Борис Пастернак
Доктор Живаго (7)

2

За да изясни нещата, Юрий Андреевич отиде на Ярославската гара.

Потоците от пътници се вливаха между перилата, поставени надълго през помещенията, където на пода лежаха хора със сиви шинели, въртяха се от едната страна на другата, кашляха и плюеха, а когато някой с някого заговореше, винаги започваше прекалено високо, без да държи сметка за силата, с която кънтяха гласовете под високия свод.

Повечето бяха болни, прекарали петнист тиф. Болниците бяха препълнени и ги изписваха на другия ден след кризата. Като лекар и Юрий Андреевич се беше сблъсквал с подобна необходимост, но не беше мислил, че тези нещастници са толкова много и че спят по гарите.

— Уредете си командировка — заобяснява му носачът с бяла престилка. — И всеки ден ще проверявате. Сега влаковете са от дъжд на вятър, според както се случи. То се знае (носачът потърка върха на палеца о съседните два пръста)… брашънце или нещо… Без сухо няма да стане. Пък колкото за… (той се чукна по гърлото)… не ще и дума.

3

По това време Александър Александрович бе повикан на няколко консултации във Висшия съвет по народното стопанство, а Юрий Андреевич — при тежко болен член от правителството. И двамата получиха възнаграждението си в най-хубавата по това време форма — във формата на ордер за първия учреден тогава закрит магазин-разпределител.

Той се намираше в някакви гарнизонни складове към Симонов манастир. Докторът и тъст му прекосиха двата съединени двора, църковния и казармения, и направо, без праг, влязоха под каменния свод на постепенно снишаващия се дълбок сутерен. Разширението в дъното бе преградено с дълъг напречен тезгях, на който мереше и продаваше продоволствието спокоен бавен магазинер, от време на време влизаше отзад за стока и с широко драсване на молива постепенно зачеркваше изпълненото по списъка.

Клиентите не бяха много.

— Дайте си торбите — каза магазинерът на професора и доктора, като хвърли поглед на ордерите им. И двамата се слисаха, когато в приготвените калъфки от малки и големи възглавници започнаха да им сипват брашно, грис, макарони, захар, наслагаха им сланина, сапун и кибрити и на всекиго сложиха по още нещо, увито в хартия, което после вкъщи се оказа кавказки кашкавал.

Зетят и тъстът се засуетиха да приберат всички тези вързопчета в двете големи торби колкото може по-бързо, та да не дразнят с неблагодарното си туткане магазинера, който ги беше потресъл с великодушието си.

Вдигнаха се от сутерена на открито, пияни не от животинска радост, а от съзнанието, че и те не живеят напразно на този свят, че с нещо са полезни и ще заслужат у дома похвалата и признателността на младата стопанка Тоня.

4

Междувременно, докато мъжете обикаляха по учрежденията да си уредят командировките и документите за запазване на жилищната площ, Антонина Александровна отделяше нещата за път.

Тя угрижена обикаляше трите стаи, които сега им принадлежаха, и безкрайно оглеждаше всяка дреболия, преди да я сложи в общия куп, който щеше да се опакова.

Една незначителна част от всичко това щеше да влезе в багажа на пътниците, останалите неща се заделяха за замяна, необходима из пътя и когато пристигнеха на мястото.

През отвореното горно прозорче подухваше пролетен въздух с аромат на прясно нахапана франзела. В двора кукуригаха петли и се чуваха гласовете на играещите деца. Колкото повече се проветряваше стаята, толкова по-остро се усещаше миризмата на нафталин откъм купчината извадени от раклата зимни вехтории.

По въпроса какво да вземат и от кое да се въздържат съществуваше цяла теория, разработена от двамата мъже, чиито наблюдения обхващаха кръга на сегашните им познати.

Тези наставления, изведени в кратки непререкаеми указания, така ясно съществуваха в съзнанието на Антонина Александровна, че тя сякаш ги чуваше от двора с чуруликането на врабчетата и глъчката на децата, като че ли отвън й ги подсказваше някакъв таен глас.

„Платове, платове — гласяха тези съображения, — най-добре на цели парчета, но по пътя преглеждат багажа и е опасно. По-благоразумно е да са уж скроени и тропосани. Изобщо платове, манифактура, може дрехи, най-добре връхни, не много износени. По-малко парцали и нищо тежко. Никакви куфари и кошници, при положение че често ще трябва всичко това да се мъкне на гръб. Малкото, което остане, сто пъти преглеждано и премислено, да се разпредели на вързопи, които да може да носи и жена, и дете. Както показва практиката, разумно е да се вземе сол и тютюн, обаче рискът е доста голям. Парите в керенки. Най-трудното са документите.“ И тъй нататък, и тъй нататък.

5

В деня преди отпътуването връхлетя снежна буря. Вятърът отнасяше нагоре в небесата сиви облаци от въртящи се снежинки, които на бели вихри се връщаха на земята, отлитаха някъде в тъмната улица и я застилаха с бяла пелена.

Всичко вече беше подредено. Старо московско семейство, мъж и жена, роднини на Егоровна, щяха да наглеждат жилището и нещата им в стаите — Антонина Александровна се беше запознала с тях през зимата, когато чрез тези хора разпродаде разни пъртушини, стари неща и ненужни мебели и ги обмени за дърва и картофи.

На Маркел не можеше да се разчита. В милицията, която си беше харесал за политически клуб, не се оплака, че бившите собственици Громеко му пият кръвчицата, но със задна дата ги упрекна, че през всички тези години са го държали в мрака на незнанието, като преднамерено са скрили от него, че светът е произлязъл от маймуната.

Това семейство, роднините на Егоровна, бивш търговски служител и жена му, Тоня развеждаше сега за последен път из стаите, показваше им кои ключове за кои брави са и къде какво се намира, отключваше и заключваше заедно с тях вратите на гардероба и бюфета и отваряше и затваряше чекмеджетата, всичко им разясняваше и обясняваше.

Масите и столовете в стаите бяха прибрани към стените, вързопите с багажа сложени накуп, всички прозорци бяха без пердета. Снежната буря по-безпрепятствено, отколкото през булото на зимния уют, надничаше през голите стъкла в опустелите стаи. И на всекиго нещо напомняше. На Юрий Андреевич — детството му и смъртта на майка му, на Антонина Александровна и на Александър Александрович — кончината и погребението на Ана Ивановна. И все им се струваше, че прекарват последната си вечер в тази къща, която повече няма да видят. В това отношение се заблуждаваха, но под влияние на заблудата, която не споделяха помежду си, за да не се огорчават взаимно, всеки за себе си преценяваше живота, минал под този покрив, и се бореше с готовите да бликнат сълзи.

Което не пречеше на Антонина Александровна да спазва светските приличия пред чуждите хора. Тя поддържаше неспирен разговор с жената, на която оставяше да наглежда покъщнината. Обаче преувеличаваше значението на тази услуга. И за да не изглежда в очите й черна неблагодарница, час по час се извиняваше и отиваше в съседната стая, откъдето й мъкнеше за подарък ту кърпа за глава, ту блузка, ту парче басма или коприна. И всички платове бяха тъмни на бели каренца или на точици, както беше на тухлени карета с бели точки тъмната снежна улица, която ги гледаше тази прощална вечер през незакритите голи прозорци.

6

Рано сутринта тръгнаха за гарата. Живущите в къщата още не бяха станали. Наемателката Зевороткина, вечната инициаторка на всякакви общи прояви на юруш, се разтърча по спящите квартиранти, като чукаше по вратите и викаше:

— Внимание, другари! Изпращане! По-живичко, по-живичко! Бившите Гарумекови ни напущат!

Хората наизлязоха да се сбогуват в коридора и пред вратата на задния вход (предната врата беше вече окончателно залостена) и се наредиха амфитеатрално по стълбите, като че ли щяха да си правят групова снимка.

Квартирантите се прозяваха, леко се привеждаха напред, за да не им паднат наметнатите тънки палтенца, под които потръпваха, и зиморничаво пристъпваха с голи крака, набързо пъхнати в широките валенки.

Маркел беше успял да се насвятка с нещо смъртоносно в тези безалкохолни времена, заваляше се като труп по перилата и всеки момент щеше да ги строши. Настоя да носи багажа на гарата и се обиди, че се отказват от помощта му. Едвам се отърваха от него.

В двора беше още тъмно. В безветрения въздух снегът валеше още по-гъст от вчера. Едрите снежни парцали се въртяха лениво и малко преди да стигнат земята, сякаш се спираха и се колебаеха да падат или не.

Когато излязоха на ъгъла с Арбат, вече бе започнало леко да просветлява. Снеговалежът спускаше до пода бялата си падаща завеса, пискюлените й краища се въртяха и подмятаха в краката на пешеходците и те губеха усещането за движение, струваше им се, че тъпчат на едно място.

На улицата нямаше жива душа. Освен пътниците от Сивцев Вражек не се мяркаше никой. Скоро ги изпревари, цял в сняг, сякаш овалян в рядко тесто, каруцар с празна бричка и с кранта, побеляла от снега, и за баснословна сума, която по това време не струваше нито копейка, ги качи всички с багажа, освен Юрий Андреевич, който предпочете, освободен от вързопите, да върви до гарата пеш.

7

На гарата Антонина Александровна и баща й веднага се наредиха на безкрайната опашка между дървените перила. Сега качването не ставаше от перона, а близо половин километър нататък по линията, при изходния семафор, защото нямаше кой да разчиства пътя на влака, половината територия на гарата беше покрита с лед и мръсотия и локомотивите не стигаха дотук.

Нюша с Шурочка не бяха в тълпата с майка му и дядо му. Те се разхождаха навън под грамадния навес на входа и само от време на време влизаха в помещението да видят дали не е време да се присъединят към възрастните. И двамата воняха на газ, защото глезените, китките и шиите им бяха обилно намазани заради тифусните въшки.

Щом видя мъжа си, Антонина Александровна му махна с ръка, но още преди да е стигнал до нея, му извика в коя каса се заверяват командировъчните мандати. Той тръгна натам.

— Дай да видя какви печати са ти сложили — каза жена му, когато той се върна. Докторът протегна цялата пачка документи през бариерата.

— Това е безплатен за специалния вагон — каза човекът зад Антонина Александровна, който зад гърба й успя да разчете печата на удостоверението. Съседът отпред, от онези формалисти многознайници, дето винаги са наясно с всички правилници на света, обясни по-подробно:

— С този печат имате право да изисквате места в първа класа, тоест в пътнически вагон, ако изобщо е предвиден такъв в композицията.

Случаят се подложи на разискване от цялата опашка. Чуваха се гласове:

— Първо ги намери тия пътнишките. Кой ти ги дава! Сега ако я хванеш за буфера, пак да се благодариш.

— Не ги слушайте, командированият. Чуйте аз какво ще ви кажа. Сега понеже разните специални влакове са анулирани, един общ пътува, той е и военен, и арестантски, и за добитъка, и за хората. Вие можете да си дрънкате до утре, дай ви да мелите на вятъра, ами вместо да го обърквате човека, да му бяхте обяснили, че да е наясно.

