с нея.

И двамата й родители изглеждаха така, сякаш всичко рухва около тях. Никога досега Изабел не беше помисляла, че е в състояние да разруши техния свят. Очакваше баща й да й се разкрещи, а не да стои срещу нея в сивите си инквизиторски одежди и да изглежда напълно съсипан. Най-сетне той се прокашля.

— Изабел — каза с дрезгав глас. — Каквото и друго да си мислиш, трябва да ми повярваш… не може наистина да смяташ, че когато изгубихме Макс… че аз…

— Не ми говори. — Изабел се отдръпна от тях, препъвайки се, а сърцето й се удряше, разбито, в гърдите й. — Просто… не ми говори.

С тези думи тя се обърна и побягна.

 

 

Джейс полетя във въздуха, сблъска се с един от тъмните ловци на сенки и повали тялото му на земята, довършвайки го с един свиреп ножичен удар. Незнайно как се беше сдобил с още едно оръжие — меч; и сам не бе сигурен откъде. Сега целият му свят беше кръв и огън, пеещи в главата му.

И преди се беше бил, безброй пъти. Знаеше как се спуска студът на битката и как светът около него се забавя и утихва до шепот, а всяко негово движение става съвършено точно. Част от ума му беше в състояние да заключи кръвта и болката, и вонята на смърт зад прозрачна ледена стена.

Само че това не беше лед. А огън. Пожарът, който бушуваше във вените му, го тласкаше напред, правеше движенията му толкова бързи, че му се струваше, че лети. Той изрита обезглавеното тяло на Помрачения на пътя на друга облечена в алено фигура, която се носеше към него. Тя се препъна и той я посече надве. Кръв оплиска снега и дрехите му, които вече бяха подгизнали от нея; бойното му облекло беше мокро и натежало от кръв, солено металическият й вкус изпълваше ноздрите му, сякаш въздухът, който дишаше, беше пропит с кръв.

Прескочи с лекота трупа на един от Помрачените и тръгна към друг от тях, мъж с кестенява коса и разкъсан ръкав на алената униформа. Джейс вдигна меча, който стискаше в десницата си, и за негова изненада мъжът потрепери. Тъмните нефилими като че ли не изпитваха страх и умираха без писъци. Ала лицето на този беше разкривено от ужас…

— Наистина, Андрю, не е нужно да изглеждаш по този начин. Нищо няма да ти направя — разнесе се глас зад Джейс, остър, ясен и познат. И съвсем мъничко раздразнен. — Освен ако не се отместиш.

Помраченият с кестенявата коса трескаво се отдръпна от Джейс, който се обърна, знаейки кого ще види.

Зад него стоеше Себастиан, изникнал сякаш от нищото. Не че това учуди Джейс. Знаеше, че Себастиан все още притежава пръстена на Валънтайн, благодарение на който можеше да се появява и изчезва на воля. Носеше алено бойно облекло, покрито със златни руни — за закрила и изцеление, и късмет. Руни от Сивата книга, от онези, които неговите последователи не можеше да имат. От червения цвят бледата му коса изглеждаше още по-бледа, усмивката му — бял прорез върху лицето му, докато очите му обхождаха Джейс от главата до върха на ботушите.

— Е, Джейс, липсвах ли ти?

В миг оръжията на Джейс подскочиха и остриетата им спряха на милиметри от сърцето на Себастиан. Джейс чу шепота, разнесъл се сред тълпата наоколо — изглежда, че и тъмните нефилими, и техните противници, бяха прекратили битката, за да видят какво се случва.

— Не може сериозно да си мислиш, че си ми липсвал.

Себастиан бавно вдигна очи и развеселеният му поглед срещна този на Джейс. Очи, черни като тези на баща му. В техните непрогледни дълбини Джейс видя себе си, видя апартамента, който беше делил със Себастиан, храната, която бяха споделяли, шегите, които си бяха разменяли, битките, които бяха водили заедно. Той се беше слял със Себастиан, отдал му бе изцяло волята си и то беше прекрасно и толкова лесно, и в най-тъмните глъбини на изменническото си сърце Джейс знаеше, че част от него отново го иска.

