Джефри Дивър
Картбланш (11)

Девета глава

— Гледката е много неприятна, сър. Сигурен ли сте, че искате да го видите? — попита бригадирът.

— Да, незабавно — отговори мъжът.

— Добре тогава. Ще ви закарам.

— Кой друг знае?

— Само отговорникът на смяната и младежът, който го намери. — Човекът погледна шефа си и добави: — Те ще си мълчат, ако това искате.

Северан Хидт не отговори.

Двамата мъже излязоха от товарното помещение на старата главна сграда и тръгнаха под облачното и прашно небе към близкия паркинг. Качиха се на миниван, украсен с емблемата на „Зелена инициатива“. Името на фирмата беше написано върху рисунка на изящен зелен лист. Хидт не даваше пет пари за дизайна, който му се струваше подигравателно моден, но му бяха казали, че изображението е оценено високо от фокусни групи и е подходящо за връзките с обществеността. (Пфу, обществеността — бе отговорил той с прикрито презрение и без желание да го одобри.)

Северан Хидт беше висок мъж — метър осемдесет и осем и широкоплещест. Подобният му на колона торс беше облечен в ушит по поръчка костюм от черна вълна. Гъстата му къдрава черна коса беше прошарена с бели кичури, както и брадата. Пожълтелите нокти на пръстите му бяха грижливо изпилени и дълги, но нарочно, а не от занемареност.

Тъмните ноздри и още по-черните очи контрастираха на бледността му, а продълговатото лице изглеждаше по-младо от петдесет и шестте му години. Все още беше силен и бе запазил мускулите си от младостта.

Миниванът потегли из територията на фирмата, повече от сто акра, осеяни с ниски постройки, места за изхвърляне на боклуци, контейнери, кръжащи чайки, пушек, прах…

И разруха…

Докато пътуваха по неравните пътища, вниманието на Хидт за миг се насочи към строеж, който се намираше на осемстотин метра от тях. Новата сграда скоро щеше да бъде завършена. Беше същата като други две, вече издигнати в двора пететажни кутии с комини. Небето над тях трептеше от надигащата се горещина. Сградите бяха известни като пещи за изгаряне на отпадъци. Терминът беше от викторианската епоха и Хидт го обожаваше. Британия беше първата страна в света, която произвеждаше енергия от градските отпадъци. През седемдесетте години на XIX век в Нотингам беше построена първата електроцентрала за тази цел и скоро стотици други работеха в цялата страна и произвеждаха пара, която се превръщаше в електричество.

Пещта, която предстоеше да бъде завършена в центъра на бизнес владението за отпадъци и рециклиране на Хидт, теоретично не беше по-различна от мрачните си Дикенсови предшественици. Само че имаше скрубери и филтри, за да пречиства опасните отходни газове, и беше много по-ефективна, използваше получено от отпадъци гориво и произвеждаше енергия, предназначена за Лондон и страната (естествено, срещу заплащане).

Всъщност „Зелена инициатива“ беше най-новото в дългогодишната британска традиция на нововъведения в използването и обработването на отпадъци. Хенри IV беше издал указ боклукът да се събира и изнася от улиците на малките и големите градове под заплахата от глоби. Търсачи на изгубени ценности пазеха чисти бреговете на Темза — срещу предприемаческа печалба, а не държавни заплати — и вехтошари продаваха вълнени отпадъци на заводите за производство на дреб. Още през XIX век в Лондон бяха наемани жени и момичета, които да сортират постъпващите боклуци и да ги разпределят с оглед на бъдеща употреба. През 1890 година беше основана Британската компания за хартия, за да произвежда рециклирана хартия.

