Борис Пастернак
Доктор Живаго (8)

1

Влакът, който беше докарал семейство Живаго, още стоеше на задните коловози на гарата, запречен от други вагони, но вече се чувствуваше, че връзката с Москва, която усещаха през целия път, тази сутрин прекъсна и свърши.

Оттук нататък започваше друга територия, друг свят — светът на провинцията, която има своите интереси и своите центростремителни сили.

Тукашните хора се познаваха по-добре, отколкото столичните. В железопътната зона Юрятин–Развилие нямаше външни лица, тя бе обкръжена от червени войски, но въпреки това местните крайградски жители по необясними начини се навъртаха край коловозите, „циркулираха“, както се казва сега. Те вече се бяха накачулили по влака, бяха задръстили вратите на товарната композиция, разкарваха се край релсите и стояха по насипа пред своите вагони.

Всички те се познаваха помежду си, подвикваха си отдалече, здрависваха се, когато се срещаха. Малко по-различно се обличаха и по-различно говореха, отколкото в столицата, не ядяха същото и имаха други навици.

Интересно беше да се научи как живеят, какви нравствени и материални сили ти крепят, как се борят с трудностите, как заобикалят законите.

Отговорът дойде незабавно и в най-жива форма.

2

Съпроводен от часовоя, който си влачеше пушката по земята и се подпираше на нея като на тояга, докторът се връщаше в своя влак.

Препичаше. Слънцето нажежаваше релсите и покривите на вагоните. Черна от нефта, земята гореше в жълтеникави сияния като в позлата.

Часовоят влачеше пушката в прахоляка и оставяше подире си бразди. Пушката се удряше в траверсите. Часовоят говореше:

— Оправи се времето. Те сега се сеят пролетниците, овесът или, да речем, просото, сега е най-сгодно. Но за елдата е рано. По нас елдата я сеят по Света Акилина. Моршанци сме ние, от Тамбовска губерния, не сме тукашни. Ехе, другарю доктор! Да не беше тази гражданска хидра и цялата контра, мигар щях да се попилея баш сега по чуждите земи? Като черна класова котка ни е минала път и стой, та глей какво прави!

3

— Благодаря. Мога — отказа се докторът от предложената помощ. Пътниците от товарния вагон се бяха навели и му подаваха ръце да го издърпат. Той се надигна на мускули, скочи вътре, изправи се и прегърна жена си.

— Най-сетне. Слава богу, че всичко свърши — заговори Антонина Александровна. — Впрочем щастливият завършек не е изненада за нас.

— Защо да не е изненада?

— Ние знаехме.

— Откъде?

— Часовите ни казаха. Иначе как щяхме да издържим толкова време в неизвестност? И без туй само дето не полудяхме с татко. Ей го, спи, с топ не можеш го събуди. Като пребит е от всички тези вълнения. Имаме нови пътници. Сега ще те запозная с един човек. Но първо чуй какво говорят. Честитят ти благополучното спасение! Такъв ми е той — смени тя внезапно посоката на разговора, обърна се и през рамо представи мъжа си на един от новите пътници, притиснат отзад, в дъното на вагона.

— Самдевятов — чу се оттам, над навалицата от чужди глави се надигна мека шапка и представилият се взе да си проправя път през най-голямата блъсканица към доктора.

„Самдевятов — помисли си в това време Юрий Андреевич. — Представях си нещо староруско, приказно, с голяма брада, рубашка, пояс. А той като от някое дружество за развитие на художествените занаяти, прошарени къдрици, мустаци, брадичка.“

— Признайте си, стресна ли ви Стрелников?

— Не, защо. Водихме сериозен разговор. Във всеки случай той е силен, умен човек.

— И още как. Добре ми е известен. Не е от нашия край. Ваш е, московчанин. Както и всичките ни нововъведения в последно време. И те са ваши, столични, привнесени. Добре, че ни научихте.

— Това е Анфим Ефимович, Юрочка — всичко знае, всичко му е ясно. Чувал е за теб, за баща ти, знае дядо ми, познава всички, всички. Запознайте се. — И Антонина Александровна подметна мимоходом, съвсем безизразно: — Сигурно познавате и тукашната учителка Антипова?

На което Самдевятов също толкова неизразително отвърна:

— Защо ви е Антипова?

Юрий Андреевич чу разговора, но не взе участие. Антонина Александровна продължи:

— Анфим Ефимович е болшевик. Внимавай, Юрочка. Отваряй си очите на четири с него.

— Наистина ли? Не мога да си представя. У вас има нещо по-скоро артистично.

— Баща ми държеше странноприемница. Имахме седем тройки коне в движение. Аз самият съм завършил висше образование. И наистина съм социалдемократ.

— Знаеш ли какво казва Анфим Ефимович? Между другото, дано не ви обидя, но с това ваше име човек може да си изкълчи езика, та виж сега, Юрочка, какво ще ти кажа. Имали сме късмет. Град Юрятин не ни иска. В града има пожари и мостът е вдигнат във въздуха, не може да се пътува. Сега ще ни прехвърлят на някаква друга линия през разклона и ще сме точно там, дето е гара Торфена. Представяш ли си! Няма да се прекачваме, няма да се мъкнем с багажа през целия град от едната гара до другата. Затова пък добре ще се лашкаме напред-назад, докато наистина тръгнем. Чака ни голямо маневриране. Така ми обясни Анфим Ефимович.

4

Предсказанията й се сбъднаха. Влакът им започна безкрайно движение напред-назад, като откачваше вагони и закачаше нови, маневрираше по задръстените линии, по които се движеха и други композиции, и дълго време му затваряха пътя към откритото поле.

