Агата Кристи
Смърт в Лимсток (19)

4.

През този следобед щяхме да ходим на чай у госпожица Емили Бартън, в стаите, които беше взела под наем.

Отидохме до селото пеша, защото вече се чувствах достатъчно силен да изкачвам хълма.

Изглежда не бяхме преценили добре времето, за което щяхме да изминем пътя, и пристигнахме рано. Вратата ни отвори висока жена с грубовато лице и свиреп поглед, която ни заяви, че госпожица Бартън все още не се е прибрала.

— Но знам, че сте поканени, затова, моля, влезте да я почакате.

Това явно беше вярната Флорънс.

Последвахме я по стълбите, тя отвори вратата и ни покани в доста уютна и приятна трапезария. Стаята може би имаше малко повече мебели от необходимото, предположих, че някои от нещата бяха дошли тук от „Литъл Фърз“. Високата жена явно бе горда от стаята си.

— Красиво е, нали? — попита.

— Много красиво — отговори Джоана. Гласът й звучеше сърдечно.

— Направих я колкото можех по-удобна. И то с огромно желание, защото тя наистина заслужава. Тя би трябвало да бъде в прекрасната си къща, а не в стаи под наем.

Флорънс като разгневен дракон поглеждаше ту единия, ту другия от нас, готова да ни изпепели с поглед. Разбрах, че днес не е щастливият ни ден. Меган си отиде, Джоана трябваше да търпи огорчения от Еме Грифит и Партридж, а сега двамата бяхме принудени да слушаме укорите на дракона Флорънс.

— Петнайсет години бях прислужница там — добави домакинята.

Джоана не търпеше да бъде жертва на несправедливост:

— Добре, но госпожица Бартън сама искаше да даде къщата под наем. Иначе нямаше да я предлагат от агенцията за недвижими имоти.

— Беше принудена — отвърна Флорънс. — А живееше толкова скромно и пестеливо. Но дори проклетото правителство не я оставя на мира. Лешоядите искат колкото се може повече да печелят.

Поклатих тъжно глава.

— По времето на старата господарка имаше толкова много пари — продължи Флорънс. — И след това всички измряха една след друга, бедните. А госпожица Емили се грижеше за тях. Беше търпелива, никога не се оплакваше. Понасяше всичко с такова благородство, горката. Но това й се отразяваше, на всичкото отгоре сега има неприятности с пари! Би трябвало да се срамуват от себе си. Да грабят от такава дама като нея, която нищо не разбира от сметки и не може да схване триковете им.

— Такива са времената, практически всеки от нас е получил подобен удар — намесих се аз, но Флорънс беше безмилостна.

— За някои, които могат да се грижат за себе си, може да не е такава беда, но не и за нея. Тя се нуждае от някого, който да се грижи за нея, и докато е с мен, ще се постарая никой да не я притеснява и мами. Бих направила всичко за госпожица Емили. — И след като ни огледа още веднъж с изгарящ поглед, за да се увери, че сме разбрали какво иска да каже, желязната Флорънс напусна стаята, затваряйки внимателно вратата след себе си.

— Чувстваш ли се като кръвопиец, Джери? — попита Джоана. — Защото аз се чувствам. Какво става?

— Изглежда не ни приемат добре — отговорих. — Меган се умори от нас, Партридж те презира, а вярната Флорънс явно не ни харесва.

Джоана промърмори:

— Чудя се защо Меган ни напусна.

— Отегчи се от нас.

— Изобщо не мисля, че се е отегчила. Чудя се… Джери, мислиш ли, че може да има връзка с разговора й с Еме Грифит?

— Имаш предвид тази сутрин, преди да слезем за закуска?

— Да, не бяха говорили дълго, но…

Аз довърших изречението:

— Но тази жена не се спира пред нищо, може да те сгази като слон. Сигурно…

Вратата се отвори и госпожица Емили влезе. Бузите й бяха порозовели, беше задъхана и изглеждаше възбудена. Ясносините й очи блестяха.

