Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (3)

3.

По сметките на Пенрик бяха минали десетина дни, когато камъкът горе се отмести, но през дупката не провисна въже с кука, което да прибере празното ведро. Вместо това през отвора бе избутан кожен маркуч, твърде къс, та Пенрик да го стигне. Пазачите бяха като мълчаливи сенки на фона на трептящата светлина от факлата, чийто нищожен блясък сряза като слънце очите на Пен след толкова време в пълен мрак.

— И сега какво? — извика им той, без да очаква отговор.

— Милост за лудия — изръмжа някой отгоре.

— Не съм луд. — „Луд — не, вбесен до лудост — да.“

— Непрекъснато си говориш сам.

— Не си говоря сам. — „А с гласа в главата си. С всичките десет.“ Което, както знаеше от горчив опит, беше по-добре да не споменава.

Някой горе изсумтя, после два крака в сандали… или бяха четири?… се отдалечиха с тътрузене.

След още няколко минути маркучът се изду, сгърчи се, после взе да плюе някаква течност. „Дано да е вода“, помисли си Пен. Пробва я с ръка под струята. Да, морска вода, а не, да речем, дъждовна или от канала. Странно…

— Да не би някой да е решил, че е време за пролетно почистване? Нашият малък дом определено има нужда от вода и парцал.

Гърлото му се сви някак странно, когато Дез отвърна:

— Не. Не е това.

Водата се лееше по-бързо, отколкото каналът можеше да я поеме. Дали не го бяха запушили от долния край? Пен погледна неуверено към босите си крака и събиращата се локва.

Дез продължи:

— Целта е да ни удавят. Като мишка, уловена в кофа. Така могат да се отърват от затворник, без да оставят следи от насилие по тялото му.

„Че защо им е да си правят толкова труд? И…“

— Не знаят ли, че можем да плуваме?

— Колко дълго?

— Часове? Дни?

— Разполагат с дни.

— Ако дните не са от значение, можеха да ни спрат храната и да чакат. — Случващото се означаваше, че… какво? „Нещо навън се е променило.“

След още няколко минути, когато водата стигна до глезените му, Пен възропта:

— Ама те дори не ме разпитаха. — Това беше основната му надежда да се измъкне. Само да го изкараха от тази каменна бутилка и щеше да се изхлузи от крепостта като яйце от кокошка, без значение какви окови, изтезания или охрана са му подготвили. Е, по план щеше да изтърпи първите няколко въпроса, колкото да получи представа за ситуацията. — Много вода ще трябва, за да напълнят тази килия.

— Морето е голямо.

Крепостта беше над морското равнище, макар и с малко, както и килията му, иначе приливът щеше по два пъти на ден да пълни канала. Водата от маркуча се лееше равномерно, а не на пресекулки като при корабна помпа. Явно идваше от някакъв предварително напълнен резервоар, а не я носеха с кофи, било с помощта на мускулести мъжаги, било с животинска тяга. Умът му се плъзна по допирателна и взе да изчислява разсеяно обема на килията и вероятния дебит на водата. А колко пот беше пролял над геометрията… „Благодаря ти, просветен Луренц.“ Не беше подозирал, че някога ще си спомни с благодарност силните удари с показалката по разсеяната си момчешка глава.

— Шест часа може би? Осем?

— Няма да я напълнят догоре, а само до над главата ти. Съсредоточи се, Пен! Дали да не сцепя маркуча?

Това със сигурност би забавило нещата, макар че едно от тези неща май беше „неизбежното“. Тъкмо щеше да кимне утвърдително, когато се сети за нещо друго.

Беше си обикновена салонна магия. След като прекоси за пръв път планините преди година, заедно с шест мулета, натоварени с книги, и две с дрехи, за да поеме поста си при новия архисвещен, Пен бързо откри, че жегата във влажните крайбрежни равнини на Адрия не му понася. Да пали пожари от разстояние беше първата деструктивна магия, която беше научил, и най-лесната. Да обърне процеса беше много по-сложно предизвикателство. Но с доста упражнения и за сметка на част от вредителите, обитаващи двореца на архисвещения в Лоди, Пен измисли един номер — изтегляше вода от въздуха и правеше с нея голямо зърно град, на практика кубче лед, с което да охлажда блудкавите напитки. Не се беше похвалил с новото си умение, иначе щяха да го обърнат в магическа машина за лед, която да обслужва множеството благородни гости, които началникът му канеше непрекъснато.

