Александър Дюма
Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон (44)

XLIV
КОЛ БЕР

Колбер не беше далеч. През цялата вечер той не излизаше от съседния коридор, приказваше с Бернуен, с Бриен и с обикновената ловкост на придворните обсъждаше новините, които като въздушни мехури по водата се открояваха по повърхността на всяко събитие. Време е вече да нарисуваме с няколко думи един от най-интересните портрети на тоя век и да го нарисуваме също така вярно, както можаха да го изобразят съвременните му художници. Колбер беше човек, на когото историкът и моралистът имат еднакво право.

Той беше с тринадесет години по-стар от Луи XIV, бъдещия му господар.

Той беше среден на ръст, по-скоро слаб, отколкото пълен, с хлътнали очи, плоско лице, с твърда, черна и рядка коса, което, както разказват тогавашните биографи, го принудило да носи шапчица от младини. Погледът му беше строг, дори груб. Присъща му беше особена суровост, която у подчинените му минаваше за гордост, а у началниците му — за престорена добродетел; и високомерие във всичко, дори когато беше сам и се оглеждаше в огледало. Ето отличителните черти на тоя човек.

В нравствено отношение хвалеха майсторството му Да смята и изобретателността му да извлича полза дори от най-безплодните предмети.

Колбер беше изнамерил средство да накара комендантите на граничните крепости да хранят гарнизоните без заплащане от правителството: те трябваше да се задоволяват с контрибуции. Такова скъпоценно качество даде на господин кардинала Мазарини идеята да замести току-що умрелия си интендант Жубер с господин Колбер, който така майсторски окастряше порционите.

Колбер си пробиваше полека-лека път при двора въпреки незнатния си произход: дядо му беше търговец на вина; баща му също продаваше вина, сетне почна да продава сукна, а най-после копринени платове.

Колбер, когото готвеха за търговец, служеше у един лионски търговец; след това той го напусна, отиде в Париж и постъпи в кантората на господин Битерн, прокурор в Шатле. Тук той се научи на изкуството да оправя сметки и на още по-мъчното изкуство да ги обърква.

Външната суровост на Колбер му принесе най-голяма полза; вярно е, че в прищевките си щастието прилича на тия древни жени, които, когато се влюбят, не чувствуват погнуса от мъжа, колкото и да е гаден във физическо и нравствено отношение. Настанен от братовчед си Колбер, сеньор дьо Сен Пуанж, който го покровителствуваше, у Мишел Льотелие, държавен секретар през 1648 година, Колбер получи един ден от министъра поръчка за кардинал Мазарини.

В това време негово високопреосвещенство кардиналът се радваше на цветущо здраве и лошите години на фрондата още не му се брояха за тройни и четворни. Той беше в Седан, силно обезпокоен от една придворна интрига, в която Ана Австрийска като че ли не искаше да му помага.

Интригата се водеше от Льотелие.

Той току-що беше получил писмо от Ана Австрийска, много скъпоценно за него и излагащо за Мазарини. Но той играеше вече двойна роля, която после му послужи добре, и постоянно щадеше двамата си неприятеля, за да извлича полза и от единия, и от другия било като ги скарва още повече, било като ги помирява; ето защо Мишел Льотелие поиска да изпрати на Мазарини писмото на Ана Австрийска, за да се запознае с него кардиналът и за да му бъде благодарен за тъй любезно направената услуга.

Да се изпрати писмото беше лесно; да се получи обратно беше мъчнотията. Льотелие погледна наоколо си, видя мрачния и слаб чиновник, който дращеше намръщено в кантората му, и го предпочете пред най-добрия жандарм за изпълнение на намерението си.

Колбер трябваше да замине за Седан със заповед да покаже на Мазарини писмото и да го донесе обратно на Льотелие.

Той изслуша с особено внимание заповедта, накара да я повторят два пъти и зададе въпрос, кое е по-необходимо: да покаже писмото или да го донесе обратно.

Льотелие отговори:

— По-необходимо е да се донесе обратно.

Колбер замина, пътува като куриер, без да щади тялото си, и предаде на Мазарини най-напред едно писмо от Льотелие, който съобщаваше на кардинала за изпращането на скъпоценното писмо, а после самото, писмо.

Като прочете писмото на Ана Австрийска, Мазарини се изчерви силно, усмихна се благосклонно на Колбер и го отпрати.

— А кога ще бъде отговорът, монсеньор? — попита куриерът смирено.

— Утре.

— Утре сутринта?

— Да, господине.

Чиновникът се завъртя на петите си, след като опита най-благородния си поклон.

На другия ден той беше на пост още в седем часа. Мазарини го накара да чака до десет. На Колбер не му мигна и окото; когато дойде неговият ред, той влезе.

Мазарини му предаде един запечатан пакет, на който беше написано: „До господин Мишел Льотелие и т.н.“

Колбер погледна пакета с особено внимание; кардиналът му се усмихна любезно и го побутна към вратата.