И от това омразата му към Себастиан ставаше още по-силна.

— Е, не мога да си представя защо иначе си тук. Знаеш, че не може да бъда убит с оръжие — каза Себастиан. — Онова отвратително хлапе от Института в Лос Анджелис трябва да ви е казало поне това.

— Мога да те посека — рече Джейс. — Да видим дали ще оцелееш, ако те направя на микроскопични късчета. Или пък да ти отрежа главата. Може и да не те убия, но определено би било забавно да те гледам как се мъчиш да си я намериш.

Себастиан все още се усмихваше.

— Аз не бих опитал. Ако бях на твое място.

Джейс изпусна дъха си и той образува бяло облаче пред лицето му. Не му позволявай да печели време, крещеше мозъкът му, ала проклятието му бе, че познаваше Себастиан, познаваше го достатъчно добре, за да не е сигурен, че наистина блъфира. Себастиан не обичаше да блъфира. Обичаше да има преимущество и да го знае.

— И защо не? — изръмжа Джейс през стиснати зъби.

— Сестра ми — отвърна Себастиан. — Изпрати Клеъри, за да отвори Портал, нали? Не беше много разумно да се разделите. В момента един от моите лейтенанти я държи настрани оттук. Нараниш ли ме, ще й прережат гърлото.

Сред нефилимите зад него се надигна шепот, ала Джейс не го чуваше. Името на Клеъри туптеше в кръвта във вените му; мястото, където руната на Лилит някога го свързваше със Себастиан, гореше. Казват, че е по-добре да познаваш врага си, но каква полза от това, да знаеш, че единствената му слабост е и твоята слабост?

Шепотът зад него се издигна до рев, когато Джейс започна да сваля оръжията си. Движението на Себастиан беше толкова бързо, че Джейс видя единствено неясно петно, когато другото момче се завъртя и му нанесе ритник в китката. Острието изпадна от вцепенената му десница и той отскочи назад, ала Себастиан беше по-бърз — извади меча на Моргенстърн и замахна за удар, който Джейс успя да избегне само като изви цялото си тяло настрани. Връхчето на оръжието остави повърхностна драскотина върху ребрата му.

И ето че част от кръвта по бойното му облекло беше негова.

Той се наведе, когато Себастиан отново замахна, и мечът изсвистя над главата му. Чу как Себастиан изруга, а после се изправи, замахнал на свой ред със своето оръжие. Двете остриета се сблъскаха със силен звън на метал и Себастиан се ухили.

— Не можеш да спечелиш — заяви той. — Аз съм по-добър от теб, винаги съм бил. Може би дори съм най-добрият.

— Пък и скромен — подхвърли Джейс и оръжията им се разделиха, стържейки. Той се отдръпна назад, така че да има повече пространство.

— Освен това не можеш да ме нараниш, не и наистина. Заради Клеъри — продължи Себастиан неумолимо. — Точно както тя не може да ме нарани заради теб. Винаги все същият танц. Никой от вас не е готов да направи жертвата. — Той замахна странично, но Джейс отби удара, въпреки че от неговата сила по ръката му пробяга тръпка. — Човек би могъл да си помисли, че както сте обсебени от доброто, все единият от вас ще е готов да се откаже от другия в името на по-висшата цел. Ала не. По съществото си любовта е себична, също като вас двамата.

— Не познаваш никого от нас — запъхтяно каза Джейс. Дишаше тежко и знаеше, че се бие отбранително, че отбива атаките на Себастиан, вместо сам да напада. Руната за мощ върху ръката му пареше, догаряйки последните останки от силата си. Това не беше хубаво.

— Познавам сестра си — заяви Себастиан. — И не сега, но много скоро, ще я познавам по всеки начин, по който би могъл да познаваш някого.