Е, това не попречи на дука, братовчеда на архисвещения, да го използва въпреки това, когато му дотрябва таен пратеник, славещ се с остър ум и отлично владеене на седонийски, за мисия, която да… да доведе до пълна катастрофа, види се.

„Не мисли за това сега. Нямаш време.“

Дез ли го каза, или си говореше сам? Във всеки случай, да, нямаше време. Най-много няколко часа.

— Според теб кога ще се върнат да проверят дали мишката се е удавила?

— Нямам представа.

Ако очакваха да изпадне в дива паника, сигурно нямаше да се забавят много. Е, над това контрол нямаше. Пен опря рамене на извитата стена и се призова към търпение. Имаше план да обмисля.

„Планът ти е да умрем от измръзване, преди да се удавим, така ли?“ — жално попита Дез.

Пен се усмихна за пръв път от дни.

— Никога ли не си виждала как планинските дървари излизат напролет да освободят отсечените през зимата дървета от леда на реката и да ги подготвят за пътуването им по течението? — Както Рухия, предишната ездачка на демона, така и Хелвия преди нея бяха родени в Кантоните, точно като Пен. — Прилича на танц, вярвай ми.

— Танц със смъртта, да!… Ти самият правил ли си го?

— Няколко пъти, на младини. Помагах на секачите в долината на Зелен геран. — Пен се върна към спомените си за онова време. — Но не казвай на майка ми.

„Ха!“ След малко, когато водата взе да се плиска на нивото на коленете му, Дез добави мрачно:

— Това ще ни излезе доста скъпо.

— Знам. Но помисли за алтернативата.

Когато морската вода стигна до бедрата му, Пен се зачуди на глас:

— Дали знаят, че съм магьосник?

Дез се поколеба.

— Не е категорично доказателство, но ако знаеха какъв си, горе щеше да има вързана коза, овца или нещо друго такова.

Пен кривна глава озадачено, но после се сети за какво говори Дез. „О!“

— За да прескочиш в нея и да останеш там на безопасно за тях място, докато решат как да се отърват от теб?

— Това е стар номер при екзекуция на магьосник.

— Но не би ти харесало.

— Да. Така че бъди така добър и остани жив, Пенрик.

Когато водата стигна до раменете му, той реши, че е чакал достатъчно, и започна с тънък пласт лед в средата на килията. Избутваше се с ръка от стената и обикаляше бавно по периметъра, за да движи водата по края и ледът да си остане в центъра. Тялото му се загря от магията, което като никога беше добре дошло, защото седонийската морска вода, макар и съвсем поносима според неговите стандарти, все пак беше много по-студена от човешката кръв и бавно бе изсмуквала силите му. Гладът и жаждата също щяха да вземат своята дан, ако не побързаше.

Колкото до Дездемона, тя ставаше… не беше сигурен с каква дума да го назове. По-развълнувана, може би, на този ранен етап. Още бяха далече от неподатливото на контрол маниашко поведение, което демонът проявяваше всеки път, когато се опитваха да приложат твърде много горна магия твърде бързо. Струваше му се нередно да я подлага на ненужен стрес.

„И опасно също така.“

Дез измърмори някаква псувня в знак на съгласие, което само по себе си беше симптом.

— Нали си даваш сметка — каза тя в пристъп на внезапна радост, докато той газеше през водата, чието ниво наближаваше гърлото му, — че с това умение никога няма да умреш от жажда в пустинята.

Пен се засмя и веднага се разкашля, понеже глътна солена вода.

— Не е най-голямата ми грижа в момента, Дез…

Леденият диск ставаше по-плътен, като се удебеляваше надолу и в центъра. Пен се стараеше горната му повърхност да е относително равна. Колко лед трябваше да създаде… вероятно доста повече от собственото си телесно тегло, реши той. Когато водата стигна до брадичката му, той се покатери върху ледения блок.