„Зелена инициатива“ се намираше на трийсет и два километра източно от Лондон, много по-нататък от правоъгълните сгради и офиси на Острова на кучетата и морската мина в „02“, най-големия увеселителен район в Гринич, Югоизточен Лондон, отвъд разхвърляния Канинг Таун и Силвъртаун, Докландс. За да стигнеш дотам, трябва да завиеш на югоизток по A13 и да караш към Темза. Скоро поемаш по тясно, неприветливо, дори вдъхващо страх шосе, обградено от храсти и растения без листа, бледи и прозрачни като кожа на умиращ болен. Асфалтовата ивица сякаш не води доникъде… докато не прехвърлиш ниско възвишение, откъдето се вижда огромният комплекс на „Зелена инициатива“, постоянно забулен в мъгла.

Миниванът спря в средата на това странно царство на боклука, до очукан контейнер, висок метър и осемдесет и дълъг седем метра. Двама работници на четирийсет и няколко години в жълто-кафяви комбинезони с емблемата на „Зелена инициатива“ неловко стояха до контейнера. Смущението им не намаля, когато дойде президентът на компанията.

— Леле божке! — прошепна единият на другия.

Хидт знаеше, че те се страхуват от черните му очи, гъстата брада и застрашително извисяващата се фигура.

И от ноктите на пръстите му.

— Вътре ли е? — попита той.

Работниците останаха безмълвни и бригадирът, на чийто работен комбинезон беше избродирано името Джак Денисън, отвърна:

— Да, сър. — След това кресна на единия работник. — Слънчице, не карай господин Хидт да чака. Той няма цял ден на разположение, нали?

Служителят забърза към едната страна на контейнера и с известни усилия отвори голямата врата, затегната с пружина. Вътре имаше купчини зелени контейнери за боклук и всевъзможни отпадъци — буркани, списания и вестници, които мързеливи хора не бяха отделили за рециклиране.

И човешки труп.

Млада жена или тийнейджър, съдейки по ръста. Не можеше да се каже много повече за тялото, защото смъртта очевидно беше настъпила преди месеци.

Хидт се наведе и побутна трупа с дългите си нокти.

Приятният оглед потвърди, че тялото е на жена.

Той се вгледа в увисналата кожа, стърчащите кости, останалата след работата на насекомите и животните плът и почувства, че сърцето му ускорява ритъма си.

— Няма да казвате на никого — обърна се към двамата работници.

Те щяха да мълчат.

— Да, сър.

— Разбира се, сър.

— Чакайте там.

Те изтърчаха встрани. Той погледна Денисън, който кимна в знак на потвърждение, че работниците ще се държат добре. Хидт не се съмняваше в това. Той ръководеше „Зелена инициатива“ по-скоро като военна база, отколкото като склад за отпадъци и рециклиране. Охраната беше затегната, мобилните телефони бяха забранени, изходните комуникации се подслушваха и дисциплината беше строга. Но като компенсация Северан Хидт плащаше на хората си много добре. Урок от историята беше, че професионалните войници се задържат по-дълго от доброволците, ако имат пари. А в „Зелена инициатива“ този артикул никога не се изчерпваше. Изхвърлянето на нещата, които хората вече не искаха, беше и винаги щеше да бъде доходен бизнес.

Хидт остана сам и коленичи до трупа.

Да се открият човешки останки там се случваше често. От време на време работниците намираха кости от викторианската епоха в развалините на строеж или парцел за култивиране, понякога изсъхнали скелети в основите на сгради. Или пък труп на бездомник, умрял от студ, алкохол или наркотици, и безцеремонно захвърлен в контейнер. Понякога и жертва на убийство, когато убийците са били любезни да занесат трупа на сметището.

Хидт никога не докладваше за мъртвите тела на полицията. Присъствието на ченгета беше последното, което искаше.

Освен това защо да предава на властите такива съкровища?

Той се наведе над трупа и допря колене до останките от дънките на жената. Миризмата на разложение — като на горчив мокър картон беше неприятна за повечето хора, но отпадъците бяха дългогодишна професия на Хидт и той не се отвращаваше от нея повече, отколкото автомобилен монтьор се притеснява от мириса на грес или работник в кланица от смрадта на кръв и черва.

Денисън стоеше на разстояние от уханието.

