Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (11)

11.

На следващата сутрин очите на Арисайдия изглеждаха по-добре, а явно и виждаха по-добре, прецени Пенрик. По-добре и по-критично, макар че последното нямаше нищо общо с очите му. За пръв път Аделис отказа категорично да изпие сиропа от мак, дори в малка доза, и настоя не Пенрик, а сестра му да го избръсне. Значи още не беше проумял с войнишкия си мозък, че един магьосник с медицински познания не се нуждае от оръжие, за да му навреди, но това заключение Пенрик запази за себе си.

Докато плъзгаше внимателно бръснача около заздравяващите изгаряния, Найкис попита:

— Кафявото ще се върне ли? — Ирисите на Арисайдия още бяха с онзи особен кехлибарен цвят, макар склерите да бяха изсветлели до неприятен винен оттенък на червеното.

— Не знам. За пръв път провеждам толкова деликатно лечение. — Не беше чувал и друг да го е правил.

Това накара Арисайдия да поиска огледало и Найкис слезе да помоли жената на ханджията. Огледалото беше малко, но пък от добро посребрено стъкло и отразяваше ясно лицето на брат й, макар и не цялото, а само по половина наведнъж.

— Ха — каза Арисайдия, като местеше огледалцето насам-натам, но иначе реагира много по-спокойно от очакванията на Пенрик. Явно беше виждал много по-страшни и обезобразяващи рани на бойното поле. — Не е зле.

Без направеното от Пен горната половина на лицето му щеше да бъде само жълта възлеста тъкан, но пък ако не беше направеното от Пен Арисайдия не би могъл да види обезобразеното си лице. Сега белезите щяха да се загладят и да избледнеят, с червенееща здрава плът между тях, пъстри като перата на сова. Щеше да изглежда чудато, да, но не толкова, че децата да се разбягват с писъци, а жените, които биха реагирали с погнуса на този му вид, не биха били достатъчно корави за Арисайдия по принцип. Найкис запази самообладание — всъщност тя беше огледалото, от което бившият генерал да почерпи повече увереност, отколкото от това в ръката си.

Арисайдия категорично отказа да сложи ослепяващата го маска, така че Пен нагласи превръзки от марля под и над очите му, които светеха като въглени. Утре дори тези леки превръзки сигурно щяха да са излишни. Предната вечер Пен беше положил сериозни усилия, но резултатите вече се виждаха и с просто око.

Друго предимство на сравнително големия град беше обществената конюшня, която Пен беше открил предната вечер, докато обикаляше улиците и избиваше плъхове по пътя си. Арисайдия не възрази на предложението му да наемат частна карета, с която да продължат на юг, което наведе Пен на мисълта, че генералът има свои планове, свързани с тази посока, планове, които премълчава. Каретата щеше да ги прикове към пътя, което беше опасно, но пък щеше да компенсира риска с по-високата си скорост.

Пен изкорми кесията на Пригос и с помощта на съдържанието й нае най-малката и лека карета в обществената конюшня, теглена от четири коня и карана от кочияш, който да язди едно от двете водещи животни във впряга, така че да не чува какво си говорят пътниците отзад. На брата и сестрата обясни, че така ще може да продължи лечението в движение, но решителното предимство на каретата беше уединението, необходимо му за следващия етап на преговорите. Който щеше да е не просто деликатен, а труден и дори опасен.

Защото преди да са стигнали Скирос, на още сто и осемдесет мили по пътя, Пен трябваше да убеди някак Арисайдия и Найкис да завият с него на изток към морския бряг. Оттам да намерят кораб, с който да стигнат до остров Корфара, а оттам — до Лоди в Адрия. А ако не успееше… „И да не успееш, с теб пак ще трябва да поемем на изток“ — каза Дез.

 

 

Арисайдия отказа да облече роклята на сестра си, но поне се съгласи, не без мърморене, да се увие в зеленото й наметало, докато минат през странноприемницата и се качат в каретата. Веднага щом потеглиха свали наметалото, смачка го на топка и го тикна в ръцете на Найкис, която седеше до него.

— Да не си споменала някога за това!

Тя отвърна със сумтене, което не обещаваше нищо, а Пенрик видя колко вълшебно става кръглото й лице, когато усмивката й е достатъчно широка да вдълбае в него трапчинки. Арисайдия насочи гневния си поглед към Пенрик. Явно не му беше трудно да гледа него с яд.