Градът наполовина се губеше в далечината, скрит от хълмистата местност. Само понякога над хоризонта се показваха покривите на къщите, върховете на фабричните комини, кръстовете по камбанариите. Гореше едно от предградията. Вятърът отвяваше дима на пожара. Той се разнасяше по цялото небе като развяна конска грива.

Докторът и Самдевятов седяха на пода на вагона, провесили крака навън. Самдевятов непрекъснато му обясняваше нещо и сочеше с ръка в далечината. От време на време го заглушаваше тракането на вагона и нищо не се чуваше. Юрий Андреевич питаше. Анфим Ефимович доближаваше лицето си до неговото и повтаряше казаното с дрезгав вик право в ухото му.

— Подпалили са кино „Гигант“. Там се бяха барикадирали юнкерите. Но те още преди това се предадоха. Общо взето, боят продължава. Виждате ли черните точки на камбанарията? Нашите са. Свалят чехите.

— Нищо не виждам. Как можете да ги различите?

— А там, дето гори, е Хохрики, занаятчийската махала. Пък Колодеево, дето е пазарът, е по-встрани. Знаете ли защо това ме занимава — защото там е нашата странноприемница. Пожарът не е силен. Центърът засега е непокътнат.

— Повторете. Не ви чувам.

— Казвам: центърът. Центърът на града. Храмът, библиотеката. Нашето име, Самдевятови, е порусено от Сан Донато. Разправят, че сме от Демидовите.

— Пак нищо не разбрах.

— Казвам, че Самдевятови е изопачено от Сан Донато. Били сме от рода Демидови. Князете Демидови Сан Донато. Пък може и да е лъжа и измама. Семейна легенда. А тази местност се нарича Спиркино нанадолнище. Тук са вилите, излетният район. Странно име, нали?

Пред тях се простираше поле, пресечено във всички посоки от железопътни релси. С грамадните си разкрачи го цепеха телеграфните стълбове, които чезнеха към небосклона. Широкият павиран път се виеше като лента, съперничейки си по красота с железопътната линия. Той ту се криеше зад хоризонта, ту за миг се показваше с вълнистата дъга на някой завой. И отново бягаше напред.

— Прочутият голям път. Минава през цял Сибир. Възпят е от каторгата. Сега е плацдарм на партизанщината. Общо взето, добре е при нас. Като поживеете, ще свикнете. Ще ви харесат градските куриози, помпите за вода. На кръстовищата. Зимни женски клубове на открито.

— Ние няма да живеем в града, а във Варикино.

— Знам. Жена ви ми каза. Но по работа ще идвате в града. От пръв поглед се сетих коя е. Очите. Носът. Челото. Същи Крюгер. Цяла е на дядо си. Ние още го помним.

Встрани по полето се червенееха високите кръглостенни нефтоеми. Стърчаха високите стълбове с промишлени реклами. Една от тях, която на два пъти се мярна пред очите на доктора, гласеше: „Моро и Ветчинкин. Редосеялки. Вършачки.“

— Солидна фирма беше. Произвеждаха прекрасни селскостопански машини.

— Не ви чувам. Какво казвате?

— Фирма, казвам. Фирма, разбирате ли? За селскостопански машини. Акционерно дружество. Баща ми беше акционер.

— Нали е имал странноприемница?

— Странноприемницата си е странноприемница. Едното не пречи на другото. Той знаеше да си влага капиталите в най-печеливши предприятия. В кино „Гигант“ беше вложил.

— Вие като че ли се гордеете с това?

— С неговия усет ли? Разбира се!

— Ами къде остава тогава вашата социалдемокрация?

— Защо не, моля ви се! Кой е казал, че човек, ако разсъждава по марксистки, трябва да е хапльо и некадърник? Марксизмът е положителна наука, учение за действителността, философия на историческата обстановка.

— Марксизъм и наука? Да се спори на тази тема с почти непознат човек, е най-малко недалновидно. Но както и да е. Марксизмът прекалено слабо е овладял сам себе си, за да бъде наука. Науките са неуравновесени. Марксизъм и обективност? Не познавам течение, което повече от марксизма да се е затворило в себе си и да се е отдалечило от фактите. Всеки се стреми да се провери на дело, а хората на властта в името на баснята за собствената си безпогрешност с всички сили се отвръщат от правдата. Политиката не ми говори нищо. Не обичам хора, които не се интересуват от истината.

Самдевятов преценяваше думите му като каприз на чудака-остроумец. Той само се подсмиваше и не възразяваше на доктора.

Междувременно влакът маневрираше. Всеки път, щом стигнеше до изходната стрелка при семафора, възрастна стрелочничка с вързан на колана гюм за мляко прехвърляше плетката, с която се занимаваше, в едната ръка, навеждаше се, местеше диска на стрелката и връщаше влака на заден ход. Докато той отстъпваше малко по малко, тя се изправяше и размахваше подире му юмрук.

Самдевятов приемаше жеста й за своя сметка. „На кого се заканва? — чудеше се той. — Май е позната. Да не е Тунцева? Може би е тя. Впрочем нищо подобно. Надали. Доста е старичка за Глаша. Но какво съм и виновен? По цяла Русия преврати и бъркотии по железниците, не й е лесно и на нея, горката, пък аз ще изляза крив. Хайде по дяволите! Само тя ми липсва.“

Най-накрая стрелочничката махна с флагчето на машиниста, викна му нещо и пусна влака да мине семафора, а когато покрай нея се заточи четиринадесети вагон, се изплези на двамата дърдорковци на вратата, че очите й мазоли бяха хванали от тях. И Самдевятов пак се зачуди.

5

Когато околностите на опожарения град, цилиндричните резервоари, телеграфните стълбове и търговските реклами останаха в далечината и изчезнаха, и когато започнаха други гледки, горички и хълмове, между които често се мяркаха криволиците на пътя, Самдевятов каза:

— Да ставаме вече да се поразтъпчем. Аз скоро ще слизам. Вие сте на другата спирка след мен. Да не я изпуснете.