— Е, ти хубаво му обясни. Добре, че се намери такъв умник. Какво, като имат безплатни билети за специалния. Ти първо ги виж хората, после говори. Как може с такава крещяща вънкашност да се качат на специалния? Той нали е пълен с морячета. Ония веднага ги бройкат, плюс дето имат и нагани. Той, братокът, нали моментално го вижда, че е от имущата класа, още повече доктор, от бившите господари. Морячето — бум с нагана, и го ликвидира като муха.

Кой знае докъде щеше да стигне съчувствието към доктора и неговото семейство, ако не беше едно ново обстоятелство.

Хората от навалицата отдавна поглеждаха някъде в далечината ч през големите прозорци от дебело огледално стъкло. Дългите навеси на перона се губеха натам и отдалечаваха безкрайно гледката на падащия по коловозите сняг. Заради разстоянието снежинките изглеждаха като че ли стоят неподвижно във въздуха и бавно се потапят в него, както потъват във водата подгизналите трошици, хвърлени за храна на рибите.

Натам, в дъното, отдавна вече поединично или на групи вървяха някакви хора. Докато се движеха в малки количества, неясни през трепкащата мрежа на снега, тези фигури можеха да минат за железничари, които имат някаква работа край жп линиите. Но ето че премина цяла група. В далечината, накъдето вървяха, запуши локомотив.

— Отваряйте вратата, мошеници! — закрещяха от опашката. Тълпата се развълнува и се юрна към изхода. Задните напираха връз предните.

— Глей кво става! Тук преградили, а там ония си минават без ред. Ще натъпчат вагоните догоре, а ние си чакаме като овце! Отключвайте, дяволи, ще трошим! Ей, момчета, напъвайте!

— Намерили на кого да завиждат — обади се всезнаещият буквоед. — Те са мобилизираните от Петроград за трудовата повинност. Първо ги караха към Вологда, на Северния фронт, а сега са ги погнели към Източния. Да не са тръгнали по свое желание. Водят ги с конвой. Ще рият окопи.

8

Вече три дни пътуваха, но не бяха се отдалечили много от Москва. Пътната картинка беше зимна: релсите, нивята, горите, покривите на къщите — всичко в сняг.

Семейството на Живаго има късмет да се случи в левия ъгъл на горните предни нарове близо до мръсното прозорче, кажи-речи, на тавана, където се намести цялата фамилия, без да си цепят компанията.

Антонина Александровна досега не беше пътувала в товарен вагон. Когато се качваха в Москва, Живаго на ръце вдигна жените до пода на вагона, където беше тежката плъзгаща се врата. По-нататък по време на пътуването жените се научиха да се качват сами.

Отначало вагоните й се сториха като яхъри на колела. Тия кафези според нея трябваше да се разпаднат още при първото тръскане или раздрусване. Но ето вече трети ден залитат напред и назад и на всички страни от смяната на скоростта и по завоите и трети ден под пода ситно-ситно потракват осите на колелата като палки на детско механично барабанче, а пътуването протича благополучно и опасенията й не се оправдават.

На гаричките с малки перони спираше само една част от дългия влак с двадесет и четири вагона (Живагови бяха в четиринадесетия) — предната, задната или средната.

Предните вагони бяха военни, в средните пътуваха цивилните, в задните — мобилизираните за трудова повинност?

Последните наброяваха към петстотин души, хора от всякакви възрасти и с най-различни професии и занимания.

Осемте им вагона представляваха пъстро зрелище. Редом с добре облечените богаташи, петербургски банкери и адвокати, можеха да се видят отнесени към експлоататорската класа файтонджии, чистачи, теляци, татари вехтошари, бегълци малоумници от разтурените лудници, дребни търговци и монаси.

Първите седяха без сака около нажежената печка върху малки изправени пънчета, един през друг си разправяха истории и високо се смееха. Те не се отчайваха. Влиятелните им роднини вече действуваха. В краен случай можеха да се откупят по-нататък по пътя.

Вторите, с ботуши и разгърдени кафтани или с дълги ризи над панталона, боси, брадати и без бради, стояха до отворените врати на задушните вагони, държаха се отстрани за касата или за напречната греда на входа, мрачно гледаха крайпътните местности и техните жители и с никого не разговаряха. Те нямаха нужните познанства. Нямаха никаква надежда.

Не всички се бяха побрали в последните вагони. Някои бяха качени и в средата на влака или при свободните пътници… Хора от този род имаше и в четиринадесети вагон.

9

Обикновено, когато влакът наближаваше някоя гара, Антонина Александровна се понадигаше горе в неудобна поза заради ниския таван, провесваше глава от нара и през пролуката в притворената врата преценяваше според общия вид на железопътното видение в далечината дали мястото представлява интерес от гледна точка на стокообмена и дали си заслужава да се смъква от нара и да слиза от влака.

Така и този път. Забавянето на скоростта я събуди от дрямката. Многобройните входни стрелки, по които подскачаше товарният вагон със зачестило потропване, говореше за важността на гарата и продължителността на предстоящия престой.

Антонина Александровна седна, свита одве, разтърка очи, нагласи си косите, бръкна в торбата и като я прерови до дъно, извади кухненска кърпа, избродирана с петли, момци, шарени дъги и колела.

Събуди се и докторът, пръв скочи от нара и помогна на жена си да слезе.

Междувременно край открехнатата врата след жп будките и фенерите вече плуваха крайгаровите дървета, натежали от цели пластове сняг, който протягаха като хляб и сол към влака; и още преди да е намалил докрай скоростта, първи скачаха върху девствения сняг на перона моряците и на бегом се втурваха пред всички зад гаровата сграда, където обикновено на завет се криеха продавачките на забранени хранителни продукти.

Черната униформа на моряците, разветите ленти на баретите, разширяващите се долу крачоли на панталоните придаваха на крачката им напористост и устремност и караха всички да им правят път, сякаш бяха засилили се скиори или бързи кънкьори, полетели като стрели.

Зад ъгъла на гаровата сграда, скрити една зад друга и развълнувани, сякаш щяха да си гледат на врачка, се нареждаха жени от близките села с краставички, извара, варено месо и ръжени сиренки, запазили в студа аромата и топлината си под дебелите завивки, с които ги изнасяха. Булките и момите със забрадки, затъкнати в кожухчетата, пламваха като божури от някои закачки на моряците и в същото време най-много им се плашеха, защото предимно от моряци се формираха разните отряди за борба със спекулацията и забранената свободна търговия.

Смущението на селянките не траеше дълго. Влакът спираше. Идваха и други пътници. Всичко се омесваше. Започваха пазарлъците.

Антонина Александровна обходи търговките с преметнатата кърпа през рамо, сякаш зад гарата щеше да се разтрива със сняг. Няколко, пъти вече й подвикваха:

— Ей, ей, градската, колко искаш за кръпчето?

Но Антонина Александровна не се спираше и продължи напред с мъжа си.

Последната от жените беше с черна забрадка на червени шарки. Тя забеляза кърпата с бродерията. Наглите й очи пламнаха. Огледа се, провери дали не я дебне отнякъде опасност, веднага се доближи до Антонина Александровна, свали покривалото от стоката, която носеше, и бързо прошепна:

— Я глей — ако си виждала таквоз нещо. Не щеш ли? Какво му мислиш, ще те изпреварят. Дай кърпата за половницата.

Антонина Александровна не разбра последната дума. Тя помисли, че става дума за някаква съдина, и попита:

— Какво искаш, мила?

А селянката наричаше „половница“ половин заек, разрязан по дължината и опечен на цяло от главата до опашката — това държеше в ръка. Тя повтори:

— Дай, викам, кърпата за половницата. Кво го гледаш? Не е куче. Мъж ми е ловец. Като ти казвам, заек е.

Направиха трампата. Всяка от страните вярваше, че е надхитрила и че противникът се е минал. Антонина Александровна се засрами, че така нечестно лъже селянката. Онази пък, доволна от сделката, побърза да изчезне, само викна някаква съседка, която се беше увлякла в пазарлъците, и двете закрачиха по пъртината към далечните си къщи.

В това време в тълпата настана суматоха. Някаква старица врещеше:

— Ей, кавалерче! Ами парите? Кога си ми ги дал, бре, шарлатанино! Ах, търбух ненаситен, ти му викаш, той си върви, хич не поглежда! Стой, ти казвам, стой, господин другарю! Помощ! Крадец! Ей го, ей го там, дръжте го!

— Кой е, кой?

— Ей оня голобрадия, дето се хили.

— Дето лактите му зеят?

— Той, той! Ай, да му се не види, отиде!

— Какво става тука?

— Пазариха се с бабката за млеко и пирожки, оня ги нагъна и фиу! На, плаче сега жената и се вайка.

— Как може. Трябва да го хванем.

— Ако си немаш работа. Цел е с каиши и патрони. Въри го фани!

10

В четиринадесети вагон пътуваха няколко души от трудоваците. Конвоираше ги Воронюк. Трима от тях най-много биеха на очи. Те бяха: бившият касиер на петроградска държавна винарска изба Прохор Харитониевич Притулиев, „темерутин“, както му викаха във вагона, шестнадесетгодишният Вася Брикин, момче за всичко в железарски дюкян, и прошареният революционер-кооператор Костоед-Амурски, който беше лежал по всички каторги при стария режим и сега ги започваше пак в новите времена.

Всички тези новобранци нямаха нищо общо помежду си, те се знаеха само отгоре-отгоре и постепенно се опознаваха по пътя. От дума на дума се разбра, че касиерът Притулиев и чиракът Вася Брикин са земляци, и двамата са от Вятския край и дори точно оттам, дето са родом, скоро щеше да мине влакът.

Притулиев, жител на Малмиж, беше нисък, с подстригана четинеста коса, сипаничав, грозен мъж. Сивата куртка, черна под мишниците, му беше тясна и му стоеше като корсет на жена с едър бюст. Той беше мълчалив истукан, с часове се умисляше за нещо и си чоплеше брадавиците по луничавите ръце, докато не потечеше гной.

Преди около година, есента, както си вървял по Невски, попадна в улична хайка на ъгъла с Литейни. Поискали му документите. Оказало се, че има продоволствена книжка четвърта категория, каквито се полагаха на нетрудовите елементи и по които никога нищо не им даваха. Затова го задържали и заедно с мнозина други, задържани на улицата по същата причина, го пратили с охрана в казармата. Събраната по такъв начин команда, подобно на предишната, която риела окопи на Архангелския фронт, била засилена към Вологда, но после я върнали и я пратили през Москва към Източния фронт.

Притулиев имал жена в Луга, където работел преди войната и Петербург. Жена му научила по някакъв начин за нещастието и се втурнала да го търси във Вологда, за да го спаси от трудовата повинност. Но пътищата на отряда се разминали с нейните издирвания. Цялото начинание отишло на вятъра. Всичко се объркало.

