Метаданни
Данни
- Серия
- Остап Бендер (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Двенадцать стульев, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Д. Загоров, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(2009 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD(2010 г.)
Издание:
Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола
Трето издание
Преводач: Д. Загоров
Редактор: Д. Станкова
Редактор на издателството: М. Драгостинова
Художник: Ж. Станкулов
Художествен редактор: П. Мутафчиев
Коректори: А. Панайотова, А. Славова
Дадена за набор: ноември 1980 г.
Подписана за печат: септември 1981 г.
Излязла от печат: януари 1983 г.
Издателство на Отечествения фронт
Государственное издательство художественной литературы
Москва, 1956
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
- —Корекция на маркери
Статия
По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Глава XXIX
Авторът на „Гаврилиадата“
Когато мадам Грицацуева напускаше негостоприемния лагер от канцеларии, към Дома на народите вече се стичаха служителите от най-скромни чинове: разсилни, деловодителки на изходящи и входящи дневници, телефонистки, млади помощник-счетоводители и здрави хлапета.
Между тях беше и Никифор Ляпис, твърде млад човек с прическа на овен и дързък поглед.
Невежите, твърдоглавците и новаците влизаха в Дома на народите през главния вход. Никифор Ляпис се смъкна в сградата през амбулаторията. В Дома на народите той бе вътрешен и знаеше най-късите пътища към оазисите, където под широколистната сянка на ведомствените списания бликат бистрите извори на хонорара.
Най-напред Никифор Ляпис отиде в бюфета. Никелираната каса запя и изхвърли три бележки. Никифор изяде чаша квасено във фурна мляко и баничка с крем, която приличаше на цветна лехичка. Всичко това той поля с чай. След това Ляпис започна бавно да обхожда владенията си.
Първото си посещение той направи в редакцията на месечното ловно списание „Герасим и Муму“. Другарят Наперников още не бе дошъл и Никифор Ляпис се запъти към „Хигроскопичен бюлетин“, седмичния рупор, посредством който фармацевтите общуваха с външния свят.
— Добро утро — каза Никифор. — Написах забележителни стихове.
— За какво? — запита завеждащият литературната страничка. — На каква тема? Нали знаете, Трубецкой, че нашето списание…
За по-точно определяне същността на „Хигроскопичен бюлетин“ завеждащият пошава с пръсти.
Трубецкой-Ляпис погледна белите си груби панталони, изпъна тялото си назад и каза напевно:
— „Балада за гангрената“.
— Това е интересно — забеляза хигроскопичната личност. — Отдавна е време да се популяризират идеите на профилактиката в достъпна форма.
Ляпис тутакси започна да декламира:
Гаврила беше болен от гангрена,
Гаврила от гангрена легна болен…
По-нататък със същия героичен четиристъпен ямб се разказваше за Гаврила, който поради невежеството си не отишъл навреме в аптеката и загинал, понеже не намазал раничката си с йод.
— Напредвате, Трубецкой — одобри редакторът, — но би било желателно още повече… Разбирате, нали?
Той размърда пръсти, но взе страшната балада, като обеща хонорара за вторник.
В списанието „Делниците на телеграфиста“ посрещнаха Ляпис гостоприемно.
— Добре че дойдохте, Трубецкой. Тъкмо ни трябват стихове. Само че — бит, бит, бит ни трябва. Никаква лирика. Чувате ли, Трубецкой? Нещо из живота на телеграфопощенци и същевременно… разбирате, нали?…
— Тъкмо вчера се бях замислил върху бита на телеграфопощенци. И цяла поема излезе. Озаглавих я „Последното писмо“. Ето…
Гаврила носеше писма.
Гаврила стана раздавач
Историята на Гаврила бе събрана в седемдесет и два реда. В края на поемата раздавачът Гаврила, макар и сразен от куршума на фашист, доставя писмото на адреса.
— Къде става това? — запитаха Ляпис.
Въпросът бе на място. В СССР няма фашисти, в чужбина няма Гавриловци, членове на Съюза на телеграфопощенци.
— Че защо? — каза Ляпис. — Действието става, разбира се, у нас, а фашистът е преоблечен.
— Знаете ли какво, Трубецкой, напишете ни по-добре за радиостанцията.
— А защо не искате раздавача?
— Нека поотлежи. Приемаме го условно.
Понатъжен, Никифор Ляпис-Трубецкой се върна отново в „Герасим и Муму“. Наперников вече седеше на своята писалищна маса. На Стената бе окачен увеличен портрет на Тургенев с пенсне, с високи ботуши и двуцевка през рамо. До Наперников стоеше конкурентът на Ляпис — стихоплетецът от предградието.