— Изглежда, че добре познавате тукашните места?

— Донемайкъде. На сто версти наоколо. Аз съм юрист. Имам двадесетгодишна практика. Обикалям. Пътувам по работа.

— И до ден-днешен?

— Разбира се.

— Какви съдебни дела може да се водят днес?

— Каквито щете. Стари незавършени сделки, операции, неизпълнени задължения — работа до гуша и до смърт!

— Не са ли анулирани отношенията от този род?

— На думи — да. А всъщност едновременно се изискват взаимоизключващи се неща. И национализация на предприятията, и гориво за съвета, и коларски превоз за губернския совнархоз. И в същото време всеки иска да живее. Това са особеностите на преходния период, когато теорията още не съвпада с практиката. Затова са нужни съобразителни хора, с ум, с характер като моя. Блажен муж, иже не иде, ще приберем сухото, без никой да види. Пък накрая ще обърнем и дебелия край, както викаше баща ми. Половината губерния яде за моя сметка. Ще ви се обаждам във връзка с дървата. С коня, разбира се, щом се оправи. Последният ми окуця. Инак, да беше здрав, как ли пък нямаше да се друсам в тази трошка! Ей, по дяволите, едвам се влачи, пък машина ми се пише! Като идвам във Варикино, мога да ви бъда полезен. Познавам ги вашите Микулицини като петте си пръста.

— Известна ли ви е целта на нашето пътуване, намеренията ни?

— Горе-долу се досещам. Имам представа. Вечното влечение на човека към земята. Мечтата да се прехрани със собствен труд.

— Защо? Не одобрявате ли? Какво имате предвид?

— Наивна мечта, идилия. Но защо не? Бог да ви помага. Обаче не ми се вярва. Утопия. Глупости.

— Как ще ни приеме Микулицин?

— Изобщо няма да ви пусне да припарите, ще ви подгони с метлата и ще бъда прав. И без вас такъв содом му е на главата, хиляда и една нощ, заводите бездействуват, работниците са се разбягали, в смисъл на средства за съществуване е на нулата, гладория, и ето ви ненадейно и вас за капак. Дори да ви убие, аз бих го оправдал.

— Виждате ли, хем сте болшевик и пак не отричате, че това не е живот, а нещо небивало, фантасмагория, недомислица.

— И още как. Но такава е историческата неизбежност. Трябва да се мине през нея.

— Защо да е неизбежност?

— Да не сте дете, или се преструвате? Май сте паднали от Луната, а? Угоените безделници са се метнали на гърба на тружениците, съсипали са ги до смърт — и така да си остане? Ами всички други гаври и тирания? Нима не разбирате закономерността на народния гняв, желанието на хората да живеят справедливо, търсенето на истината? Или ви се струва, че коренният прелом можеше да се постигне в правителствените учреждения, по парламентарен път, и че можеше да се мине без диктатура?

— Говорим с вас за различни неща и ако ще цял век да се препираме, до нищо няма да стигнем. Аз бях настроен много революционно, обаче сега си мисля, че с насилие нищо не се постига. Към доброто трябва да се върви с добро. Но както и да е. Да се върнем на Микулицин. Ако наистина точно това ни чака; тогава защо да отиваме? Нека се връщаме, докато е време.

— Абсурд. Първо, да не е само Микулицин на този свят? Второ, Микулицин е престъпно добър, добър до безкрайност. Ще повика, ще покряска и ще омекне, ризата си ще свали от гърба, последния си залък ще даде.

И Семдевятов заразказва.

6

Преди двайсет и пет години Микулицин пристигна от Петербург, беше студент от Технологичния институт, заточен тук под полицейски надзор. Щом дойде, взеха го управител при Крюгерови и той се ожени. Имаше тук четири сестри Тунцеви, с една повече от Чеховите, ухажваха ги всички юрятински учащи се — Агрипина, Евдокия, Глафира и Серафима Севериновни. Нашите заради бащиното име ги наричаха „северянките“. Та Микулицин се ожени за най-голямата северянка.

Скоро им се роди момче. От преклонение пред идеята за свободата глупакът кръсти сина си с невероятното име Ливерий. Ливерий, викаха му Ливка, беше голям вагабонтин и проявяваше изключително разностранни способности. Като започна войната, Ливка си фалшифицира годината в кръщелното и петнадесетгодишен хукна доброволец на фронта. Агрипина Севериновна и без това си беше доста болнава, та не можа да понесе този удар, легна и повече не стана — умря по миналата зима, малко преди революцията.

Свърши войната. Ливерий се върна, й какъв? Прапоршчик с три кръста за храброст и, разбира се, болшевик и половина. Да сте чували за „Горските братя“?

— Не, уви.

— Тогава няма защо да ви разправям. Половината ефект се губи. Какъв е смисълът да гледате от влака този друм? Кое му е особеното? Сега — за партизанството. Какво са партизаните? Главните кадри на Гражданската война. В създаването на тази сила са заложени две начала. Политическата организация, поела ръководството на революцията, и низовите войнишки маси, които след загубата във войната отказаха да се подчиняват на старата власт. Тяхното обединяване даде партизанското войнство. То е пъстро по състав. Основната маса са средните селяни. Но има и какви ли не. Има и бедняци, и бивши монаси, и кулашки синчета, на нож с бащите си. Срещат се идейни анархисти и дрипльовци без документи, има и празноглави ергенчета, изпъдени от средните учебни заведения. Има австрогермански военнопленници, подмамени от обещанията за свобода и завръщане в родината. Та една от частите на тази многохилядна народна армия, наречена „Горски братя“, се командува от другаря Горски — Ливка, Ливерий Аверкиевич, сина на Аверкий Степанович Микулицин.