В Петербург Притулиев съжителствувал с Пелагея Ниловна Тягунова. Когато го задържали на ъгъла на Невски, тъкмо се бил разделил с нея, защото тя тръгнала по работа в друга посока, и той дори дълго виждал гърба й сред пешеходците по Литейни, докато тя не изчезнала.

Тази Тягунова, едра, снажна еснафлийка с хубави ръце и дебела плитка, която прехвърляше с дълбоки въздишки през едното и през другото рамо на гърдите, доброволно съпровождаше сега Притулиев във влака.

Не беше ясно с какво можеше такъв дръвник като Притулиев да привлича жените. Освен Тягунова в друг, по-преден вагон пътуваше още една негова позната, Огризкова, белезникава и кльощава госпожица, която по някакъв невероятен начин се беше озовала в същия влак. „морфинистката“ и „кокаинистката“, както я наричаше Тягунова, наред с още много оскърбителни прякори.

Съперничките бяха на нож и гледаха да не се срещат. Огризкова никога не се мяркаше в техния вагон. Не беше ясно къде успяваше да се види с обекта на обожанието си. Може би се задоволяваше да го съзира по време на общото товарене на дърва и въглища, осъществявано от всички пътници.

11

Историята на Вася беше по-друга. Баща му бил убит във войната. Майка му го изпратила в Питер да чиракува при вуйчо си.

През зимата вуйчо му, собственик на железарски дюкян в Апраксин двор, бил извикан в съвета за някаква справка. Той сбъркал вратата и вместо в стаята, посочена в призовката, влязъл в съседната. Случайно там се намирала комисията за трудова повинност. Вътре било пълно с хора. Когато се събрали всички извикани в този отдел, дошли червеноармейци и ги отвели да преспят в Семьоновските казарми, а сутринта ги откарали на гарата, за да ги натоварят на влака за Вологда.

Новината за задържането на такъв голям брой граждани обиколила целия град. На другия ден мнозина близки отишли на гарата да се сбогуват с тях. Вася с вуйна си също се появили на гарата.

Там вуйчото се замолил на часовия да го пусне за минутка да се сбогува с жена си. Този часови бил сегашният конвой на групата в четиринадесети вагон Воронюк. Той отказал да го пусне без сигурна гаранция, че ще се върне. Мъжът и жената предложили да гарантират с племенника си, като го оставят при стражаря. Воронюк се съгласил. Вкарали Вася при конвоя и извели вуйчото. Нито той, нито тя се върнали.

Когато номерът станал ясен, нищо неподозиращият измамен Вася заплакал. Той се валял в краката на Воронюк, целувал му ръцете и молел да го освободи, но нищо не помогнало. Воронюк бил неумолим не поради жесток характер. Времената бяха тревожни, порядките — сурови. Конвоят с живота си отговаряше за броя на поверените му пътници по списъчен състав. Така Вася се беше намерил в трудовата армия.

Кооператорът Костоед-Амурски, който винаги бе печелил уважението на всички тъмничари и в царско време, и при сегашното правителство и винаги се беше сприятелявал с тях, нееднократно бе обръщал вниманието на началника на конвоя върху несправедливия случай с Вася. Онзи признаваше, че това наистина е въпиещо недоразумение, но обясняваше, че формалностите го затрудняват да се занимава с тази нередност по време на пътуването и се надява да изяснят нещата на място.

Вася беше хубаво момче с правилни черти на лицето, както се рисуват царските оръженосци или ангелите господни. Той беше рядко чист и непорочен. Любимото му занимание беше да седне в краката на големите, обгърнал с ръце коленете си, и вдигнал глава, да ги слуша какво си говорят или разказват. Тогава по мимиката на лицевите му мускули, сдържащи готовите да бликнат сълзи или готовия да бликне смях, можеше буквално да се възстанови съдържанието на разговора. Темата на всички приказки се отразяваше на лицето на впечатлителното момче като в огледало.

12

Кооператорът Костоед беше седнал горе на гости у Живаго и със сумтене глозгаше заешката плешка, с която го бяха почерпили. Той се боеше от течения и простуди. „Как духа! Откъде?“ — питаше непрекъснато и току се местеше, да си търси по-закътано място. Най-сетне седна така, че да не му вее, каза: „Сега е добре“ — дооглозга плешката, облиза си пръстите, обърса ги с носната кърпа, благодари на домакините и обясни:

— От прозореца става течение. Трябва да се уплътни. Но да се върнем на нашия спор. Не сте прав, докторе. Печен заек — това е прекрасно. Но да изкарате оттук, че селата благоденствуват, това е, ще ми простите, най-малкото смело, това е прекалено главоломен скок.

— Ох, недейте така — възрази Юрий Андреевич, — вижте тези гарички. Дърветата не са отсечени. Оградите си стоят. Ами пазарите! Ами тези жени! Помислете, каква радост. Някъде съществува живот. Някой е доволен. Не всички стенат. Това оправдава всичко.

— Де да беше тъй. Но не е. Как си го представяте? Мръднете сто версти навътре от жп линията. Неспирни селски въстания навсякъде. Против кого, ще попитаме. Против белите и против червените, зависи, който е на власт. Ще кажете, аха, селянинът е враг на реда, той не знае какво иска. Пардон, не бързайте да тържествувате. Знае го по-добре от всички нас, но съвсем не иска това, което искаме ние с вас.

Когато революцията го пробуди, той реши, че се сбъдва вековният му блян за самостоятелен живот, за анархистично чифликчийско съществование от труда на ръцете си, без да зависи от никого и без да е длъжен някому. А стана тъй, че от менгемето на старата победена държавност се озова в още по-силната преса на новата революционна свръхдържава. И ето, селата се лутат и не намират покой. А вие казвате, че селячеството благоденствувало. Нищичко не знаете, батинка драги мой, и доколкото ви виждам, не желаете да знаете.

— Добре де, наистина не желая! Точно така! Но моля ви се. Защо ми е да знам всичко и за всичко да държа сметка! Времето не се съобразява с мен и ми налага каквото си иска. Позволете и на мен тогава да игнорирам фактите. Казвате, че моите думи не отговаряли на действителността. А има ли днес в Русия действителност? Според мен, така я сплашиха, че тя се скри. Аз искам да вярвам, че селата са спечелили от цялата работа и процъфтяват. Ако и това е заблуда, какво ми остава да правя? Как да живея, кого да слушам? А трябва да живея, аз храня семейство.

Той махна с ръка и като остави Александър Александрович да довърши спора с Костоед, се измести към края на наровете и взе да наблюдава какво става долу.

Там се водеше общ разговор между Притулиев, Воронюк, Тягунова и Вася. Понеже влакът наближаваше родния му край, Притулиев си припомняше как се стига до селата, на коя гара се слиза, как става по-нататъшното придвижване, пеша или с коне, а Вася, като чуваше имената на познатите селца и паланки, скачаше с пламнали очи и възхитен ги повтаряше, защото самото им изброяване му звучеше като вълшебна приказка.

— На Сухи брод слизате? — давеше се той. — Нали? Нашата спирка! Нашата гара! После сигурно тръгвате към Буйское?

— После по Буйския път.

— Нали това викам — по Буйския път. Село Буйское. Как да не го знам! Там е нашият завой. Оттам като земете все надясно, надясно, и сме ние. Веретенники. Вие сигурно сте по-вляво, чичо Харитонич, ей там по-вляво от реката? Река Пелга, дали я знаете? Ами да! Нашата река! Пък за нас е по брега, по брега и точно на реката, на река Пелга по-горе, там са нашите Веретенники, нашето село! На самия бряг. Там е едно стръмно. По нас му викаме „залавок“. Като застанеш отгоре, страх те е да погледнеш, толкова е стръмно! Направо може да паднеш! Бога ми! Там има каменоломни. Правят воденични камъни. Там, на село, е майка ми. И две сестрички имам. Сестра ми Альонка. И Аришка. Майка ми, лельо Палаша, Пелагея Ниловна — е като вас, такава млада и румена. Чичо Воронюк! Чичо Воронюк! Моля ви, като на Господ ви се моля! Чичо Воронюк!

— Какво, бре! Какво си ми закукал като кукувейка: „Чичо Воронюк, та чичо Воронюк!“ Чичо съм, не съм леля! Що щеш ти, що ти треба? Да те пушим да бегаш? Да не си луд? Ти ще бегаш, а на мене амин и разстрел?

Пелагея Тягунова беше зареяла поглед някъде в далечината и мълчеше. Тя галеше Вася по главата и замислена за нещо, рошеше русата му коса. Понякога накланяше глава и с очи, с усмивка му правеше някакви знаци, чийто смисъл беше да не дрънка глупости и да не говори с Воронюк за тези неща — мълчи си, трай си и всичко ще се нареди, всичко ще се оправи, бъди спокоен.

13

Когато отминаха Средноруската зона и продължиха на изток, започнаха изненадите. Сега пресичаха неспокойни местности, където се подвизаваха въоръжени банди или наскоро бяха усмирявани въстания.

Зачестиха спирките насред полето, обиколките на патрулните отряди, преглеждането на багажа, проверката на документите.

Веднъж влакът спря през нощта. Никой не надничаше във вагоните, никого не вдигаха. Юрий Андреевич си помисли да не е станало нещо лошо и скочи от вагона.

Беше тъмна нощ. Влакът без видима причина бе спрял на някаква случайна верста в най-обикновен полски участък, потънал в елшак. Съседите на Юрий Андреевич, които бяха слезли преди него и тъпчеха пред вагона, му съобщиха, че според тях нищо не се е случило, ами машинистът май по собствено желание е спрял влака под предлог, че местността е опасна, и отказва да кара нататък, докато с дрезина не проверят изправността на релсовия път. Разправяха, че делегация от пътници отишла да го моли и в случай на нужда ще действува с подкуп. Според слуховете намесили се и моряците. Виж, те ще знаят как да го накарат.

Докато обясняваха на доктора всичко това, локомотивът сякаш издъхваше огън и снежната покривка пред него се озаряваше от ярките проблясъци на комина и пещта. Изведнъж един такъв огнен език освети част от снежното поле, локомотива и няколко черни фигури, които пробягаха край него.

Някой притича пред тях, сигурно машинистът. Той стигна края на платформата, подскочи нагоре, преметна се през буферите и изчезна. По същия път прелетяха и моряците, които го гонеха. Те също претичаха до края на скарата, скочиха, мярнаха се във въздуха и сякаш потънаха вдън земя.

Заинтригуван от видяното, Юрий Андреевич заедно с неколцина любопитни тръгна към локомотива.

И видяха следната картина отпред, на голото пространство при локомотива. Встрани от платното стърчеше в девствения сняг наполовина затънал в преспите машинистът, а наоколо като див звяр го бяха заградили моряците, и те като него затънали до кръста.