Започна старата песен за Гаврила, но вече с ловджийска насока. Творбата бе озаглавена „Молитвата на бракониера“.
Гаврила дебнеше в гората заек,
Гаврила заека с куршум удари.
— Чудесно! — каза добродушният Наперников. — Вие, Трубецкой, сте надминали в това стихотворение самия Ентих. Само че трябва да поправите тук-таме нещичко. Първо — изхвърлете напълно думата „молитва“.
— И заека — каза конкурентът.
— Защо пък заека? — учуди се Наперников.
— Защото сега не е сезон за лов на зайци.
— Чуйте, Трубецкой, променете и заека.
В преобразения вид поемата носеше заглавие „Урок за бракониера“, а зайците бяха заменени с бекаси. После се оказа, че през лятото бекаси също не се бият. В окончателна форма стиховете звучаха:
Гаврила дебнеше в гората птица,
Гаврила птицата с куршум удари…
След като закуси в стола, Ляпис отново се зае за работа. Белите му панталони се мяркаха в мрака на коридорите. Той влизаше от редакция в редакция и продаваше многоликия Гаврила.
В „Кооперативна флейта“ Гаврила беше даден под название „Еолова флейта“.
Гаврила стана продавач,
продаваше Гаврила флейти…
Наивниците от дебелото списание „Гората, каквато е в действителност“ купиха от Ляпис малката поема „На края на гората“. Тя започваше така:
Гаврила бродеше в гора дълбока,
Гаврила пръчка от бамбук отсече.
Последното занятие на Гаврила през тоя ден бе печенето на хляб. Намери му се място в редакцията на „Кифладжия“. Поемата носеше дългото и тъжно название: „За хляба, за качеството на продукцията и за любимата“ и се посвещаваше на тайнствената Хина Члек. Началото бе както преди епично:
Гаврила стана фурнаджия,
Гаврила кифлички опече.
След деликатна борба изхвърлиха посвещението.
Най-печалното бе, че никъде не дадоха пари на Ляпис. Едни обещаваха да му дадат във вторник, други — в четвъртък или петък — след две седмици. Трябваше да търси заем от лагера на враговете — там, където никога не печатаха негови произведения.
От петия етаж Ляпис се спусна на втория и влезе в секретариата на „Станок“. За негово нещастие той веднага се сблъска с усърдния Персицки.
— А! — възкликна Персицки. — Ляпсус!
— Слушайте — каза Никифор Ляпис, като снишаваше гласа си, — дайте три рубли. „Герасим и Муму“ ми дължат сума пари.
— Половин рубла ще ви дам. Почакайте. Ей сегичка ще дойда. И Персицки се върна, като доведе десетина сътрудници на „Станок“.
Завърза се разговор.
— Е, как върви търговията? — попита го Персицки.
— Написал съм забележителни стихове!
— За Гаврила ли? Нещо селско? „В зори Гаврила наш ореше, Гаврила плуга си ценеше“, а?
— Какъв ти Гаврила! То е несериозно нещо! — защищаваше се Ляпис. — Написал съм нещо за Кавказ.
— А били ли сте в Кавказ?
— Заминавам след две седмици.
— Ами не се ли страхувате, Ляпсус? Там има чакали!
— Това много ме плаши! Но в Кавказ те не са отровни!
След този отговор всички наостриха уши.
— Я кажете, Ляпсус — запита Персицки, — какви са според вас чакалите?
— Знам аз, оставете ме на мира!
— Кажете, кажете, щом знаете!
— Е, такива едни… като змии.
— Да, да, вие сте прав както винаги. Според вас седлото[1] на дивата коза се поднася за ядене заедно със стремената.
— Никога не съм казвал такова нещо! — закрещя Трубецкой.
— Вие не сте казвали, а сте писали. Наперников ми каза, че сте се опитали да му пробутате такива стихчета в „Герасим и Муму“, уж из живота на ловците. Кажете искрено, Ляпсус, защо пишете за неща, които не сте виждали в живота и за които нямате никаква представа? Защо във вашето стихотворение „Кантон“ пеньоарът е бална рокля? Защо?
— Вие сте еснаф — отговори Ляпис високомерно.
— Защо в стихотворението „Надбягвания за наградата на Будьони“ вашият жокей затяга ремъка на конския хамут и след това сяда на капрата? Вие виждали ли сте някога ремък на хамут!
— Виждал съм.
— Кажете тогава какво представлява!
— Оставете ме на мира! Вие сте психопат.
