Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (12)

Глава 11

Крийси бързо караше раздрънкания ланд роувър по криволичещия път към Сиркева. Виждаше как на „Мелиталенд“ товарят последните коли. Изпуснеше ли ферибота, трябваше да прекара нощта в Малта. Когато излезе на последната отсечка, корабните въжета вече бяха отвързани, трапът — вдигнат. Той припряно натисна клаксона и изпита облекчение, когато край трапа се появи Виктор и му махна с ръка. Трапът беше свален и Крийси успокоен се качи на ферибота.

— За малко да го изпуснеш — каза Виктор с широка усмивка.

Крийси се усмихна в отговор.

— Казаха ми, че винаги закъснявате — и той погледна часовника си. — Всъщност потегляте с две минути по-рано.

— Днес е различно — отвърна Виктор. — Тази вечер има тържество, а преди това искам да пийна някое и друго питие, за да се поразвеселя.

Крийси знаеше, че „някое и друго питие“ означава двучасов престой в бар „Гленийгълз“. Е, днес и той щеше да се присъедини към останалите. Чувстваше, че го е заслужил. Вече трета седмица бе тук. Най-трудното бе минало. Мускулите му бяха извадени от дългото бездействие и бяха започнали да му се подчиняват. Все още бе далеч от най-добрата форма, но това беше само въпрос на време; силите му се връщаха. Имаше добра координация, която щеше да се подобри още повече.

Бе прекарал чудесен следобед на Сейнт Елмо — огромното старо укрепление, което пазеше входа на старото пристанище. Това се случи благодарение на една вестникарска статия, която Джоуи бе прочел преди няколко вечери. В нея се разказваше за един опит за отвличане на самолет в Западна Германия. Описваше се как се е намесила специална антитерористична група. Пол отбеляза, че на Малта има такава група. Командваше я неговият племенник Джордж Замит, полицейски инспектор.

Това наведе американеца на някои размисли. На другия ден той попита Пол дали неговият племенник ще позволи Крийси да тренира заедно с групата. Пол се обади по телефона и лесно уреди това.

Този следобед не мина напразно. Групата използваше оръжия, оставени й от британската армия: автомати „Стърлинг“ и няколко модела пистолети. В подземията на укреплението имаше добре оборудвано стрелбище с подвижни мишени и Крийси изпита удоволствие от това, че отново усеща допира на оръжието. Беше отвикнал и както му се струваше, бе станал несръчен; но през следващите седмици щеше да си възвърне навиците. След занятията по стрелба групата от петнайсет души плюс Крийси отиде в гимнастическия салон, където започнаха тренировките по ръкопашен бой. Групата беше добра. Бе формирана наскоро и членовете й бяха още неопитни, но изпълнени с ентусиазъм и желание за работа. Джордж Замит беше едър полицай, добродушен и сърдечен. Той много внимателно наблюдаваше как Крийси борави с оръжието.

Докато „Мелиталенд“ с пуфтене прекосяваше пролива на път за Гозо, Джордж се обади на чичо си по телефона.

— Пол, знаеш ли какъв човек сте приели да гостува в дома ви?

— Той е приятел на Гуидо — отвърна Пол. — Не ви създава неприятности, нали?

— Никакви. Но той е професионалист. Пол, експерт. Какво точно прави в Малта?

Пол му обясни за отвличането и раняването и каза, че Крийси е дошъл тук просто да се възстанови.

— Няма намерение да остане тук на работа, нали? — попита Джордж.

— Определено не. Знам със сигурност, че е наемник като Гуидо. Какво би могъл да прави тук такъв човек?

Джордж се разсмя.

— Нали не подготвяте преврат?

От другата страна на линията също се чу смях.

— Значи вече имам подръка човек, който да свърши тази работа! Толкова ли го бива?

— По-добър от него не съм виждал, а съм бил на курсове в Англия и Италия. Стреля с нашите оръжия така, сякаш борави с тях, откакто се е родил. Той е много, много сръчен.

Последва нова пауза. Накрая Джордж попита:

— Би ли ме поканил на вечеря, Пол? Не исках да му задавам въпроси още при първата ни среща — би било неучтиво. Но бих искал да науча повече неща за него. Имаме недостиг на инструктори. Вероятно бих могъл да го използвам за това — разбира се, съвсем неофициално.

Пол го покани на вечеря следващата събота и доволен затвори телефона.

Крийси слезе последен от ферибота и на отиване до „Гленийгълз“ Виктор се метна на седалката до него. Барът беше шумен и пълен. Тълпата се раздели, за да им направи път. Сега Шрайк беше наред да черпи. Той подаде на Крийси халба бира. Беше време за пиене: работният ден беше приключил. Джоуи му махна с ръка от другия край на заведението. На една от малкото маси Крийси забеляза Надя: седеше заедно с жената на Виктор. Тя му се усмихна и вдигна чашата си. Той се почувства неудобно. Между тях постепенно се установяваха опасни отношения.

Почти всеки ден плуваха заедно. Тя не се натрапваше; обикновено мълчеше, унесена в мислите си, но все пак присъстваше някъде в периферията на съзнанието му.

Той бе започнал да свиква с мисълта, че се е променил. Беше започнал да вниква в същността на хората, в тяхната индивидуалност. А Надя го привличаше физически със своята скована походка, дълга талия и сериозно лице.

Крийси я погледна още веднъж и видя, че тя го гледа замислено. Беше свикнал с този поглед. Надя сякаш го преценяваше.