Гласът й прозвуча като гукане на гълъб:

— О, Боже! Толкова съжалявам, че закъснях. Направих някои покупки в града, кейковете в „Синята роза“ не ми се видяха достатъчно пресни, та отидох до магазина на госпожа Логан. Обичам пресни кейкове и затова винаги се стремя да ги купувам последни от всички покупки — така човек е сигурен, че ще вземе току-що извадени от пещта, а не останали от предишния ден. Но съм толкова отчаяна, че ви накарах да чакате, наистина непростимо от моя страна.

Джоана я прекъсна:

— Грешката е наша, госпожице Бартън, ние подранихме. Слязохме пеша, а Джери върви вече толкова бързо, че навсякъде пристигаме прекалено рано.

— Не прекалено, мила. Не казвай това. Нищо хубаво не може да е прекалено. — И старата дама потупа сърдечно Джоана по рамото.

Лицето на сестра ми засия, най-после изглежда беше постигнала успех. Емили Бартън се усмихна широко, обръщайки се към мен. В усмивката й имаше нещо свенливо, както ако на абсолютно невинен човек позволят да се доближи до тигър-човекоядец, когато е сигурно, че няма да го нападне.

— Много мило от ваша страна да удостоите с присъствието си такова женско забавление като пиене на чай, господин Бъртън.

Помислих си, че вероятно представата й за мен беше като за същество, наливащо се през цялото време с уиски и сода, пушещо дебели пури и от време на време забавляващо се с прелъстяване на селски девойки, в по-радикален случай, имащо връзка с омъжена жена.

Когато по-късно казах на Джоана за мислите си, тя отговори, че може би това е бил подсъзнателният идеал на Емили Бартън за мъж, но уви, не го е намерила.

Госпожица Емили се защура из стаята, подреждайки около мен и Джоана малки масички, на които внимателно и тържествено постави по един пепелник. Минута по-късно вратата се отвори и Флорънс влезе с поднос, на който бяха наредени няколко великолепни чаши за чай „Краун Дарби“. Предполагам, че Емили ги бе взела със себе си от „Литъл Фърз“. Чаят бе великолепно приготвен, китайски и много ароматен. Имаше чинии със сандвичи и няколко вида пресен кейк.

Вярната Флорънс сега сияеше, поглеждайки към госпожица Емили с майчинска загриженост, като към любимо дете, което организира чай за своите кукли.

С Джоана изядохме много повече, отколкото бе учтиво или колкото бихме искали. Нямаше начин да се устои на непрекъснатите подканяния на любезната ни домакиня. Емили очевидно страшно много се забавляваше, почувствах, че със сестра ми сме за нея част от голямото приключение — двама души от тайнствения свят на Лондон.

Съвсем естествено много скоро разговорът се пренесе към местните новини и личности. Госпожица Бартън говори с топлота за доктор Грифит, особено за добротата и способностите му като лекар. Господин Симингтън също бил умен адвокат и помогнал на госпожица Бартън да си прибере част от парите от доходите по рентата, нещо, което тя никога не е знаела и не би се сетила да направи. Той бил толкова мил с децата си, направо отдаден на тях, както и на жена си.

Тук госпожица Бартън прекъсна за момент и продължи:

— Бедната госпожа Симингтън, толкова е тежко с тези малки деца, останали без майка. Тя не беше много силна жена, а напоследък и здравето й се беше влошило. Нещо като мозъчна буря, спомням си, че четох нещо такова по вестниците. При такива обстоятелства хората наистина не знаят какво правят. И тя също. Бедната душа не е знаела какво прави, иначе щеше да помисли за господин Симингтън и децата.

— Тези анонимни писма сигурно са я поразили много дълбоко — попита Джоана.

Госпожица Бартън се изчерви. След това с нотка на отвращение каза:

— Това не е особено приятна тема за дискутиране, нали така? Знам, че е имало наистина писма, но няма да говорим за тях. Гадни неща. Мисля, че е по-добре да не им обръщаме внимание. Е, може би за господин Бъртън би било възможно да не им обръща внимание, но за някои хора това не беше лесно.

