Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (10)

Глава IX
Къде ви са къдриците?

Докато Остап разглеждаше дом №2 на Старгородското обществено подпомагане, Иполит Матвеевич излезе от вратарската стая и усещайки студ по обръснатата си глава, тръгна по улиците на родния град.

По паважа струеше бистра пролетна вода. Чуваха се непрекъснатите и равномерни удари на падащите от покривите брилянтни капки. Врабчета ровеха из торищата. Слънчевите лъчи огряваха всички покриви. Едри златисти коне сякаш нарочно удряха силно с копита по измития паваж и провесили уши, се вслушваха с удоволствие в собствения си тропот. По влажните телеграфни стълбове се гърчеха мокри обявления с размазали се букви:

 

 

Взвод червеноармейци със зимни шлемове пресичаше локвата, която започваше от магазина на Старгико^[1] и стигаше чак до сградата на Губплана^[2], чиято фасада бе увенчана с гипсови тигри, победи и кобри.

Иполит Матвеевич вървеше и разглеждаше с интерес гражданите, които идеха насреща му или му пресичаха пътя. Преживял в Русия целия си живот и революцията, той бе видял как се руши, преустройва и мени светът. Смяташе, че е свикнал вече с това, но излезе, че е свикнал само в една точка на земното кълбо — в околийския град Н. Дошъл в родния град, той почувствува, че нищо не разбира. Беше му неудобно и някак странно, сякаш наистина бе емигрант и току-що бе пристигнал от Париж. Преди, когато се разхождаше из града с каляска, той непременно срещаше познати или пък известни му по физиономия лица. А сега бе изминал вече четири пресечки по улица Ленски събития, но познати не срещаше. Те бяха изчезнали, а може би толкова остарели, че бе невъзможно да ги познае човек, или пък бяха станали неузнаваеми, защото носеха други дрехи, други шапки. Може и да са си променили походката. Във всеки случай нямаше ги.

Иполит Матвеевич вървеше бледен, равнодушен, разстроен. Той съвсем забрави, че трябва да търси жилотдела. Минаваше от тротоар на тротоар и свиваше в пресечките, където отпусналите се коне вече наистина нарочно удряха копита. В малките улички бе по-студено и тук-таме се срещаше мръсен, размекнал се лед. Целият град имаше друг облик. Сините сгради бяха станали зелени, жълтите — сиви, от пожарната наблюдателница бомбите бяха изчезнали, по нея не се движеше вече пожарникар и по улиците бе много по-шумно, отколкото си спомняше Иполит Матвеевич.

На улица Голяма Пушкинова Иполит Матвеевич се учуди на трамвайните релси и стълбовете с жици, които той никога не бе виждал в Старгород. Иполит Матвеевич не четеше вестници и не знаеше, че в Старгород се готвят да открият за Първи май две трамвайни линии: до гарата и до пазара. На него ту му се струваше, че никога не е напускал Старгород, ту пък му се виждаше като съвсем непознат град.

С тия мисли той стигна до улица Маркс и Енгелс. На това място го обзе детското чувство, че ей сега иззад ъгъла на двуетажната сграда с дългия балкон непременно ще се покаже познат. Иполит Матвеевич дори се поспря в очакване. Но познат не се показа. Отначало иззад ъгъла изскочи стъклар със сандък висококачествени чешки стъкла за прозорци и пита маджун с бакърен цвят. Показа се конте с велурен каскет с жълта кожена козирка. След него изтичаха деца, ученици от първи клас, с книги на ремъчета.

Изведнъж Иполит Матвеевич почувствува, че дланите му пламнаха, а в корема му стана студено. Право срещу него вървеше непознат гражданин с добродушно лице и държеше увиснал като виолончело стол. Иполит Матвеевич неочаквано захълца, вгледа се и веднага позна своя стол.

Да! Това бе столът, изработка на Гамбс, тапициран с потъмняла в революционните бури английска дамаска на цветчета, това бе орехов стол с извити крачка. Иполит Матвеевич остана като треснат.

— Точим ножове, ножици, бръсначи поправяме! — закрещя недалеч близък до баритон бас.

И тутакси се обади пискливо ехо:

— Запоявам, поправям!…

— Московски вестник „Звестия“, списание „Смехач“, „Красная нива!“…

Някъде горе изтрещя стъкло. Разтърсвайки града, премина камионът на Мелстрой. Изсвири милиционер. Животът кипеше и преливаше. Нямаше време за губене.