Той се обърна и направи знак на Тони да напълни чашите на бара.

— Пийни и ти едно.

— Благодаря ти, Крийси, но още ми е рано.

Крийси остави парите на бара и търпеливо зачака. Наоколо течеше разговор. Той почти бе изгубил търпение, когато на лицето на Тони цъфна широка усмивка.

— А защо не?

 

 

В събота сутринта, малко след изгрев-слънце, Крийси заплува в посока към Комино. Плуваше спокойно и отмерено, като се ориентираше по синьо-белите очертания на хотела отпред. Лекият бриз къдреше повърхността на водата. Вятърът духаше от запад в посока към пролива и засилваше течението. Крийси не бе проверил фазите на прилива и отлива — мислеше, че няма да е необходимо, но когато наближи средата между двата острова, той погледна към хотела и забеляза, че се е отклонил на изток. Крийси коригира посоката си и заплува по-бързо, но скоро разбра, че не може да се справи с течението. Помисли, че би могъл да стигне до втория залив източно от хотела, но водата продължаваше да го отнася и той изруга наум, ядосан от собствената си глупост. Над този залив се издигаха високи, стръмни, неприветливи скали. Крийси се обърна и заплува обратно към Гозо. Беше почнал да се уморява; знаеше, че няма да се пребори с течението между двата острова.

Крийси престана да се съпротивлява. Опитваше се да запази силите си за последен напън, когато излезе в дълбоката вода извън обсега на течението. Отпред се показа североизточният край на Гозо. Крийси виждаше червения пясък на Рамла Бийч. Но дотам имаше около миля. Той отново започна да плува. Напредваше бавно и лесно се уморяваше. Беше изтощен и вече плуваше изправен, когато дочу пъшкането на дизеловия двигател и се огледа да види ярко оцветената рибарска лодка „Луцу“. Можеше да различи на носа двата силуета, които се взираха във водата — Надя и Джоуи. Опита се да извика, махна с ръка, но потъна под водата и започна да се дави. Тогава те го забелязаха, обърнаха лодката и бързо се приближиха. Крийси нямаше сили да се качи. Джоуи скочи във водата и подложи рамо под него. Двамата рибари го издърпаха за ръцете и го качиха в лодката.

Задъхан, Крийси легна на шпигатите и повърна морска вода.

Докато пътуваха обратно към Мгар, той седеше мълчаливо на кърмата и вдишваше дълбоко. Надя скришом наблюдаваше сърдитото му лице. При изгрев-слънце, докато стоеше на прозореца в спалнята, тя го видя да плува към пролива и отгатна намерението му да отиде до Комино. Видя как течението го отнася и как той прави усилие да се върне обратно към Гозо. Надя повика Джоуи. Двамата се качиха в ланд роувъра и отидоха в Мгар. Повечето рибари вече бяха излезли в морето, но една лодка тепърва се готвеше да отплава. За щастие рибарите — двамата братя Мици — предната нощ бяха пили до късно в „Гленийгълз“ и махмурлукът ги бе забавил. Надя и Джоуи им обясниха набързо положението и скочиха в лодката.

— Имаше късмет, Крийси — каза тя. — Без малко да те загубим.

— Знам — съгласи се той. — Проклет глупак! Трябваше да проверя приливите и отливите.

Надя забеляза как Крийси хвърли поглед към Комино, а след това — към Гозо. В очите му имаше злоба. Той ненавиждаше тази ивица вода. Тя предположи, че Крийси отново ще опита — и то скоро.

Когато се върнаха в пристанището, американецът поиска от Джоуи пет лири, за да ги даде на рибарите. Вече беше късно да излизат в морето. Те се засмяха и поклатиха глави.

— Ти си най-едрата риба, която сме уловили това лято — каза единият брат.

— Чудя се как ще е по-добре: да те опечем или да те опържим? — продължи другият.

Всички заедно отидоха в „Гленийгълз“. Крийси застана на бара по бански и поръча питиета.

Тази случка внесе разнообразие. Тони приготви от своето специално лекарство за удавници — огромна чаша топъл сладък чай, подправен с много бренди плюс малко ром. Толкова се гордееше с коктейла си, че приготви един и за себе си. След малко Виктор и Микеле се завърнаха от първия курс на ферибота и щом чуха историята с Крийси, решиха, че и те трябва да опитат.

— Но как ще идвате в бара, след като се удавите? — попита Тони.

— Вече имаме опит — отвърна Виктор. — Снощи едва не се удавихме — толкова течност погълнахме.

Шрайк пристигна за своето тонизиращо питие преди закуска и веселбата започна.

— Те могат да ти бъдат благодарни, Крийси — престорено надменно каза Надя. — Вече имат повод да пият преди обяд.

Шрайк дълбокомислено кимна.

— Жалко, че не успя да се удавиш, Уомо^[1]. Тогава щяхме да си направим истинско празненство — каза той с усмивка. — За да изкажем своите съболезнования, нали разбираш.

На път за вкъщи Крийси попита:

— Какво е това „Уомо“?

— Твоят прякор — обясни Джоуи. — Всеки на Гозо си има прякор.

Крийси потъна в размисъл. На италиански „Уомо“ означава „мъж“. Този прякор беше похвала. „След сутрешния провал — помисли си той — по-добре да ме бяха нарекли «магаре»“.

Но това означаваше, че са го приели. Чужденците не заслужават да имат прякори.