По лицето му отново се разля широка, свирепа усмивка. Съвсем същото изражение, което имаше в една лятна нощ край Гард, когато бе казал: „Или може би наистина си ядосан за това, че целунах сестра ти. Защото тя ме пожела“.

Джейс усети, че му се повдига, и едновременно с това го обзе ярост. Той се хвърли към Себастиан, забравил за миг правилата на фехтовката; забравил да разпредели равномерно хватката си върху оръжието; забравил равновесие и точност, и всичко друго, освен омразата си, и усмивката на Себастиан стана още по-широка, когато се отдръпна настрани и ловко изрита крака му изпод него.

Джейс падна по гръб и ударът в заледената земя изкара въздуха от дробовете му. Чу свистенето на меча, преди да го види, и се претърколи встрани, миг преди оръжието на Моргенстърн да се забие там, където лежеше той само преди секунда. Звездите над него се разлюляха, черно и сребърно, и ето че Себастиан стоеше над него, още черно и сребърно, и мечът отново се спусна към него, и той пак се изтърколи настрани, но този път не беше достатъчно бърз и почувства как острието се впи в него.

Агонията беше светкавична, ярка и непримесена с нищо, докато оръжието потъваше в рамото му. Беше като електрически удар — болката разтърси цялото му тяло, мускулите му се обтегнаха, гърбът му се изви в дъга. Прониза го изпепеляваща горещина, сякаш костите му се разтапяха. Огън лумна във вените му и се разля по гръбнака му…

Видя как очите на Себастиан се разшириха и в мрака им зърна собственото си отражение — проснат върху алено-черната земя, а рамото му гореше. Пламъци бликаха от раната като кръв. Те се стрелнаха нагоре; една искрица пробяга по острието на Моргенстърн и облиза дръжката.

Себастиан изруга и рязко дръпна ръка, сякаш го бяха пронизали. Мечът издрънча на земята, а той вдигна дланта си и се взря в нея. Дори през мъглата на болката Джейс видя, че върху нея има черен белег, следа от изгорено с формата на дръжка на меч.

Джейс опита да се надигне на лакти, макар че движението изпрати в рамото му болка, толкова свирепа, че за миг той си помисли, че ще припадне. Пред очите му притъмня, а когато дойде на себе си, Себастиан стоеше над него с разкривено в гримаса лице. В ръката си отново стискаше меча на Моргенстърн, а около тях имаше обръч от фигури. Жени, облечени в бяло като древногръцки оракули, а от очите им изскачаха оранжеви пламъци. Върху лицата им бяха татуирани маски, деликатни и криволичещи като увивни растения. Бяха красиви и ужасни. Бяха Железните сестри.

Всяка от тях държеше меч от адамас с острието надолу. Бяха безмълвни, устните им — стиснати в тънка линия. Между две от тях стоеше Мълчаливият брат, когото Джейс беше видял да се бие в равнината по-рано, стиснал дървен жезъл в ръка.

— В продължение на шестстотин години никога не сме изоставяли своята Цитадела — заяви една от Сестрите, висока жена, чиято черна коса се спускаше на тежки кичури до кръста й. Очите й горяха като две пещи в мрака. — Ала небесният огън ни повика и ние дойдохме. Отдръпни се от Джейс Лайтууд, сине на Валънтайн. Нарани го отново, и ние ще те унищожим.

— Нито Джейс Лайтууд, нито огънят във вените му ще ви спаси, Клеопа — каза Себастиан със сигурен глас, все така с меч в ръка. — Няма спасител за нефилимите.

— Не знаеше да се боиш от небесния огън. Но сега вече го научи — рече Клеопа. — Време е да отстъпиш, момче.

Мечът на Моргенстърн се снижи към Джейс… още по-ниско, а после Себастиан извика и замахна. Оръжието изсвистя покрай Джейс и се заби в пръстта до него.

