Холи Блек
Кралица на нищото (9)

8

Събуждам се в гора, която не разпознавам. Не усещам вечния солен дъх на морето и не чувам прибоя. Всичко е в папрати, гниещи сухи листа, чувам пукането на огън и жуженето на далечни гласове. Сядам. Лежа на дебели одеяла, завита съм с такива — груби одеяла, но все пак елегантни. Виждам солидна карета наблизо, вратата е отворена.

Още съм с роклята на Тарин, още нося ръкавиците й.

— Не се притеснявай, че си замаяна — казва един мил глас. Ориана. Седи наблизо, облечена е с рокля, която прилича на плъстена вълна върху няколко ката фусти. Косата й е прибрана назад под зелена шапка. Изобщо не прилича на прозирната придворна, която беше преди. — Ще отмине.

Прокарвам ръка по косата си, която се е разпуснала, но фибите са още в нея.

— Къде сме? Какво се случи?

— Баща ти от самото начало не искаше да оставаш на островите, а сега, без защитата на Лок, беше само въпрос на време върховният крал да си измисли повод да те вземе като заложница.

Прокарвам ръка по лицето си. До огъня тънко, подобно на насекомо същество разбърква огромно гърне.

— Искаш ли супа, смъртна?

Клатя глава.

— А искаш ли да станеш на супа? — пита то с надежда.

Ориана го отпраща с ръка и взема едно котле от земята до огъня. Разбърква го с дървена лъжица. Течността ухае на дървесна кора и гъби.

Опитвам и внезапно вече не съм така замаяна.

— Върховният крал пленен ли е? — питам, като си припомням как бях отведена. — Жив ли е?

— Мадок не успя да се добере до него — казва тя, сякаш е разочарована, че Кардан е жив.

Мразя облекчението, което изпитвам.

— Но… — започвам, искам да питам как е приключила битката.

Опомням се навреме обаче и прехапвам език. През годините с Тарин понякога се преструвахме една на друга у дома. И през повечето време ни се разминаваше, стига да не продължи твърде дълго или да не стане твърде очевидно. Ако не направя някоя глупост, бих могла да ги заблудя, докато успея да избягам.

А после какво?

Кардан беше така обезоръжаващо небрежен, сякаш осъждането ми на смърт е било някаква наша обща шега. И каза нещо за писма — писма, които не съм получила. Какво ли е писал в тях? Дали е възнамерявал да ме помилва? Може ли да ми е предлагал някаква сделка?

Не мога да си представя писмо от Кардан. Дали ще е кратко и официално? Пълно с клюки? Покапано с вино? Поредният номер?

Разбира се, че беше номер.

Каквото и да е възнамерявал, сега сигурно вярва, че работя с Мадок. И макар че това не би трябвало да ме притеснява — все пак ме безпокои.

— За баща ти беше най-важно да измъкне теб — напомня ми Ориана.

— Но не само това, нали? Не може да е нападнал двореца на Елфхейм само заради мен.

Мислите ми се преследват лудо. Вече не съм сигурна в нищо.

— Не разпитвам Мадок за плановете му — казва тя неутрално. — И ти не бива да го правиш.

Забравила съм какво е да ме командва Ориана, винаги да се държи така, сякаш любопитството ми веднага може да създаде някакъв скандал около семейството ни. Особено дразнещо е да се държи така сега, когато съпругът й е откраднал половин армия от върховния крал и възнамерява да извърши преврат срещу него.

Думите на Грима Мог отекват в съзнанието ми:

Дворът на зъбите се съюзи със стария велик генерал, баща ти, и още цяла шайка предатели. Разбрах от сигурен източник, че твоят върховен крал ще бъде детрониран преди следващото пълнолуние.

Явно ще се случи скоро.

Но тъй като ме мислят за Тарин, не отговарям. След миг тя изглежда разкаяна.

— Важното сега е да си почиваш. Сигурна съм, че случилото се ти е дошло в повече след загубата на Лок.

— Да, така е. Наистина ще си почина малко, ако няма проблем.

Тя посяга и приглажда косата ми назад, жест на обич, който съм сигурна, че нямаше да направи, ако знаеше, че докосва мен, Джуд. Тарин обожава Ориана и те са близки така, както ние никога не сме били — по много причини, като не най-маловажната от тях е, че аз помогнах да скрием Оук в света на смъртните, далече от короната. Оттогава Ориана е едновременно благодарна и изпълнена с негодувание. Но вероятно в лицето на Тарин вижда някой, който я разбира. И може би Тарин наистина е като Ориана, макар че убийството на Лок поставя под въпрос това и всичко, което съм си мислила, че знам за сестра ми.

Затварям очи. Смятам да измисля как да се измъкна оттук, но заспивам.

Когато се събуждам, вече съм в карета и се движим. Ма — док и Ориана седят на пейката срещу мен. Завесите са спуснати, но чувам звуците от пътуващия лагер, конете и войниците. Чувам как гоблини си ръмжат един на друг.