Хидт протегна единия си жълт нокът и докосна горната част на черепа, от който липсваше повечето коса, и после челюстта и кокалчетата на пръстите — единствените неща, оголени на места. И нейните нокти бяха дълги, но не защото бяха пораснали след смъртта. Това беше мит. Те изглеждаха по-дълги, защото плътта под тях се беше свила.

Хидт дълго съзерцава новата си приятелка и после без желание се отдръпна и погледна часовника си. Извади айфон от джоба си и направи десетина снимки на трупа.

След това се огледа и посочи запустяло място между две големи могили боклуци, същински ръчни колички, вкопчени в пръстите на паднали воини.

— Кажи на работниците да го заровят там.

— Добре, сър — отвърна бригадирът.

— Не много дълбоко — добави Хидт, докато се връщаше към минивана. — И да оставят знак, за да мога отново да го намеря.

* * *

Половин час по-късно Хидт беше в кабинета си и разглеждаше снимките на трупа, които бе направил. Седеше пред тристагодишна врата от затвор, монтирана на крака, която му служеше за бюро. Накрая прибра телефона и насочи черните си очи към други въпроси. А те бяха много. „Зелена инициатива“ беше един от основните лидери в събирането, обработването и рециклирането на отпадъци.

Кабинетът беше просторен и слабо осветен. Намираше се на последния етаж в централата на „Зелена инициатива“, бивша фабрика за преработка на месо, създадена през 1896 година, ремонтирана и превърната в нещо, което списанията за вътрешно обзавеждане биха нарекли дрипав шик.

На стените бяха окачени реликви от сградите, които фирмата беше разрушила — грапави боядисани рамки около стъклописи на петна, бетонни водоливници, диви животни и цветя, портрети и мозайки. Свети Георги и змеят бяха представени няколко пъти. Свети Йоан също. На един голям барелеф Зевс под прикритието на лебед обладаваше красивата Леда.

Секретарката на Хидт влезе и излезе с писма за подпис, доклади за четене, договори за одобрение и финансови отчети за обмисляне. „Зелена инициатива“ вървеше изключително добре. На конференция за индустрията рециклиране Хидт веднъж се бе пошегувал, че пословицата за неизбежните неща в живота не трябва да се ограничава с две, а хората трябва да плащат данъци, да умират… и да предават отпадъците си за рециклиране.

Компютърът му звънна мелодично и той отвори на екрана закодиран имейл от колега извън страната. Съобщението беше за важна среща утре, вторник, и потвърждаваше часа и мястото. Последният ред го развълнува. Броят на мъртвите утре ще бъде значителен — приблизително сто. Дано ти хареса.

Да, така беше. И желанието, което се надигна в него, когато бе видял трупа в контейнера, се разгоря още по-силно.

Хидт вдигна глава, когато в кабинета влезе слаба жена на шейсет и пет години, облечена в черен костюм с панталони и черна риза. Косата й беше бяла и прибрана на делови кок. На тънкия й врат висеше платинена верижка с голям диамант без друга украса, а подобни скъпоценни камъни, макар и наредени в по-сложни фигури, украсяваха китките и пръстите й.

— Одобрих черновите.

Джесика Барнс беше американка. Беше родена в малък град близо до Бостън и регионалният напевен говор продължаваше очарователно да оцветява гласа й. Тя беше Кралица на красотата преди години, когато се запозна с Хидт, докато работеше като сервитьорка в елегантен нюйоркски ресторант. Двамата живяха заедно няколко години и за да я задържи близо до себе си, той я назначи да преглежда рекламите на „Зелена инициатива“ — друго занимание, към което проявяваше малко уважение и слаб интерес. Казаха му обаче, че от време на време Джесика взима добри решения в полза на фирмата.

Докато я гледаше, забеляза нещо различно в нея.