 

 

Крийси и Джордж излязоха във вътрешния двор. Вечерята беше истинско удоволствие. Лора и Надя бяха изгубили почти цял следобед, за да я приготвят: имаше минестра^[2], след това тимпано^[3] по малтийски, последвано от пълнен заек. Вечерята завърши с плодове и местното пикантно сирене от козе мляко.

След сутрешната злополука Крийси прекара деня спокойно. След обяд отиде с колата до полицейския участък в Рабат, за да провери времето на приливите и отливите.

Той забеляза, че Пол и Джоуи съзнателно се оттеглиха, за да ги оставят насаме. Надя изнесе поднос с кафе и коняк и след това се върна в кухнята.

Джордж замислено натъпка голямата си лула, драсна клечка кибрит, всмука и запали тютюна. Крийси сипа кафе и коняк. Пол бе сметнал, че е добре да го предупреди.

Доволен от добре разпалената си лула, Джордж се отпусна и каза:

— Знаеш ли, че аз отговарям за сигурността на островите?

Крийси кимна и му подаде чаша кафе.

— Искаш да разбереш дали аз представлявам заплаха за сигурността, така ли?

Джордж възрази с жест.

— Не. Пол ми обясни защо си тук. За всеки случай аз научих малко повече неща за теб.

Той изпитваше известно неудобство.

— Тази сутрин изпратих телекс до Париж.

Крийси остана изненадан.

— До Париж?

— Да, до Интерпол — на лицето на Джордж се появи обезоръжаваща усмивка. — Не е това, което си мислиш. Просто през последните няколко години много страни водят досиета на всички известни наемници — още от времето на провала в Ангола. За по-удобно ги пазят в Интерпол. Не става въпрос за нещо криминално, нали разбираш.

Крийси мълчеше. След като направи пауза, Джордж продължи:

— Всъщност в четвъртък аз ти позволих да дойдеш и да се присъединиш към моята група само защото си приятел на чичо ми; но ако смяташ да участваш в тренировката ни, длъжен съм да направя справка, за да нямаме проблеми.

— Разбирам — каза Крийси. — А има ли проблеми?

Джордж поклати глава, бръкна в джоба на сакото си и му подаде сгънат лист хартия.

— Това е отговорът на телекса ми. Получих го днес следобед — той сви рамене. — Всъщност не би трябвало да ти го показвам.

Крийси зачете, а Джордж започна да изпуска кълбета дим. Настана дълго мълчание. Накрая Крийси попита:

— Какво означава последното?

Джордж се наведе и разчете края на кодираното съобщение:

— „Липсва политическа мотивация. Няма връзки с престъпния свят. Няма групова принадлежност. При желание повече подробности.“

Крийси сгъна листа и го върна на Джордж. Последва ново мълчание.

— Вярно ли е в общи линии?

Крийси кимна и за пръв път се усмихна.

— Липсва само това, че вече не съм бодигард. Какви са тези подробности, за които споменават?

— Изпратих запитване на второ ниво — обясни Джордж. — По-евтино е, а местните власти не са много богати. Изпратиха ми някои подробности. На първо ниво щяха да ми съобщят всичко, което им е известно за теб.

Крийси бе впечатлен.

— Откъде получават информация?

— Главно от разузнавателните служби — отговори Джордж. — Ние също предоставяме известна информация. Те са докачливи хора, а наемниците могат да им създадат неприятности. Например превзеха Коморските острови в Индийския океан и ги направиха свое владение. Сред хората от твоята професия има и нехранимайковци, Крийси.

— Прав си — съгласи се Крийси, — и тези нехранимайковци понякога създават неприятности на нехранимайковци като мен.

Той хвърли оценяващ поглед към Джордж.

— Да не би да се страхуваш, че това може да се случи и тук?

Джордж поклати глава.

— Нищо подобно. Но ние сме неутрална страна. Тук вече няма чуждестранни бази. Можем сами да се грижим за себе си, дори и никой да не одобрява това. Истината е, че Малта се намира в центъра на събитията. Ние не искаме тук да се установят хора, които замислят някакви действия в района наоколо.

Това беше остроумен и прям отговор.

— Аз съм обикновен човек — каза Крийси със слаба усмивка. — Както гласи справката, аз нямам групова принадлежност и нямам планове, които биха могли да ви обезпокоят. Дошъл съм просто да възстановя силите си.

— Това е добре — отбеляза Джордж. — Тогава си добре дошъл при нас. Можеш да използваш нашата база — разбира се, само неофициално.

— Благодаря.

Джордж се усмихна.

— Но при едно условие. Дреболия.

Той потупа джоба си.

— Ти си много опитен. Искам да използвам твоя опит.

— Как?

Лулата на Джордж угасна. Той се зае с нея, докато събираше мислите си. Накрая заговори:

— Групата ми беше сформирана за намеса в по-специални инциденти. Терористични действия: отвличане на самолети и тъй нататък. В днешно време почти във всяка страна има такава група. Но ни липсва опит. В миналото на Малта винаги е имало чуждестранна армия, която е отговаряла за сигурността й. Днес разполагаме с малочислен военен състав — ВСМ — Въоръжени сили на Малта. Не сме богата страна и не можем да си позволим лукса да издържаме армия само за военни цели. Затова ВСМ се използва и за граждански цели — строеж на сгради и други подобни. Това е рентабилно и аз го одобрявам. В интерес на истината ние не можем да си позволим дори да наемем инструктори за различните видове борба. Преди да си отидат, британците ни подпомогнаха, а либийците ни доставиха необходимата техника — хеликоптери, морски патрулни катери и така нататък. Помогнаха ни и да обучим нашите хора да си служат с тях. Но за специализираната подготовка ни липсват опит и инструктори. Да вземем моята група. Преминах курс на обучение в чужбина и им предадох това, но аз никога не съм участвал в битки. Необходимо е да знаем на теория как да действаме в определени ситуации. В съвременния тероризъм могат да се случат много непредвидени неща.

