Александър Дюма
Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон (7)

VII
ПАРИ

Докато непознатият гледаше с любопитство тия светлини и се вслушваше във всички тия шумове, в стаята му влезе съдържателят Кропол с двама слуги, които сложиха масата за ядене.

Чужденецът не им обърна никакво внимание.

Тогава Кропол се приближи до него и му каза на ухото с най-голямо уважение:

— Господине, диамантът е оценен.

— А! — рече пътникът. — Е, какво?

— Господине, бижутерът на негово кралско височество дава за него двеста и осемдесет пистола.

— Получихте ли ги?

— Мислех, че трябва да ги взема, господине; все пак аз ги взех с условие: ако господинът желае да вземе диаманта си, когато получи пари… диамантът ще бъде върнат.

— Съвсем не. Казах ви да го продадете.

— В такъв случай аз изпълних или почти изпълних вашата воля, защото, без да съм го продал напълно, взех парите за него.

— Задържете си; което имате да вземате — прибави непознатият.

— Добре, господине, щом непременно искате това. Тъжна усмивка се показа върху устните на благородника.

— Сложете парите тук — каза той, като показа с ръка един сандък и същевременно се обърна.

Кропол сложи една доста голяма торбичка, от която си удържа наема.

— Сега — рече той — господинът не ще ме наскърби да не вечеря… Той вече се отказа от обеда: това е много обидно за заведението „Медичи“. Вижте, господине, яденето е сложено и ще се осмеля дори да прибавя, че то има добър вид.

Непознатият поиска чаша вино, отчупи малко хляб и не се отдръпна от прозореца, за да яде и пие.

Скоро се разнесоха силни звуци на тръби, в далечината се чуха викове; глух шум изпълни долната част на града. Най-напред непознатият различи тропота на приближаващи се коне.

— Кралят! Кралят! — повтаряше шумната тълпа.

— Кралят! — повтори Кропол, които изостави наемателя си и деликатните си обноски, за да задоволи любопитството си.

На стълбата с Кропол се срещнаха и смесиха госпожа Кропол, Питрино, помощниците и готвачите.

Шествието се движеше бавно; осветяваха го хиляди факли на улицата и от прозорците.

След рота мускетари и гъст отряд благородници идваше носилката на господин кардинал Мазарини. Четири черни коня я теглеха като карета.

Пажовете и служителите на кардинала вървяха след нея.

След това идваше каретата на кралицата майка; почетните и госпожици седяха край вратичките, а благородниците й яздеха от двете страни.

Подир кралицата яздеше кралят на великолепен кон, саксонска порода, с дълга грива. Като се кланяше на няколко прозореца, откъдето излитаха най-силните викове, младият монарх показваше благородното си и прелестно лице, осветявано от факлите на пажовете му.

Отстрани на краля, но две крачки назад, принц дьо Конде, господин Данжо и двадесет други придворни, следвани от техните хора и техните багажи, завършваха това наистина тържествено шествие.

В цялото това великолепие имаше нещо военно.

Само някои придворни, и то от старите, бяха с пътнически дрехи; почти всички бяха облекли военни униформи. Мнозина носеха ризници и презрамни ремъци, както във времето на Анри IV и Луи XIII.

Когато кралят мина пред него, непознатият се наведе над балкона, за да види по-добре, и закри лицето си с ръце; сърцето му се сви; измъчваше го горчива завист.

Звуците на тръбите го опияняваха, възторжените викове на народа го зашеметяваха; за миг той загуби разума си в това море от светлини, врява и бляскави образи.

— Той е крал! Той! — прошепна непознатият с такова отчаяние и такова страдание, че думите му трябваше да долетят до небесата.

После, преди да излезе от мрачната си замечтаност, целият тоя шум и цялото това великолепие изчезнаха. На ъгъла на улицата, долу, под прозорците на чужденеца, останаха само несъзвучни и пресипнали гласове, които викаха от време на време: „Да живее кралят!“

Останаха също така шестте свещи, които държеха обитателите на странноприемницата „Медичи“, а именно: две в ръцете на Кропол, една у Питрино и по една у всеки готвач.

Кропол повтаряше непрекъснато:

— Колко е хубав кралят! Колко прилича на поксиния си знаменит баща!

— Много по-хубав е — твърдеше Питрино.

— И каква гордост в лицето! — казваше госпожа Кропол, която вече клюкарствуваше със съседите и съседките.

Кропол поддържаше разговора със собствените си лични наблюдения и не забеляза, че един старец, които водеше малък ирландски кон за юздата, се опитва да се промъкне през тълпата от жени и мъже, събрала се пред странноприемницата „Медичи“.

В тая минута от прозореца се разнесе гласът на чужденеца:

— Господин съдържателю, дайте възможност да се влезе в заведението ви.

Кропол се обърна, едва тогава видя стареца и му направи път.

Прозорецът се затвори.

Питрино показа пътя на новодошлия, които влезе, без дума да продума.

Чужденецът го чакаше на стълбата, стисна го в прегръдките си и го заведе до един стол.

Старецът не поиска да седне.

— О, не, не, милорд! — каза той. — Да седна във ваше присъствие? Никога!

— Пари — извика благородникът, — моля ви се, седнете… Вие идвате от Англия… толкова отдалече! Ах, не е за вашите години тая тежка умора, която е необходима за моята служба!… Починете си!…

— Най-напред трябва да ви дам отговора си, милорд.

— Пари… моля ти се, не ми казвай нищо… Ако новината беше хубава, ти би почнал другояче. Ти извърташ, значи новината е лоша.