Въпреки това аз покорно насочих разговора към Еме Грифит.

— Прекрасно, наистина прекрасно — изчурулика госпожица Бартън. — Тя е толкова добра и способна във всичко. Тя наистина поддържа много добре това място и е абсолютно предана на брат си. Много е приятно да се види такава преданост между брат и сестра.

— Той не мисли ли, че понякога тя е прекалено предана? — попита Джоана.

Емили Бартън се вторачи в нея.

— Тя жертва много неща за неговия успех — отвърна Емили с нотка на извинително благородство.

Съзрях пламък в очите на сестра ми и побързах да насоча вниманието към господин Пай.

Емили Бартън имаше някои съмнения относно господин Пай. Всичко, което би могла да каже, и то с известна доза сигурност, беше, че той е много мил, да, много мил. Доста богат и доста щедър. Понякога го посещавали много странни хора, но, разбира се, това било естествено — господин Пай бе пътувал много. Съгласихме се, че пътуванията не само разширяват кръгозора, но често водят и до странни връзки и познанства.

— Често съм си мечтала да отида на такова пътуване — каза госпожица Бартън. — Човек чете за тях във вестниците и те изглеждат толкова привлекателни.

— Защо не отидете? — попита Джоана.

Превръщането на мечтата в реалност като че ли разтревожи госпожица Емили:

— О, не, това е просто невъзможно!

— Но защо? Те са доста евтини.

— О, не са само разходите. Не, не бих могла да пътувам сама. Да пътувам сама изглежда толкова странно, не мислите ли така?

— Не — отговори сестра ми.

Госпожица Емили я погледна със съмнение.

— Не знам как бих могла да се оправя с багажа си, а и да слизам на брега в непознати пристанища… и всички тези различия в парите…

Безбройни трудности като че ли започнаха да изникват пред дребничката дама и Джоана побърза да я успокои, като я заразпитва за предстоящото градинско увеселение и местната разпродажба. Това ни доведе съвсем естествено до госпожа Дейн Калтроп. Лек спазъм се появи за миг по лицето на госпожица Бартън.

— Знаеш ли, мила, тя наистина е много странна жена. Нещата, които понякога казва…

Попитах я какви неща има предвид.

— О, не знам точно. Толкова неочаквани неща, а и начинът, по който те гледа, като че ли не си ти там, а някой друг — струва ми се, че не се изразявам правилно, но е много трудно да обясня точното впечатление, което тя оставя у мен. И освен това тя не би се — как да кажа — не би се намесила в нищо. Има толкова много случаи, когато жената на викария може да даде съвет — и дори може би да даде утешение. Да повдигне духа на хората и да ги накара да следват пътя си. Хората биха я слушали. Сигурна съм в това, те изпитват страхопочитание към нея. Но тя не иска да се меси в тези неща и стои настрана. Има и този странен навик да проявява съжаление към най-недостойни хора.

— Това е интересно — казах аз. Разменихме погледи с Джоана.

— И въпреки това тя е жена от много добро семейство. Преди да се омъжи, беше госпожица Фероуей от Белпат, много добро семейство, но тези стари семейства понякога са много странни. Така ми се струва на мен може би. Но тя се е посветила на мъжа си, който е човек с много фин интелект. Понякога ми се струва, че само го похабява в такова малко градче като нашето. Добър човек и много честен е нашият викарий, въпреки че намирам навика му да цитира непрекъснато на латински за много объркващ.

— Точно така — пламенно я подкрепих аз.

— Джери получи скъпо образование в светско училище, така че трудно може да разбира латински, когато му се случи да го чуе — добави Джоана.

Споменаването на думата образование пренесе мислите на госпожица Бартън в съвсем нова посока.

— Учителката ни тук е една от най-неприятните млади жени, които съм срещала — каза тя. — Доста червена, страхувам се. — Тя понижи гласа си при споменаването на думата „червена“.

По-късно, когато се прибирахме вкъщи, Джоана ми каза:

— Много е сладка.