Той се облегна на стола, стиснал лулата между зъбите си, и погледна Крийси въпросително.

— Ти си попадал във всякакви ситуации, воювал си и за едните, и за другите.

— Добре — съгласи се Крийси. — Ще направя каквото мога. Освен това, което вече видях в четвъртък, с каква друга техника разполагате?

Двамата се впуснаха в обсъждане на техническите подробности. Приключиха след полунощ. Между тях се беше установило разбирателство. И двамата бяха практични и сдържани. Бяха се преценили един друг и останали доволни от наблюденията си.

 

 

Този път той скочи от плоската тераса петнадесет минути преди началото на прилива. От запад отново подухваше лек бриз, но течението беше слабо и Крийси уверено заплува към своята цел. Надя стоеше на прозореца в спалнята и го наблюдаваше с бинокъла на баща си. Видя как той стигна до малкия залив и се насочи към кея на хотела. Тя слезе по стълбите и се обади на Джоуи по телефона. През последните три дни Надя всяка сутрин го изпращаше в „Гленийгълз“ да стои нащрек. Крийси не бе споменал нищо за нов опит да плува до Комино, но тя вече го бе опознала. След това Надя позвъни на приятелката си, която работеше на рецепцията на хотел „Комино“.

Бос и мокър, Крийси минаваше край входа на хотела, когато чу, че някой го вика по име. Едно момиче слезе по стълбите с найлонов пакет в ръка и голяма чаша запотена бира.

— Много поздрави от Надя — каза тя усмихната.

Крийси щеше да се разсмее. Той се обърна и погледна назад, отвъд пролива. Успя да различи къщата навръх хълма. Нещо блесна на един от прозорците на горния етаж — слънцето падна върху лещите на бинокъла. Той помаха с ръка и мълчаливо вдигна чашата си за тост.

В пакета имаше чифт джинси, бяла фланелка и гумени сандали. Всичко беше чисто ново; освен това имаше хавлия и бележка.

„В тази страна живеят убедени католици — прочете той. — Не можеш да се разхождаш полугол!“

— От другата страна има кабини за преобличане, а тази пътека води към Синята лагуна — посочи момичето и погледна часовника си. — Фериботът тръгва след четирийсет минути.

Крийси й благодари и й подаде празната чаша.

Джинсите и фланелката му бяха точно по мярка. „Наблюдателно момиче“ — помисли си той, след като ги облече.

Пътеката се издигаше до билото на нисък хълм и след това отново се спускаше към прозрачните води на лагуната. Слънцето вече грееше високо над хоризонта и сухата гола земя пареше. Вляво от себе си Крийси забеляза един мъж в торбести панталони, прихванати с бял кожен колан. От едната страна на колана висеше издута торба, а от другата — найлонов плик. Мъжът беше облечен в сива риза с дълги ръкави, закопчани на китките, и плоско кепе на главата — обичайно облекло за фермерите на Гозо; но действията му бяха съвсем необичайни. Той държеше в ръце дълъг неокастрен прът, вървеше по склона на хълма и удряше пръта в земята. От време на време се навеждаше да вдигне нещо, което след това прибираше в найлоновия плик. Озадачен, Крийси слезе към кея. В далечината се виждаше малкият жълт ферибот, който току-що бе потеглил от пристанището Мгар. Той седна на една скала и започна да наблюдава действията на мъжа, който се спускаше по склона към него.

Мъжът стигна до кея, когато фериботът се приближи, и кимна на Крийси. Крийси погледна отблизо прозрачния плик, който висеше на кръста му. Това бяха скакалци! Живи скакалци. Когато се качиха на ферибота, той все още недоумяваше, но след като излязоха от залива, старецът бръкна в обемистата си торба и извади оттам въдица. Вероятно скакалците щяха да послужат за стръв. Но за въдицата беше закрепена стара захабена гумена стръв, която човекът бързо хвърли в килватера.

Любопитството на Крийси надделя.

— За какво служат скакалците?

Старецът отмести поглед от въдицата.

— Имам славей. Те му служат за храна.

Крийси все още недоумяваше.

— Но на Гозо е пълно със скакалци. Виждал съм много.

Човекът се усмихна.

— Но скакалците на Комино са по-вкусни.

Това накара Крийси да замлъкне за момент. Двамата се загледаха в потъналата гумена стръв.

— По много ли ловиш?

Старецът поклати глава.

— Рядко ми се случва.

Крийси си помисли, че това може би се дължи на лошото състояние на стръвта, но този беше един от редките случаи. Водата беше прозрачна и той видя как нещо сребристо блесна и рибата се замята във водата. Вдигна се глъчка. Фериботът спря и трима от екипажа се скупчиха на палубата. Всички крещяха, суетяха се и даваха ненужни съвети. Старецът задърпа въдицата спокойно и без да бърза.

Рибата беше едра и когато се издигна до кърмата, въодушевлението нарасна. Старецът се наведе да дръпне за последен път, за да я качи на кърмата. Рибата беше вече във въздуха, когато се изплъзна от куката, цопна във водата, проблесна за последен път и изчезна.

