Том Кланси
Разделяй и владей (7)

6.
Спирка към ада, Каспийско море
Понеделник, 3,01 часа

Бялата „Чесна“ U206F летеше ниско над тъмните води на Каспийско море и двигателят й силно ревеше. В нея бяха само един руски пилот и мъжът, седнал до него — англичанин, среден на ръст и безличен на вид.

Това пътуване беше започнало от брега на Баку. След като излетяха, самолетът се насочи на североизток и за последните деветдесет минути измина близо двеста мили. Пътуваха без проблеми, спокойно. През цялото време пилотът и пътникът не казаха нито дума. Въпреки че четиридесет и една годишният Морис Чарлс наред с другите девет езика говореше и руски, той не познаваше пилота и нямаше доверие дори на хората, които го познаваха. Това беше една от причините да оцелее като наемник в продължение на двадесет години. Когато най-после пристигнаха, пилотът само каза:

— Под нас, четири часа.

Чарлс погледна през прозореца. Бледосините му очи се взряха в обекта. Беше много красив. Висок, ярко осветен, величествен.

Полупотъналата в морето платформа за добив на петрол се издигаше на около 70 метра над водата и беше заобиколена отвсякъде от морето. От северната й страна имаше площадка за кацане на хеликоптери, от северозападната — 70-метрова сондажна кула, а наоколо се виждаше цяло стълпотворение от цистерни, кранове, антени и друга техника.

Платформата приличаше на дама, застанала посред нощ у дома в Мърси насред безлюден булевард под светлината на уличните лампи. Чарлс можеше да прави каквото си поиска с нея. И щеше да се възползва от тази възможност.

Вдигна фотоапарата, който лежеше на коленете му, натисна бутона за отваряне на кожената кутия и махна капака. Това беше същият тридесет и пет милиметров рефлексен фотоапарат, който беше използвал при първата си мисия в Бейрут през април 1983 година. Започна да снима. Вторият фотоапарат, който беше взел от агента на ЦРУ, лежеше на пода на кабината между краката му заедно с раницата на човека. В нея можеше да има имена или някакви цифри, които да се окажат полезни. От агента също можеше да има полза и това беше причината Чарлс да го остави жив.

Самолетът направи два кръга над платформата, един на височина 300 метра и следващия на 150 метра. Чарлс изщрака три филма, след което даде знак на пилота, че може да тръгват. Самолетът отново се издигна на предишната си височина от седемстотин метра и се насочи към Баку. Там Чарлс трябваше да се върне отново при екипажа на „Рахел“, на която междувременно бяха сменили белия флаг с фалшивото име. Те го бяха закарали до самолета и щяха да бъдат негови партньори в следващата фаза на начинанието.

Но това щеше да бъде само началото. Неговите работодатели в Америка имаха много специални цели и екипът, съставен от Чарлс, се състоеше от експерти за постигането им: с помощта на терористични акции и убийство да накарат един съсед да се обърне срещу друг, една държава срещу друга. Преди да свършат, районът щеше да бъде потопен в пламъци и кръв.

Въпреки че до този момент беше натрупал много пари от тероризъм, голяма част от тях беше похарчил за купуването на оръжия, паспорти, транспорт и анонимност. С тази работа щеше да стане по-богат, отколкото някога беше дръзвал да мечтае, а той имаше богато въображение.

Като малък в Ливърпул Чарлс често мечтаеше за богатство и как да се сдобие с него. Мислеше си за това, когато метеше гарата, където баща му продаваше билети. Мечтаеше за тези неща, когато спеше с двамата си братя и дядо си във всекидневната на едностайния им апартамент, в който винаги миришеше на пот и на боклук от тясната улица, на която се намираше. Мислеше за тях, когато помагаше на баща си да тренира местния футболен отбор. Старият Чарлс знаеше как да разговаря с хората, да избира стратегия и да печели. Той беше роден за лидер. Но бащата на Морис, семейството и хората от неговата работническа класа бяха потискани от по-висшата класа. Не им се разрешаваше да посещават по-добрите училища, дори да можеха да си го позволят. Не им позволяваха да работят на по-високо ниво в банките, комуникациите и политиката. Те говореха със смешен акцент, имаха яки плещи и загрубели от стоенето навън лица, тях не ги приемаха на сериозно.

Чарлс израсна, давайки си сметка, че единственият отдушник и единствената радост, която имаше баща му, беше футболът. Идолите на Чарлс бяха „Бийтълс“, защото бяха преуспели. Точно по същата причина баща му и много от неговите съвременници ненавиждаха онези млади пънкари. Чарлс разбра, че не може да се спаси от бедността чрез музика, защото нямаше талант и защото това вече бяха успели да направят други. Трябваше да се измъкне по изцяло свой начин. Откъде би могъл да знае, че ще открие скритите си заложби с постъпването си в кралската морска пехота в 29 командоски полк и в кралската артилерия и като се научи да работи с експлозиви? Като открие удоволствието да рушиш, за което също се искаше талант.

Да задвижваш нещата по такъв начин беше върховно чувство. Това е цяло изкуство: истинско, дишащо, силно, кърваво, променящо и напълно незабравимо изкуство. Естетиката на разрушението не можеше да се сравни с нищо друго на този свят. И най-хубавото беше, че без да иска, ЦРУ му беше помогнало, изпращайки този човек да го следи. Те щяха да решат, че не е възможно техният човек да е бил нападнат от Харпунджията. Никой не е оставал жив при среща с него.

Чарлс се намести удобно в седалката, докато чесната изоставяше зад себе си светлините на платформата.

Тъкмо това е красивото да си човек на изкуството, помисли си той.

То ти дава правото и предимството на изненадата.