Изправи се…

Краят на маркуча висеше току над протегнатите му ръце. Босите му крака върху ледената платформа замръзваха и още по-лошо — топяха леда. Опита се да подскочи, не уцели, подхлъзна се и падна във водата. Ожули си лакътя на стената, а наклонилата се ледена плоча го притисна в нея. От солената вода очите и носът му смъдяха болезнено, вкусът й беше горчив и металически. Хвана се, като плюеше енергично, за ръба на плочата и се покатери върху нея.

Този път изчака малко, докато се озове директно под течащата вода. Пробва равновесието си, като се наклони леко наляво и надясно. Разтвори крака за по-добра опора. Протегна се. Приклекна. И скочи…

Едната му ръка се сключи около хлъзгавата кожа, после и другата. Силната струя го удари за миг в лицето, но после пресекна, когато тежестта му притисна маркуча към ръба на отвора. Местеше ръце една над друга и си повтаряше — не се пускай, не падай… Преметна едната си ръка през ръба на кръглия отвор. После изтегли тялото си и се пльосна върху каменния под на тъмницата. Остана да лежи така, докато си поеме дъх.

Претърколи се да погледне за последно към пълния с вода смъртоносен кладенец.

— Нали си даваш сметка — изломоти задъхано, — че щом ледът се стопи, — а той вече се топеше, и то бързо, — има да се чудят и да се маят как сме се измъкнали.

Дездемона зае устата му за кратък и много зловещ смях, който отекна демонично. Пен затисна с ръка устата си, но също се ухили.

Лежеше мокър, бос и пълен до козирката с горещ хаос, който тепърва трябваше да излее някак, на пода на зандан в охранявана крепост. Сам, в непозната страна. Дори не знаеше ден ли е, нощ ли е. „Още не е дошъл моментът да планираме празненство в чест на победата, мда.“

Три бутилкови килии се редяха в тесния коридор: другите две си нямаха обитатели, за щастие. Означаваше ли това, че е бил специален затворник? В края на коридора имаше заключена врата, вероятно към стаичката на пазачите. С ключалката щеше да се справи лесно, с пазачите — не толкова. Пен тръгна по маркуча и стигна до малък прозорец, чиято решетка беше свалена, та маркучът да се прокара навън.

— Ще можем ли да се проврем през това?

— Може би. Пак е по-добре от канала. Стената е дебела две стъпки, после дупката се разширява, а след това има… не знам, не го усещам.

Пен пъхна ръце в отвора, вкара и главата си и запълзя. След доста лишено от всякакво достойнство гърчене най-после стигна до разширението и успя да приседне, без да си счупи гръбнака. Дългите му крака едва не провалиха упражнението, но с цената на няколко натъртвания успя да се завърти и да ги изкара навън, без да си счупи нито една кост. Стъпи на нещо и се изправи.

Стигнал беше до голям балкон с изглед към морето. Каменен резервоар се издигаше на броени крачки от него, свързан с помпа. Никой не го наглеждаше в този час — в този нощен час, слава на петимата богове. Боял се бе, че внезапната слънчева светлина ще го заслепи не по-малко ефективно от мрака долу.

Нещо изприпка по ръба на балкона, после избухна с пукот.

Досега не беше виждал плъх да си заминава така. „По-тихо, Дез!“

„Боли бе — оплака се тя. — Аз колко пъти съм седяла в кенефа, докато ти повръщаш, защото си…“

Минало беше цяло десетилетие, а все още успяваше да го засрами.

„Все едно. Как ще се измъкнем оттук?“

„Това вече е твоя задача.“

Очевидният начин беше да се прехвърли през стената, да стигне с плуване до пристанището и да се изкатери по някой от кейовете.

Двамата погледнаха към черното разлюляно море и гледката не им хареса.

— Не виждам какво друго може да се направи — каза накрая Дез. — Освен ако не искаш да се върнеш в бутилковата килия. Действай.