Улови се, че оглежда лицето й. Да, това беше. Той предпочиташе, или по-скоро настояваше тя да се облича само в черно и бяло и да не употребява грим. Днес обаче си беше сложила съвсем лек руж и може би — Хидт не беше сигурен — малко червило. Той не се намръщи, но Джесика проследи посоката на погледа му и неспокойно пристъпи от един крак на друг. Дишането й се промени. Пръстите й понечиха да се плъзнат към скулата, но спряха.

Ала беше разбрала намека му. Подаде му рекламите.

— Искаш ли да ги прочетеш?

— Убеден съм, че са хубави.

— Тогава ще ги изпратя!

Тя излезе от кабинета. Хидт знаеше, че на път за отдела по маркетинг Джесика ще се отбие в тоалетната и ще измие лицето си.

И после тя се изпари от мислите му. Той се втренчи през прозореца в новата пещ за изгаряне на отпадъци. Тръпнеше за предстоящото в петък събитие, но в момента не можеше да избие от главата си утрешния ден.

Броят на мъртвите… приблизително сто.

Стомахът му се сви в приятно усещане.

В същия миг секретарката му съобщи по вътрешния телефон:

— Господин Дън е тук, сър.

— А, добре.

Миг по-късно Ниъл Дън влезе и затвори вратата, за да останат насаме. Трапецовидното лице на тромавия мъж рядко бе трепвало в някакво чувство през деветте месеца, откакто се познаваха. Северан Хидт не се интересуваше от повечето хора и не му пукаше за светската изисканост, но Дън смразяваше дори неговата кръв.

— Е, какво се случи там? — попита Хидт. След произшествието в Сърбия Дън му беше казал да намалят до минимум телефонните си разговори.

Дън насочи светлосините си очи към Хидт и с белфастки акцент обясни, че двамата с Карич, сръбската свръзка, са били изненадани от неколцина мъже най-малко двама офицери от сръбското разузнаване, маскирани като полицаи, и един западняк, който е казал на сръбския агент, че е от Европейската организация за мироопазване и наблюдение.

Хидт се намръщи.

— Такава организация няма — спокойно продължи Дън. — Операцията е била частна. Нямаше подкрепления, нито централни комуникации или медици. Западнякът вероятно е подкупил офицерите от разузнаването да му помогнат. В края на краищата, това са Балканите. Може да имаме конкурент. Някой от партньорите или работниците ти може да се е изпуснал за плана.

Разбира се, той имаше предвид „Геена“. Те правеха всичко възможно да пазят проекта в тайна, но бяха замесени много хора по целия свят. Може би беше изтекла информация и някой престъпен синдикат се интересуваше да научи повече по въпроса.

— Не искам да свеждаме до минимум риска — добави Дън. — Те бяха доста находчиви, но не беше координирана акция. Убеден съм, че можем да продължим с „Геена“.

Изглежда не го беше грижа за неприятностите в Сърбия.

Той даде на Хидт мобилен телефон.

— Използвай го за разговорите ни. Има по-добро кодиране.

Хидт го разгледа.

— Успя ли да видиш западняка?

— Не. Имаше много пушек.

— Ами Карич?

— Убих го.

Безизразното лице на Дън показа същата емоция, сякаш беше казал: „Да, днес е студено навън“.

Хидт се замисли върху разказа му. Нямаше по-прецизен и предпазлив човек от Ниъл Дън, когато ставаше дума за анализ. Щом той беше убеден, че няма проблем, тогава Хидт щеше да приеме преценката му.

— Сега ще отида в завода — рече Дън. — Щом закарам последните материали там, екипът каза, че може да приключи за няколко часа.

В Хидт пламна огън, запален от образа на женския труп в контейнера и мисълта какво го чака на север.

— Ще дойда с теб.

Дън не отговори.

— Мислиш ли, че идеята е добра? — монотонно попита. — Може да е рисковано — предположи той, сякаш беше доловил нетърпеливост в гласа на Хидт. Изглежда смяташе, че нищо добро няма да излезе от решение, което се основава на емоция.

— Ще рискувам.

Хидт потупа джоба си, за да се увери, че телефонът е там. Надяваше се, че ще има възможност да направи още снимки.