— Милорд — каза старецът, — не бързайте да се тревожите. Не всичко е още изгубено, надявам се. Необходими са воля, търпение и особено покорност на съдбата.

— Пари — отговори младият човек, — аз дойдох тук сам, през хиляди клопки и опасности: вярваш ли, че имам воля? Аз замислях това пътуване въпреки всички съвети и всички пречки: вярваш ли, че имам търпение? Тая вечер продадох последния диамант на баща ми, защото нямах вече с какво да заплатя квартирата си и съдържателят щеше да ме изгони.

Пари потрепера от възмущение, а младият човек му отговори със стискане на ръката и усмивка.

— Аз имам още двеста седемдесет и четири пистола и смятам, че съм богат; не се отчайвам, Пари: вярваш Ли, че съм покорен на съдбата?

Старецът вдигна треперещите си ръце към небето.

— Говори — рече чужденецът, — не скривай нищо от мене. Какво се е случило?

— Разказът ми ще бъде къс, милорд; но, в името на небето, не треперете така!

— То е от нетърпение, Пари. Говори, какво ти каза генералът?

— Най-напред генералът не поиска да ме приеме.

— Взел те е за шпионин.

— Да, милорд, но аз му писах писмо.

— Е, и какво?

— Той го получи, прочете го, милорд.

— В това писмо ти обясни моето положение и моите желания, нали?

— О, да! — отговори Пари с тъжна усмивка. — Описах всичко и вярно предадох вашата мисъл.

— И какво стана, Пари?

— Генералът ми върна писмото по адютанта си, като му заръчал да ми каже, че ако на другия ден бъда още в местата, които командува, ще заповяда да ме арестуват.

— Да те арестуват! — прошепна младият човек. — Да те арестуват!… Тебе… най-верния ми слуга!

— Да, милорд.

— И ти беше подписал писмото с твоето име Пари.

— С всичките букви, милорд. Адютантът ме познаваше в Сейнт Джеймз и — прибави старецът с въздишка — в Уайтхол!

Младият човек наведе глава и тъжно се замисли.

— Да, направил е това пред своите хора — каза той, като се опитваше да се излъже. — Но насаме… двамата… какво направи? Отговори!

— Уви, милорд — отвърна Пари, — той ми изпрати четирима конници и те ми дадоха коня, с които пристигнах тук, както видяхте. Конниците ме заведоха в галоп до малкото пристанище Тенби, хвърлиха ме по-скоро, отколкото качиха, в една рибарска лодка, която отиваше в Бретан, и ето аз съм тук.

— О! — въздъхна младият човек и конвулсивно стисна с ръка гърлото си, за да не изхълца. — И това е всичко, Пари, всичко?

— Да, милорд, всичко!

След тоя къс отговор на Пари настъпи дълго мълчание; чуваше се само как тракат токовете на младия човек, които крачеше разярено по паркета.

Старецът поиска да промени разговора, които водеше към много мрачни мисли.

— Милорд — каза той, — какъв е тоя шум, които чух, като идвах насам? Какви са тия хора, които викат: „Да живее кралят“?… За кой крал става дума и защо са всички тия светлини?

— А, Пари, ти не знаеш — иронично отговори младият човек. — Френският крал посещава добрия си град Блоа; всички тия тръби са негови, всички тия позлатени конски чулове са негови, шпагите на всички тия благородници са негови. Неговата майка пътува пред него в карета, украсена великолепно със злато и сребро. Щастлива майка! Неговият министър му събира милиони и го води при богата годеница. Ето защо се радва целият тоя народ; той обича краля си, той го гали с възторжени викове и вика: „Да живее кралят! Да живее кралят!“

— Добре, добре, милорд — рече Пари, още повече обезпокоен от тоя разговор, отколкото от първия.

— Ти знаеш — продължи непознатият, — че докато всичко това става в чест на краля Луи XIV, моята майка и моята сестра нямат пари, нямат хляб за ядене. Ти знаеш, че след две седмици, когато цяла Европа научи това, което ми разказа сега, аз ще бъда презрян и опозорен!… Пари… има ли такива примери: човек с моето положение да бъде принуден…

— Милорд, в името на небето!

— Имаш право, Пари, аз съм подъл страхливец и кой ще ми помогне, ако сам не направя нещо за себе си? Не, не, Пари, аз имам две ръце… имам шпага…

И той се удари силно по ръката и откачи шпагата си от стената.

— Какво искате да правите, милорд?

— Какво ще правя ли, Пари? Това, което правят всички в моето семейство: майка ми живее от обществено подаяние, сестра ми проси за майка ми, нейде имам братя, които просят също за тях. И аз, най-възрастният, ще направя като всички тях, ще отида да искам милостиня!

При тия думи, последвани от нервен и страшен смях, младият човек запаса шпагата си, взе си шапката от сандъка, метна на раменете си една черна мантия, която носеше през цялото пътуване, а след това стисна двете ръце на стареца, които го гледаше тревожно, и каза:

— Мои добрички Пари, заповядай да затоплят камината, пий, яж, спи, бъди щастлив! Да бъдем щастливи, верни ми приятелю, единствени ми приятелю! Ние сме богати като крале.

Той удари с юмрук торбата с пистолите, която падна тежко на пода, и избухна отново в онзи зловещ смях, които така уплаши Пари.

Докато всички в къщата викаха, пееха и се готвеха да приемат пътниците, пристигнали с краля, непознатият излезе тихо през залата на улицата и след една минута изчезна от очите на стареца, които гледаше от прозореца.