Иполит Матвеевич се приближи с леопардов скок до възмутителния непознат и без да каже нито дума, дръпна стола. Непознатият го дръпна обратно към себе си. Тогава Иполит Матвеевич, държейки се с лявата ръка за крака, започна със сила да откъсва от стола дебелите пръсти на непознатия.

— Ограбват ме — изрече съвсем тихо непознатият, като държеше още по-здраво стола.

— Моля, моля — бъбреше Иполит Матвеевич и продължаваше да отлепва пръстите на непознатия.

Стекоха се граждани. Трима-четирима вече се бяха приближили доста и с най-жив интерес следяха развитието на конфликта.

Тогава двамата се озърнаха боязливо и без да се гледат, но и като не изпускаха стола от вкопчаните си в него ръце, бързо тръгнаха напред, сякаш нищо не е ставало.

„Какво значи това?“ — мислеше си обезсърчен Иполит Матвеевич.

Какво мислеше непознатият — не можеше да се разбере, но походката му бе съвсем решителна.

Те ускориха крачките си и щом зърнаха в една глуха уличка празно място, засипано с чакъл и строителни материали, свърнаха натам като по команда. Тук силите на Иполит Матвеевич се учетвориха.

— Но пуснете най-после! — изкрещя той, без да се въздържа.

— Ми-ли-ци-я! — едва чуто извика непознатият.

И понеже ръцете и на двамата бяха заети със стола, те започнаха да се ритат. Ботушите на непознатия бяха подковани и отначало Иполит Матвеевич си изпати доста. Но той бързо се приспособи и като отскачаше ту надясно, ту наляво, сякаш танцуваше краковяк^[3], избягваше ловко ударите на противника и гледаше да го ритне в корема. В корема той не успя да го ритне, защото му пречеше столът, но затова пък улучи капачето на коляното му, след което противникът можеше да хвърля къчове само с левия крак.

— О господи! — зашепна непознатият.

И тогава Иполит Матвеевич видя, че непознатият, задигнал по най-възмутителен начин неговия стол, е не някой друг, а свещеникът от църквата „Флор и Лавър“ — отец Фьодор Востриков.

Иполит Матвеевич се слиса.

— Отче! — възкликна той и махна в почуда ръце от стола.

Лицето на отец Востриков стана лилаво и той разтвори най-сетне пръстите си. Неподкрепян от никого, столът се строполи върху натрошените тухли.

— Къде ви са мустаците, уважаеми Иполит Матвеевич? — с възможния най-язвителен тон запита духовната особа.

— Ами вашите къдрици къде са? Вие нали имахте къдрици?

Неизказано презрение се долавяше в думите на Иполит Матвеевич. Той обгърна отец Фьодор с поглед на необикновено благородство, взе под мишница стола и се извърна, за да тръгне. Ала отец Фьодор, съвзел се вече от смущението, не позволи на Воробянинов такава лека победа. И като викна: „Не, моля ви!“, той отново се вкопчи за стола. Бе възстановена първоначалната позиция. Вкопчили се в краката на стола, противниците стояха като котараци или боксьори, измерваха се един друг с погледи и отскачаха от една страна на друга.

Настъпи пауза, която спря дъха им и трая цяла минута.

— Значи, вие, свети отче — проскърца Иполит Матвеевич, — сте тръгнали да грабите моето имущество?

При тия думи Иполит Матвеевич ритна светия отец в бедрото.

Отец Фьодор се изхитри и със злоба ритна предводителя на дворянството в слабините така, че той се сви.

— Това не е ваше имущество.

— А чие е тогава?

— Не е ваше.

— А чие?

— Не е ваше, не е ваше.

— А чие е, чие?

— Не е ваше.

Съскайки така, те яростно се ритаха.

— А чие е имуществото? — изкрещя предводителят, като забиваше крак в корема на светия отец.

Надвивайки болката, светият отец твърдо каза:

— Това е национализирано имущество.

— Национализирано ли?

— Да, да-а, национализирано.

Те говореха толкова бързо, че думите им се сливаха.

— От кого е национализирано?

— От съветската власт! От съветската власт!

— От коя власт?

— От властта на трудещите се.

— А-а-а!… — изрече Иполит Матвеевич изтръпнал. — От властта на работниците и селяните?

— Да-а-а!

— М-м-м!… А може би вие, свети отче, сте партиец?

— М-може би!

