Джефри Дивър
Картбланш (27)

Двайсет и пета глава

Частният самолет на Фуад Хараз намали и спря в пет без петнайсет във вторник следобед. Бонд разкопча предпазния колан и взе багажа си. Благодари на пилотите и стюардесата, стисна радушно ръката й и устоя на желанието си да я целуне по бузата — сега бяха в Близкия изток.

Служителят на имиграционните власти летаргично подпечата паспорта му, плъзна го обратно към него и му направи знак да влезе в страната. Бонд закрачи към пътеката „Нищо за деклариране“ в митницата с куфар, съдържащ смъртоносната му контрабанда, и скоро излезе на палещата жега. Изпита чувството, че от раменете му е паднал огромен товар.

Отново беше в стихията си и мисията беше само негова. Намираше се на чужда територия и отново имаше картбланш. Краткото пътуване от летището до крайната му цел във фестивал Сити го преведе през безлична част на града. Пътищата от и към летището си приличаха в целия свят и маршрутът малко се различаваше от A4 западно от Лондон или шосето към летище Дълес във Вашингтон, въпреки че имаше много повече пясък и прах, но както в по-голямата част на емирството, беше безупречно чист.

Бонд погледна над разпиления нашироко град и отправи взор към Персийския залив. В късния следобед и трептящата от горещината светлина иглата на „Бурж Халифа“, най-високата сграда в света, се извисяваше над геометрично сложните очертания на Шейх Зайед Роуд. Рекордът можеше да се промени всеки месец, но тази кула със сигурност щеше да го задържи още дълго време.

Бонд забеляза и друга често срещана характерна черта на града — строителните кранове, бели, жълти и оранжеви. Бяха навсякъде и работеха. Последния път, когато беше идвал тук, пак ги имаше, но повечето бездействаха като играчки, захвърлени от дете, загубило интерес да играе с тях. Емирството бе пострадало тежко от скорошната икономическа криза. За официалното си прикритие Бонд трябваше да бъде в крак със световните финанси и едва сдържаше търпението си към критиките, отправяни към места като Дубай, най-често от Лондон и Ню Йорк, сякаш Лондонското Сити и Уолстрийт не бяха най-ентусиазираните съконспиратори в причиняването на икономически беди. Да, в Дубай имаше излишък и множеството амбициозни проекти може би никога нямаше да бъдат завършени, като например изкуствения архипелаг с формата на географската карта на света, съставен от малки пясъчни острови по крайбрежието.

Въпреки всичко, славата на елегантен лукс беше само малък аспект на Дубай в действителност не по-различен от Сингапур, Калифорния, Монако и стотици други места, където работеха и играеха богати хора. Във всеки случай за Бонд Дубай не беше център на бизнеса или търговията с недвижими имоти, а екзотично място, където се сливаха новото и старото и много култури и религии съществуваха съвместно с уважение една към друга. Особено много му харесваше необятният пустинен пейзаж от червеникав пясък, населен с камили и рейнджроувъри, съвсем различен от гледките в Кент в детството му. Той се запита дали мисията му днес ще го отведе там.

Минаха покрай малки кафяви, бели и жълти едноетажни сгради, чиито имена и предлагани в тях услуги бяха изписани със скромни зелени арабски букви. Нямаше пищни билбордове и неонови светлини, освен няколко обяви за предстоящи събития. Минаретата на джамиите се извисяваха над ниските жилища и магазини, натрапчиви остриета на вярата в мъгливата далечина. Нашествието на вездесъщата пустиня беше навсякъде и финиковите палми, нимовите и евкалиптовите дървета образуваха галантни подстъпи към напиращите безкрайни пясъци.

Както му беше казано, таксиметровият шофьор го остави пред търговски център. Бонд му даде няколко банкноти по десет дирхама и слезе. Молът беше претъпкан с местни хора — беше времето между молитвите Асир и Магхриб — и много чужденци, които влачеха чанти на колелца и се тълпяха в магазините, където продавачите бързо вършеха работата си. Бонд си спомни, че често наричаха страната не Дубай, а „Купувай“.