Поглеждам към червеношапковеца, който ме отгледа, мой баща и убиец на баща ми. Гледам наболите му мустаци, не се е бръснал от няколко дни. Познатото нечовешко лице. Изглежда изтощен.

— Най-сетне се събуди? — казва той и усмивката му разкрива твърде много зъби.

Неприятно ми напомня за Грима Мог.

Опитвам се да се усмихна, докато се надигам. Не знам дали нещо в супата ме е приспало, или смъртосладът, който Мадок ме накара да вдишам, още не е излязъл от организма ми, но не помня как са ме качили в каретата.

— Колко дълго съм спала?

Той махва с ръка.

— Разпитът при върховния крал беше преди три дни.

Усещам се замаяна, страх ме е, че ще кажа нещо неуместно и ще се разкрия. Поне лесното ми изпадане в безсъзнание ме е накарало да приличам повече на сестра си. Преди да стана пленница на Морските дълбини, бях привикнала тялото си към отровите, за да има имунитет. Но сега съм уязвима колкото Тарин.

Ако внимавам достатъчно, ще се измъкна, без те да разберат, че не съм Тарин. Мисля си върху коя част от разговора с Мадок би се концентрирала Тарин. Вероятно нещо, свързано с Лок. Поемам дълбоко дъх.

— Казах им, че не съм го направила. Дори когато ме омагьосаха.

Мадок не изглежда, сякаш е разбрал коя съм, но все пак изглежда така, сякаш ме мисли за идиотка.

— Съмнявам се, че онзи келеш, кралят, някога е възнамерявал да те пусне жива от двореца на Елфхейм. Бих се усилено, за да те задържа.

— Кардан?

Това ми се струва възможно.

— Половината ми рицари не успяха — информира ме той мрачно. — Влязохме лесно, но самият хълм се затвори около нас. Вратите се свиха и затвориха. Лози, корени и листа препречваха пътя ни, усукваха се като примки на шиите ни, задушаваха ни и ни смазваха.

Взирам се дълго в него.

— И върховният крал е сторил това?

Не мога да повярвам това за Кардан, когото оставих в покоите му — мислех си, че той има нужда от защита.

— Пазачите не бяха зле обучени или зле подбрани и той знае каква власт притежава. Радвам се, че разбрах силата му, преди да тръгна наистина срещу него.

— И още мислиш, че е мъдро да тръгваш срещу него? — питам внимателно.

Вероятно Тарин не би казала точно това, но не е и нещо, което аз бих казала.

— Мъдростта е за слабите — отвръща той. — И рядко им е от полза, както се надяват. Все пак ти, с цялата си мъдрост, се омъжи за Лок. Разбира се, вероятно наистина се оказа по-мъдра. Вероятно наистина си мъдра, щом се направи вдовица.

Ориана слага ръка на коляното му в предупредителен жест. Той се смее силно.

— Какво? Никога не съм крил, че не харесвам онова момче. Не можеш да очакваш да скърбя за него.

Питам се дали щеше да се смее така, ако знаеше, че Тарин наистина го е сторила. Кого заблуждавам? Сигурно щеше да се смее още по-силно. Вероятно щеше да му прималее от смях.

Накрая каретата спира и Мадок скача от нея. Вика на войниците си. Аз излизам и се оглеждам, първо не мога да се ориентирам на непознатото място, после виждам армията.

Земята е покрита със сняг, осейват го огромни клади и лабиринт от палатки. Някои са направени от животински кожи. Други са от боядисани платнища, от вълна и коприна. Но най-изумителното е колко голям е лагерът, пълен с въоръжени войници, готови да тръгнат срещу върховния крал. Зад лагера, малко по на запад, се издига планина, опасана с гъст зелен пояс от ели. А до нея има малък аванпост — една палатка с неколцина войници.

Чувствам се много далече от света на смъртните.

— Къде сме? — питам Ориана, която слиза от каретата зад мен и ме завива с наметало.

— Близо до Двора на зъбите — казва тя. — Толкова далече на север има предимно тролове и хулдри.

Дворът на зъбите е Тъмен двор, където Хлебарката и Бомбата са били затворници и откъдето бе прокудена Грима Мог. Абсолютно последното място, на което искам да бъда — и без никакъв ясен път за бягство.

— Хайде — каза Ориана. — Нека те настаним.

Тя ме води през лагера, покрай група тролове, които дерат лос, покрай елфи и гоблини, които пеят бойни песни, покрай шивач, който кърпи кожени брони пред огън. В далечината чувам дрънчене на стомана, гласове и звуци от животни. Въздухът е изпълнен с дим и земята е разкаляна от ботуши и топящ се сняг. Дезориентирана съм, затова се опитвам да не изгубя Ориана сред тълпата. Накрая стигаме до голяма, но практична на вид палатка с два стабилни дървени стола отпред, покрити с овчи кожи.