От земята сякаш се изтръгна рев, като че ли беше смъртно ранена. Мощен трус я разлюля, излязъл от върха на меча. Зрението на Джейс ту се завръщаше, ту отново го напускаше, съзнанието се отцеждаше от него като огъня, който бликаше от раната му, ала преди мракът да го погълне, той видя триумфа върху лицето на Себастиан и го чу да избухва в смях, когато с един внезапен, ужасяващ напън, земята зейна в огромна черна бездна. Себастиан скочи в нея и изчезна.

 

 

— Не е толкова просто, Алек — уморено каза Джия. — Магията за отваряне на Портал е сложна, а не сме чули нищо от Железните сестри, което да подсказва, че се нуждаят от помощта ни. Пък и след това, което се случи в Лондон днес, трябва да сме тук, в бойна готовност…

— Казвам ти, аз знам. — Въпреки бойното облекло, Алек трепереше, но не беше само заради студа на хълма. Донякъде беше заради шока от това, което Изабел беше казала на родителите му, от изражението върху лицето на баща му. Ала най-вече беше тревога. Зло предчувствие пъплеше по гръбнака му като ледени пръсти. — Не разбираш Помрачените; не разбираш какво представляват…

Изведнъж Алек се преви одве. Нещо горещо го бе пронизало през рамото, надолу към вътрешностите му, като огнено копие. От гърдите му се изтръгна вик и той се свлече на колене.

— Алек… Алек!

Ръцете на консула лежаха върху раменете Му, смътно си даваше сметка, че родителите му тичат към него. Зрението му беше замъглено от агония. Болка, която се застъпваше и удвояваше, защото всъщност изобщо не беше негова болка; огънят под ребрата му изгаряше тялото на друг, не неговото.

— Джейс — отрони се измежду стиснатите му зъби. — Нещо се е случило… огънят. Трябва да отворите Портал, още сега.

 

 

Както си беше по гръб на земята, Аматис се изсмя.

— Няма да ме убиеш. Не ти стиска.

Дишайки тежко, Клеъри пъхна върха на меча под брадичката й.

— Нямаш представа на какво съм способна.

— Погледни ме. — Очите на Аматис светеха. — Погледни ме и ми кажи какво виждаш.

Клеъри я погледна, макар вече да знаеше. Аматис не приличаше досущ на брат си, ала имаше същата челюст, същите вдъхващи доверие сини очи, същата леко прошарена кестенява коса.

— Милост. — Аматис вдигна ръце, сякаш за да се предпази от удар. — Ще ми я дадеш ли?

Милост. Клеъри стоеше като вкаменена, докато Аматис я гледаше развеселено. „Да го взема отгоре“. Знаеше, че трябва да й пререже гърлото, дори искаше да го направи, но как да каже на Люк, че е убила сестра му? Че е убила сестра му, докато тя лежеше на земята и просеше милост?

Клеъри усети, че ръката й трепери, сякаш беше откъсната от тялото й. Около нея шумовете на битката затихнаха — все още чуваше гласове и крясъци, но не се осмеляваше да извърне глава, за да види какво става. Цялото й внимание беше съсредоточено върху Аматис, върху собствените й пръсти, сключени около дръжката на Хеосфорос, върху струйката кръв, която се процеждаше изпод брадичката на Аматис, където връхчето на меча беше разкъсало кожата…

Земята изригна. Ботушите на Клеъри се подхлъзнаха в снега и тя беше запратена на една страна; претърколи се, като едва успя да не се пореже на собствения си меч. Ударът изкара въздуха от гърдите й, ала въпреки това тя се изправи на крака, стискайки Хеосфорос, докато земята се люлееше под нея. Земетресение, помисли си обезумяло и се вкопчи в една скала със свободната си ръка. Аматис се надигна на колене и се огледа наоколо с хищническа усмивка.