— А писмото на кралицата майка, монсеньор? — запита Колбер.

— То е вътре, в пакета — отговори Мазарини.

— А, много добре — каза Колбер.

И като постави шапката между колената си, започна Да разпечатва пакета. Мазарини извика.

— Какво правите? — попита той грубо.

— Разпечатвам пакета, монсеньор.

— Вие не ми вярвате, господинчо? Де се е видяло такова безочие!

— О, монсеньор, не ми се сърдете! Мога ли, разбира се, да слагам под съмнение думата на ваше високопреосвещенство?

— Тогава какво?

— Съмнявам се в редовността на вашата канцелария, монсеньор. Какво е едно писмо? Късче хартия. Не може ли да се забрави късче хартия?… И ето, монсеньор, ето вижте дали не бях прав! Вашите чиновници са забравили късчето хартия: писмото не е в пакета.

— Вие сте безочлив и нищо не виждате! — извика Мазарини ядосано. — Оттеглете се и чакайте заповедите ми!

Като каза това с чисто италианска живост, той изтръгна пакета от ръцете на Колбер и се върна в кабинета си.

Но гневът му не можеше да продължава вечно и кардиналът започна най-после да разсъждава.

Всяка сутрин, като отваряше вратата на кабинета си, Мазарини виждаше лицето на Колбер на пост зад пейката и това неприятно лице му искаше смирено, но упорито писмото на кралицата майка.

Мазарини не можа да издържи и се видя принуден да го върне. Той придружи това връщане с най-строго мъмрене, през което Колбер само разглеждаше, опипваше и дори миришеше хартията, буквите и подписа, сякаш имаше работа с най-големия фалшификатор в кралството. Мазарини го нахока още повече, а безстрастният Колбер, след като се увери, че писмото е истинското, си отиде, без дума да продума, като глух.

За тая постъпка той получи по-късно поста на Жубер: Мазарини не само не му се разсърди, но дори се възхити от него и пожела сам да има такъв верен човек.

Достатъчен е само тоя анекдот, за да се види какво представляваше Колбер. Ние ще видим как той ще се разгърне свободно в по-нататъшните събития.

Колбер успя да заслужи скоро благосклонността на Мазарини: стана му дори необходим. Чиновникът знаеше всичките му сметки, макар че кардиналът не му говореше никога за тях. Тая тайна свързваше двамата здраво; ето защо, като се готвеше да се яви пред господаря на оня свят, Мазарини искаше да вземе някакво решение и добър съвет как да се разпореди с имуществото, което беше принуден да остави на тоя свят.

И така след посещението на Гено кардиналът повика Колбер, накара го да седне и му каза:

— Да поприказваме, господин Колбер, и то сериозно, защото съм болен и може би скоро ще умра.

— Човек е смъртен — рече Колбер.

— Никога не съм забравял това, господин Колбер, и съм работил, като съм го имал предвид. Вие знаете, че натрупах малко имот…

— Зная, монсеньор.

— А на колко, според вас, възлиза приблизително тоя имот, господин Колбер?

— Четиридесет милиона петстотин и шестдесет хиляди и двеста ливри девет су и осем дение — отговори Колбер.

Кардиналът въздъхна дълбоко и погледна Колбер с възхищение, но си позволи да се усмихне.

— Явни пари — прибави Колбер в отговор на тая усмивка.

Кардиналът подскочи в леглото си.

— Какво значи това? — попита той.

— Това значи — отвърна Колбер, — че освен тия четиридесет милиона петстотин и шестдесет хиляди и двеста ливри девет су и осем дение, вие имате още тринадесет милиона, за които никой не знае.

— Уф! — промърмори Мазарини. — Какъв човек! В тоя миг главата на Бернуен се показа в отвора на вратата.

— Какво има? — попита Мазарини. — Защо ме безпокоят?

— Отецът театинец^[1], духовникът на ваше високопреосвещенство, пристигна: беше повикан за тая вечер — отговори камердинерът. — Той не би могъл да дойде пак у монсеньор а по-рано от други ден.

Мазарини погледна Колбер, който си взе шапката и каза:

— Ще дойда после, монсеньор. Мазарини се поколеба.

— Не, не — каза той, — вие сте ми толкова необходим, колкото и той. Впрочем вие сте ми втори изповедник… и това, което ще кажа на единия, другият може да го чуе. Останете, Колбер!

— Но, монсеньор, ако изповедта не е тайна, духовникът ще се съгласи ли?

— Не се безпокойте за това, минете зад кревата.

— Аз мога да почакам вън, монсеньор.

— Не, не, по-добре е да чуете изповедта на един добродетелен човек.

Колбер се поклони и отиде зад кревата.

— Въведете отеца театинец — каза Мазарини, като спусна завесата зад кревата.