Холи Блек
Кралица на нищото (24)

23

Във външната зала се надига страшна врява. Съветниците си крещят. Генерали и рицари се опитват да решат кой къде да отиде. Някой плаче. Придворни се държат за ръце, опитват се да проумеят станалото. Дори в страната на гатанките и заклинанията, където един остров може да бъде призован от морето, магия от такъв мащаб е нещо рядко срещано.

Сърцето ми бие бързо и силно, заглушава всичко останало. Създания ми задават въпроси, но те ми се струват някъде много далече. Мислите ми са изпълнени с образа на Кардан, с почерняващите му очи, със звука на гласа му.

Цял живот пазех сърцето си. Пазех го толкова добре, че можех да се държа така, сякаш изобщо нямам сърце. Дори сега то е опърпано, проядено от червеи и грапаво. Но е твое.

— Милейди — казва Грима Мог и притиска ръка към гърба ми. — Милейди, елате с мен.

След допира й настоящето се завръща, шумно и ужасно. Изненадана съм да видя едрата канибалка пред себе си. Тя стиска ръката ми и ме дърпа към една приемна зала.

— Овладей се — ръмжи ми.

Коленете ми поддават и аз се свличам на пода, притискам ръка към гърдите си, сякаш да попреча на сърцето си да изскочи от клетката на ребрата.

Роклята ми е твърде тежка. Не мога да дишам.

Не знам какво да сторя.

Някой удря по вратата и знам, че трябва да стана. Трябва да направя план. Трябва да отговарям на въпросите им. Трябва да оправя това, но не мога.

Не мога.

Не мога дори да мисля.

— Ей сега ще стана — обещавам на Грима Мог, която вероятно е малко притеснена. Ако аз бях на нейно място и се видя така, когато трябва да овладея положението, вероятно и аз щях да се притесня. — След малко ще съм добре.

— Знам — казва тя.

Но как бих могла, когато още виждам черната форма на змията да се движи през залата, още виждам мъртвите очи и кривите зъби?

Посягам към масата, за да се надигна.

— Трябва да намеря кралския астролог.

— Не ставай смешна — казва Грима Мог. — Ти си кралицата. Ако ти трябва лорд Бафен, той ще дойде при теб. А сега се изправи пред всички поданици и нисшите дворове и бъди владетел на Елфхейм. Не само Мадок иска да вземе властта. Всеки може да реши, че като те убие, ще се сдобие с правото да управлява. Трябва да държиш ботуша си на вратовете им.

Главата ми се мае. Трябва да се овладея.

— Права си — казвам. — Трябва ми нов велик генерал. Ще приемеш ли този пост?

Изненадата й е очевидна.

— Аз ли? Ами Йорн?

— Той няма достатъчно опит. И не го харесвам.

— Аз се опитах да те убия — напомня ми тя.

— Ами това важи за почти всяка значима връзка в живота ми — отвръщам и поемам бавно и плитко дъх. — Теб те харесвам.

Това ми спечелва зъбата усмивка.

— Тогава да се хващам на работа.

— Искам да знаеш къде се намира змията във всеки момент — казвам аз. — Искам някой да я наблюдава и да ми съобщи още щом се раздвижи. Може би ще успеем да я задържим в залата. Стените са дебели, вратите са тежки, а подът е от пръст. И искам да изпратиш Бомбата при мен. Фанд. Сестра ми Тарин. И един вестоносец, който да докладва само на теб.

Оказва се, че Фанд е пред вратата. Давам й много кратък списък с хора, които може да допуска вътре.

Щом Грима Мог излиза, аз си позволявам миг на безпомощно самосъжаление. После се насилвам да се стегна и започвам да крача насам — натам и да обмислям ситуацията. Армията на Мадок още е на котва близо до островите. Трябва да разбера колко войници са ми останали и дали са достатъчно, за да му попреча да нападне.