Екипажът нададе оглушителен вой. Чуха се многократни обръщения към Преснетата Дева. Само старецът стоеше спокоен и невъзмутим.

— На всички ни е много мъчно — с прискърбие заяви Крийси.

Човекът поклати глава.

— Не на всички — каза той. — Рибата не съжалява особено.

 

 

— Защо скакалците на Комино са по-вкусни от скакалците на Гозо? — попита Крийси по време на вечеря.

Пол го изгледа равнодушно, а Крийси му разказа за рибаря философ.

— Това е старият Салву — засмя се Пол. — Има малка ферма край Рамла. Това е само претекст да се качва всеки ден на ферибота, за да полови риба.

— Чуден човек е този Салву — забеляза Лора. — Жена му почина преди пет години. Всяка неделя той ходи на църква в Надур и се изповядва пред Каубоя. Изповядва се в най-страшните възможни грехове, само за да го накара да избухне.

— Мислех, че изповедта се пази в тайна — каза Крийси.

— Така е — отвърна Лора. — Каубоя не би издал нищо, но Салву все се хвали с това. Казва, че просто иска да помогне на Каубоя да научи малко повече за живота — това, което е пропуснал.

— Е, той ме покани на вечеря следващия път, когато улови риба — каза Крийси.

Пол беше впечатлен.

— Това е необичайно за него. Старият Салву е самотник; но можеш да отидеш. Той прави най-силното вино на Гозо, а и ще похапнеш добре.

Разговорът бе прекъснат от звъна на телефона. Гуидо се обаждаше от Неапол. Двамата с Крийси проведоха много загадъчен разговор, Крийси разбра, че Гуидо се е свързал с Льоклерк в Марсилия и той се е съгласил да сътрудничи. Всички останали приготовления течаха без проблеми. Крийси даде да се разбере, че след четири до шест седмици ще бъде готов да потегли, и помоли Гуидо да му изпрати писмо, когато приключи с всичко.

Тази нощ Крийси лежеше в леглото, слушаше Джони Кеш и преценяваше състоянието си — физическо и психическо. Беше доволен от напредъка си. Тялото му функционираше добре и постепенно се възстановяваше. След месец-два то щеше да бъде в добра форма и да му се подчинява. За щастие беше срещнал Джордж Замит и му бе позволено да тренира с групата. Когато си тръгне от Малта, ще бъде напълно подготвен за предстоящата задача — не само физически, но и психически. Крийси осъзнаваше коренната промяна в себе си. Вече гледаше на живота по-бодро. Дори с интерес. По-рано хората, които срещаше в живота си, бяха нещо несъществено. Той не ги възприемаше като отделни личности или обекти на някакви чувства, а гледаше на тях повърхностно и безпристрастно. Пинта го промени. Всичко, което виждаше, я впечатляваше. Крийси си я представяше на Гозо. Колко ли щеше да й хареса старият Салву! Как ли щеше да реагира при срещата с тукашните хора, откривайки нови страни от живота… Сега Крийси виждаше всичко през нейните очи… Преди година Салву би бил един безинтересен старец, който има птица, лови скакалци и е малко глуповат. А сега той имаше намерение да вечеря с него, да разговарят и да го опознае по-добре. Пинта бе причината за това. Тя бе направила така, че Крийси да дойде на Гозо и да бъде приет от тази затворена общност. И да се радва от това, че са го приели. Той се замисли над несправедливата прищявка на съдбата, сложила край на краткия й живот. Но това е съдба. Нищо не е предопределено. Всяка случка, всяко събитие, в което участват хора, е резултат от техните собствени действия или от действията на други хора. Късметът не е произволно явление. Съдбата на всеки човек е предопределена от самия него.

Мислите му се върнаха към Надя. Крийси си даваше сметка какво чувства, изпитваше магнетичната й сила. Искаше да се пребори с нея. Това щеше да предизвика твърде много усложнения. Беше планирал да свърши много неща за кратко време.

Но това със сигурност беше съдба. По друго време и на друго място тази среща би завършила другояче. Крийси се чудеше често ли става така. Колко ли хора се срещат при неподходящи обстоятелства? Но и това беше не съдба, а среща на хора с различен опит и еднакви надежди и очаквания.

Да. Неговите очаквания бяха ясни и прости, а бъдещето му — предначертано.

В друга част на къщата, в друга стая, мислите на Надя течаха успоредно с неговите. Животът я беше направил цинична. Бъдещето й също беше строго предопределено. В нейната общност една омъжена жена си оставаше завинаги такава независимо от обстоятелствата. Дори ако Ватикана обявеше брака й за недействителен, тя не би могла да очаква, че ще започне живота си отначало. Тукашните майки не биха желали синовете им да се оженят за жена с опетнена чест, а и самите синове гледаха на нея просто като на жена — желана, разбира се — но не и като на потенциална съпруга.

Това обаче не бе я направило по-цинична, не бе я огорчило допълнително. Надя имаше свое място, откъдето можеше да обърне гръб на хората и да гледа в друга посока.

Но имаше нещо, което тя силно желаеше. Не беше се отказала от всичко. Другите жени имаха съпрузи, положение, добра репутация и сигурност в обществото, а Надя имаше нещо свое. Хората можеха да я одумват и дори да я осъждат — не я беше грижа за това. Семейството й щеше да я разбере. А това имаше значение — решаващо значение. Благодарение на този факт тя можеше без страх, уверено да заеме своето място.