Това Иполит Матвеевич не можа да издържи и като изрева: „Може би!“, с удоволствие се изплю в добродушното лице на отец Фьодор. Отец Фьодор мигновено плю в лицето на Иполит Матвеевич и също улучи. Нямаше с какво да си избършат слюнката — ръцете им бяха заети със стола. Иполит Матвеевич изскърца като отваряща се врата и с все сила хласна своя враг със стола. Врагът падна и повлече след себе си задъхващия се Воробянинов. Борбата продължи на земята.

Изведнъж се чу трясък — двата предни крака на стола едновременно се отчупиха. Забравили един за друг, противниците се заеха да разпарят ореховото хранилище на съкровището. С тъжния крясък на чайка се раздра английската дамаска на цветчета. Облегалото отлетя, отхвърлено от мощния напън. Иманярите разпраха зеблото заедно с медните копченца и наранявайки се в пружините, заровиха пръсти във вълнения пълнеж. Обезпокоените пружини задрънчаха. След пет минути столът бе оглозган. От него бяха останали жалки останки. На всички страни се валяха пружини. Вятърът гонеше прогнилата вълна из празното място. Извитите крачка лежаха в ямата. Брилянти нямаше…

— Е, намерихте ли? — запита Иполит Матвеевич задъхан.

Целият във фъндъци вълна, отец Фьодор дишаше тежко и мълчеше.

— Вие сте аферист! — викна Иполит Матвеевич. — Муцуната ви ще разбия, отец Фьодор!

— Къси ви са ръцете — отвърна отчето.

— Къде ще вървите така целият във влакна?

— А вас какво ви засяга това?

— Срамота е, отче! Вие чисто и просто сте хайдук!

— Нищо не съм ви откраднал!

— А как научихте за това? Използувани сте във ваш интерес тайната на изповедта, а? Много добре! Много красиво!

С едно негодуващо „пфу!“ Иполит Матвеевич напусна празното място и като чистеше вървешком ръкавите на палтото си, се запъти към къщи. На ъгъла на улица Ленски събития и малката уличка Ерофеевска Воробянинов видя своя съдружник. Техническият директор и главен ръководител на концесията стоеше полуобърнат, с повдигнат ляв крак — чистеха му чортовите чепици със светложълт крем. Иполит Матвеевич изтича при него. Директорът безгрижно си тананикаше „Шими“:

Някога камилите тъй скачаха в почуда,

някога танцуваха жените ба-та-куда,

а сега танцува „шими“ млад и стар.

— Е, как е жилотделът? — запита делово той и тутакси добави: — Почакайте, не разказвайте, вие сте твърде развълнуван, поуспокойте се.

След като даде на ваксаджията седем копейки, Остап хвана Воробянинов под ръка и го повлече по улицата. Той изслуша с голямо внимание това, което му разказа развълнуваният Иполит Матвеевич.

— Аха! Малка черна брадичка? Точно така! Палто с кожена агнешка яка? Разбирам. Това е столът от старопиталището. Купен тази сутрин за три рубли.

— Но почакайте…

И Иполит Матвеевич съобщи на главния концесионер за всички подлости на отец Фьодор.

Остап помрачня.

— Неприятна работа — каза той, — пещерата на Лойхтвайс. Тайнственият съперник. Трябва да го изпреварим, а муцуната му всякога ще успеем да натрием.

Докато приятелите похапваха в пивницата „Стенка Разин“ и Остап разузнаваше къде се е намирал преди жилотделът и какво учреждение се помещава сега в него, денят превали.

Златистите коне отново станаха кафяви. Брилянтните капки замръзваха във въздуха и шльопваха на земята. В пивниците и ресторант „Феникс“ цената на бирата бе повишена: настъпи вечерта. По Голяма Пушкинова запалиха електрическите лампи и мина отряд пионери; под такта на барабана пионерите се връщаха от първата пролетна разходка.

Гипсовите тигри, победи и кобри по фасадата на Губплана тайнствено блестяха под лъчите на навлизащата в града луна.

На връщане към къщи с умълчалия се изведнъж Остап Иполит Матвеевич погледна към тигрите и кобрите на Губернското планово управление. По негово време тук се помещаваше Губернската земска управа и гражданите много се гордееха с кобрите — смятаха ги забележителност на Старгород.

„Ще ги намеря“ — помисли си Иполит Матвеевич, като се взираше в гипсовата победа.

Тигрите ласкаво махаха с опашки, кобрите се виеха радостно и душата на Иполит Матвеевич се изпълни с вяра.