Машинистът крещеше:

— Е, сполай ви, орли! Какво доживях! С наган срещу работника, побратими! Защо казах, че нататък не мръдвам? Другари пътници, вие сте ми свидетели каква е тази местност! Който си ще се шляе и отвинтва болтове. На мен какво ми е, ще ви се не види и на тупаните, да не е заради мене си, баба ви смотана, за вас е, да не се нещо повредите! И на ми сега за всичките грижи! Добре Де, стреляй направо, минна рота! Другари пътници, вие сте ми свидетели, ей ме, не се крия!

Откъм скупчените на железопътния насип долетяха гласове. Едни говореха слисани:

— Недей така, човече… Хич бива ли… кой ще им позволи. Те само да те сплашат…

Други високо го окуражаваха:

— Тъй, тъй, дяволе! Не им се давай, машинисте!

Един от момците, който пръв се измъкна от снега и се оказа рижав великан с такава грамадна глава, че лицето му беше като тепсия, спокойно се обърна към тълпата и с тих бас, с украинизми като Воронюк каза няколко думи, смешни с изумителното си спокойствие в налудничавата нощна обстановка:

— Звиняюс, що за шум? Да не настинете на вятъра. Хайде по вагоните!

Когато тълпата се разпръсна и започна да се прибира по вагоните, рижавият моряк отиде при машиниста, който още не беше се окопитил, и му каза:

— Стига се истерясва, другарю механик. Излизай от ямата. Да потегляме.

14

На другия ден бавно-бавно, непрестанно намалявайки скоростта по хлъзгавите релси, заснежени и непочистени, влакът спря насред някаква безжизнена пустош, което всъщност бяха останки от опожарена гара. На овъглената фасада можеше да се прочете: „Нижни Келмес“.

Не само гарата беше пострадала от пожара. Зад нея се виждаше безлюдно и затрупано от сняг селце, явно споделило печалната орис на гарата.

Крайната къща беше овъглена, в съседната няколко греди бяха изкъртени от ъгъла и обърнати навътре, навсякъде по улиците се валяха отломки от шейни, счупени огради, отскубнато желязо, строшена покъщнина. Снегът, мръсен, от сажди и пепел, се чернееше цял в прогорени плешиви петна и беше залят със заледена мътилка, в която стърчаха замръзнали главни, следи от огъня и от гасенето му.

Безлюдието в селото и на гарата не беше пълно — тук-там се мяркаше жива душа.

— Голям пожар, а? — скочи на перона и съчувствено попита началник-влакът, щом видя появилия се откъм руините началник-гара.

— Здрасти. Добре дошли. Пожарът си е пожар, ама тя тая работа по-дебела излиза.

— Не ви разбирам.

— Няма значение.

— Да не е Стрелников?

— Същият.

— И какво сте се провинили?

— Ние не сме. Железницата няма нищо общо. Съседите. Ние покрай тях. Виждате ли онуй селце, ее в далечината? Те са виновниците. Село Нижни Келмес, Уст Немдинска община. Заради тях е всичкото.

— А те какво са сторили?

— Абе почти всички смъртни грехове. Разпердушинили си комитета за бедните — едно; възпротивили се на декрета за доставка на коне за Червената армия, а пък са поголовно татари, коне отглеждат — две; и не се подчинили на заповедта за мобилизация — три, както виждате.

— Това ли било? Тогава всичко е ясно. И затуй — артилерийски обстрел?

— Именно.

— От брониран влак?

— Естествено.

— Тъжна работа. Да ги ожали човек. Впрочем туй не е наша грижа.

— И освен това вече отмина. С нищо ново не мога да ви зарадвам. Ще останете тук ден-два.

— Да не се шегувате! Знаете ли какво карам — спешно попълнение за фронта. Досега съм без престой.

— Защо да се шегувам? Нали виждате, навяло е. Цяла седмица покрай линията се вихриха люти виелици. Та се затрупахме в сняг. А няма кой да разчиства. Половината село избяга. Останалите пък не могат да насмогнат.

— Ех, да му се не види! Сега го закъсах! И какво да правя?

— Все някак ще разчистим — и ще тръгнете.

— Много ли е навяло?

— Не че е много. Различно. Духаше все под ъгъл към платното. Най-трудният участък е в средата. Три километра скат. Там наистина ще се намъчим. Много сняг е натрупало. Но по-нататък е тайга, гората е задържала снега. Същото е пред нанадолнището, там пък е открито, не е страшно. Вятърът го е разчистил.

— Ах, дявол да го вземе! Като не върви, не върви… Ще сваля целия влак да помага.

— И аз тъй викам.

— Ама без моряците и червеногвардейците. Имам цял ешелон от трудовата армия. Заедно с пътниците са към седемстотин души.

— Повече от достатъчно. Само да ни докарат лопати и почваме. Че и лопатите не стигат. Пратихме по съседните села. Ще изнамерим.

— Бре, че беля, бре! Как мислите, ще се измъкнем ли?

— Къде ще ходим да не се измъкнем! Сговорна дружина — нали знаете — планина повдига. Железница е това. Артерия. Така де.

15

Разчистването на пътя продължи три дни. Живагови всички, включително и Нюша, взеха дейно участие. Това беше най-хубавото време от пътуването им.

Нещо потайно, премълчано сякаш имаше в тази местност, нещо от пугачовщината, както е у Пушкин, от азиатщината в Аксаковите описания.

Тайнствеността на това кътче се допълваше от разрушенията и неразговорливостта на малцината останали жители, които изглеждаха наплашени, избягваха пътниците от влака и не общуваха дори помежду си поради страх от доноси.

Извеждаха ги на работа по категории, не всички едновременно. Работната територия се завардваше от охрана.

Отделни бригади по различни участъци разчистваха от няколко страни едновременно. Между разчистваните участъци оставаха планини от недокоснат сняг, които разделяха групите. Тези планини бяха разчистени в последните минути, едва след като обработиха целия останал район.

Времето беше ясно, мразовито. Пътниците прекарваха цял ден на въздух и се връщаха във вагоните само за нощувката. Лопатите не стигаха и те работеха на кратки смени, без да се уморяват. Работната ръка беше предостатъчна. Неуморителната работа им доставяше истинско удоволствие.

Мястото, където ходеха да ринат Живаго ви, беше красиво разположено и живописно. Точно тук местността първо се спускаше на изток от платното, а после на вълнообразни тераси се вдигаше до хоризонта.

На високото стоеше самотна къща, открита отвсякъде. Около нея имаше градина, която лете сигурно се разрастваше, но сега не пазеше къщата с ледената си тънка дантела.

Снежната пелена заглаждаше и заобляше всичко. Но ако се съди общо от неравностите на склона, които не можеха да се скрият от снежните преспи, личеше, че пролетно време сигурно отгоре по канала на виадукта под железопътния насип се стича в долчинката лъкатушен ручей, сега добре подпъхнат в дълбокия сняг, като дете, което е увито презглава с голяма пухена завивка.

Дали живееше някой в тази къща, или тя стоеше изоставена и се рушеше под надзора на областния или околийския аграрен комитет? Къде бяха предишните й обитатели, какво бе станало с тях? Дали са забегнали зад граница? Дали са загинали от ръцете на селяните? Или, запомнени с добро, са взети на работа в околийския град като образовани специалисти? Дали ги е пощадил Стрелников, ако са останали тук до последния момент, или покрай кулаците е очистил и тях?

Къщата дразнеше изотгоре любопитството и мълчеше печално. Но тогава нито се задаваха въпроси, нито някой отговаряше на въпроси. А слънцето палеше в снежната повърхност такъв бял блясък, че можеше да се ослепее от белотата на снега. Каква лопата бе срязала така отвесно тези геометрични форми? Какви сухи елмазни звездици искряха в разрезите! Как напомняше това дните на далечното детство, когато със светлата качулка, обшита с галон, и в кожухчето с телени копчета, здраво зашити в черните астраганени къдрички, малкият Юра редеше в двора от същия ослепителен сняг пирамиди и кубове, маслени торти, замъци и пещерни градове. Ах, колко сладко се живееше тогава, колко вкусно и красиво беше всичко наоколо!

Но и от този тридневен живот на открито се чувствуваха заситени. Имаше и защо. Вечер им даваха топъл хляб, току-що изваден от фурната и докаран по нечие нареждане. Хлябът беше с хрускава коричка, напукана отстрани, и дебела, прекрасно изпечена долна кора с набучени в нея ситни въгленчета.

16

Обикнаха руините на гарата, както понякога човек се привързва към временния си заслон по време на излет из снежните планини. Запомниха разположението й, външния вид на постройката, особеностите на някои от разрушенията.

Връщаха се на гарата привечер, когато слънцето залязваше. Като че ли от преданост към миналото то продължаваше да залязва на същото място, зад старата бреза, израснала пред прозореца на стаята с телеграфа.

На това място външната стена се беше срутила навътре и бе затрупала помещението. Но задният ъгъл срещу оцелелия прозорец стоеше непокътнат. Всичко се беше запазило там: и кафявите тапети, и печката с кахлените плочки, с кръгъл отдушник и медна вратичка с верижка, и описът на инвентара, закачен в черна рамка на стената.

Щом стигнеше до земята, слънцето както някога, преди нещастието, докосваше кахлените плочки, разпалваше кафявата жарава на тапетите и окачваше на стената като женски шал сянката на брезовите клони.

В друга част на сградата се виждаше залостената врата на чакалнята със следния надпис, направен вероятно още в дните на февруарската революция или малко преди това:

„Предвид медикаментите и превързочните материали молим господа болните временно да изчакат. Поради настоящите причини запечатвам вратата, за което уведомявам — старши фелдшер на Уст Немда еди-кой си.“

Когато изринаха и последния сняг, скупчен между разчистените пространства, пред очите им се опъна като стрела устремената в далечината линия. Отстрани се вдигаха белите преспи нахвърлян сняг, обрамчени от край до край с две стени от черни борови гори.

Докъдето стигаше погледът, край релсите стояха хора с лопати. Те за първи път се видяха всички едновременно и се изненадаха от своята многобройност.

17

Дочу се, че влакът ще потегли след някой и друг час въпреки късната доба и наближаващата нощ. Преди да тръгнат, Юрий Андреевич и Антонина Александровна отидоха за последен път да се полюбуват на красотата на разчистената линия. На платното вече нямаше никой. Докторът и жена му постояха, погледаха в далечината, обмениха няколко думи и се запътиха към своя вагон.

На връщане чуха злобните кресливи гласове на две жени, които се караха. Познаха ги веднага: Огризкова и Тягунова. Двете се движеха в същата посока като Живаго с жена му, от локомотива към края на влака, но от другата страна, откъм гарата, докато Юрий Андреевич и Антонина Александровна вървяха от страната на гората. Между двете двойки се точеше безкрайната стена на вагоните и ги закриваше една от друга. Жените не бяха много близо до тях, а някъде по-напред или доста по-назад.