— Какво?

— Каквото чувате. Но нататък. След смъртта на жена си Аверкий Степанович се ожени повторно. Новата му жена, Елена Прокловна, беше гимназистка, венча се направо от училищната скамейка. Наивна по природа, но пък се и прави на наивна, младичка, но вече и се младее. И така: пее, гука, преструва се на самата невинност, прави се на непринудена, на полска чучулига. Щом ви види, започва да ви изпитва: „Коя година е роден Суворов?“, „Кога имаме равенство на триъгълници?“ И ще ликува, ако ви злепостави и ви изложи. Само след няколко часа ще я видите лично и ще проверите моето описание.

„Старият“ пък има други слабости: лулата и семинарската славянщина — „ничтоже сумняшеся, еже и дондеже“. Неговото поприще трябва да е морето. В института учил корабостроене. То личи в навиците и във външността. Ходи бръснат: по цял ден не вади лулата от устата си, любезно и бавно цеди думите през зъби. Има обратна захапка на пушач и студени сиви очи. За малко да забравя една подробност: той е есер и е избраникът на нашия край за Учредителното събрание.

— Но това е много важно. Значи баща и син са врагове? Политически противници?

— На думи — да. Обаче в действителност тайгата не воюва с Варикино. Но да продължа. Останалите Тунцеви, балдъзите на Аверкий Степанович, до ден-днешен са в Юрятин. Стари моми. Смениха се времената, смениха се и момите.

Най-голямата от тях, от останалите, Авдотя Севериновна, е библиотекарка в градската читалня. Мила чернокоса госпожица, срамежлива донемайкъде. Току пламне като божур. В читалнята гробна тишина, съсредоточеност. И като я прихване изведнъж хроничната хрема, по двайсет пъти киха, от срам ще потъне вдън земя! Ама какво да прави? От нерви.

Средната е Глафира Севериновна, най-оправната от сестрите. Сербез мома и чевръста. Никакъв труд не я плаши. Всички казват, че партизанският водач Горски на тази си леля се е метнал. Ту е в шивашката задруга или плете чорапи, ту вече станала бръснарка! Помните ли, на юрятинската линия стрелочничката ни се закани с юмрук? Брей, си викам, Глафира станала железничарка. Но май не беше тя. Доста по-стара ми се видя.

Най-малката, Симушка, е кръст и изпитание за семейството. Умно момиче, начетено, учило е философия, обича стиховете. И ето, че в годините на революцията под влияние на общата приповдигнатост, на уличните шествия, на речите по площади и трибуни нещо й стана, изпадна в религиозна лудост. Сестрите излязат на работа, теглят ключа на вратата, а тя хоп през прозореца и запердаши по улиците, събира хората, проповядва им за второто пришествие, за свършека на света. Множко се разприказвах, ето я и моята спирка. Вие сте на другата. Стягайте се.

Когато Анфим Ефимович слезе от влака. Антонина Александровна каза:

— Не знам какво е твоето впечатление, но според мен този човек ни е пратен от съдбата. Струва ми се, че той ще изиграе някаква благоприятна роля за нашето съществуване.

— Напълно е възможно, Тонечка. Но не ме радва, че те разпознават по приликата с дядо ти, а тук добре го помнят. И Стрелников, щом казах за Варикино, веднага ме прекъсна язвително: „Варикино, заводите на Крюгер ли? Да не сте нещо рода? Наследници?“

Боя се, че тук повече ще бием на очи, отколкото в Москва, отдето бягаме да се потулим.

Сега вече няма как, разбира се. Късно е да се тюхкаме. Но по-добре да си мълчим, да се крием, да стоим по-настрана. Изобщо имам лоши предчувствия. Хайде да будим нашите, да приберем багажа, да го стегнем и да се приготвим за слизане.

7

Антонина Александровна стоеше на перона на Торфена и за стотен път броеше хората си и багажа, за да е сигурна, че нямат нищо забравено във влака. Вече чувствуваше утъпкания пясък на платформата под краката си, но същевременно не я напускаше страхът, че може да пропуснат спирката, и тракането на забързания влак продължаваше да кънти в ушите й, макар с очите си да виждаше, че той стои пред нея неподвижен. Всичко това й пречеше да гледа, да чува и да осъзнава каквото и да било.

Спътниците им, които продължаваха нататък, се сбогуваха с нея от височината на товарния вагон. Тя не ги забелязваше. Тя не забеляза как тръгна влакът и откри отсъствието му чак след като вниманието й бе привлечено от открилия се втори коловоз и зад него зеленото поле и синьото небе.

Сградата на гарата беше тухлена, с две пейки от двете страни на входа. Московските пътници от Сивцев Вражек бяха единствените, които слязоха на Торфена. Оставиха багажа на земята и седнаха на едната от пейките.

Бяха слисани от тишината на гарата, от безлюдието и чистотата. Струваше им се непривично, че няма никакви тълпи, че никой не псува. Тук животът по провинциалному беше изостанал от историята и се движеше със закъснение. Тепърва му предстоеше да достигне столичната лудост.

Гарата беше скътана в една брезова горичка. Когато навлизаха в нея, във влака стана тъмно. По ръцете и лицата, по чистия влажножълт пясък на платформата, по земята и по покривите пробягваха подвижните сенки на леко поклащащите се върхове на брезите. Птичите песни бяха в тон с тукашната ведрина. Неподправено чисти като самата невинност, екливите звуци огласяха цялата горичка и я пронизваха от край до край. Прорязваха я железопътната линия и междуселският път и тя еднакво ги засенчваше с разлатите си, провиснали клони като с широки и дълги до земята ръкави.