Навсякъде се носеха писъци и един ужасен раздиращ звук. Пред потресените очи на Клеъри земята се разцепи надве. Скали, пръст и остри парчета лед полетяха в зейналата пропаст, докато Клеъри трескаво се отдръпваше от нея. Тя бързо се разширяваше и много скоро се превърна в страховита бездна със стръмни стени, които потъваха в непрогледни сенки.

Трусовете започнаха да отслабват. Клеъри чу Аматис да се смее и когато вдигна очи, я видя да се изправя на крака с насмешлива усмивка.

— Предай моята обич на брат ми — извика Аматис и се хвърли в бездната.

Клеъри скочи на крака и с разтуптяно сърце изтича до ръба на пропастта. Надникна в нея, ала видя само един-два метра земя, а после мрак… и сенки, движещи се сенки. Обърна се и видя, че Помрачените тичаха по бойното поле и един по един се хвърляха в бездната. Приличаха й на олимпийски състезатели по скокове във вода, сигурни и решителни, уверени в приземяването си.

В същото време нефилимите се отдръпваха от пролома, докато облечените им в алени дрехи врагове притичваха покрай тях, за да се метнат в него. Погледът на Клеъри трескаво се движеше между тях, разтревожен, търсещ една точно определена фигура в черно, една точно определена глава със светла коса.

Изведнъж спря. На известно разстояние от нея до ръба на бездната стояха групичка жени, облечени в бяло. Железните сестри. В пролуките между тях Клеъри зърна една фигура на земята и друга, в одежди с цвят на пергамент, надвесена над нея…

Тя се втурна натам. Знаеше, че не бива да тича с гол меч, ала не я беше грижа. Носеше се през снега, като отскачаше от пътя на Помрачените и се провираше между нефилимите; тук снегът беше подгизнал от кръв и хлъзгав, но тя продължи да тича, докато не разкъса обръча на Железните сестри и не стигна до Джейс.

Той лежеше на земята и сърцето й, което сякаш всеки момент щеше да се пръсне в гърдите й, позабави мъничко неистовото си думкане, когато видя, че очите му са отворени. Беше обаче ужасно блед, а дишането му бе толкова мъчително, че и Клеъри го чуваше. Мълчаливият брат беше коленичил до него и дългите му бледи пръсти откопчаваха униформата на рамото му.

— Какво става? — попита Клеъри, оглеждайки се наоколо като обезумяла. Една дузина Железни сестри отвърнаха на погледа й, безстрастни и мълчаливи. От другата страна на разлома имаше още Железни сестри. Съвършено неподвижни, те гледаха как Помрачените се хвърлят в пропастта. Беше зловещо. — Какво се случи?

— Себастиан — отвърна Джейс през стиснати зъби и тя коленичи до него, срещу Мълчаливия брат, тъкмо когато той отмахна плата на униформата, разкривайки раната, която зееше на рамото. — Себастиан се случи.

От раната бликаше огън.

Не кръв, а огън, обагрен със злато, като кръвта на ангелите. Клеъри си пое накъсано дъх и когато вдигна очи, улови погледа на брат Закарая. Зърна лицето му едва за миг, изтъкано сякаш само от остри ъгли, бледност и белези, преди той да извади стили от одеждите си. Вместо да го допре до кожата на Джейс обаче, както Клеъри очакваше, брат Закарая го допря до своята и нарисува една руна върху собствената си длан. Направи го бързо, но Клеъри почувства могъществото, което дойде от руната, и то я накара да потрепери.

Стой неподвижно. Това ще сложи край на болката — каза той с мекия си, изпълващ ума шепот и положи ръка върху рамото на Джейс.