— А капра виждали ли сте? На конни надбягвания ходили ли сте?
— Не е нужно да бъде човек навсякъде! — крещеше Ляпис. — Пушкин е писал турски стихове, а никога не е ходил в Турция.
— О, да, нали Ерзерум се намира в Тулска губерния.
Ляпис не разбра сарказъма. Той продължаваше разпалено:
— Пушкин е писал по материали. Той е прочел историята на Пугачовския бунт, а след това я написал. А на мене за конните надбягвания ми разказа Ентих.
След тая виртуозна защита Персицки повлече упорствуващия Ляпис в съседната стая. Зрителите ги последваха. Там на стената бе окачена голяма изрезка от вестник, оградена с траурна лента.
— Вие ли писахте този очерк в „Капитански мостик“?
— Аз.
— Това е май първият ви опит в прозата, нади? Поздравявам ви! „Вълните се прехвърляха през вълнолома и падаха надолу като стремителен крик…“ Няма що, направили сте приятелска услуга на „Капитански мостик“! „Мостик“ сега дълго няма да ви забрави, Ляпис!
— Но какво има?
— Това, че… Знаете ли вие що е крик?
— Разбира се, зная, оставете ме на мира…
— Как си представлявате вие крика? Опишете ни го със свои думи.
— Такъв… Пада, с една дума.
— Крикът пада. Забележете всички! Крикът стремително пада! Почакайте, Ляпсус, ей сега ще ви донеса половин рубла. Не го пускайте!
Но и този път половината рубла не бе дадена. Персицки домъкна от справочното бюро двадесет и първия том на Брокхаус — от Домиций до Евреинов. Между Домиций, крепост във великото херцогство Макленбург-Шверинск и Домел, река в Белгия и Холандия, бе намерена търсената дума.
— Слушайте! „Кран (нем. «Daumkraft») — една от машините за повдигане на големи тежести. Обикновеният прост кран, употребяван за повдигане на коли и тям подобни, се състои от подвижна зъбчата ос, която захваща зъбчатото колело, въртящо се с помощта на ръчка…“ И така нататък. И по-нататък: „Джон Диксън поставил през 1879 година на място обелиска, известен под названието «Иглата на Клеопатра», с помощта на четирима работници, действуващи с четири хидравлически К.“ И този уред според вас притежава способността да пада стремително? Следователно Брокхаус и Ефрон са мамили човечеството в продължение на петдесет години? Защо дращите, вместо да седнете да се учите? Отговорете!
— Трябват ми пари.
— Но вие никога нямате пари. Вечно обикаляте за половин рубла.
— Купих си мебели и си обърках бюджета.
— Много ли мебели купихте? За вашите драсканици ви плащат толкова, колкото струват — грошове!
— Хубави грошове! Знаете ли какъв стол си купих от една разпродажба…
— Във формата на змия?
— Не. Дворцов. Но ме сполетя нещастие. Снощи се връщам късно в къщи…
— От Хина Члек? — викнаха присъствуващите в един глас.
— Каква ти Хина!… От колко време аз вече не живея с Хина. Връщах се от диспута на Маяковски. Приближавам — прозорецът отворен. Веднага почувствувах, че нещо се е случило.
— Ай-ай-ай! — каза Персицки, като закриваше с ръце лицето си. — Предугаждам, другари, че на Ляпсус са му откраднали най-добрия шедьовър: „Гаврила служба си намери, Гаврила стана портиер.“
— Оставете ме да се доизкажа. Поразително хулиганство. В стаята ми се вмъкнали някакви негодници и разпрали целия стол. Ще може ли някой да ми заеме пет рубли за поправка?
— За поправката съчинете нов Гаврила. Аз дори мога да ви подскажа началото. Чакайте, чакайте… Ей сега… Ето: „Гаврила стол си купи от пазара, лош стол набави си Гаврила.“ По-бързо записвайте. Може да се продаде с печалба в редакцията на „Гласът на шкафа“… Ех вие, Трубецкой, Трубецкой!… Впрочем, Ляпсус, вие защо сте Трубецкой? Защо не си изберете по-хубав псевдоним? Например Долгорукий! Никифор Долгорукий! Или Никифор Валоа! Или още по-добре: гражданинът Никифор Сумароков Елстон? Ако ви се падне удобен случай да пробутате наведнъж три стихотворенийца в „Гермуму“, изходът от положението ви ще бъде блестящ. Едната безсмислица ще подпишете със Сумароков, другата макулатура — с Елстон, а третата — с Юсупов… Ех вие, драскач такъв!…