Дейвид Елис
Сред лъжци (52)

Два дни по-рано
Събота, 28 февруари

Алисън си облича палтото и излиза, за да не гледа как тършуват из къщата й. Разрешителното е само за златна статуетка с мраморна основа, награда, връчена на Самюел Дилън от Асоциацията на производителите преди две години.

Поне са били конкретни, мисли си тя.

Тършуваха поне три часа. Тя седя в кухнята, но накрая не се стърпя.

Времето е толкова студено, че зъбите тракат, градусите са едноцифрени. Ще й се да бяха проявили благоприличието да направят обиска миналата седмица, когато температурите не бяха под нулата. Вижда ги как обръщат възглавничките на столовете, ровичкат в шкафовете й в кухнята, преместват целия порцелан — Боже, надява се да не счупят нещо — поглеждат даже във фризера.

Някой най-сетне се беше досетил да погледне празното място на полицата на Сам и бе попитал: Какво е имало тук?

Чуди се какви ли още изненади й предстоят. Разбира, че Роджър Огрен не е за подценяване. Преди няколко години е претърпял доста сериозно поражение в голям процес, в който Пол Райли е представлявал обвиняемия. Предполага, че Огрен ще бъде доста нахъсан да се прицели в друг клиент на Пол Райли.

Спомня си трофея — Сам го наричаше наградата. Асоциацията на производителите влага повече пари в ковчежето на лобистите, отколкото който и да е друг самостоятелен приносител. Тази награда показваше, че Сам е най-добрият в областта, в която работи. Спомня си как я взе от полицата, говориха за нея, спомня си привидното равнодушие на Сам, но тя знаеше, че той я оценява. Сам не парадираше с успеха си, както повечето си колеги — като Мат, например. Казваше, че това са глупости, беше уверен, но скромен, което според Алисън имаше ефект сред политиците. Нека бъдат в центъра на вниманието, Сам ще остане зад кулисите. Беше изживял своите мигове на слава като сенатор в продължение на три мандата. Сега изкарваше четири пъти повече пари, а работеше много по-малко.

В началото Сам й изглеждаше направо странен. Вероятно защото беше женена за негов колега. Вероятно. Но у Сам усещаше някаква нежност, която й харесваше.

Тогава боли най-много. Когато нещата се движат бавно, когато не работи по случая или не е заета с грижи за семейството. Тя просто потъва. Едва сега, три седмици след смъртта му тя започва наистина да разбира, че няма да го види повече.

Странно е всичко. Бяха излизали само два, два месеца и половина, връзката им беше тайна по нейно настояване. Никога не беше виждала дъщеря му, Джулия, телевизионен продуцент в Лос Анджелис. Тя даже не присъства на погребението му.

Беше принудена да тъжи тайно. По някакъв перверзен начин, това почти улеснява нещата, сякаш нищо не се е случвало, защото не е признато публично. Но това са само игри на въображението. Няма го приливът на адреналин — парещата радост, надеждата, че я е върнал към живот вече ги няма и тя се опитва да задържи каквото е останало.

Само ако й беше казал. О, ако беше изрекъл думите в тези телефонни разговори.

 

 

Веднага го усети в гласа му. Имаше нещо различно, нещо нередно.

Сам въздъхна по телефона: „Става въпрос за нещо… нещо, за което мога да кажа, че имам… етична дилема“. Това беше всичко, което й каза, и тя му позволи да запази тази дистанция.

Мина седмица. Сам й беше казал, че през по-голямата част от времето ще бъде в столицата и даже може да не му остане време да й се обади. За Алисън беше агония да не чува човека, така внезапно нахлул в живота й; чувстваше се като влюбена ученичка, стоеше до телефона и го чакаше да се обади. Беше изпълнена с несигурност, макар Сам да бе споменал етичен проблем. За първи път в кратката им връзка Сам се държеше дистанцирано и това я изгаряше.

Той се обади тази сряда, срядата преди смъртта му, денят преди коктейла във фирмата му. На телефона се изписа, че се обажда от града.

— Ти си тук? — каза тя.

— Аз съм… какво?

— Телефонът ми разпознава номерата, от които ми звънят, Сам. В града си.

Чу го как въздъхна. Усети как сърцето й заби. Защо се криеше? Защо криеше факта, че е в града?

Имаше ли някоя друга? Дали само тя влагаше чувства в тази връзка? Твърде настъпателна ли беше?

— Добре, в града съм.

Не беше логично. Имаше законодателна сесия, защо не беше там?

— Просто исках да те чуя — каза той — не… не мога да обясня какво става, Алисън.

— За етичната дилема ли говориш?

— Наистина… не мога да говоря за това с теб.

— Става нещо — каза тя.

— Да. Така е. И когато му дойде времето, ще ти кажа. Не сега.

— Тревожа се за теб.

— Чуй, аз… не можем да говорим за това сега. Просто исках да чуя гласа ти. Не съм готов да ми задаваш въпроси.

Това й подейства като ритник в стомаха. Не знаеше какво да прави.

— Ще се видим ли утре на коктейла? — попита тя.

— Да. Но не може… знаеш, Джесика ще бъде там. Всички ще бъдат там.

— Да — не можеше да възрази. Нейна беше идеята, не негова, засега да не обявяват връзката си.

— Ако ти потрябвам — тук съм — каза му тя.