Нямаше много време — от четири до шест седмици. Така го беше чула да казва по телефона. Трябваше да стане по-скоро.

На сутринта Пол и Джоуи отидоха на полето, а Крийси — да плува. Надя виждаше как малката точка — главата му — се приближава към Комино. Майка й бе отишла в Надур на покупки. Тя слезе по стълбите и се обади на Гуидо. Двамата открай време си бяха близки.

Започна да го разпитва за Крийси и за бъдещите му планове — какво смята да прави, къде иска да отиде и защо.

Гуидо веднага разбра какво се е случило. Стана му мъчно за нея. Опита се да й обясни, че това е безсмислено, че няма бъдеще. Но не отговори на въпросите й. Каза, че е по-добре да попита Крийси.

По съчувствения тон и нежеланието му да говори Надя отгатна отговора на въпроса си. Но изводите на Гуидо не бяха съвсем правилни. Тя искаше да разбере дали Крийси има конкретни планове за бъдещето. Те се оказаха повърхностни, но това не я разстрои, а само засили нейната решителност.

В късния следобед Надя отиде на полето, където баща й и Крийси довършваха последните метри от зида, с който бяха оградили терасата. Знаеше, че Крийси ще отиде да поплува, преди да се върне в къщата. Тя седна на зида и започна да наблюдава двамата мъже. Баща й — нисък и жилав — изглеждаше твърде дребен в сравнение с огромния американец. Забеляза, че в Крийси е настъпила промяна — тъмнокафяв тен, здрави мускули, ръце, ожулени от седмиците тежък труд.

— Нямаш ли си друга работа? — престорено сърдито попита баща й, неспособен да скрие преструвката в гласа си.

— Свърших си работата — отговори Надя. — Отивам да поплувам. Ще изчакам Крийси.

Крийси вдигна един голям камък и го положи върху зида.

— Да не се притесняваш, че ще се удавя? — шеговито попита той.

Надя поклати глава.

— Не. Искам да поговоря с теб.

— За какво?

— Ще ти кажа след плуването.

— Върви, Крийси — каза Пол. — Поплувай, докато е още светло. Аз ще свърша след няколко минути.

Те заплуваха към пролива. Комино се къпеше в медножълта светлина от залязващото слънце. Водата беше равна и спокойна. От време на време плясък на риба смущаваше гладката й повърхност. Надя се обърна и тръгна да се връща, а Крийси продължи напред. Чувстваше, че е напрегната, и това го смущаваше.

Когато се върна в заливчето, тя лежеше върху една хавлия, опната на плоската тераса. Той легна до нея. Беше мокър и се остави на топлината от последните слънчеви лъчи да го изсуши. След няколко минути Надя заговори:

— Крийси, обичам те.

Тя махна с ръка.

— Моля те, не ме прекъсвай.

Надя внимателно подбираше думите си.

— Знам, че и ти изпитваш нещо към мен, но не искаш да се обвързваш. Знам също, че си поне с двайсет години по-възрастен от мен. Знам, че до един месец ще си тръгнеш и може би няма да се върнеш повече.

Тя се обърна да го погледне и много тихо каза:

— Но аз съм сигурна, че те обичам, и докато си тук, ще бъда твоя.

Крийси неподвижно гледаше към небето. Изведнъж отмести поглед и бавно поклати глава.

— Надя, ти си полудяла. Всичко, което казваш, е вярно и най-вече това, че повече няма да се върна. Такава връзка няма бъдеще. Що се отнася до любовта ти към мен, подобни думи се произнасят много лесно.

— Знам — отговори тя. — Но досега съм ги произнесла само веднъж в живота си, а те ми изиграха лоша шега. Много лоша шега.

Надя му разказа за брака си и за своя съпруг. Той се намръщи, стана и я погледна.

— Значи би трябвало да внимаваш и да не се забъркваш в безнадеждни неща.

Тя лежеше, подложила ръце под главата си, и невъзмутимо го гледаше. Черният бански подчертаваше маслиненокафявия цвят на кожата й.

— Не ме ли харесваш?

— Знаеш, че те харесвам. Но това не бива да се случва. Няма бъдеще.

Крийси се наведе да вземе дрехите си.

— Много си млада. В сравнение с мен си още дете. Независимо от всичко, което се е случило, ти имаш цял живот пред себе си. Ще намериш някой добър човек, с когото да го изживееш.

Опитваше се да бъде реалист. Искаше да приеме признанието й като безразсъден изблик на емоции.

Надя стана и вдигна хавлията си.

— Възможно е — спокойно каза тя. — Кой знае? Но междувременно искам да го изживея с теб.

Сега нейният глас звучеше разсъдливо. Той загуби самообладание.

— Надя, това е нелепо! И ти ми говориш толкова спокойно, сякаш ме каниш на кино!

Внезапно му хрумна една мисъл.

— Освен това какво ще си помислят родителите ти? Та аз съм техен гост! Това ще бъде голям удар за тях.

— Ще ме разберат — отговори тя. — Тази вечер ще говоря с тях.

Крийси я погледна с изумление.

— Какво!

Надя се усмихна.

— Крийси, моите родители може да са старомодни местни фермери, но все пак са ми родители и аз ги разбирам. Знам как точно да говоря с тях и какво да им обясня. Ако не бъдем недискретни, всичко ще бъде наред.

Тя вдигна роклята си и се облече. Крийси стоеше онемял. Надя се заизкачва по пътеката.

— Почакай малко — извика той. — Почакай, моля те!

Тя се обърна и го погледна. Лицето му изразяваше недоумение и ужас.