Изведнъж очите и ушите й се отвориха. Всичко едновременно достигна до съзнанието й. Звънката птича песен, чистотата на горската усамотеност, безметежно ширещият се наоколо покой. В ума й вече се въртеше изречението: „Не вярвах, че ще стигнем живи и здрави. Той можеше, този твой Стрелников, да се направи на великодушен и да те пусне, а тук да прати депеша с разпореждане всички ни да задържат, щом слезем. Не им вярвам, мили мой, на благородството. Всичко е толкова показно.“ Но вместо тези подготвени думи каза друго:

— Каква прелест! — Това се изтръгна от устата й при вида на цялото очарование наоколо. Повече нищо не можа да изговори. Задавиха я сълзи и тя заплака.

Като чу хлипанията й, от сградата излезе един старчок, началник-гарата. Той заситни към пейката, учтиво вдигна ръка до козирката на униформената фуражка с червено дъно и попита:

— Да дам ли успокоителни капки на госпожицата? От нашата аптечка.

— Няма нужда. Благодаря ви. Ще й мине.

— Дълъг път, грижи и тревоги. Знам аз, често се случва. Плюс този африкански зной, рядкост за нашия климат. И плюс събитията в Юрятин.

— Като минавахме, видяхме пожара от влака.

— Значи вие сте от Русията, ако не се лъжа.

— От Москва.

— Московчани ли сте? Тогава не се учудвам, че госпожата не е добре с нервите. Разправят, че столицата е разрушена до основи.

— Преувеличават. Но наистина, какво ли не препатихме. Ето дъщеря ми, това е зет ми. Ето детето. А тази младата е бавачката Нюша.

— Добър ден, добър ден. Много ми е приятно. Отчасти съм предуведомен. Анфим Ефимович Самдевятов се обади от Сакма по телефона. Каза, че идва доктор Живаго със семейството си от Москва, да ви окажа всевъзможно съдействие. Значи вие сте докторът?

— Не, доктор Живаго ето го, зет ми, аз друго работя, по селското стопанство съм, професор Громеко, агроном.

— Прощавайте, сбъркал съм. Извинете. Много се радвам да се запознаем.

— Значи от вашите думи излиза, че познавате Самдевятов?

— Как да не го познавам, нашия вълшебник! Нашата надежда и закрила. Без него отдавна да сме обърнали тук петалата. Та тъй каза: окажи им всемерно съдействие. Слушам, рекох. Обещах му. Тъй че; ако ще искате кон или нещо, да ви помогна. Накъде сте?

— За Варикино. Далеко ли е оттук?

— За Варикино? Чудя се аз на кого ми прилича дъщеря ви. А вие сте за Варикино. Тогава всичко ми е ясно. Тая линия с Иван Ернестович заедно сме я строили. Сега ще се поразшетам тук и ще ви оправим. Ще викна носача да търси каруца. Донат, Донат! Засега, докато уредим работите, отнеси този багаж в чакалнята. Един кон дали ще се намери? Тичай, братко, в чайната, питай дали ще може. Сутринта май ми се мярна тука Вакх. Питай, може още да не си е заминал. Кажи му: трябва да откара четирима във Варикино, почти без багаж. Сега са пристигнали. Тичай. А на вас един бащински съвет, госпожо. Нарочно не ви питам за роднинската ви връзка с Иван Ернестович, но бъдете предпазлива. Много-много не приказвайте. В тия времена, нали разбирате…

При името на Вакх пристигналите изумени се спогледаха. Те още помнеха историите на покойната Ана Ивановна за магьосника ковач, който си изковал вътрешности от желязо, и другите местни легенди и небивалици.

8

Старец, бял като сняг, рошав, с щръкнали уши ги караше на бяла ожребена кобила. Той целият беше в бяло по различни причини: новите му цървули още не бяха потъмнели от носене, а гащите и ризата му бяха избелели и се бяха обезцветили с времето.

Зад бялата кобила замяташе тънки, още незаякнали крака врано жребче, черно като нощта и с къдрава главица, същинска хубава играчка.

Седнали от двете страни на талигата, която подскачаше по бабуните, пътниците се държаха отстрани да не паднат. Мир цареше в душите им. Мечтата им се сбъдваше, те вече се приближаваха до целта на пътешествието си. С щедра широта и пищност се бавеха и се точеха предвечерните часове на чудесния ясен ден.

Пътят минаваше ту през гора, ту през открити поляни. В гората се друсаха по коренищата на дърветата и залитаха един към друг, блъскаха се и се бърчеха. На откритите места, където самото пространство сякаш от сърдечен възторг им сваляше шапка, пътниците изправяха гърбове, тръскаха глави и се разполагаха по-нашироко.

Минаваха през планинска местност. Планините както обикновено имаха свой облик, своя физиономия. Те тъмнееха в далечината като грамадни високомерни сенки и мълчаливо се взираха в пътуващите. Блага розова светлина следваше пътниците през ливадите и им вдъхваше спокойствие и надежда.

Всичко им харесваше, всичко ги учудваше и най-вече неспирното дърдорене на стария чудак колар, в чиито приказки отзвуците на отдавна изчезнали староруски форми, татарските примеси и областните особености се смесваха с някакви бръщолевеници негово собствено изобретение.

Когато жребчето изостанеше, кобилата спираше и го изчакваше. То плавно я настигаше с вълнообразни плискащи скокове. Неумело пристъпваше с дългите си сближени предни крака, минаваше отстрани на каруцата, пропъхваше малката си главица с дълга шия под стръката и бозаеше.

— Все пак не разбирам — викаше на мъжа си Антонина Александровна и зъбите й тракаха от друсането, затова говореше на пресекулки, та при непредвидено тръсване да не си прехапе езика. — Дали е възможно това да е същият Вакх, за когото ни е разправяла мама? Нали помниш, разни измишльотини. Бил ковач, след някакъв побой останал без вътрешности, направил си нови. С една дума, ковачът Вакх — Железния търбух. Знам, че е само приказка. Но за него ли се отнасяше? Възможно ли е да е същият?

