Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 41гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd(2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма
Виконт дьо Бражелон в Общомедия

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXXIX
ИГРАТА НА ГОСПОДИН МАЗАРИНИ

Същата вечер, когато нашите двама французи пристигнаха в Париж, в една голяма стая на Пале Роял, тапицирана с тъмно кадифе и украсена с великолепни картини в златни рамки, се беше събрал целият двор пред алкова на господин кардинала Мазарини, който бе поканил краля и кралицата да играят на карти.

В стаята имаше три маси, които се отделяха една от друга с малки паравани. Край една от тия маси седяха кралят и двете кралици. Луи XIV седеше точно срещу младата кралица, съпругата си, и й се усмихваше с израз на истинско щастие. Ана Австрийска играеше срещу кардинала и снаха й й помагаше в играта, когато не се усмихваше на съпруга си. Самият кардинал лежеше с много отслабнало, много уморено лице; за него играеше графиня дьо Соасон и той поглеждаше непрекъснато в картите й: очите му изразяваха интерес и алчност.

Кардиналът беше накарал Бернуен да го начерви; но от червенината по скулите изпъкваше още повече болнавата бледина на останалата част от лицето и лъскавата жълтевина на челото. Само очите придобиваха от това по-жив блясък и върху тия очи на болника се спираха от време на време неспокойните погледи на краля, кралицата и придворните.

Наистина двете очи на сеньор Мазарини бяха повече или по-малко блестящи звезди, по които Франция на седемнадесети век четеше съдбата си всяка вечер и всяка сутрин.

Негово високопреосвещенство не печелеше и не губеше; следователно не беше нито весел, нито печален. Това беше застой, в който не искаше да го остави Ана Австрийска, изпитваща състрадание към него; но за да се развлече болният, трябваше или да се печели, или да се губи. Да се печели беше опасно, защото Мазарини би заменил равнодушието с грозда гримаса; да се губи също беше опасно, защото инфантката гледаше в картите на свекърва си и без съмнение щеше да протестира срещу отстъпките й към Мазарини.

Придворните се възползуваха от това спокойствие и разговаряха. Господин Мазарини не се сърдеше, когато не беше в лошо настроение; той не пречеше на никого да пее, стига само да си плаща, и позволяваше на всеки да говори, стига само да губи в играта срещу него.

И така, разговаряха. На първата маса по-малкият брат на краля, Филип, херцог д’Анжу, гледаше хубавото си лице в огледалото на една кутия. Неговият любимец, кавалерът дьо Лорен, облегнат върху креслото на принца, слушаше с тайна завист граф дьо Гиш, друг любимец на Филип. Графът разказваше с подбрани изрази различните приключения на нещастния крал Чарлз II. Разказваше като вълшебна приказка историята на странствуванията му по Шотландия и изпитаните от него ужаси, когато неприятелските части го преследвали по петите; как той прекарвал нощите в хралупите на дърветата, а дните — в глад и сражения. Постепенно съдбата на нещастния крал завладя до такава степен слушателите, че играта замря дори на кралската маса и младият крал следеше замислено, като се преструваше на разсеян, най-малките подробности на тая одисея, разказвана много живописно от граф дьо Гиш.

Графиня дьо Соасон прекъсна разказвача.

— Признайте, графе — каза тя, — че украсявате разказа си с измислици.

— Госпожо, аз предавам като папагал онова, което ми разказаха различни англичани. Дори ще кажа за мой срам, че съм точен като някакъв препис.

— Чарлз II щеше да умре, ако е преживял всичко това.

Луи XIV вдигна умната си и горда глава.

— Госпожо — каза той с улегнал глас, в който още се чувствуваше, плахото дете, — господин кардиналът ще ви каже, че през време на непълнолетието ми работите на Франция не вървяха добре… и че ако бих бил по-голям и принуден да грабна шпагата, понякога можеше да ми се случи да воювам дори за една вечеря.

— Слава богу — каза кардиналът, който проговори за първи път, — ваше величество преувеличава и винаги вечерята е била готова навреме за него и за служителите му.

Кралят се изчерви.

— О! — необмислено извика Филип от мястото си, без да престава да се оглежда. — Спомням си, че веднъж в Мельон нямаше вечеря за никого и че кралят изяде двете трети от едно късче хляб, а ми даде останалата трета.