Той се сля с тълпата и се огледа, сякаш се опитваше да намери приятел, с когото има среща. Всъщност търсеше човека, който го следеше от летището, вероятно с враждебни намерения. Два пъти видя мъж със слънчеви очила и синя риза и сако — на летището и после в прашна черна тойота зад таксито. Беше нахлузил американска бейзболна шапка, но съдейки по формата на главата и раменете и по очилата му, Бонд разбра, че това е човекът, когото беше забелязал на летището. Сега същата тойота мина покрай търговския център, като караше бавно без очевидна причина, и се скри зад хотел наблизо. Това не беше случайно съвпадение.

Бонд си помисли дали да не изпрати таксито по обиколен маршрут, но истината беше, че не е сигурен дали иска да се изплъзне от преследвача. Много често беше по-добре да хванеш в капан „опашката“ и да видиш какво ще каже.

Кой беше той? В Дубай ли беше чакал Бонд? Или някак го беше проследил от Лондон? Или не знаеше кой е, но беше решил да държи под око новия чужденец в града?

Бонд си купи вестник. Денят беше непоносимо горещ, но той не влезе на разхлажданото от климатик кафене, което избра, а седна навън, откъдето можеше да наблюдава всички входове и изходи в района. Огледа се небрежно, търсейки преследвача, но не го видя.

Докато той седеше и получаваше съобщения, към него се приближи сервитьор. Щом човекът се отдалечи, Бонд погледна часовника си. Седемнайсет часът.

Оставаха само два часа, докато деветдесет и няколко души умрат в този град от пясъци и жега.

* * *

Половин пресечка по-нататък от търговския център едър мъж в синьо сако бутна скришом на цивилния контрольор по паркирането няколкостотин дирхама и му каза на английски, че ще остане съвсем малко. Със сигурност щеше да тръгне преди молитвата по залез-слънце.

Контрольорът отмина, сякаш разговорът за прашната черна тойота, паркирана в нарушение на правилника, не се беше състоял.

Мъжът, който беше известен с името Ник, запали цигара, нарами раницата си и се вмъкна в сенките на мола, където мишената му безразлично посръбваше еспресо или турско кафе и четеше вестник, сякаш нямаше никакви грижи.

За такъв го мислеше — мишена. Не копеле или враг.

Ник знаеше, че в такава операция трябва да бъде абсолютно безпристрастен, колкото и трудно да беше това понякога. Да не го смята за човек, а за черната точка на мишена.

Той предполагаше, че мъжът е талантлив, но показа голяма небрежност, докато напускаше летището. Ник лесно го проследи и това му вдъхна самочувствие за онова, което се готвеше да направи.

С лице, закрито от бейзболна шапка с дълга козирка и слънчеви очила, той се приближаваше към мишената, промъквайки се от сянка в сянка. За разлика от други места маскировката не привлече внимание към него. В Дубай всички носеха шапки и слънчеви очила.

Единственото различно нещо беше синьото сако с дълги ръкави, каквито носеха малцина местни хора, като се имаше предвид горещината. Но нямаше друг начин да скрие пистолета, затъкнат в колана му.

Златната обеца на Ник също можеше да му спечели любопитни погледи, но районът около Дубай Крийк, с търговските си центрове и увеселителни паркове, беше пълен с туристи и стига да нямаше хора, които пият алкохол или се целуват публично, местните жители прощаваха необичайното облекло.

Ник дръпна дълбоко от цигарата, а после я пусна и стъпка. Промъкна се по-близо до мишената, която пиеше кафе навън в горещия ден.

Неочаквано се появи амбулантен търговец и го попита на английски дали иска да си купи килим.

— Много евтино, много евтино. Много възли. Хиляди възли!

Ник го погледна така, че онзи млъкна и се изпари.

Замисли се за плана си. Разбира се, щеше да има логистични проблеми. В тази страна всеки следеше всеки. Трябваше да завлече мишената на място, където никой нямаше да ги види, на паркинга или още по-добре, в подземните етажи на търговския център, може би по време на молитвата, когато тълпите оредееха. Вероятно най-елементарният подход беше най-добрият. Ник можеше да се промъкне зад мъжа, да опре пистолета в гърба му и да го „придружи“ долу.

И после щеше да влезе в действие ножът.

Мишената е, добре, може би копелето щеше да каже много неща, когато острието започнеше бавното си пътешествие по кожата му.