Пенрик седеше на седалката срещу тях заедно с малкото им багаж. Настъпил здраво ножницата с меча, оставена на пода на каретата, той се зачуди как да подхване разговора. Разговор, неизбежно свързан с признание. Арисайдия неочаквано реши проблема му.

— Какво имаше предвид писарят на Пригос, Тепелен, Велка или който е там, когато каза, че е трябвало да си се удавил? Той те познаваше. Както и ти — него.

Пенрик се изкашля.

— А. Да. Точно по този въпрос мислех да поговорим. Отлагах го заради лечението ти. Исках да съм сигурен, че ще прогледнеш. Сега моментът дойде.

Арисайдия махна нетърпеливо с ръка, приканвайки Пен да съкрати въведението.

Пенрик направи свещения знак, потупа два пъти с палец устните си за късмет и се поклони лекичко.

— Нека ви се представя като хората. Аз съм просветен Пенрик от Мартенмост, до неотдавна придворен магьосник на покойната принцеса-архисвещена на този кантон. От година служа при архисвещения на Адрия. Който, поради факта че знам седонийски, както и заради други мои специфични умения, ме зае на своя братовчед дука в ролята на пратеник, който да отнесе в Седония отговора му на твоето писмо, с което го молиш за високо военно назначение в неговата администрация.

Найкис се ококори, а Арисайдия викна:

— Не съм писал такова писмо!

— Било е фалшификат, да. Велка го потвърди. От самото начало е било заговор. Велка, който пътува на същия кораб като мен от Лоди, ми отне съвсем автентичния отговор на дука веднага щом слязох в Патос. Знаеше, че аз съм пратеникът, но не и истинското ми име, нито, види се, истинското ми занятие. Макар че едва ли биха се отнесли различно с мен, ако ги знаеха. Пукнаха ми черепа и ме хвърлиха в бутилкова килия в крайбрежната крепост. В нощта след като са ослепили теб, мен се опитаха да ме удавят в килията. За да прикрият следите си, предполагам.

Найкис ахна.

— Как избяга?

Докато скучаеше край леглото на пациента си в Патос, Пенрик беше съчинил цяла научна статия, описваща новия метод, и сега едва не отвори уста да ги залее с подробности, но осъзна, че не са му задали този въпрос.

— С магия.

Арисайдия го изгледа гневно.

— Ами! Сигурно са го пуснали. Или защото е техен шпионин, или като невинен инструмент да ме държат под око.

Пен се засегна и отвърна троснато:

— Щом толкова искаш да знаеш, изчаках водата да напъни килията наполовина, превърнах част от нея в лед и се покатерих на него, за да стигна до дупката в тавана.

— Не го вярвам това! — изсмя му се Арисайдия. Найкис не изглеждаше толкова категорична.

Пенрик въздъхна.

— Минутка само… — Вдигна ръка пред себе си и събра пръсти. С облекчение установи, че Дез е била права за водата в пустинята, или поне в Седония, когато миниатюрното количество студ постепенно се втвърди в малко зърно лед. Пен се наведе напред, хвана ръката на Арисайдия и пусна леденото парченце в шепата му. Арисайдия побърза да тръсне ръка. За всеки случай Пенрик направи по-голямо зърно лед и за Найкис, която бе така добра да реагира със страхопочитание… а после изведнъж се наведе и го близна.

— Не!… — викна брат й, но тя схруска зрънцето и се усмихна.

— Наистина е лед! В тасалонския двор понякога имаше лед — обясни тя на Пенрик, — носят го от планините през зимата и го съхраняват под земята. — Присви очи. — Ако наистина си храмов магьосник, значи си положил клетва към ордена на Копелето, права ли съм?

— Той е моят избран бог, да. — Или богът, който го беше избрал. Този въпрос все още си оставаше загадка за Пен. — Учил съм в семинарията на белия бог в Розиндом, която е част от тамошния университет.

— Но не и в медицинския факултет на университета? — „Излъгал си?“, питаха очите й.

Пенрик махна с ръка.

— По онова време бях прекалено зает с теологичните предмети, защото учех отзад напред и по ускорена програма. Обикновено първо се обучаваш за свещен и чак след това ти се дава демон. Но успях да наваксам някак.

Найкис кривна глава и стисна устни. Явно и тя имаше съмнения, макар и различни от тези на брат си.

— Явно е, че не си нито знахар, нито шарлатанин. Уменията ти, дори и свръхестествени, не може да са се породили от нищото, без подготовка.

По тази тема Пен не искаше да говори.