Кардан вече го няма. Умът ми спира рязко след тази мисъл и трябва да се насиля да го задействам отново. Докато не говоря с Бафен, няма да приема, че не съществува начин да развалим проклятието на Гримсен. Все трябва да има някаква вратичка. Все трябва да има някакъв номер. Трябва да има начин да се разруши проклятието — начин Кардан да оцелее.

Освен това трябва да убедя и поданиците си, че съм законната кралица на Царството на феите.

Когато Бомбата влиза в залата със скрито под дългата качулка лице, аз вече съм се овладяла.

Въпреки това, когато се поглеждаме, тя веднага се приближава и ме прегръща. Мисля си за Хлебарката и за всички проклятия, които не може да бъдат разрушени, и за миг я стискам силно.

— Трябва да знам кой все още ми е предан — казвам й, като я пускам и отново започвам да крача из стаята. — Кой е на страната на Мадок и кой е решил да играе за себе си.

Тя кима.

— Ще разбера.

— И ако някой от шпионите ти научи за заговор за покушение над мен, няма нужда да ме известяват. Не ме интересува колко неясен е заговорът или колко независими са участниците в него. Искам да умрат.

Вероятно не бива така да подхождам към нещата, но Кардан не е тук да ме защити. Не разполагам с лукса да протакам или да проявявам милост.

— Ще бъде сторено — казва тя. — Очаквай ме тази нощ с новини.

Когато тя си тръгва, влиза Тарин. Поглежда ме, сякаш почти очаква и тук да има огромна змия.

— Как е Оук? — питам.

— С Ориана. А тя не е сигурна дали е затворничка, или не.

— Тя ми предложи гостоприемството си в Севера и аз смятам да й върна услугата. — Сега, когато шокът отслабва, установявам, че съм ядосана. На Мадок, Ориана и на цял Елфхейм. Но това също е разсейване. — Трябва ми помощта ти.

— Моята? — изненадва се Тарин.

— Ти ми избра дрехи, когато бях сенешал, за да изглеждам подобаващо за ролята си. Видях имението на Лок и как си го променила. Можеш ли да ми направиш трон? И вероятно да ми намериш дрехи отнякъде за следващите няколко дни. Не ми пука откъде ще са, стига с тях да изглеждам като кралицата на Царството на феите.

Тарин си поема дълбоко дъх.

— Добре, разбрах. Ще се погрижа да изглеждаш добре.

— Ама ще трябва да изглеждам много добре.

Сега тя ми се усмихва истински.

— Не разбирам как го правиш — казва ми. — Не разбирам как можеш да си толкова спокойна.

Не знам какво да кажа. Изобщо не се чувствам спокойна. Аз съм вихър от чувства. Искам само да крещя.

Пак се чука. Фанд отваря вратата.

— Моля за извинение — казва тя. — Но лорд Бафен е тук, а вие казахте, че искате да го видите веднага.

— Ще ти намеря по-подходящо място, където да приемаш — уверява ме Тарин и се измъква навън.

— И Съветът иска аудиенция — казва Фанд. — Желаят да придружат лорд Бафен. Твърдят, че няма нещо, което той знае и те не бива да чуват.

— Не. Само той.

След малко влиза Бафен. Облечен е с дълга синя роба, малко по-светла от тъмносинята му коса. На главата му е кацнала бронзова шапчица. Кралският астролог е единственият член на Съвета, когото харесвах и за когото си мислех, че ме харесва, но точно сега той ме гледа с ужас.

— Наистина няма нещо, което да не… — започва.

Аз го прекъсвам.

— Искам да знам всичко за пророчеството, което си направил, когато Кардан се е родил. Искам да ми го кажеш съвсем точно.

Той ме поглежда леко изненадан. Като сенешал на върховния крал аз се държах почтително със съветниците. А сега, като върховна кралица, предизвиквам доста изненада с властното си поведение.

Лорд Бафен криви лице.