Пенрик въздъхна и се топна в разпенената вода.

 

 

След час, изтощен и с разранени крака, Пенрик седеше в каменно корито за пране, в което се отливаше водата от скромен мраморен фонтан на площад пред храм със среден размер. Пил бе до насита от чистата сладка вода, а сега трябваше да се заеме с другата си задача. Опита се да не мисли за няколкото пристанищни плъха и нещастната сънена чайка, които бяха пожертвали пътьом. Дез, вече по-спокойна, се беше върнала към обичайния си режим, тоест раздаваше хаос на по-незначителни в теологично отношение насекоми. Не би могло да се нарече точно некромантия, нали така…

„Легни назад — каза Дез със строгия тон на Рухия — и ще махна боята от косата ти“.

— Наистина?

„Ще търсят кестеняв беглец. А и русите ти корени вече се показват. Ще е по-лесно да махна цялата боя, вместо да ти оцветявам корените в същия цвят.“

Той реши да приеме думите й на доверие, а и топлата вода в коритото си беше почти като баня. Би предпочел да изгори до последната нишка дрехите си, които още воняха на затвор, но докато не намереше други, това импровизирано пране щеше да свърши работа.

И така, след като едва не задряма в коритото, Пен най-после се изправи, изстиска косата си и я остави да падне на гърба му — панделката за плитката му отдавна беше изгубена. Скоро щеше да се зазори и хората щяха да излязат по улиците.

Тръгна към портала на храма, като оставяше след себе си диря от мокри стъпки. Обикновените ключалки не представляваха никаква трудност и той отвори високата врата и се вмъкна в храма. След това беше като да идеш на пазар. Така де.

Вътрешното разположение беше същото като у дома, с олтарни ниши покрай стените и централен постамент за свещения огън, от който беше останала само жаравата. Дървените храмове в Кантоните имаха богата дърворезба, а тук варосаните стени бяха украсени с фрески, чийто сюжет не се виждаше добре в полумрака, а подът беше покрит с цветна мозайка. Явно беше квартален храм, прецени той, който обслужваше хората от околните улици, нито толкова голям, нито така добре охраняван като централните храмове на всяка провинция, обикновено издигнати на някой по-висок хълм. И не толкова богат, уви. Намери нишата на Копелето, направи набързо свещения знак и провери олтарната маса за приношения. Бяха я разчистили за през нощта. Лошо.

От друга страна, храмът беше от онези, които залагаха на предпазливостта, и във всяка ниша имаше заключена кутия за приношения. Пен отключи кутията пред себе си и надникна вътре. Ако и нея бяха изпразнили…

Няколко монети и разни дреболии. Дъгите му пръсти събраха набързо монетите, а другите неща от не толкова практично естество — като нечий кичур коса например — остави недокоснати.

Замисли се за скромната си плячка.

— Явно белият бог не е долюбван особено тук. Нито се боят от него.

— Ами, като не хареса предложенията ми за други мишени из града…

— Да крадеш от бедните е неефективно, а от богатите — опасно. Пък и това не е кражба. Просто… прибирам платата си по-директно от обичайното.

Дез се изкиска.

— Не знаех, че храмовете в Седония и Адрия имат такова търговско споразумение.

— Богът е един и същ. — От самото начало Пен знаеше, че служи най-напред на своя бог и чак след това на храма. Досега те рядко бяха влизали в противоречие и Пен се надяваше тази тенденция да се запази.

Обиколи бавно помещението. Посегна към кутията при олтара на Лятната майка, но после продължи нататък. Сигурен беше, че няма да й се досвиди малък заем за свещенослужител на втория й Син, но, от друга страна, в Мартенмост беше отказал да даде клетвата си на Нея и му се струваше невъзпитано да я моли за помощ сега. Отдавна беше зарязал службата си при Сина на есента, а Дъщерята на пролетта не беше неговата богиня. Накрая спря пред олтара на Бащата.

— Пен — каза притеснено Дездемона. — Никой не краде от бога на справедливостта.