От гърдите на Джейс се изтръгна вик. Тялото му се повдигна от земята и огънят, който се процеждаше от раната му като бавни сълзи, лумна, сякаш някой беше налял бензин в него. Пламъци обхванаха ръкава на брат Закарая и той се дръпна рязко, ала не преди Клеъри да види как огнените езици се надигат и го обгръщат, и в глъбините на тези пламъци, които танцуваха и пращяха, тя зърна очертанията на руна — две крила, свързани от една черта. Руна, която беше виждала и преди, от покрива на една сграда в Манхатън — първата явила й се руна, която не беше от Сивата книга. Тя проблесна и изчезна толкова бързо, че Клеъри се зачуди дали не си я беше въобразила. Това като че ли беше руна, която й се явяваше в моменти на паника и стрес, но какво означаваше? И дали трябваше да помогне на Джейс… или на брат Закарая?

Мълчаливият брат се свлече безмълвно в снега, рухвайки като пламнало дърво, превърнало се в пепел.

През редиците на Железните сестри пробяга шепот. Какаото и да се случваше с брат Закаран, то не би трябвало да се случва. Нещо се беше объркало ужасно.

Железните сестри се приближиха до своя паднал брат, закривайки го от погледа на Клеъри, която тъкмо посягаше към Джейс. Той се мяташе конвулсивно на земята; очите му бяха затворени, главата — отметната назад. Клеъри се огледа трескаво наоколо. През пролуките между Железните сестри видя брат Закарая да се гърчи на земята; тялото му проблясваше и пращеше от огъня. От гърлото му се изтръгна вик — човешки звук, крясъкът на мъж, раздиран от болка, а не безмълвният шепот на Братята, който изпълваше умовете. Сестра Клеопа посегна към него, към пергаментовите одежди и огъня, и Клеъри чу как гласът й се издигна.

— Закарая, Закарая…

Ала не само той беше пострадал. Някои от нефилимите бяха наобиколили Джейс, но много от останалите бяха с ранените си другари, рисуваха целителни руни, претърсваха бойното си облекло за превръзки.

— Клеъри — прошепна Джейс. Мъчеше се да се надигне на лакти, ала те не можеха да го издържат. — Брат Закарая… какво стана? Какво му причиних…

— Нищо, Джейс. Стой неподвижно. — Клеъри прибра меча си в ножницата и с безчувствени пръсти извади стилито му от колана с оръжия. Понечи да допре върха до кожата му, но той се отдръпна с усилие.

— Не! — Очите му бяха огромни и горяха със златен огън. — Не ме докосвай. Ще нараня и теб.

— Няма. — Отчаяна, Клеъри се хвърли отгоре му, притискайки го в снега. Посегна към рамото му, но той се изви под нея; дрехите и кожата му бяха хлъзгави от кръв и пареха. Клеъри плъзна колене от двете му страни и използвайки цялата тежест на тялото си, го прикова към земята. — Джейс. Джейс, моля те. — Ала очите му не можеха да се фокусират върху нея, ръцете му се мятаха конвулсивно на земята. — Джейс — каза Клеъри и допря стилито до кожата му, точно над раната.

И ето че отново беше на кораба заедно с баща си, заедно с Валънтайн, влагайки всичко, което имаше, всяко зрънце сила и последния атом от волята и енергията си в създаването на руна. Руна, която щеше да изпепели света, да върне смъртта назад, да накара океаните да се издигнат в небето. Само че този път ставаше дума за най-простичката руна, онази, която всички ловци на сенки усвояваха още през първата година на обучението си.

Изцели ме.

Иратцето прие очертания върху рамото на Джейс; цветът се изливаше от върха на стилито, толкова черен, че сякаш поглъщаше светлината на звездите и на Цитаделата. Клеъри усещаше как поглъща и нейната енергия. Никога досега не бе чувствала по-силно, че стилито е продължение на вените й, че рисува със собствената си кръв, сякаш енергията й се процеждаше от дланта и пръстите й; пред очите й започна да притъмнява, ала тя се мъчеше да държи стилито със сигурна ръка, да довърши започнатата руна. Последното, което видя, преди мракът да я погълне, бе горящата вихрушка на един Портал, отворил се, за да разкрие, колкото и да беше невероятно, Площада на Ангела.