Погледът ми е привлечен от красив павилион наблизо. Той стои на златни животински лапи и изглежда готов всеки миг да препусне нанякъде по заповед на собственика си. В това време от него излиза Гримсен. Гримсен Ковача, който е създал кръвната корона и още много реликви на Царството на феите и който жадува за още и още слава. Облечен е така разкошно, че прилича на принц. Поглежда ме лукаво и аз извръщам очи.

Отвътре палатката на Мадок и Ориана ми напомня смущаващо за дома. В ъгъла има импровизирана кухня, където сушени билки висят на гирлянди до сушени наденици, масло и сирене.

— Можеш да се изкъпеш — казва Ориана, като посочва към медна вана в друг ъгъл, полупълна е със сняг. — Слагаме един метален прът в огъня, после го хвърляме в стопения сняг и водата се загрява доста бързо.

Клатя глава, мисля си, че трябва да продължа да крия ръцете си. Поне в този студ няма да изглежда странно, че съм с ръкавици.

— Искам само да си измия лицето. И може би да облека по-дебели дрехи?

— Разбира се — казва тя и бързо тръгва из палатката.

Взема една дебела синя рокля, някакви чорапи и ботуши. Излиза и пак се връща. След няколко минути един слуга пристига с купа вода, от която се вдига пара, и я слага на масата заедно с кърпа. Водата ухае на хвойна.

— Ще те оставя да се освежиш — казва Ориана и си слага наметалото. — Тази нощ ще вечеряме с Двора на зъбите.

— Не искам да ви създавам неудобства — казвам, смутена от любезността й, защото знам, че не е предназначена за мен.

Тя се усмихва и докосва бузата ми.

— Ти си добро момиче — казва ми и аз се изчервявам от смущение.

Никога не съм такава.

Все пак съм доволна, когато ме оставя сама. Оглеждам палатката, но не откривам карти или бойни планове. Хапвам малко сирене. Мия си лицето, подмишниците и докъдето мога да стигна, после си изплаквам устата с малко ментово олио и си почиствам езика.

Накрая обличам новите по-дебели и по-топли дрехи и сплитам отново косата си — на две стегнати плитки. Сменям кадифените ръкавици с вълнени — като се уверявам, че пълнежът на кутрето изглежда убедително.

Когато съм готова, Ориана се връща. С нея влизат няколко войници, които носят дюшек от кожи и одеяла. Тя ги кара да ми направят легло, покрито с балдахин.

— Мисля, че засега това ще свърши работа — казва, като ме поглежда за потвърждение.

Преглъщам порива да й благодаря.

— Повече е, отколкото бих могла да искам.

Войниците излизат и аз ги следвам навън. Там се ориентирам по слънцето, което вече клони към залез, и поглеждам отново към морето от палатки. Успявам да различа фракциите. Над хората на Мадок се развява неговото знаме — полумесец, обърнат като купа. На палатките от Двора на зъбите има знак, който явно трябва да прилича на страховит планински зъбер. Има и две — три палатки от други дворове, които или са по-незначителни, или са изпратили по-малко войници. И още много други предатели, бе казала Грима Мог.

Не мога да не мисля като шпионин, не мога да не видя, че съм в идеалната позиция да разкрия плана на Мадок. Аз съм в неговия лагер, в самата му палатка. Бих могла да разкрия всичко.

Но това е абсолютна лудост. Колко време ще измине, преди Ориана или Мадок да осъзнаят, че съм Джуд, а не Тарин? Помня клетвата, която ми даде Мадок: И когато те победя, ще се погрижа да го направя толкова добре, както бих го сторил с всеки противник, доказал, че ми е равен. Това бе вид комплимент, но и откровена заплаха. Много добре знам какво прави Мадок с враговете си — убива ги и после потапя шапката си в кръвта им.

А и има ли смисъл? Аз съм изгнаница, прокудена.

Но ако науча плановете на Мадок, ще мога да ги изтъргувам срещу помилване. Сигурно Кардан ще се съгласи на това, ако му осигуря начин да спаси Елфхейм. Освен ако, разбира се, не реши, че лъжа.

Виви би казала, че трябва да спра да се тревожа за крале и войни и да се опитам да си намеря дом. След битката ми с Грима Мог бих могла да искам по-доходни поръчки от Брайърн. Виви е права, че ако спрем да се опитваме да живеем като смъртни, бихме могли да имаме много по-голямо жилище. И като се имат предвид резултатите от разпита, Тарин вероятно няма да може да се върне в Царството на феите.

Освен ако Мадок не го завладее.

Може би трябва да го оставя да го направи.

Но това ме води до нещо, което не мога да пренебрегна. Макар че е нелепо, не успявам да спра гнева, който се надига в мен и изгаря като огън сърцето ми.

Аз съм кралицата на Елфхейм.

И дори да съм кралица в изгнание, все пак съм кралица.

И това означава, че Мадок не се опитва да свали само Кардан от трона. Той се опитва да детронира и мен.