— Придобити са с тежък труд, макар и не единствено от мен. Но всичко това са подробности. Изпратиха ме тук като посредник, а не като лекар. Дукът на Адрия наистина иска да работиш за него, генерал Арисайдия, и ще се зарадва, ако те заведа. Теб и сестра ти. Сега бягате от Патос, да, но това не е достатъчно. Трябва да бягате към нещо. Ако при Скирос завием към морето, мисля, че ще успеем да хванем кораб за Адрия.

— Корабните капитани не вземат магьосници на борда — подхвърли Арисайдия, вероятно за да печели време. — Носело лош късмет.

„Не толкова лош, колкото ако ги хванат да помагат на беглец от имперските власти“, помисли си Пен.

— Ъъ, самоуки магьосници — да. Обучените в храма знаят достатъчно, за да не изливат хаос в такелажа, и което е по-важно, знаят как да не го правят.

— Моряците знаят ли разликата?

— Рядко, и това е една от причините да пътувам инкогнито.

Найкис местеше поглед между двамата, явно смутена от това ново предложение за бъдещето й, което мъжете обсъждаха, без да я питат за мнение.

— Не знам адрийски. Само малко дартакийски.

Пен я погледна с мила усмивка.

— Аз ще помагам. Ще ти превеждам. Ще те науча.

Май не постигаше голям напредък, помисли си Пен, ако се съдеше по навъсените им погледи. Постара се да върне разговора към основния въпрос.

— Дукът наистина те иска. Вярва, че с уменията и опита си ти ще размажеш войските на Карпагамо, и аз съм съгласен с него. Макар че дори и ти може да се озориш с планинските им наемници. Освен ако дукът не наеме кантонски планинци и за теб, макар че това може да не е най-умното. И със сигурност ще е лошо за моите бедни кантони. — И добави: — Адрия и Карпагамо си причиняват ужасни неща от години, но поне ослепяването не е официална политика по онези места, това ти го гарантирам.

Найкис явно го слушаше внимателно, по-внимателно от брат си, защото изведнъж каза:

— Не си наполовина седониец, нали? И това е било лъжа.

— А, не. Роден съм в долината на Зелен геран, в планините на стотина мили източно от Мартенмост. Градчето едва ли фигурира на седонийските карти. — Както и на повечето други, в интерес на истината.

— Кантоните държава ли са изобщо? — каза не особено любезно Арисайдия.

— Ами, по-скоро шарена черга от… е, градове-държави звучи твърде грандиозно. Да речем, градчета-държавици. Различни завоеватели, от древната седонийска империя до Одар Велики от Дартака, а също Саон и Лесовете, са се опитвали да установят властта си над този или онзи кантон, но с половинчат и краткотраен успех. Нашите хора не търпят чуждо иго. — Носталгична усмивка кривна устните на Пенрик. — А и завоевателите нямат голяма полза от земята ни. Богатите мини се броят на пръсти, а обработваемата земя е малко. Освен ако не си падаш по кози и говеда. Основният ни износ са сиренето и наемниците. И двете са с високо качество, между другото — добави той в пристъп на патриотизъм. — Вали много сняг. Когато не вали дъжд. Сигурно затова толкова ме бива с леда. — Богове, колко беше уморен.

— Трижди луд за връзване — измърмори Арисайдия, боговете знаят защо.

— Адрия ще ти плати добре — каза Пен.

Арисайдия изкриви уста с отвращение.

— Не се и съмнявам. — Вдигна брадичка, кехлибарените му очи блеснаха. — Никога не съм писал на дука на Адрия. Пишех си с дука на Орбас.

Пен се ококори, а Дез прошепна: „Аха! Пъзелът започва да се нарежда…“

— Не стигнах дотам да го пратя на майната му, макар че и това щеше да стане. Пак добре, че не успях да напиша следващото писмо. Когато пристигнем в Скирос, ти можеш да продължиш към своята Адрия и много ти здраве. Ние с Найкис ще поемем на юг към Орбас.

Облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си. Найкис отвори уста и вдигна ръка, но после я отпусна в скута си, а думите й останаха неизречени.

Арисайдия добави:

— А ако се опиташ да ми направиш заклинание за принуда като на конете, ще те намушкам.

Пен скришом прехвърли още малко от тежестта си върху ножницата на пода.

— За мен това ще е по-трудно, отколкото изглежда. И по-трудно за теб, отколкото си мислиш.

Арисайдия изсумтя, затвори очи и се изолира от… всичко. Виж, това Пен можеше да го разбере.