— Какво е това отношение, по дяволите? Аз не съм говедо!

Крийси размаха дрехите си в безсилие да намери подходящите думи.

— Нямам ли право на мнение? Ти се самозабравяш! Нямам нищо общо с това, разбра ли!

Надя се усмихна с лека, загадъчна усмивка.

— Но нали каза, че ме харесваш?

— Да — отвърна той, сякаш внезапно осъзна истината. — Казах, че те харесвам, а не че те обичам. Нали знаеш, че не е едно и също!

— Засега и това ми стига — извика тя през рамо и продължи да се изкачва по пътеката, като остави Крийси да стои на скалата ядосан и объркан.

 

 

Вратата не се заключваше. Хрумна му да я подпре със стол, но идеята му се стори глупава. Тя не идваше, а той лежеше в леглото и се чудеше дали наистина би обсъдила подобно нещо с родителите си. Хрумна му, че може да си тръгне и да довърши тренировките си другаде или да поговори с Пол като мъж с мъж. Можеше да му обясни положението и да го помоли да говори с Надя. Но как да каже на човека, че неговата дъщеря му се предлага? Той прокле безумието на момичето и потъна в неспокоен сън.

Рано сутринта Крийси излезе да потича. Докато минаваше край Надур, видя Лора да се връща от сутрешната меса. Тя му махна с ръка, той й махна в отговор и продължи да тича. Помисли си, че това е добър знак. Поне не беше хвърлила вината върху него. Ясното утринно слънце разсея лошите му мисли. И изведнъж проумя същността на нещата. Надя само опипваше почвата, искаше да види как ще реагира. Явното му неодобрение можеше само да я нарани. Крийси продължаваше да тича. Трябваше да признае пред себе си, че се беше поблазнил. Тази млада привлекателна жена му се предлагаше, а той бе достатъчно стар, за да й бъде баща. Вярно, че стегнатото му тяло бе допринесло за това. Крийси потупа плоския си корем. На неговата възраст само един на сто мъже можеше да бъде толкова стегнат, а може би и един на хиляда. Той дори малко се възгордя.

Крийси мина по обичайния си маршрут и се спусна към залива Рамла, когато нечий глас прекъсна мечтанията му.

Някой го викаше по прякор — Уомо. Той се огледа и видя Салву. Старецът работеше на нивата си. Крийси се спря да побъбри с него.

— От два дни не съм те виждал на Комино — каза старецът.

— Утре ще ходя — отвърна Крийси. — Ще плувам дотам. Още ли не си уловил риба?

Салву поклати глава.

— Скоро обаче ще хвана, Уомо. Обещал съм ти да хвана една и ще удържа на думата си.

Крийси продължи по пътя си.

Когато стигна до заливчето, лицето му блестеше от пот. Той свали дрехите си и се гмурна в благодатната студена вода.

По-късно, докато лежеше на плоската скала, Крийси отново се замисли за Надя. Вероятно щеше да изпитва неудобство при срещата с него. Той се надяваше, че в къщата цари същата непринудена атмосфера. Би било адски неприятно, ако сега, на този етап, се наложи да се мести. Ще направи опит да се държи нормално с нея. Сякаш всичко е било само на шега. Това ще улесни нещата. Крийси знаеше, че Надя е чувствителна. А и кой не би бил чувствителен след един толкова объркан брак? Вероятно това я бе направило безразсъдна. Ако опита отново, той ще бъде любезен, но непоколебим. В живота му няма място за подобна връзка.

Крийси стана. Слънцето го бе изсушило. Той облече дрехите си и тръгна по стръмната пътека към къщата.

Надя не се виждаше никъде, но в кухнята беше Лора.

Крийси я погледна изпитателно.

— Ще закусиш ли, Крийси? — весело попита тя. — Много си подранил тази сутрин.

Макар че беше психически подготвен, той изпита облекчение. Лора беше в обичайното си настроение — явно предишната вечер не бе имало разговор. Крийси внезапно почувства глад и седна, а Лора чукна четири яйца в един тиган и сложи до тях парче шунка.

— Вярно ли е, че американците ядат палачинки на закуска? — попита тя през рамо.

Той кимна.

— Да, със сироп. Но аз не съм ял палачинки, откакто бях дете.

Лора постави пред него една чиния с омлет и друга — пълна догоре с топъл хляб. След това му сипа голяма чаша силно кафе и сложи вътре три препълнени лъжици захар. Сипа кафе и на себе си, седна срещу Крийси и започна със задоволство да наблюдава как той яде. Заслужаваше си да се готви, когато хората се хранеха с апетит. Лора забелязваше в него промяна. Добрата храна и тренировките си бяха казали думата.

Тя заговори с обичайния си тон:

— Снощи Надя разговаря с мен и Пол.

Крийси се задави.

— Не се притеснявай — каза Лора. — Ние сме си много близки и Надя не би направила нищо скришом от нас — тя е почтено момиче.

— Тя е глупаво момиче! — избухна Крийси, разгневен от неудобството, което изпитваше. — Всичко това е лудост.

Лора се усмихна.

— Всяка любов е лудост. Хората я превръщат в такава драма, а тя е нещо съвсем естествено, не мислиш ли?

— Любов! — възкликна той. — Чувал съм, че любовта е щастлива, когато е споделена. Как може тя да говори за любов! Никога не съм й давал повод за това. Не знам как й е хрумнало.

Лора сериозно кимна.