— Не е никак приятно да съобщаваш на върховния крал неприятни новини. Но всъщност ме плашеше лейди Аша. Тя ме погледна с такава омраза, че я усетих чак до връхчетата на ушите си. Мисля, че тя вярваше, че някак съм преувеличил заради собствените си кроежи.

— Вече е ясно, че не си — казвам сухо. — Разкажи ми всичко.

Той се прокашля.

— Имаше две части. Той ще бъде разрушението на короната и разрухата на трона. Само от пролятата му кръв може да се издигне велик владетел.

Втората част е по-лоша от първата. За миг думите кънтят в главата ми.

— А каза ли това пророчество на принц Кардан? — питам аз. — Мадок знае ли го?

— Върховният крал може да го знае от майка си — отговаря лорд Бафен. — Предполагах… мислех, че принц Кардан никога няма да вземе властта. И когато той го направи, ами… реших, че ще бъде лош върховен крал и ще бъде посечен. Мислех си, че съдбата му е недвусмислена. Колкото до Мадок, не знам дали някога е чувал пророчеството.

— Има ли начин да се развали заклинанието? — питам с несигурен глас. — Преди да умре, Гримсен каза: Няма да я спре целувката на истинска любов. Нито гатанка ще я отмени. Само смъртта. Но това не може да е вярно. Мислех си, че пророчеството при раждането му ще даде някакъв отговор, но…

Не мога да довърша изречението. Да, в него има отговор, но не такъв, какъвто искам да чуя.

— Ако има начин да се върне обратно тази… трансформация — започва Бафен, — то аз не го знам.

Стискам ръцете си, забивам нокти в кожата си, паниката ме залива като замайваща вълна.

— А звездите не са ли предсказали и нещо друго? Няма ли още някаква подробност, която пропускаш?

— Опасявам се, че не — казва той.

— А не можеш ли да погледнеш отново звездните карти? Да ги разгледаш пак и да видиш дали не си пропуснал нещо първия път. Разгледай небето и потърси някакъв друг отговор.

Той кима.

— Ако това е желанието ви, Ваше величество.

Тонът му подсказва, че е изпълнявал много такива безполезни заповеди на предишни владетели.

Не ми пука дали се държа разумно.

— Да. Направи го.

— А ще говорите ли първо със Съвета? — пита той.

Дори и най-малкото забавяне в опита му да открие решение ме кара да стисна зъби, но ако искам да ме приемат като законната кралица, се нуждая от подкрепата на Живия съвет. Не мога да ги избягвам вечно.

Това ли е да управляваш? Да си далече от действията, да си заклещен на трона или в поредица от зали, да разчиташ на информация, донесена от другите? Мадок не би харесал това.

— Да — отговарям.

На вратата Фанд ми казва, че са подготвили зала за мен. Впечатлена съм от бързината, с която действа Тарин.

— Има ли още нещо? — питам.

— Дойде пратеник от Грима Мог. Кралят, искам да кажа змията, вече не е в тронната зала. Като че ли се е промъкнала през цепнатината в земята, която мечът на Мадок отвори. И… и не знам как да разбираме това, но вали сняг. Вътре в хълма.

Студен ужас плъзва през мен. Ръката ми посяга към Здрач. Искам да изтичам навън. Искам да я намеря, но тогава какво? Отговорът не е нещо, което мога да понеса. Затварям очи. Когато ги отварям, имам чувството, че всичко се върти. После моля да бъда отведена в новата ми тронна зала.

Тарин стои на входа, чака да ме придружи вътре. Тя е избрала огромен салон и е извадила всички мебели. Голям резбован дървен стол стои на покрита с килим платформа насред отекващата зала. Свещи сияят от пода и аз разбирам как потрепващите сенки ще ми помогнат да изглеждам страховита — вероятно дори ще скрият факта, че съм смъртна.

Двама от старата стража на Кардан стоят от двете страни на дървения стол, дребен паж с крилца е коленичил на един от килимите.

— Не е зле — казвам на сестра си.

Тя се усмихва.