Двете бяха изпаднали в някакво голямо вълнение. Току губеха сили, сигурно затъваха в снега или им се подкосяваха краката, ако се съди по гласовете им, които поради неравномерния вървеж ту се извисяваха до вик, ту спадаха до шепот. Изглежда, Тягунова преследваше Огризкова и когато я настигнеше, може би налиташе да я бие. Тя обсипваше противничката си с най-долнопробни псувни, които в мелодичните уста на тази госпожа и „принцеса“ звучаха сто пъти по-безсрамно от грубите и немузикални мъжки ругатни.

— Кучка такава, пачавра! — крещеше Тягунова. — Накъдето се обърнеш, все тя, без нея не бива, върти фусти, зяпа и се пули! Не ти ли стигна, мръснице, моят дръвник, та да посягаш и на детската душичка, въртиопашко, ще ти се да развалиш и малолетното.

— Сигур ти си му законната жена и на Васенка?

— Ще ти кажа аз коя е законна, кощрамбо недна! Търсиш си боя ти, ама жива няма да се отървеш!

— Бре, ще ме уплашиш! Какво си заразмахвала тез ръце като гламава! Какво искаш от мене!

— Да пукнеш искам, мизернице въшлива, кучко разгонена. Гадино дебелоока!

— Ти мене ме остави. Аз съм кучка и развратница, нали. Ами ти? Ти си важна клечка, ами да. От калта родена, по мазета венчана, заченала от прилеп, родила плъх!… Помощ, помощ, хора! Ще ме усмърти тая пуста врагиня! Ей, помогнете на клетото момиче, горкото сираче…

— Да побързаме, не мога да ги слушам, толкова е отвратително — каза на мъжа си Антонина Александровна. — Тази история няма да свърши добре.

18

Изведнъж всичко се промени, мястото и времето. Равнината свърши, пътят продължи между възвишения — хълмове и ридове. Утихна северният вятър, който духаше напоследък. От юг като от пещ лъхна топлина.

По планинските склонове тук гората растеше терасовидно. Когато железопътната линия пресичаше възвишенията, влакът трябваше отначало да се катери по тях, после се спускаше надолу. Локомотивът пуфтеше през гората и се влачеше едвам-едвам като стар лесничей, повел подире си тълпа пътници, които се оглеждаха и всичко забелязваха.

Но засега нямаше нищо за гледане. В гората цареше зимен сън и покой. Нарядко само от някой храст или дърво с тихо шумолене се свличаше снегът от долните клони и те се отръскваха като от свален оглавник или от разкопчана яка.

Юрий Андреевич изпадна в някакво дремливо състояние. По цели дни лежеше горе, спеше и се събуждаше, размишляваше и се вслушваше. Но засега нямаше нищо за слушане.

19

Докато докторът си отспиваше, пролетта размразяваше и топеше всички грамади сняг, които бяха паднали в Москва в деня на заминаването им и продължиха да падат през целия им път; които те три дни ринаха и разчистваха в Уст Немда и които с необозрими и високи слоеве покриваха огромните пространства.

Отначало снегът леко се топеше отвътре, тихомълком и тайно. Но когато този гигантски труд вече беше наполовина завършен, той не можеше повече да се скрие. Чудото излезе наяве. Изпод слегналата се снежна пелена бликна вода и запя. Непроходимите горски дъбрави трепнаха. Всичко в тях се пробуди.

Водата си намираше място да буйствува. Тя падаше от стръмнините, образуваше езера, лееше се на всички страни. Скоро гората се изпълни с нейния тътен, вихър и плисък. Между дърветата като змии пълзяха потоци, губеха се и тънеха в снега, който затрудняваше движението им, ромоляха по равното и се сурваха надолу, и падаха на водна прах. Земята не успяваше да я поеме. От главозамайващите си висоти, почти от облаците я пиеха с корени вековните ели, край дънерите им бълбукаха и засъхваха мръснобели яки като бирена пяна на устните на пиещите.

Пролетта замайваше небето, то гледаше с мътно око и се забулваше в мъгла. Над гората плуваха ниски плъстени облаци с провиснали краища, през тях на тласъци се лееха порои с дъх на пръст и пот и умиваха от земята последните късове от черната ледена броня.

Юрий Андреевич се събуди, промъкна се до прозореца с извадена рамка, подпря се на лакът и се заслуша.

20

Колкото повече наближаваше миннозаводският край, толкова по-населена ставаше местността, по-кратки разстоянията, по-близки гарите. Пътниците се сменяха по-често. Повече хора се качваха и слизаха по междинните спирки. Пътуваха на по-малки разстояния, не се настаняваха за дълъг път, не се гласяха да спят, а се свиваха през нощта близо до вратата или насред вагона, приказваха си полугласно за някакви тукашни, техни си работи и слизаха на следващата гара или спирка.

От подмятанията на местните, които се изнизаха през последните няколко дни, Юрий Андреевич стигна до извода, че на север белите имат превес и са превзели или са на път да превземат Юрятин. Освен това, ако не го мамеше слухът или не ставаше дума за някой съименник на неговия другар от Мелюзеевския лазарет, белите в този участък се командуваха от добре известния му Галиулин.

Юрий Андреевич не каза нищо за тези приказки на домашните си, за да не ги тревожи напразно, преди слуховете да са се потвърдили.

21

Събуди се в началото на нощта от някакво смътно изпълващо го усещане за щастие, което беше тъй силно, че го разсъни. Влакът беше спрял на някаква гара, в стъкления сумрак на бялата нощ. Тази светла тъма сякаш беше напоена с нещо нежно и мощно. То говореше за широтата и откритостта на мястото. То подсказваше, че разклонът се намира на някакво възвишение с просторен и свободен кръгозор.

Тихи сенки минаха край вагона, разговаряйки полугласно. Това също го трогна. Той възприе предпазливите крачки и гласове като уважение към късния час и към спящите във влака, както беше по-рано, преди войната.

Докторът грешеше. По платформата се вдигаше врява и трополяха ботуши. Но някъде в околността имаше водопад. Той оттласкваше границите на бялата нощ с повеи от свежест и свобода. От него му идваше насън усещането за щастие. Постоянният, нито за миг несекващ шум на водния сгромол цареше над всички звуци на разклона и им придаваше измамната привидност за тишина.

Без да отгатне присъствието му, но приспан от странната еластичност на тукашния въздух, докторът отново потъна в дълбок сън.

Под него във вагона разговаряха двама. Единият попита другия:

— Какво става? Умирихте ли ги вашите? Натрихте ли им мутрите?

— Кого, търговците ли?

— Да, брашнарите.

— Умирихме ги. Сега са памук. Щом пречукахме първите, другите веднага се кротнаха. Взехме контрибуцията.

— Колко обрахте от областта?

— Четиридесет хиляди.

— Лъжеш!

— Защо ще лъжа?

— Ах, мамка му, четиридесет хиляди!

— Четиридесет хиляди пуда.

— Браво, да му се не види! Браво.

— Четиридесет хиляди пуда бяло пшеничено брашно.

— Какво ли се чудя и аз. Тук местата са екстра. Тук е баш брашнарската търговия. По Ринва нагоре към Юрятин се нижат село до село, пристанища, приемателни пунктове. Братя Шерстобитови, Перекатчиков и синове, все едри търговци.

— Стига си гъгнал. Ще събудиш хората.

— Добре де.

Онзи, който говореше, се прозя. Другият предложи:

— Дали да не подремнем, а? Май ще тръгваме.

В това време някъде изотзад се втурна нарастващ тътен, той заглуши грохота на водопада и по другия коловоз край неподвижно спрелия влак премина и отлетя с пълна пара бърз влак от стария тип, изсвири, изтрополя, премигна за последен път със светлинките си и изчезна безследно в далечината.

Разговорът долу се възобнови:

— Сега вече край. Има да киснем.

— Доста ще почакаме.

— Май беше Стрелников. Неговият специален брониран влак.

— Значи е той.

— Страшилище е за контрите.

— Сега гони Галеев.

— Кой е този?

— Атаман Галеев. Разправят, че е завардил с чехите Юрятин. Превзел, мамка му, пристанищата, и държи. Атаман Галеев.

— Не съм го чувал.

— Може да беше княз Галилеев. Не помня.

— Няма такива князе. Сигурно е Али Курбан. Нещо си ги объркал.

— Нека е Курбан.

— Така по̀ може.

22

На зазоряване докторът се събуди за втори път. Отново беше сънувал нещо приятно. Чувството за блаженство и освободеност, което го беше изпълнило, не го напускаше. Влакът отново беше спрял, може би на нова спирка, може би на старата. Отново шумеше водопад, може би същият, може би друг.

Юрий Андреевич веднага започна пак да се унася и през дрямката му се привидя някаква суматоха и сноване. Костоед нещо се счепка с началника на конвоя и двамата си крещяха. Отвън стана още по-хубаво, отколкото беше. Усещаше се нещо ново, което по-рано го нямаше. Нещо вълшебно, нещо пролетно, черно-бяло, рехаво, слабо като повей на зимна буря през май, когато от мокрите топящи се снежинки земята не побелява, а става още по-черна. Нещо прозрачно, черно-бяло, ароматно. „Песекиня!“ — отгатна Юрий Андреевич насън.

23

Сутринта Антонина Александровна му каза: — Чуден човек си, Юра, цял си изтъкан от противоречия. Някой път муха да бръмне, ще се събудиш и до сутринта не можеш да заспиш, а сега шум, кавги, разправии — ти не и не! Тази нощ избягаха касиерът Притулин и Вася Брикин. Представяш ли си! И Тягунова, и Огризкова! Не само те. И Воронюк. Да, да, избяга, избяга. Да, представи си. Чакай сега. Как са изчезнали, дали заедно или поотделно и кой след кого, е абсолютна загадка. За Воронюк, да речем, е естествено, че е решил да отърве кожата от такава отговорност, когато е открил бягството на останалите. Ами другите? Дали са избягали драговолно или някой от тях е бил премахнат насилствено? Жените например са подозрителни. Може би Тягунова е убила Огризкова или Огризкова е убила Тягунова, още не се знае. Началникът на конвоя тича напред-назад из влака. Крещи: „Как смеете да сигнализирате за тръгване! В името на закона настоявам влакът да бъде задържан, докато не се намерят бегълците.“ Но началникът на ешелона — не: „Вие, вика, сте се побъркали. Аз карам спешни попълнения за фронта, с първостепенна неотложност. Ще ви чакам въшливата команда! Я го виж ти!“ И двамата, разбираш ли, нападат Костоед, че той, кооператор човек, съзнателен, бил тук и не възпрял войника, дето е диво и несъзнателно същество, от такава крачка. „И се пише народник“ — така му казаха. Обаче и Костоед, разбира се, не им цепи басма. „Интересно — вика. — Значи според вас арестуваният трябва да пази конвоя. Наистина светът се е обърнал с главата надолу.“ Аз те бутах, бутах по рамото, в ребрата. „Юра — ти викам, ставай, бягство!“ — ама къде ти, с топ не можеше да те събуди човек… Но извинявай, стига сега. Виж… Мили боже!… Татко, Юра, гледайте каква красота!