— Знам, а и Пол знае, че не си давал никакви поводи. Тъкмо затова засегнах тази тема. Искам да знаеш, че в нищо не те обвиняваме.

Крийси заговори настойчиво и убедително.

— Виж, Лора, аз много харесвам Надя. И това е всичко. Но дори да изпитвах нещо повече към нея, всичко щеше да бъде безсмислено. Изглежда, че тя не разбира това. След няколко седмици аз ще си тръгна. Трябва да свърша някои неща. Едва ли изобщо някога ще се върна. Очакванията й отново ще бъдат излъгани. Това е неразумно.

Лора отново се усмихна.

— Неразумно! Каква дума! А кога любовта е била разумна? — тя махна с ръка. — Почакай, изслушай ме. Знаеш за нейния брак. Последствията за нея са много по-тежки, отколкото си мислиш. Не заради това, което се случи. Не заради следите, които то остави в съзнанието й. Този брак повлия на положението й на Гозо. Тя иска да остане тук. Твърдо го е решила. Но тук е по-различно отколкото другаде. Тук тя не може да бъде като останалите жени. Не може да започне отначало. А тя е темпераментна. Иска да обича, без да се крие и без да се срамува. Затова говори с нас снощи.

Крийси поклати глава.

— Но защо е избрала точно мен, Лора? Обстоятелствата са против тази връзка. Първо, аз съм много по-възрастен от нея и, второ, смятам да си тръгна — окончателно.

Той се замисли за нещо.

— Вероятно смята, че може да промени решението ми.

Крийси погледна Лора изпитателно, право в очите, и след това изрече:

— Това е невъзможно. Трябва да я убедиш. Може да те послуша и да забрави тази безсмислица.

Лора се замисли. Думите му я изненадаха, защото Надя беше практично момиче. Нещо я накара да се поколебае. Миналата вечер, когато заговори за това с родителите си, Надя беше пряма и откровена. Те веднага й изтъкнаха, че тази връзка няма бъдеще. Баща й бе пределно откровен.

— Ще си отиде и ще те изостави — каза й той. — Нищо няма да го спре. Сигурен съм.

Но тя му отговори, че знае това и го приема. В края на краищата тя го обичаше. Не беше дете. Не искаше от него постоянство. Знаеше, че е невъзможно. Но имаше право да бъде щастлива, макар и временно.

Затова сега Лора поклати глава и каза:

— Съмнявам се. Не мисля, че ще се опитва да те разубеждава.

Тя забеляза изражението му — учудено, смутено и в същото време дръзко. Гласът й омекна.

— Крийси, ти се харесваш на жените. Сигурно знаеш това. Не можеш да живееш в самота. Ти предизвикваш някакви чувства у хората. Всеки го прави по един или друг начин. Не можеш да очакваш, че ще изживееш живота си, без това да окаже влияние върху останалите. Без да повлияе върху самия теб. Да вземем хората в тази къща: Джоуи те боготвори. И това е естествено. Той е млад, а ти идваш от един много интересен свят, който той никога не е виждал. Надя е влюбена. Това също е естествено. След несполучливия си брак тя вероятно би искала да започне всичко отначало. Може би вижда в теб онова, което е липсвало у съпруга й.

Тази мисъл я развесели и тя хвърли поглед към Крийси. Огромните му ръце лежаха неподвижно на масата. Те бяха покрити с белези. Както и лицето му.

— Не си от най-крехките създания.

Никаква реакция, сякаш не бе чул думите й. Нещо от това, което бе казала преди, бе намерило отклик в съзнанието му, бе го върнало към миналото.

„Не можеш да живееш в самота.“ Това бе вярно. Толкова дълго бе живял така! Но всичко се промени.

Крийси се върна в настоящето. Стана и каза:

— Както и да е, но за това са необходими двама души. Каквото и да си е наумила, ще трябва да го забрави.

Той тръгна да си ходи. На вратата се обърна и каза:

— Лора, съжалявам за случилото се. Не искам да ви създавам неприятности. Може би трябва да си отида.

Тя сви рамене.

— Засега няма проблеми, а няма и да има. Радваме се, че си тук. А и много помагаш на Пол. Той имаше нужда от помощ това лято. Но с Надя трябва да се оправяш сам. Нищо повече няма да ти казвам. Няма да се меся нито на нея, нито на теб.

Лора се усмихна.

— Но не ми приличаш на човек, който се спасява с бягство — дори от жена.

Крийси я погледна ядосан, видя широката усмивка на лицето й, излезе и затръшна вратата след себе си.

Тя дойде две нощи по-късно, малко след полунощ.

Вратата тихо се отвори и той чу стъпките на босите й крака по каменния под. Лунната светлина, идваща от малкия прозорец, осветяваше неясния й силует на вратата на спалнята. Тя стоеше неподвижно и го наблюдаваше. След това се приближи до леглото. Дрехата й шумолеше от допира с кожата.

— Върни се в стаята си — каза той.

Тя дръпна тънкия чаршаф и се пъхна до него.

— Не искам да идваш тук. Върни се в стаята си.

Леката й ръка обви кръста му, нежни устни го целунаха по рамото и се придвижиха нагоре към врата му.

Той лежеше абсолютно неподвижен, сякаш безчувствен.

— Надя, разбери: не те искам.

Тя леко се надигна. Малките й меки гърди се притиснаха към неговите. Устните й бавно се движеха от врата към брадичката, а оттам — към устните му. Той се опита отново да й каже, че трябва да си отиде, но този път се оказа трудно.