Асен Милчев
Улеят на времето (51)

11

Сола, Ева, Виктор, Тони, Юри и Максим представляваха може би най-невероятната разнородна групичка, чиито интереси съвпадаха. И седемдесетгодишната бабичка, и доскоро потъналите в щастието си младоженци, и влюбеният юноша, и сериозните космонавти бяха обладани от една единствена мисъл — как да разплетат примката, която все по-тясно се стягаше около врата им.

— Ще помоля жените да се смесят с останалите пътници и да следят за настроението им — каза Юри. — Скоро ще настъпи времето, когато би трябвало да пристигнем на Луната и няма да можем още дълго да ги заблуждаваме защо не кацаме. Ако забележите някакво объркване, смут, опитайте се да ги успокоите, доколкото е възможно.

Надеждите на космонавтите бяха в хитрата и дръзка бабка, която бе в състояние да задържи вниманието и на голяма аудитория.

— Максим, Виктор и аз ще се потрудим над захерметизираната врата — продължи Юри, но след като видя умолителния поглед на Тони, се смили. — И момчето ще дойде с нас, но ще върши само онова, което му наредя. Отговорността за спасителната операция нося аз.

— Дори да се справите с преградната врата, зад нея ви очаква защитното поле — досети се Ева. — Пред него ще бъдете безсилни.

— Всяко нещо по реда си — твърдо отвърна Юри. — Първо да отстраним едното препятствие.

Космонавтите имаха вече собствен план за действие.

— Открихме няколко резервни инструмента в задната шахта — обясни Максим. — Ще трябва да боравим само с тях, защото останалите са блокирани чрез командната кабина в склада.

Тони наблюдаваше как двамата космонавти и Виктор се мъчеха с неподходящите си съоръжения да развинтят предпазния клапан на хидравлично задействуващото устройство. Скоро ръцете им се израниха, — липсваха им и най-елементарни предпазни средства, — но те не забелязваха това, а с изкривени от усилие лица продължаваха да работят. Малко по малко винтовете отстъпваха и накрая клапанът бе отворен. С напрегнато изражение Юри и Максим завъртяха ръчката на хидравличното устройство. Металната врата не помръдна.

— Така си и мислех — поклати глава Юри. — Ланкони не е забравил да блокира електронната шифрована брава.

Тримата отчаяно се спогледнаха.

— Бих могъл да се опитам да я деблокирам — подхвана Виктор, — но нямам електронна слушалка, за да преслушам кодовете на бравата.

Изведнъж лицето на Тони просветна:

— Има вградена електронна слушалка в приемния блок на моята радиостанция — изрече с надежда той.

— Да, но ако я извадим, ще загубим единствената си връзка със Земята — мрачно подхвърли Максим. — Имаме ли право да рискуваме?

— Какво говориш? — извика Юри. — Та това е последният ни шанс да си помогнем сами. И ако не се възползуваме…

Електронната слушалка бе акустично съгласуващо устройство за шифриране и дешифриране на кодови сигнали. Виктор я свърза с миникомпютъра на една от електронните игри и започнаха да чакат резултат. Компютърът по команда подаваше различни комбинации от букви и цифри, които слушалката превръщаше в честотни сигнали и се „вслушваше“, дали те не съвпадат с резонансния код на преградната врата. Четиримата следяха със затаен дъх как кодовите сигнали — рубинено-червени букви и цифри — пробягваха с шеметна скорост върху индикаторното екранче на слушалката. Времето се нижеше мъчително бавно.

— Ние сме безумци — не издържа Виктор. — Възможните комбинации са повече от звездите на небето. Разчитаме на някакъв луд шанс. Ех, да знаехме какви са предпочитанията на Ланкони…

— Почакайте — внезапно се обади Юри, — Сет е фаталист. Мисля, че се досещам кои цифри и букви е заложил в кода. — И той грабна една листче, върху което записа нещо.

— И какво е това? — в недоумение повдигна рамене Максим.

— Инициалите и рождената дата на жената, заради която Ланкони изпадна в това състояние.

Юри недоверчиво го изгледа:

— И откъде знаеш датата?

— Нали скоро ходихме на рождения й ден.

Както удавник се лови за сламка, така четиримата с надежда набраха новия кодов сигнал. И ето — чудото стана! Вратата се отвори.

— Само че сега как ще обезвредим защитното поле? — помръкна Виктор. — То е от анихилационен тип, нали?

В това време двамата космонавти се спогледнаха. Беше дошъл моментът да осъществят своя план за саможертва. Единият от тях трябваше да загине. В момента на допира между живата тъкан и анихилационния лъч, материята и антиматерията взаимно се унищожаваха и ставаше краткотраен пробив в интензитета на защитното поле, тогава то можеше да бъде преодоляно. Именно тази подробност, известна единствено на летателния състав, искаха да използуват космонавтите. Юри, по-старшият, излезе напред. Такава беше заповедта му. Зад него застана Максим с насочен лазерен пистолет. Едва сега Виктор и Тони се досетиха какво щеше да се разиграе пред тях. Ужасен, Тони се извърна. Когато се обърна отново, Юри Ликшо и Максим Грейси бяха изчезнали.