През прозореца, до който лежаха, надигнали глави, се виждаше някаква местност, от край до край залята с вода. Някъде беше излязла от бреговете си река и страничният й ръкав беше стигнал почти до насипа. Както гледаха от височината на наровете, имаха чувството, че влакът бавно плува направо през водата.

На места гладката й повърхност тъмнееше с метална синева. Всичко друго блестеше в огледални лъскави слънчеви петна, както когато готвачката маже с перо, топнато в маслото, горещата кора на погачата.

В това езеро, което изглеждаше безбрежно, заедно с поляните, ямите и храстите бяха потопени стълбове от бели облаци, забити в дъното като пилони.

Някъде в средата на езерото се виждаше тясна ивица земя с двойни дървета, увиснали нагоре и надолу между земята и небето.

— Патици! Цяло ято! — извика Александър Александрович, загледан натам.

— Къде?

— При островчето. Не там. Гледай по-вдясно, по-вдясно. Ех, по дяволите, литнаха, уплашиха се.

— А, да, видях ги. Трябва да говоря с вас, Александър Александрович. Само че друг път. А нашите трудоваци и дамите, браво, че избягаха. Тихо-кротко — така си мисля, — без да сторят никому зло. Просто са се изплъзнали, както се изплъзва водата.

24

Свършваше северната бяла нощ. Всичко се виждаше, но изглеждаше като измислено, сякаш и то не си вярваше, че е истинско: гората, гъсталаците и пропастта.

Горичката едва зеленееше. Там цъфтяха няколко храста песекиня. Горичката растеше под скална стена, на малка площадка с отвесен край.

Наблизо шумеше водопад. Той не се виждаше отвсякъде, а само от страната на горичката, откъм пропастта. Вася се умори да ходи дотам и да го гледа, за да изпитва ужас и възхищение.

Наоколо нямаше нищо подобно на водопада, нищо съизмеримо с него. Той беше страшен с тази своя единственост, която го превръщаше в нещо дарено с живот и разум, в приказен дракон или змей по тези места, който събира своя дял от тях и опустошава околността.

На средата на пътя си водата падаше върху издаден скален рид и се раздвояваше. Горният воден стълб почти не се движеше, а в двата долни не секваше едва доловимото лъкатушене наляво-надясно, сякаш водопадът непрестанно се подхлъзваше и изправяше, и колкото и да се олюляваше, през цялото време се задържаше на крака.

Вася лежеше върху кожуха си в края на гората. Когато съмна по-забележимо, от планината политна надолу голяма тежкокрила птица, в плавен кръг обиколи гората и кацна на върха на една ела близо до мястото, дето лежеше момчето. То вдигна глава, погледна синята гуша и сиво-синкавите гърди на синявицата и очаровано пошепна на глас: „Ронжа“ — уралското й име. После стана, вдигна от земята кожуха си, наметна го, прекоси поляната и отиде при спътничката си. Каза й:

— Да вървим, лельо. Как сте се смръзнали, зъбите ви тракат. Какво ме гледате като стресната? С човешки език ви казвам, че трябва да тръгваме. Разберете какво ни е положението, трябва да вървим към селата. По селата сме свои, там няма да ни издадат, ще ни скрият. Тъй както от два дни не сме яли, ще умрем от глад. Кой знае чичо Воронюк какъв шум е вдигнал, хукнали са да ни търсят. Да се махаме, лельо Палаша, трябва да бегаме. Какво да ви правя, дума не сте рекли цял ден! Вие от мъка сте без език, тъй да знаете. Какво толкоз сте се угрижили? Леля Катя, Катя Огризкова, дето я бутнахте от влака, то без лош умисъл стана, само малко я закачихте, нали видях. Тя после стана от тревата цяла-целеничка, стана и побегна. Също и чичо Прохор, Прохор Харитонич! Ще ни настигнат, пак ще си бъдем заедно, какво си мислите вие? Най-важното е да не се съсипвате, тогава ще ви се върне езикът.

Тягунова се вдигна от земята; подаде му ръка и тихо каза:

— Да вървим, пиленце.

25

Вагоните скърцаха и пъплеха по високия насип. Долу растеше млада смесена гора и върховете й не стигаха нивото на насипа. По-ниско бяха ливадите, току-що изплували от водата. Тревата, омесена с пясък, беше покрита с трупи за траверси, нахвърляни в безреда във всички посоки. Вероятно ги бяха подготвяли за спускане по реката на някой близък участък, но снежните води ги бяха повлекли оттам и захвърлили тук.

Младата гора под насипа беше още почти гола, както през зимата. Само в пъпките, с които беше покапана цялата като с восък, се беше появило нещо ново, някаква неуредица, нещо като нечистота или подутина, и това ново, тази нечистота или подутина беше животът, пламнал в зеленина по първите разлистени дървета в гората.

Тук-там мъченически се изправяха брезите, пронизани от зъбците и стрелите на двойните отворени листенца. Дори с очи можеше да се разбере на какво миришат. Миришеха на същото, с което лъщяха. Миришеха на дървесен спирт, с който се правят лакове.

Скоро пътят се изравни с мястото, откъдето може би бяха довлечени трупите. На завоя в гората се показа поляна, засипана с талаш и трески, по средата с купища талпи. Край сечището машинистът намали. Влакът трепна и спря в положението, в което се намираше — леко наклонен на високата дъга на завоя.

От локомотива се чуха няколко кратки лаещи сигнала, някой нещо извика. Пътниците и без това знаеха, че машинистът е спрял да зареди.

Вратите на товарните вагони се отвориха. На платното се изсипа народ колкото едно малко градче, без да се броят мобилизираните от предните вагони, които винаги се освобождаваха от аварийните задачи и сега също не взеха участие.

Купчината цепеници на поляната не можеше да стигне за зареждане на тендера. Налагаше се допълнително да нарежат от дългите талпи.

Влаковата бригада разполагаше с триони. Разпределиха ги между желаещите, които се разделиха на двойки. Професорът и зет му също взеха трион.

От отворените врати на войнишките вагони се подаваха весели физиономии. Младите момчета, които още не бяха минали през огъня на войната, школници от морските училища, сякаш по грешка попаднали при суровите семейни работници, които също не бяха помирисвали войната и едва бяха преминали военната подготовка, нарочни шумяха и се закачаха с по-възрастните моряци, за да не мислят. Всички чувствуваха, че часът на изпитанията наближава.

Шегаджиите изпращаха дърварите и дърварките с весели подмятания:

— Ей, дядо! Кажи: аз съм сукалче, още цицам, не ме бива за тежък физически труд. — Ало, Мавра! Глей с триона да не си срежеш фустите, че ще ти духа. — Ти, младата! Зарежи гората, я по-добре ела при мен!

26

В гората стърчаха няколко магарета от кръстосани и вързани колове, забити в земята. Някои се оказаха свободни. Юрий Андреевич и Александър Александрович отидоха там да режат.

Бяха настъпили онези пролетни дни, когато земята се подава изпод снега в почти същия вид, в който преди половин година е изчезнала под него. Гората лъхаше влага и цялата беше затрупана с ланшна шума като неразтребена стая, където са късали квитанции, писма и призовки от много години и още не са помели.

— Не толкова бързо, ще се уморите — каза докторът, като насочваше движението на триона по-бавно и по-равномерно, и предложи да си починат.

В гората се носеше хрипливият звън на други триони, които се движеха напред-назад ту в унисон с всички, ту на пресекулки. Някъде далеко-далеко пробваше сили първият славей. На още по-дълги паузи подсвирваше, сякаш продухваше замърсена флейта, черен кос. Дори парата на локомотивната клапа се вдигаше към небето с напевно кълколене като мляко, което завира на детско спиртниче.

— Ти искаше за нещо да говорим — подсети го Александър Александрович. — Не помниш ли? Когато минавахме ливадите, прелетяха патици, ти се замисли и каза: „Ще трябва да говоря с вас.“

— А, да. Не знам как да се изразя по-кратко. Нали виждате, навлизаме все по-навътре… Тук целият този край е в брожение. Скоро ще пристигнем. Кой знае какво ще заварим. За всеки случай трябва да се разберем. Не говоря за убежденията. Пълна нелепост би било да ги изясняваме или да ги установяваме в петминутен разговор в тази пролетна гора. Ние добре се познаваме. Тримата — вие, Тоня и аз — наред с мнозина в наше време представляваме един общ свят и разликата помежду ни е само в степента на възприемането му. Не говоря за това. То е азбучна истина. За друго говоря. Трябва да се разберем предварително как ще се държим при някои обстоятелства, за да не се червим един за друг и да не хвърляме един върху, друг сянката на позора.

— Добре. Разбрах. Харесва ми твоята постановка на въпроса. Ти намери нужните думи. Виж какво ще ти кажа. Помниш ли нощта, когато ми донесе вестника с първите декрети — зимата, имаше виелица. Помниш ли как нечувано категорично беше това? Тази праволинейност покоряваше. Но такива неща живеят в първоначалната си чистота само в главите на създателите си, и то само в първия ден на провъзгласяването. Йезуитщината на политиката още на другия ден ги обръща наопаки. Какво да ти кажа? Тази философия ми е чужда. Тази власт е против нас. Никой не ме е питал съгласен ли съм с такъв прелом. Но аз съм постигнал доверието на хората към себе си и отговарям за постъпките си, дори да съм ги извършил принудително.

Тоня пита дали няма да закъснеем за градината, да не изпуснем времето за саденето. Какво да й кажа? Аз не познавам местните почви. Какви са климатичните условия? Лятото е съвсем кратко. Не знам дали тук изобщо нещо успява да узрее.

Но нима сме се вдигнали на такъв дълъг път само заради овошките? Тук даже не върви каламбурът, че гоним дивото, защото и не знаем какво гоним на толкова хиляди километри. Не, откровено казано, сме се помъкнали толкова надалече със съвсем друга цел. Ще се опитаме да бутаме по сегашния начин и някак да се приобщим към съсипването на бившите наследствени гори, машини, инвентар. Не да възстановяваме някогашната собственост, а да я унищожаваме, колективизирано да губим хиляди, за да живеем за копейки, и непременно да докараме нещата като всички останали, в тази съвременна непонятна хаотична форма. Не, да ме позлатят, не бих приел на старите начала завода дори като подарък. То би било точно толкова дивашко, както да се разхождаме голи или да забравим буквите. Не, историята на собствеността в Русия вече е свършена. А лично ние — Громеко — сме се разделили с користолюбието си още в предишното поколение.

27

Не можеше да се спи от задухата и спарения въздух. Главата на доктора плуваше в пот върху мократа възглавница.

Той внимателно слезе от наровете и тихо, за да не събуди никого, открехна вратата на вагона.

Блъсна го миризма на влага, лепкава като паяжините в мазетата. „Мъгла — досети се той. — Мъгла. Сигурно през деня ще бъде горещо и задушно. Затова тъй трудно се диша и ми е толкова тежко на душата.“

Преди да слезе на платното, докторът постоя на вратата и се ослуша.