Като видяха, че Мазарини се усмихна, всички гости се засмяха. Кралете се ласкаят също така със спомена за минало бедствие, както и с надеждите за бъдещо щастие. — Но все пак френската корона се е държала винаги здраво върху главите на кралете — побърза да прибави Ана Австрийска, — а английската корона падна от главата на краля; и когато случайно тая корона се поразклащаше, защото понякога има тресения на трона, както има земетресения, всеки път, казвам, когато бунтът ни заплашваше, една славна победа ни връщаше спокойствието.

— С няколко нови лаври за короната — допълни Мазарини.

Граф дьо Гиш млъкна; кралят се престори на сериозен, а Мазарини размени поглед с Ана Австрийска, сякаш да й благодари за намесата.

— Няма значение — каза Филип, като си гладеше косата, — братовчед ми Чарлз не е хубав, но е много храбър, и се е бил като немски наемник; и ако продължава да се бие така, непременно ще спечели такова сражение… като при Рокроа…!

— Той няма войска — прекъсна го кавалерът дьо Лорен.

— Съюзникът му, холандският крал, ще му даде. О, аз бих му дал, ако бях крал на Франция.

Луи XIV се изчерви крайно много.

Мазарини се престори, че е погълнат от играта.

— Сега — продължи граф дьо Гиш — съдбата на нещастния принц е решена. Ако е бил измамен от Мънк, загубен е. Затворът, смъртта може би ще довършат онова, което е било започнато от изгнанието, битките и лишенията.

Мазарини се намръщи.

— Съвсем сигурно ли е, че негово величество Чарлз II е напуснал Хага? — попита Луи XIV.

— Съвсем сигурно, ваше величество — отговори младият граф. — Баща ми получи писмо, в което му дават подробности; знае се дори, че кралят е слязъл в Дувър; рибари са го видели да влиза в пристанището; останалото е още тайна.

— Много бих искал да зная останалото — разпалено каза Филип. — Вие знаете ли, братко?

Луи XIV се изчерви отново. Това беше за трети път в продължение на един час.

— Попитайте господин кардинала — отвърна той с такъв тон, че Мазарини, Ана Австрийска и всички гости го погледнаха.

— Това значи, сине мой — със смях забеляза Ана Австрийска, — че кралят не обича да говори за държавни работи извън съвета.

Филип изслуша спокойно мъмренето и с усмивка се поклони ниско най-напред на брат си, а после на майка си.

Но Мазарини забеляза, че в един ъгъл на стаята се образува група и че херцог д’Орлеан, граф дьо Гиш и кавалерът дьо Лорен, лишени от възможността да се обясняват с висок глас, биха могли да си кажат тихо повече, отколкото е необходимо. Той започна да ги поглежда недоверчиво и неспокойно, като подканваше Ана Австрийска да разстрои това тайно събрание, когато изведнъж Бернуен влезе през вратата зад кревата на кардинала и му каза на ухото:

— Монсеньор, пратеник от негово величество краля на Англия.

Мазарини не можа да скрие лекото си вълнение, което не избягна от очите на краля. Като не желаеше да се покаже любопитен и още по-малко излишен, Луи XIV стана веднага, приближи се до негово високопреосвещенство и му пожела лека нощ.

Всички гости станаха, при което се вдигна голям шум от отдръпваните столове и маси.

— Позволете на всички да си отидат постепенно — тихо каза Мазарини на Луи XIV — и благоволете да ми отделите няколко минути. В момента ме занимава един въпрос, за който още тая вечер искам да поговоря с ваше величество.

— И с кралиците ли? — попита Луи XIV.

— Да, и с херцог д’Анжу — отговори негово високопреосвещенство.

В същото време той се извърна към другата страна на леглото и завесите закриха целия креват. Но кардиналът не забрави заговорниците си.

— Господин граф дьо Гиш! — повика той с треперлив глас, като обличаше зад завесите халата си, който Бернуен му подаваше.

— Ето ме, монсеньор — отговори младият човек, като се приближи.

— Играйте вместо мене, вие сте много щастлив… Спечелете ми малко пари от тия господа.

— Добре, монсеньор.

Младият човек седна край масата; кралят отиде при кралиците и заговори с Тях.

Сериозна игра започна между графа и няколко богати придворни.

През това време Филип приказваше за моди с кавалера дьо Лорен, а зад завесите на алкова вече не се чуваше да шумоли коприненият халат на кардинала.

Негово високопреосвещенство беше последвал Бернуен в кабинета, който беше до спалнята.