— Не крада, а вземам назаем — поправи я той. — Кредитът ми тук би следвало да е добър. Ако не друго, дознател Освил може да ми стане гарант. — Спомни си с усмивка своя приятел в Изтокдом, най-отдадения служител на Бащата, когото познаваше. Отвори кутията и вдигна вежди. — Леле-мале.

— Някой май е силно притеснен за изхода на съдебното си дело — подметна Дез.

— Вероятно и двете страни по делото. Макар че опитът да подкупиш бога на справедливостта ми се струва лишен от смисъл. — Макар че имаше и други варианти — може би някой беден човечец, е, не толкова беден, види се… добре де, някой отчаян човек се молеше на бога за дете или да облекчи мъките на умиращия си баща. За всеки случай направи свещения знак и сведе глава. „Ще се постарая да използвам тези пари добре, господарю.“

Върна се да вземе покривката от олтара на Копелето, за да върже в нея плячката си, заключи кутиите и излезе от храма, като затвори тихо вратата. Небето и морето бяха придобили интересен сив оттенък, чист и прозирен. Отнякъде долиташе тропот на магарешки копита и скърцане на каруца, а от отворените прозорци, пожълтели от светлината на газени лампи, се чуваха звуците на разбудени хора и дрънчене на нощни гърнета.

Да намери магазинче за дрехи втора ръка, да намери евтин хан, да намери закуска, която не включва сушена риба, а след това…

След това всичко щеше да стане по-трудно. Неприятна мисъл.

 

 

Пенрик обикаляше улиците на Патос близо до армейските казарми и парадния плац и се чудеше как да подходи. Не можеше просто да застане пред портата и да почука. Едва сега си даваше сметка колко зле подготвен е бил за задачата си.

Чудеше се дали вече са разбрали, че е избягал от бутилковата си килия. За щастие беше намерил сергия за дрехи и храна от уличен продавач, преди да се сблъска с леглото в един малък хан, където се беше строполил като отсечен върху застлания с ленени чаршафи и натъпкан с вълна дюшек и беше потънал в дълбокия сън на пълното изтощение. Събуди се късно следобед и с облекчение осъзна, че не е проспал твърде много време. У дома хората използваха следобеда да свършат каквото има да се върши, преди да е станало тъмно и студено, а тук гражданите на Патос избягваха горещите часове, като се криеха в домовете си, и изпълзяваха от дупките си чак сега.

Пен размърда пръсти в странните кожени сандали. Избрал беше най-обикновени дрехи, които да не го отличават — туника без ръкави и панталон, който не покриваше глезените на дългите му крака, но това май беше в съгласие с модата. Прибрал беше косата си на възел на тила — пак беше руса, но поне не се развяваше като сигнален флаг. Селска сламена шапка хвърляше сянка на очите му. Акцентът му, произхождащ от далечните северни планини на Седония, го бележеше като провинциалист, който не познава града, но без да го прави чужденец.

„Преди да се разприказваш и речникът ти на образован човек не те издаде — отбеляза Дез. — Предвид селския ти акцент ще е все едно магаре си отваря устата и почва да рецитира поезия.“

„Ще се опитам да съм кратък“ — въздъхна Пен.

Проклятие, все трябваше да започне отнякъде. Видя един войник — обикновен войник, а не офицер, — да излиза от двора на казармите и тръгна да го пресрещне, преди да е изчезнал в тесните криви улички.

— Простете. Знаете ли къде мога да намеря генерал Арисайдия? Трябва да му предам едно… — „На Копелето сълзите, не казвай писмо.“ — Помолиха ме да му предам пакет фурми.

Войникът спря и го зяпна.

— Не си ли чул? Арестуваха го. Стражите на губернатора, преди четири дни. По заповед на императора. Не знам къде са го отвели, но със сигурност не е тук. — И показа с палец през рамо към казармите, които внезапно бяха отпаднали като цел от списъка на Пенрик.

Пен преглътна сухо. Някъде седмица след неговия арест… Ако двете неща бяха свързани, защо се бяха забавили толкова? Дали бяха търсили други доказателства?

— По какво обвинение? — успя да попита.