— Не, разбира се. Първо, ти самата твърдиш, че е приказка, фолклор. Второ, и този фолклор по времето на майка ти, както тя разправяше, беше вече над стогодишен. Но моля ти се по-тихо. Ще чуе старецът, ще се засегне.

— Ами, ще чуе. Той недочува. Пък и да чуе, няма да разбере — малко е изкуфял.

— Ей, Фьодор Нефъодич! — Кой знае защо, подвикваше старецът на кобилката с това мъжко име, макар че прекрасно знаеше и много по-добре от пътниците си даваше сметка, че тя е кобила. — Брех, каква жега проклета. Ако во пещи авраамстии отроци персидсти! Дий, дяволе ненапасъл се! На вас ти говорим, Мазепо!

Ненадейно запяваше куплети от частушки, някога популярни в тукашните заводи:

Сбогом, мила ми канторо,

сбогом, мили руден двор,

не щем хляба господарски,

искам изворна вода.

Край брега ми лебед плува,

леко с лапите гребе,

аз не съм пиян от вино —

вземат Ваня за войник.

Аз пък. Маша, съм хитрец,

аз не съм такъв глупец,

ще вървя в Селяба-града

да ме вземе Сентетюра.

— Ей, кобилке, какво се кандилкаш? Глейте я, хора, тази мърша, проклетницата! Ти й викаш: беж, тя си знае: леж! Хайде, Федя-Нефедя, да те не повредя! Тази гора се вика тайга, няма си края. Тамка е силата на селския народ, уу! Тамка е горската братия. Ей, Федя-Нефедя, пак ли спря, сатана, чучело!

Изведнъж се обърна и рече право в очите на Антонина Александровна:

— Как си мислиш ти, булчице, че не те знам отде си — що си? Ама си проста, моме, ще ти кажем. Главата си режем, познах те. Познах те! Не повярвах на зъркелите си — Григов! Същински! (Зъркели наричаше очите си, а Григов беше Крюгер.) Да не си му унука? Аз да не ти познаем Григов! Че у него животецът ми мина, аз като петте си пръста го знам! Няма занаят да не съм му работил! И клепач, и на валците, и в конюшнята. Дий, по-живо! Пак ли креташ, сакателнице! Ангели китайски, аз на теб ли ти говорим или на стената бе!

Ей те, чудиш се, кой ще е този Вакх, дали не е ковачът? Ама си проста, моме, на, уж си оката, пък акълът ти тонинко. Оня твоят Вакх, той се викаше Постаногов, Постаногов Железния търбух, половин век има, откак е в гроба, в земята. А ние, сегашните, напротив, сме Мехоношини. Еднакво ни е имехо, адаши, ще рече, ама по презиме сме различни, уж съм същият, ама не.

Постепенно старецът им разказа със свои думи същото, което вече знаеха за Микулицин от Самдевятов. Той наричаше мъжа Микулич, а жената Микулична. Сегашната жегна на управителя наричаше второбрачна, а за „първинката, покойничката“ разправяше, че била сладка като мед, бял херувим. Когато стигна до партизанския главатар Ливерий и научи, че славата му не се е разнесла до Москва и че в Москва не знаят нищо за горските братя, това му се видя невероятно:

— Не са го чували? За Горския другар не са чували? Ангели китайски, тогава за какъв дявол са й на Москва ушите?

Мръкваше се. Пред пътниците все по-удължени препускаха собствените им сенки. Пътят минаваше през безкраен пущинак. Тук-там на самотни храстчета с цъфнали връхчета растяха дървенисти, високо щръкнали стъбла лобода, магарешки бодили, върбовка. Озарени от лъчите на залеза отдолу, откъм земята, те призрачно се изправяха в очертанията си като неподвижни конници-патрули, поставени в полето за дозор.

Напред, в далечината, платото опираше в напречно възвишение. То преграждаше пътя като стена, в чието подножие можеше да се предположи някакво дере или река. Сякаш небето там беше заобиколено с ограда и селският път извеждаше до нейните порти.

На върха се вдигаше бяла издължена едноетажна къща.

— Виждаш ли горе, върха? — попита Вакх. — Там са ти Микулич и Микулична. А под тях е валог, падина, казва се Шутма.

Два изстрела един след друг екнаха откъм онази посока и се разпаднаха в безброй отзвуци.

— Какво става, дядо? Да не са партизаните? По нас ли стрелят?

— Опазил ви бог. Какви партижани? Степанич плаши вълците в Шутма.

9

Първата среща на пристигналите със стопаните стана в двора пред къщата на управителя. Разигра се мъчителна, първо мълчалива, после объркано-шумна конфузна сцена.

Елена Прокловна се връщаше от гората подир следобедната разходка. Късните лъчи на слънцето се точеха по следите й през цялата гора, от дърво на дърво, почти в същия цвят, какъвто имаха златистите й коси. Елена Прокловна беше облечена с лека лятна дреха. Беше се зачервила и бършеше с кърпа пламналото си от разходката лице. На откритата й шия висеше ластик, на който се крепеше отзад свалената сламена шапка.

Насреща й вървеше с пушка мъжът й, който се прибираше от дерето и възнамеряваше веднага да се заеме с почистването на димящите цеви поради забелязаните при изстрела нередности.

Внезапно, като гръм от ясно небе, се стовари отвън и шумно влетя в двора Вакх със сюрприза си.

Малко по-късно, след като слезе от каруцата заедно с всички останали. Александър Александрович даваше първите обяснения и се запъваше, и ту сваляше, ту надяваше шапката си.