— Качвай се там. Искам да видя цялата картинка.

Сядам на стола, изправям гръб и се взирам в танцуващите пламъци. Тарин вдига палци към мен в много човешки жест.

— Добре — казвам. — Готова съм да приема Живия съвет.

Фанд кима и отива да ги доведе. Когато вратата се затваря, виждам, че тя и Тарин обсъждат нещо. Но после трябва да насоча вниманието си към Рандалин и останалите съветници, които влизат мрачни в залата.

Още нищо не сте видели — мисля си, като се опитвам да събера увереност.

— Ваше величество — казва Рандалин, но така, че прозвучава като въпрос.

Той ме подкрепи в тронната зала, но не съм сигурна колко дълго ще се радвам на подкрепата му.

— Назначих Грима Мог за велик генерал — казвам им. — Тя не може да присъства в момента, но скоро ще получим вест от нея.

— Сигурна ли сте, че това е мъдър ход? — пита Нихуар, като стиска тънките си зелени устни, подобното на богомолка тяло пристъпва в явно смущение. — Вероятно трябваше да изчакаме върховния крал да се възстанови, преди да вземаме такива важни решения.

— Да — казва нетърпеливо Рандалин, като ме гледа, сякаш очаква отговор как точно ще го направим.

— Пълзящ крал змия — казва Фала, облечен в лилав костюм. — Властва над двор от мишчици.

Спомням си думите на Бомбата и не потрепвам, нито се опитвам да споря. Чакам и мълчанието ми ги изнервя така, че и те замлъкват. Дори Фала мълчи.

— Лорд Бафен — казвам помирително, — имате ли вече отговор как може да бъде възстановен върховният крал.

Другите се обръщат към него.

Само от пролятата му кръв може да се издигне велик владетел.

Бафен кима рязко в отговор.

— Нямам, не знам дори дали такова нещо е възможно.

Нихуар изглежда изумена. Дори Микел е стъписан от новината.

Рандалин се взира обвинително в мен. Сякаш всичко е свършило и ние сме изгубили.

Трябва да има начин — иска ми се да кажа. — Има начин, просто още не го знам.

— Дойдох да докладвам на кралицата — чува се глас от прага; Грима Мог стои там.

Тя минава покрай членовете на Съвета, като им кимва рязко. Те я гледат замислени.

— Всички ще чуем новините ти — казвам и следва шепот на неохотно одобрение.

— Много добре. Получихме информация, че Мадок възнамерява да нападне вдругиден призори. Той се надява да ни хване неподготвени, особено след като още няколко двора са минали на негова страна. Но истинският ни проблем е колко от поданиците ще изчакат битката, за да решат накъде духа вятърът.

— Сигурна ли си, че тази информация е точна? — пита подозрително Рандалин. — Как се сдоби с нея?

Грима Мог кимва към мен.

— С помощта на нейните шпиони.

— Нейните шпиони? — повтаря Бафен.

Виждам как мисли за информацията, която съм имала в миналото, и стига до нови заключения относно начина, по който съм се сдобила с нея. Чувствам прилив на задоволство при мисълта, че вече не е нужно да се преструвам, че не разполагам със собствени ресурси.

— А нашата армия достатъчна ли е да го отблъсне? — питам Грима Мог.

— Победата в никакъв случай не е сигурна — отвръща тя.

Положението е съвсем различно от това, което беше само преди ден. И все пак е по-добро от нищо.

— Освен това има едно вярване — казва Грима Мог. — И то бързо набира сила. Вярването, че Елфхейм ще бъде управляван от онзи, който посече змията. Че проливането на кръвта на рода Грийнбрайър е равносилно на това да я носиш във вените си.

— Съвсем типично вярване за тъмните елфи — отбелязва Микел.

Чудно дали е съгласен с него. Дали това очаква от мен.

— Кралят имаше красива глава — казва Фала. — Но дали ще се справи без нея?

— Къде е той? — питам аз. — Къде е върховният крал?