Влакът беше спрял на някаква много голяма гара, вероятно жп възел. Освен тишината и мъглата вагоните тънеха и в още някакво небитие и изоставеност, сякаш ги бяха забравили — което значеше, че са нейде на седма глуха и между тях и гарата се е разстлала безкрайна мрежа от коловози.

Два вида звуци се носеха от далечината.

Отзад, откъдето бяха дошли, се чуваше мирно пошляпване, сякаш там се плакнеше пране или мокро знаме плющеше от вятъра и се удряше в дръжката.

А отпред се носеше бучене и то накара доктора, който знаеше какво е война, да трепне и да напрегне слух.

„Далекобойни оръдия“ — реши той, като се вслуша в равномерното, спокойно боботене, все на една и съща ниска, сдържана нота.

„Виж ти. Стигнали сме почти до фронта“ — каза си докторът, поклати глава и скочи от вагона долу на земята.

Направи няколко крачки напред. Още два вагона, и влакът свършваше, композицията стоеше обезглавена, локомотивът беше заминал някъде с предните вагони.

„Затова толкова се ежеха вчера — помисли си докторът. — Сигурно са предчувствували, че щом стигнем, веднага ще ги хвърлят право в огъня на боевете.“

Той заобиколи влака с намерението да пресече коловоза и да намери пътя за гарата. Иззад ъгъла на вагона сякаш изникна изпод земята въоръжен часовой. Той кратко го сряза:

— Къде? Пропуск!

— Коя е тази гара?

— Никоя. Ти кой си?

— Аз съм лекар от Москва. Пътувам със семейството си в този влак. Ето ми документите.

— Умрял съм ти за документите. Ще си вадя очите в тъмното да ги чета. Не виждаш ли каква е мъгла. И без документи се познаваш отдалече какъв си доктор. Ей ги ония, твоите доктори, стрелят с тежката артилерия. За пречукване си, ама хайде, още е рано. Марш назад, ако ти е мил животът.

„С някого ме бърка“ — помисли си докторът. Нямаше смисъл да влиза в пререкания с часовоя. Наистина по-добре да се маха, докато е време. Докторът свърна назад.

Оръдейните залпове стихнаха зад гърба му. Идваха откъм изток. Оттам се вдигаше слънцето, забулено в мъгла, и едва надничаше през накъсаните облаци, както се мержелеят голите в банята между кълбата сапунена пара.

Докторът вървеше покрай вагоните на влака. Отмина и последния и продължи. Краката му с всяка стъпка все по-дълбоко хлътваха в рехавия пясък.

Звуците на равномерното шляпане се приближаваха. Местността полегато се спускаше надолу. След още няколко крачки докторът се спря пред някакви неясни очертания, които от мъглата бяха придобили неестествено големи размери. След миг насреща му изплуваха носовете на изтеглени на брега лодки. Той се намираше на брега на широка река, която бавно и уморено плискаше лениви вълни в бордовете на рибарските шлепове и в дъските на кея.

— Кой ти е позволил да се шляеш тук? — спря го друг часовой, който стоеше на брега.

— Каква е тази река? — неволно попита докторът, въпреки че с всички сили се въздържаше от въпроси след скорошния си опит.

Вместо отговор часовоят захапа една свирка, но не успя да се възползува от нея. Първият часовой, когото искаше да извика със свирката и който, оказа се, бе следвал незабелязано доктора по петите, вече беше тук. Двамата заобсъждаха случая.

— Всичко е ясно. Той сам се издаде. „Коя е тая гара, коя е тая река?“ Намерил с какво да ни излиза. Как мислиш, направо да го пушнем или първо да върви във вагона?

— Според мен първо във вагона. Началството да каже. Лична карта — изрева вторият часовой и сграбчи протегнатите от доктора документи.

— Пази го, земляк — каза той на някого и заедно с първия се запътиха покрай релсите към гарата.

Тогава някакъв човек, сигурно рибар, се покашля и се раздвижи с цел изясняване на положението.

— Да се благодариш, че ще те водят при главния. Може и да отървеш кожата, човече. Обаче няма що да им се сърдиш. Такава им е работата. Народни времена. Може и за хубаво да е. Но засега — ох, не питай. Май са се припознали. Търсят някакъв тук, сега си мислят, че си ти. Какво ли си викат: пипнахме злосторника на работническата власт, хванахме го. Грешка. Нещо ако се закучи, ти да дириш главния. На тези не им се оставяй. Те са едни съзнателни, да не дава господ. Ще ти видят сметката, окото им няма да мигне. Ако ти кажат да вървиш, няма да тръгваш с тях. Ще речеш: трябва ми главният.

Юрий Андреевич научи от рибаря, че реката пред него е прочутата плавателна Ринва, че близката железопътна гара е Развилие, речното фабрично предградие на град Юрятин. Той научи, че за Юрятин, който е две-три версти по-нагоре, през цялото време са се водели боеве и вече май са го превзели от белите. Рибарят му разказа, че и в Развилие имало вълнения и май също са потушени, и сега наоколо е такава тишина, защото ивицата в близост до гаровите постройки е очистена от цивилното население и е заобиколена с жесток кордон. Освен това научи, че сред влаковете тук, в чиито вагони се помещават различни военни учреждения, се намира и специалният влак на местния военен комисар Стрелников, комуто именно били отнесени документите на доктора.

Оттам след време се яви да вземе доктора някакъв нов часовой, който се отличаваше от предшествениците си по това, че влачеше приклада на пушката по земята или я местеше пред себе си така, сякаш мъкнеше под ръка пиян приятел, който без неговата подкрепа ще се срути на земята. Той поведе доктора към влака на военкома.

28

Те бяха два вагон-салона, свързани помежду си от площадка с кожен гюрук; часовоят изрече паролата и се качи с доктора в единия от тях. Там се чуваше смях и движение, които моментално стихнаха при появата им.

Часовоят го поведе по тесен коридор към широкия салон в средата. Там царяха тишина и ред. В чистото и удобно помещение работеха спретнати, добре облечени хора. Съвсем иначе си бе представял докторът щабквартирата на безпартийния военспец, който за кратко време си бе спечелил слава и се бе превърнал в страшилище за цялата област.

Но центърът на дейността му, изглежда, не беше тук, а някъде напред, в щаба на фронта, по към мястото на военните действия, тук се намираше само личната част, малката му домашна канцелария и походното му легло.

Затова вътре беше тихо като в коридорите на топлите морски къпални, облицовани с корк и килимчета, по които безшумно се движат служители с меки обувки.

Средата на вагона представляваше бивша трапезария, застлана с килим и превърната в експедиция. Там имаше няколко писалища. „Сега“ — каза млад военен, който седеше най-близко до входа. След това всички по бюрата решиха, че са в правото си да забравят за доктора, и престанаха да му обръщат внимание. А първият военен с разсеяно кимване освободи часовоя и онзи се оттегли, трополейки с приклада на пушката по металния парапет в коридора.

Докторът от вратата съзря документите си. Те се намираха на последното бюро пред по-възрастен военен с вид на полковник. Той беше някакъв военен статистик. Тананикаше си нещо под нос и междувременно прелистваше справочниците, гледаше военните карти, нещо сверяваше, проверяваше, изрязваше и налепваше. По едно време огледа всички прозорци един по един и каза: „Днес ще е горещо“ — сякаш беше стигнал до този извод след последователния оглед на прозорците, а не че това еднакво личеше от всеки един от тях.

По пода между бюрата пъплеше някакъв военен техник, който възстановяваше скъсан кабел. Когато изпълзя до бюрото на младия военен, онзи стана, за да не му пречи. До неговото бюро се мъчеше с блокиралата машина машинописка с мъжка сиво-зелена куртка. Валякът беше изхвърчал много встрани и беше изскочил от шасито. Младият военен се изправи зад стола на машинописката и заедно с нея взе да изследва изотгоре причината за повредата. Военният техник клекна до нея и заразглежда лостчетата и валяка отдолу. Командирът с полковнически вид стана от мястото си и отиде при тях. Всички се вторачиха в пишещата машина.

Това успокои доктора. Невероятно би било хора, които по-добре от него са осведомени за предстоящата му съдба, така безгрижно да се занимават с глупости в присъствието на един обречен.

„Впрочем кой знае? — помисли си той. — Откъде ли идва тяхната безметежност. Редом гърмят оръдия, гинат хора, а те се занимават с прогнози дали денят ще е горещ, но не в смисъл на гореща битка, а на горещо време. Или толкова са обръгнали, че сетивата им са притъпени?“

И от нямане какво да прави се загледа от мястото, където стоеше, през цялото помещение към отсрещните прозорци.

29

От тази страна на влака имаше още няколко коловоза и се виждаше отпред гара Развилие на възвишението в едноименното предградие.

От коловозите водеше към гарата небоядисана дървена стълба с три площадки.

Релсите от тази страна представляваха голямо гробище за влакове. Стари локомотиви без тендери с конусовидни комини и комини като кончови стояха обърнати един към друг сред купчините разнебитени вагони.

Влаковото гробище долу и гробището в предградието, изкорубените железарии по релсите и ръждивите покриви и табели горе се сливаха в една цялостна гледка на занемареност и извехтялост под бялото небе, попарено от ранния утринен зной.

В Москва Юрий Андреевич беше забравил колко много табели има в градчетата и каква голяма част от фасадите закриват. Тукашните табели му го напомниха. Половината от тях можеха да се прочетат от влака. Фирмите тъй ниско прихлупваха кривите прозорци на килнатите едноетажни къщурки, че те чезнеха отдолу като главите на селски хлапета, намъкнали до ушите бащините си шапки.

По това, време мъглата се беше вдигнала вече. Имаше остатъци само в лявата част на небосклона, далеч на изток. Но ето, че и те шавнаха, задвижиха се и се разнесоха като разтваряща се завеса.

Там, на около три версти от Развилие, на възвишение, по-високо от предградието, се показа голям град, окръжен или губернски. От слънцето той изглеждаше възжълт, а разстоянието опростяваше силуетите му. Градът изглеждаше като накацал на етажи по възвишението подобно на Атон или отшелнически скит от евтините шарени картинки, къща върху къща и улица над улица, с голям храм най-горе в центъра.

„Юрятин! — развълнуван се досети докторът. — За него разказваше покойната Ана Ивановна и тъй често го споменаваше сестра Антинова! Колко съм слушал за този град от тях и ето в каква обстановка го виждам за първи път!“

В този миг вниманието на военните, сведени над машината, бе привлечено от нещо, видяно през прозореца. Те обърнаха глави натам, докторът също проследи погледите им.

По стълбата, която водеше към гарата, караха няколко души пленени или арестувани, сред тях и един гимназист, ранен в главата. Някъде вече го бяха превързали, но изпод бинтовете се стичаше кръв, която той с ръка размазваше по загорялото си потно лице.