Войникът вдигна рамене.

— Държавна измяна, предполагам. То това може да се лепне на всичко. Според мен е пълна глупост. — Поколеба се, сякаш изведнъж му се прииска да върне назад необмислените си думи. — А бе не ме питай. — След което продължи решително и навъсено по пътя си. Притеснен.

Седем дни. Достатъчно време бърз куриер да стигне до имперската столица, ден-два за дебати, убеждаване… заговори?… и още два, докато дойде заповед за арест от достатъчно високо място? От много високо, както изглеждаше. Офицери от ранга на Арисайдия можеха да бъдат местени като фигурки върху игрална дъска само от най-влиятелните ръце.

Така или иначе, видно бе, че слуховете бързо се разпространяваха сред войската. Ако искаше да получи отговори, без да привлича внимание, трябваше да намери място, където войниците си говореха свободно. Видя, че няколко кръчми, обслужващи казармите, са пуснали корени в близките улички, надникна в две-три, докато не откри една по-пълна, където дрехите му нямаше да изпъкват, и влезе.

Държеше халба отвратително горчива бира и се мотаеше из помещението, наострил уши за ключови думи и най-вече за името на генерала. Чу го откъм една маса, на която седяха неколцина младши офицери, двама капитани и техните лейтенанти. Приседна на високо столче до стената и смъкна още малко шапката над очите си, досущ уморен работник, който дреме над пивото си. Е, не дремеше, но иначе наистина беше уморен.

— Не може да е било за присвояване, не и той — изсумтя един.

— За това не бях чувал — каза друг. — На мен ми казаха, че било за заговор с дука на Орбас. Или с дука на Адрия. Или на Тригони. Във всеки случай с някой гаден чуждестранен дук.

Всички се навъсиха като по команда.

— Или пък не е имало никакъв дук — изръмжа един прошарен капитан. — Сигурно е фалшиво обвинение, изфабрикувано от онези евнуси в двора, ако питате мен.

Друг от сътрапезниците разказа виц за евнусите, който другарите му не намериха за особено смешен.

— Да, но какво толкова е имал Арисайдия, че да привлече вниманието на тези крадливи бюрократи?

Прошареният капитан сви рамене.

— Лоялността на Западната армия, като за начало. Достатъчно високопоставени бюрократи, които имат във войската роднини, които не биха имали нищо против да получат повишение по втория начин, щом не могат да го заслужат без връзки.

— Но императорът със сигурност… — започна друг, но капитанът вдигна предупредително ръка. — Със сигурност онези тасалонски царедворци не заслужават доверие…

Мъже от техния ранг едва ли знаеха повече от Пенрик, но приказките им бяха повод за тревога.

„Не — въздъхна Дез. — Просто военнослужещи ругаят цивилното правителство, нищо необичайно. Същото беше и преди сто години.“

„Хм.“

Разговорът се беше насочил към други поводи за недоволство, когато нов човек се присъедини към компанията и Пен едва не скочи от стола. Млад мъж, широкоплещест и як, и потъмнял до керемидено от слънцето като повечето мъже тук, само дето лицето му беше изопнато и пожълтяло, като да е видял призрак. Останал без дъх и ококорен, той се тръшна на пейката между другарите си, които се сгъстиха да му направят място, и каза:

— Богове пет, дайте да пийна нещо. — Не изчака да му поръчат, а грабна халбата на един от мъжете, който му се намуси. — Току-що чух… — Надигна халбата. Челюстите му се движеха, но гърлото му явно се беше затъкнало. След миг-два все пак успя да преглътне. — Арисайдия — каза задавено той. — Вчера по обяд, тайно, в градския затвор. По заповед на императора.

— Пуснали са го? — каза обнадеждено един от офицерите.

— Екзекутиран? — изръмжа прошареният капитан с глас твърд като желязо.

Новодошлият поклати глава.

— Ослепили са го с врял оцет.

Смаяно мълчание. Прехапани устни.

Пен се сви на стола си и преглътна с усилие жлъчния сок, надигнал, се в гърлото му.