Няколко мига продължи откровеното, истинско слисване на поставените натясно стопани и неподправеното, искрено смущение на изгарящите от срам нещастни гости. Положението беше ясно и без обяснения не само на участниците и не само на Вакх, Нюша и Шурочка. Тягостното чувство се предаде на кобилата и на жребчето, на златните слънчеви лъчи и на комарите, които се виеха над Елена Прокловца и кацаха по лицето и врата й.

— Не разбирам — накрая прекъсна мълчанието Аверкий Степанович. — Не разбирам, нищо не разбирам и никога няма да разбера. Тук да не ти е юг, да не са белите, да не е житницата! Защо точно върху нас е паднал изборът ви, защо тъкмо на нашата глава трябва да се стоварите?!

— Интересно, давате ли си сметка в какво положение поставяте Аверкий Степанович?

— Моля ти се, Леночка. Да, именно. Тя е съвсем права. Давате ли си сметка какво бреме е това за мен?

— Какво говорите! Не сте ни разбрали. За какво става дума? За нещо съвсем незначително, нищожно. Никой не посяга на вас и на вашето спокойствие. Малко кътче в някоя полусрутена барачка. Две педи никому ненужна й безстопанствена земя за градина. И каручка дръвца от гората, без никой да ни види. Толкова ли е много, нима е чак такова посегателство?

— Да, но — свят широк. Защо точно нас избрахте? Защо точно на нас, а не на някой друг се падна тази чест?

— Защото ви знаем и се надявахме, че и вие сте чували за нас. Че не сме ви чужди, пък и ние няма да се озовем при чужди.

— А, намеквате за Крюгер, дето сте му роднини? Ама как ви се обръща езикът в наши дни да си признаете такова нещо?

Аверкий Степанович имаше правилни черти на лицето, той отмяташе косата си назад, широко стъпваше на цяло ходило и лете си запасваше ризата с усукан ширит. В стара Русия такива хора са ставали разбойници, в по-нови времена това е типът на вечния студент, учителя мечтател.

Бе отдал цялата си младост на освободителното движение, на революцията и само се боеше, че може да не доживее да я види или че когато тя дойде, нейната умереност няма да задоволи радикалните му и кръвожадни въжделения. И ето тя дойде, обърна с главата надолу и най-смелите му очаквания, а той, роден и вечен привърженик на пролетариата, един от първите учредители на фабрично-заводски комитет в „Святогор Богатир“, създател на работническия надзор там — той се видя на сухо в обезлюденото село, напуснато от работниците, които тук отчасти бяха поддръжници на меншевиките. И сега тази нелепост, тези неканени Крюгерови изтърсаци му се сториха като насмешка на съдбата, като преднамерена нейна глума, и чашата на търпението му преля:

— Не, това са направо чудеса на квадрат. Умът ми не го побира. Вие съзнавате ли каква опасност представлявате за мен, в какво положение ме поставяте? Или аз съм полудял. Не разбирам, нищо не разбирам и никога няма да разбера.

— Вие наясно ли сте на какъв огън се печем ние тук?

— Чакай, Леночка. Жена ми е абсолютно права. И без вас сме закъсали. Лудница, кучешки живот. През цялото време сме между два огъня и нямаме никакъв изход. Едни ще те окачат на бесилото, задето синът ги е от червените, болшевик, народен любимец. Други са недоволни, задето си избран в Учредителното събрание. Не можеш им угоди, както щеш да се премяташ. Сега пък и вие за капак. Много ще е весело да ме разстрелят заради вас.

— Какво говорите! Опомнете се! Моля ви се!

След някое време, когато гневът му се поуталожи, Микулицин рече:

— Добре де, сджафкахме се още на двора, стига толкова. Хайде вече да влезем в къщата. Не че виждам напреде си нещо хубаво, но кой да знае, неизповедими са пътищата господни, тъмни работи в тайни забулени. Обаче ни сме еничари, ни сме зверове. Няма да ви пъдим в гората мечките да ви ядат. Мисля, Ленок, най-добре сега да ги сложим в палмовата стая, до кабинета. Пък после ще умуваме къде да живеят, мисля, че може и в градината да ги настаним. Заповядайте вътре. Добре сте дошли. Внеси багажа. Вакх. Помогни на гостите.

Изпълнявайки нареждането му, Вакх току въздъхна:

— Мале, Богородичке! Той багажецът им колко на скитници некои си. Само бохчици. Ни един куфер!

10

Вечерта захладня. Гостите се измиха. Жените подготвяха за спането отредената стая. Шурочка, който неволно беше свикнал бебешките измислици на неговия детски език да се приемат от възрастните възторжено и за да им угоди, дърдореше като курдисан какви ли не глупости, сега се чувствуваше като риба на сухо. Днес бърборенето му нямаше успех, никой не му обръщаше внимание. Той остана недоволен, че не взеха в къщата черното жребче, а когато му се скараха да се умири, се разплака от страх, че щом е лошо и непослушно момче, ще го върнат в магазина за деца, откъдето според неговите представи го бяха дали на родителите му, след като се е появил на бял свят. Той на висок глас споделяше с околните искрените си опасения, но милите му нелепости не правеха обичайното впечатление. Стеснени от пребиваването си в чуждата къща, възрастните се движеха малко по-припряно от обичайното и бяха погълнати от собствените си грижи. Шурочка се обиди и се вкисна. Нахраниха го и го накараха да си легне. Най-сетне заспа. Микулициновата Устиня извика Нюша да й даде вечеря и да я посвети в тайните на къщата. Антонина Александровна и мъжете бяха поканени на вечерен чай.

Александър Александрович и Юрий Андреевич помолиха за разрешение да се забавят за минутка и излязоха малко на чист въздух.

— Колко звезди! — възкликна Александър Александрович.