Гимназистът между двамата червеноармейци, които завършваха шествието, привличаше вниманието не само с решителността, изписана на красивото му лице, и заради жалостта, която будеше тъй младият бунтовник. Той и двамата, които го съпровождаха, приковаваха всеобщия интерес с несъобразните си действия. Те през цялото време правеха всичко друго, но не и това, което трябваше да се прави.

Фуражката непрекъснато се свличаше от превързаната му глава. Вместо да я свали и да я носи в ръка, той току я нагласяваше и нахлупваше по-дълбоко, въпреки раната, а двамата червеноармейци с готовност му помагаха.

В тази нелепост, противна на здравия разум, имаше нещо символично. И докторът, покорен от нейната многозначителност, изпитваше желание да изтича навън и да спре гимназиста с думите, които бяха готови да се откъснат от устата му. Той искаше да викне и на момчето, и на хората във вагона, че спасението не е във верността към формалностите, а в освобождаването от тях.

Докторът погледна встрани. В центъра на помещението стоеше Стрелников, който току-що беше влязъл с устремна, твърда крачка.

Как — бе могъл той, докторът, сред тази бездна от неопределени познанства да не познава досега нещо толкова определено, като този човек? Как не беше ги сблъсквал животът? Как не бяха се пресичали пътищата им?

Непонятно защо, но веднага ставаше ясно, че този човек представлява едно съвършенство на волята. Той до такава степен беше това, което е искал да бъде, че всичко по него и в него изглеждаше образцово. И съразмерно изваяната му, красива глава и стремителната му крачка, и дългите му нозе с високи ботуши, които може би бяха мръсни, но изглеждаха лъснати, и гимнастьорката му от сиво сукно, която може би беше измачкана, но му стоеше като изгладена.

Така въздействуваше наличието на дарба, естествена, без нищо пресилено, която се чувствуваше удобно във всяко положение на земното съществование.

Този човек трябва да притежаваше някаква дарба, не непременно самобитна. Дарбата, която личеше във всяко негово движение, можеше да е имитаторски талант. Тогава всички подражаваха на някого. На именити исторически герои. На фигури, видени на фронта или в дните на градските вълнения и пленили нечия фантазия. На най-признатите народни авторитети. На най-изявените другари. Просто един на друг.

Той от възпитание не показа, че присъствието на външен човек го учудва или смущава. Напротив, обърна се към всички с такъв вид, сякаш включваше и доктора в тукашното общество. Каза:

— Да си честитим. Прогонихме ги. Това прилича на военна игра, а не на сериозна задача, защото и те са същите руси като нас, но с малко гламавщина в главите, с която не желаят да се разделят и която ще трябва да им избием насила. Техният командир беше мой приятел. Той е с още по-пролетарски произход от мен. Заедно сме расли. Толкова е сторил в живота за мен, толкова съм му задължен. А пък аз се радвам, че съм го отблъснал зад реката и може би още по-далече. По-бързо оправяйте връзката, Гурян. Само на вестоносците и телеграфа не можем да разчитаме. Прави ли ви впечатление колко е горещо? Все пак подремнах час, час и половина. Ах, да… — обърна се към доктора, защото си спомни причината за събуждането. Бяха го събудили за някакви глупости, поради които този задържан се намирал тук.

„Този ли? — изпитателно го огледа Стрелников от главата до петите. — Нищо подобно! Тъпаци!“ — засмя се и се обърна към Юрий Андреевич.

— Прощавайте, другарю. Взели са ви за другиго. Моите часовои са се объркали. Свободен сте. Къде е трудовата книжка на другаря? А, ето документите ви. Простете моята неделикатност, ще си позволя да надзърна. Живаго… Живаго… Доктор Живаго… Нещо московско… Знаете ли какво, влезте все пак за пет минутки при мен. Тук е секретариатът, а моят вагон е съседният. Заповядайте. Няма да ви забавя.

30

Но кой беше този човек? Странно как до такива постове се бе издигнал и бе смогнал да се задържи този безпартиен, за всички непознат, защото след университета бе заминал учител в провинцията, а през войната за дълго бе останал в плен, доскоро не беше се появявал и го смятаха за загинал.

Напредничавият железничар Тиверзин, в чието семейство Стрелников бе отрасъл като дете, го препоръча и гарантира за него. Хората, от които зависеха назначаванията по него време, му гласуваха доверие. В дните на неумерен патос и най-крайни възгледи революционността на Стрелников, която също нямаше никакви задръжки, биеше на очи със своята истинност, със своя фанатизъм, не подражателен, а подготвен от целия му живот, самостоятелен и неслучаен.

Стрелников оправда гласуваното му доверие.

Служебното му досие от последния период съдържаше Устнемдинската и Нижнекелмската акции, акцията с губасовските селяни, оказали въоръжена съпрот с войниците разинци, вдигнали въстание в град Туркатуй и с оръжие в ръка преминали на страната на белогвардейците, и случаят с военния метеж на речното пристанище Чиркин ус с убийството на командира, останал верен на съветската власт.

На всички тези места се беше появявал изневиделица, беше съдил, осъждал, изпълнявал присъди — бързо, сурово, безмилостно.

Появата на неговия влак сложи край на поголовното дезертьорство в този край. Ревизията на рекрутиращите органи промени всичко. Набирането в Червената армия стана по-успешно. Наборните комисии заработиха трескаво.

И ето наскоро, когато белите започнаха да настъпват от север и положението бе признато за тревожно, му възложиха нови задачи, непосредствено военни, стратегически и оперативни. Резултатите от неговата намеса не закъсняха.

Стрелников знаеше, че мълвата го е дарила с прякора Разстрелников. Той спокойно отмина това, той от нищо нямаше страх.

Беше от Москва, син на работник, който бе взел участие в революцията през деветстотин и пета година и за това пострадал. Той самият бе останал тогава настрана от революционното движение поради непълнолетието си, а по-късно, когато учеше в университета, причината беше тази, че младите хора от бедните среди, попаднали във висше училище, много повече държат на него и учат по-старателно, отколкото децата на богатите. Броженията сред по-заможното студентство не го засягаха. Завърши университета със сериозни познания. Със собствени сили допълни историко-филологическото си образование с математическо.

По закон не беше длъжен да влиза в армията, но отиде на войната доброволец, бе пленен в чин прапоршчик и в края на седемнадесета година успя да избяга в родината си, когато научи, че в Русия е станала революция.

Две черти, две страсти доминираха у него.

Имаше изключително точен и верен ум. И беше дарен с рядка нравствена чистота и справедливост, с чувствително и благородно сърце.

Но за дейността на учен, който да проправя пъртини, не му достигаше талантът към неочакваното, силата, която с непредвидени открития нарушава безплодната стойност на кухото предвиждане.

А за да прави добрини, в принципността не му достигаше безпринципност на сърцето, за което няма общи случаи, а само частни, и което е велико с това, че милее и за малкото.

Стрелников от дете се бе стремил към най-висшето и сияйното. За него животът беше грамаден хиподрум, където хората честно спазват правилата и се борят да постигнат съвършенството.

Когато се разбра, че не е тъй, изобщо не му хрумна да си помисли, че не е прав, задето опростява световния ред. Той се помъчи за дълго да забрави обидата и започна да мечтае, че ще стане някога арбитър между живота и тъмните начала, които го изопачават, ще се яви в негова защита и ще отмъсти за него.

Разочарованието го ожесточи. Революцията го въоръжи.

31

— Живаго, Живаго — повтаряше Стрелников, когато влязоха в неговия вагон. — Нещо търговско. Или дворянско. Ето, да: доктор от Москва. За Варикино. Странно. От Москва — и гледай ти, в този затънтен край.

— Тъкмо с такава цел. В търсене на тишина. Далече в неизвестността.

— Каква поезия, моля ви се. Варикино? Познавам цялата околност. Там са бившите Крюгерови заводи. Да нямате нещо общо? Да не сте наследници?

— Защо е този присмехулен тон? Какви „наследници“? Макар жена ми наистина…

— Аха, видяхте ли. Затъжили сте се за белите? Ще ви разочаровам. Закъснели сте. Околността е очистена.

— Продължавате да издевателствувате?

— На всичкото отгоре доктор. Военен. Във военно време. Това е тъкмо по моята част. Дезертьор. „Зелените“ също се усамотяват в гората. Търсят тишина. На какво основание?

— Два пъти съм раняван и съм окончателно освободен поради негодност.

— Сега ще ми извадите тапия от Народния комисариат по просветата или по образованието, в която ви препоръчват като „напълно съветски човек“, като „съчувствуващ“ и която удостоверява вашата „лоялност“. Дошъл е Страшният съд на земята, милостиви господине, времето на съществата от Апокалипсиса с мечовете и на крилатите зверове, а не на всецяло съчувствуващите и лоялни доктори. Впрочем казах ви, че сте свободен и няма да се отметна от думата си. Но за последен път. Предчувствувам, че пак ще се срещнем и тогава другояче ще разговаряме, внимавайте.

Заплахата и предизвикателството не смутиха доктора. Той каза:

— Знам всичко, което мислите за мен. За себе си сте абсолютно прав. Но спорът, в който искате да ме въвлечете, мислено водя цял живот с някакъв въображаем свой обвинител и както разбирате, имал съм достатъчно време да стигна до някакви изводи. Не мога да ви ги разясня с две думи. Позволете ми да напусна без обяснения, ако наистина съм свободен, ако ли не — постъпете както се налага. Нямам за какво да се оправдавам пред вас.

Прекъсна ги прозвънване. Телефонната връзка беше възстановена.

— Благодаря ти, Гурян — каза Стрелников, вдигна слушалката и духна няколко пъти в мембраната. — Пратете някого да съпроводи другаря Живаго. Да не стане нова беля. И ми дайте, моля ви, Управлението на транспортната чека в Развилие.

Щом остана сам, Стрелников телефонира на гарата:

— Одеве караха едно момче, дърпа си шапката на главата, а главата му превързана, безобразие. Да. Осигурете му медицинска помощ, ако е нужно. Да, като зеницата на окото си, лично ще отговаряте пред мен. Ако се наложи, и дажба. Така. Сега по същество. Говоря, още не съм свършил. Ах, по дяволите, някой се набърка. Гурян! Гурян! Прекъснаха ни.

„Може да е от моите първолаци — помисли си той, за миг изоставил опитите да довърши разговора с гарата. — Пораснал е и се бунтува срещу нас.“ Стрелников мислено изчисли годините си на учителствуване, на войната и на плена, дали съвпадат с възрастта на момчето. После през прозореца на влака затърси с очи в панорамата на хоризонта онази махала над реката в края на Юрятин, където беше тяхната къща. Ами ако жена му и дъщеря му още са там? Да можеше да отиде при тях! Сега, незабавно! Но това е немислимо. Онова беше съвсем друг живот. Първо да свършат този, новия, преди да се върнат към онзи, прекъснатия. И това ще стане някога, някога. Но кога, кога?