„Да не си посмял — каза Дез. — Не се издавай.“

— Като да е принц — подхвърли капитанът с прошарената коса през зъби и със саркастичен тон, който можеше да прикрива гняв, скръб или преглътнати псувни. — Мислех, че нас, армейските мулета, ни ослепяват с нажежено желязо.

— То пък голямата разлика — измърмори друг.

Вторият капитан се облегна назад и въздъхна.

— Е, това е краят на кариерата му. Каква загуба, каква ужасна загуба.

— Още ли е в затвора?

Новодошлият поклати глава.

— Не. Предали са го на близначката му, как й беше името. Така чух.

„Е, как й е името?!…“

Мъжете мълчаха, осмисляйки новата информация, въсеха се, но явно не бяха достатъчно възмутени да наскачат и да поведат метеж. Някой донесе на новодошлия пълна халба и той я надигна жадно. Други бутнаха храната настрана, но продължиха да стискат чашите си.

— Дано сестра му да умее да се грижи за болни хора — каза накрая един лейтенант.

— Или да събере куража да му даде остър нож — каза друг. — Или едното, или другото.

Пен се задъхваше от ужас, скрит зад широката периферия на сламената си шапка.

— Наистина ли са близнаци?

— Де да знам? Чувал съм, че той е син на благородната съпруга на стария генерал Арисайдия, а тя е дъщеря на наложницата му, но са се родили в един и същи ден. Освен ако акушерката тайно не ги е сменила, за да даде на стареца наследник.

— Този слух е стар.

— Странно, но плъзна из града чак когато го повишиха в генерал, въпреки младостта му…

— Е, сега е нещастен слепец. И няма никакво значение дали родителите му са били венчани.

Настроението около масата се вгорчи съвсем и мъжете взеха да си тръгват: повечето довършиха набързо вечерята си и излязоха, а двама останаха с явното намерение да се напият. Щом прецени, че ще може да стане, без да му се подгънат коленете, Пенрик излезе от кръчмата под косите лъчи на залязващото слънце и опря рамене на стената.

„Богове, Дез, сега какво?“

„Ами, потегляме обратно за Адрия, предполагам. Но по възможност не от пристанището на Патос.“

Горчив жлъчен сок се надигна отново в гърлото му при мисълта за такова безславно отстъпление. Не, беше нещо много по-лошо от безславно отстъпление.

В това нямаше смисъл. Дукът на Адрия се беше надявал да наеме разжалвания и вероятно лишен от собственост генерал като главнокомандващ на своята войска в безкрайните си стълкновения със съседно Карпагамо. Личното писмо, което беше получил от Арисайдия, сдържаше намеци в този смисъл и дукът беше харесал идеята… Налапал беше въдицата?

Но това не беше държавна измяна, така както не беше измяна решението на Пенрик да напусне службата си при новата принцеса-архисвещена на Мартенмост и да се глави при архисвещения на Адрия от другата страна на границата. Дукът не възнамеряваше да използва Арисайдия срещу Седония в края на краищата. Беше просто… малко деликатно.

Не би трябвало да се стига дотук, освен ако, освен ако… какво?

Освен ако Велка не беше знаел какво ще стане, нали?

Но, на Копелето сълзите и на Майката кръвта… ослепяване? Виждал беше тежки изгаряния, докато чиракуваше в болницата към ордена на Майката в Мартенмост. Виждал ги беше отблизо. Нямаше нужда да си представя каквото и да било.

— Трябва да направя нещо.

„Богове пет, Пен, какво? Не можеш да му върнеш зрението. Трябва просто да изчезваме оттук.“

— Още не знам какво. — А после, след има-няма три секунди, вече знаеше.

Трябваше да събере информация за сестрата, как се казва и къде живее, а после да намери магазин за по-добри дрехи втора ръка. Както и по-добра обществена баня, която предлага услугите на бръснар и маникюрист. И аптека също. Ножарска работилница, която извършва специализирани услуги. И още. Случайно ли беше, че Бащата на зимата е напълнил кесията му?…

Чакаше го много работа тази вечер.

— Хайде да разберем.