Беше тъмно. Застанали на две крачки един от друг пред вратата, двамата не се виждаха. А отзад светлината от прозореца падаше в дерето. В нейното сияние се мержелееха във влажната хладина храсти, дървета и други някакви неясни сенки. Светлата ивица не падаше върху разговарящите и още повече сгъстяваше тъмнината около тях.

— Утре ще трябва още сутринта да огледаме пристройката, дето ще ни я даде, и ако става за живеене, веднага да я стегнем. Тъкмо докато оправим там, пръстта ще се отвърне, ще поомекне, земята ще се стопли. Тогава, без да губим време, ще се заемем с лехите. Стори ми се, той покрай другото спомена, че ще ни помогне с картофи за посев. Или не съм разбрал?

— Обеща, обеща. И семена. Чух го с ушите си. А ъгълчето, дето ни предлага, го видяхме пътьом, като минавахме през парка. Знаете ли къде е? Зад господарската къща, там всичко е в коприва. Едни дървени пристройки, пък самата къща е тухлена. Показах ви ги от каруцата, нали помните? Там бих направил и зеленчукова градина. Мисля, че е имало цветни алеи. Така ми се стори отдалече. Може и да бъркам. Ще открием пътеките, тях ще ги оставим, а пръстта от старите цветарници сигурно е добре наторена.

— Утре ще видим. Не знам. Сигурно мястото се е затревило и земята е станала на камък. Но все някъде край къщата е имало зеленчукова градина. И може да се е запазила и да не е засадена. Всичко това ще изясним утре. Сутрин сигурно пада слана. Тази нощ сто на сто ще свие студ. Какво щастие, че пристигнахме и сме тук! За това нещо заслужава да се поздравим. Хубаво е тук. На мен ми харесва.

— Много симпатични хора. Особено той. Жена му малко се превзема. Като че ли тя самата не се харесва и нещо е недоволна от себе си. Оттам тези непрестанни светски безсмислици. Сякаш бърза да отклони вниманието от себе си, от външността си, да предвари неблагоприятното впечатление. И дето е забравила ужким да си свали шапката и я влачи на врата си, и то не е от разсеяност. Така наистина й отива.

— Да влизаме вече. Много се забавихме. Става неудобно.

На път към осветената трапезария, където стопаните и Антонина Александровна седяха около кръглата маса с лампа над нея и пиеха чай от самовара, зетят и тъстът минаха през тъмния директорски кабинет.

Едната стена, над дерето, беше цялата остъклена. Оттам, доколкото успя да забележи докторът още в началото, докато беше светло, се виждаше далечният простор зад урвата и равнината, по която ги беше докарал Вакх. До прозореца бе сложена по цялата дължина на стената голяма проектантска или чертожна маса. На нея беше оставена ловна пушка, останалата част от масата беше празна и това подчертаваше голямата й ширина.

Сега, когато минаваше през кабинета, Юрий Андреевич отново със завист погледна прозореца с просторната гледка, големината и положението на масата и размерите на добре планираната стая и това беше първото, което изрази във вид на възклицание, щом двамата с Александър Александрович влязоха в трапезарията и се запътиха към чайната маса.

— Каква прекрасна панорама! И кабинетът ви е превъзходен, действува вдъхновяващо и подтиква към труд.

— В стъклена чаша ли предпочитате чая или в порцеланова? Как го искате, по-слаб, по-силен?

— Юрочка, виж какъв стереоскоп е направил синът на Аверкий Степанович, когато бил малък.

— Той и досега не е пораснал и не му е дошъл умът, макар че превзема за съветската власт все нови и нови земи от Комуча.

— От кое?

— От Комуч.

— Какво е това?

— Това са войските на Сибирското правителство, които се борят за възстановяване властта на Учредителното събрание.

— Днес цял ден слушаме похвали за сина ви. С право можете да се гордеете с него.

— Тези изгледи от Урал, двойните, стереоскопичните, пак той ги е правил и ги е снимал със саморъчен обектив.

— Курабийките са прекрасни, със захарин ли са?

— О, моля ви се! Къде захарин в тази дупка! Не сме и виждали! Това си е захар, съвсем честно. Нали ви сложих в чая от захарницата. Не обърнахте ли внимание!

— Да, наистина. Разглеждах снимките. И чаят май е истински.

— Билков. Естествено.

— Откъде?

— Имаме си една вълшебна покривчица. Един познат. От съвременните активисти. С крайно леви убеждения. Официален представител на Губернския совнархоз. Оттук кара в града дървен материал, а на нас по приятелска линия грис, олио, брашно. Сиверка (така наричаше тя своя Аверкий), Сиверка, подай ми захарницата. А сега да видим дали ще ми кажете коя година е умрял Грибоедов?

— Мисля, че се е родил в хиляда седемстотин деветдесет и пета. Но кога точно е убит, не помня.

— Искате ли още чай?

— Не, благодаря.

— Сега знаете ли какво? Кажете ми кога и между кои страни е сключен ниймегенският мир^[1].

— Не ги тормози, Леночка. Остави хората да си починат от пътя.

— Интересува ме също: можете ли да ми изброите какви видове увеличителни стъкла познаваме и в кои случаи се получават изправени, обърнати, действителни и недействителни образи?

— Откъде такива познания по физика?

— Имахме чудесен учител по математика в Юрятин. Преподаваше в двете гимназии, и в мъжката, и при нас. Как обясняваше само, как обясняваше! Като бог! Всичко ти сдъвква и ти го слага в устата. Антипов. Беше женен за тукашната учителка. Момичетата бяхме луди по него, всички бяхме влюбени. Отиде на фронта доброволец и не се върна, бил убит. Разправят, че сегашният бич божи и възмездие господне комисарят Стрелников бил възкръсналият Антипов. Легенда, разбира се. Не ми се вярва. Впрочем кой знае. Всичко става. Още една чашка?