— Змията е забелязана на бреговете на Инсиър. Рицар от Двора на иглите се опитал да се изправи срещу нея. Намерихме останките от него преди час и проследихме движенията на създанието от там. Оставило е следи, черни линии в земята. Проблемът е, че тези линии се разпростират, правят следата неясна и тровят земята. Все пак проследихме змията обратно до двореца. Като че ли смята тронната зала за своята бърлога.

— Кралят е свързан със земята — казва Бафен. — Да прокълнеш краля, означава да прокълнеш земята. Кралице моя, може би има само един начин за изцеление…

— Достатъчно — казвам на Бафен, Рандалин и останалите от Съвета и стряскам стражите. Ставам. — Приключихме с тази дискусия.

— Но вие трябва… — започва Рандалин, после явно вижда нещо на лицето ми и млъква.

— От нас се очаква да ви съветваме — казва Нихуар с медения си глас. — Ние сме смятани за много мъдри.

— Така ли? — питам и гласът ми е изпълнен със захарна заплаха, точно тона, с който говореше Кардан. Излива се от мен, сякаш вече нямам контрол над устата си. — Защото е мъдро да не ми се противопоставяте. Вероятно един престой в Кулата на забравата ще ви напомни къде ви е мястото.

Всички притихват.

Въобразявах си, че съм различна от Мадок, но ето, при първата възможност се превръщам в тиранин, който заплашва, вместо да убеждава. Разклаща, вместо да стабилизира.

Аз съм свикнала със сенките, с изкуството на ножовете, кръвопролитието и превратите, с отровни думи и отровни чаши. Никога не съм очаквала, че ще се издигна чак до трона. И се опасявам, че съм крайно неподходяща за него.

 

 

Като че ли по-скоро спазъм, отколкото воля, кара пръстите ми да дръпнат тежките резета на вратите на тронната зала.

До мен Фанд се опитва да ме разубеди, не за първи път.

— Нека поне ние…

— Останете тук — казвам й. — Не влизайте с мен.

— Милейди — отвръща тя, което не е точно съгласие, но ще свърши работа.

Плъзвам се в голямата зала и оставям наметалото да падне от раменете ми.

Змията е там, свита около разрушения трон. Станала е още по-голяма. Тялото й е толкова широко, че би могла да погълне цял кон само с едно отваряне на зъбатите си челюсти. Сред разпиляната храна и преобърнатите маси още горят факли, озаряващи черните люспи. Златният блясък е леко помръкнал. Не знам дали от болест, или от някаква по-нататъшна трансформация. По тялото й се виждат пресни драскотини, сякаш от меч или копие. От цепнатината в пода на залата се издига пара, която носи дъх на горещ камък.

— Кардан? — питам аз и правя няколко крачки към подиума.

Голямата глава на змията се завърта към мен. Намотките й се плъзгат, тя се развива, за да нападне. Спирам и тя не тръгва към мен, макар че главата й се движи зловещо напред — назад, забелязала едновременно заплаха и възможност.

Насилвам се да продължа, стъпка по стъпка. Златните очи на змията ме следят, единствената част от нея — освен нрава й, — която напомня за Кардан.

Но е възможно да се превърна в нещо друго, във върховен крал, чудовищен като Дейн. И ако го сторя, ако изпълня пророчеството, трябва да бъда спрян. И вярвам, че ти ще ме спреш.

Мисля си за шевовете по тялото ми и за белите цветчета, които изникнаха в снега. Концентрирам се върху този спомен, опитвам се да черпя от силата на земята. Той е наследник на Маб и законният крал. Аз съм негова жена. Аз се излекувах. Със сигурност мога да излекувам и него.

— Моля те — казвам на пръстта на пода на залата, на самата земя. — Ще направя каквото поискаш. Ще се откажа от короната. Готова съм на всякаква сделка. Само го излекувай. Помогни ми да разруша проклятието.

Концентрирам се усилено, но магията не идва.