Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (3)

Глава 2

Гуидо Арелио бавно се разхождаше по терасата на „Пансионе Сплендиде“. В утринния здрач можеше да различи само едрия силует на човека, който седеше на стола. Слънцето вече бе изгряло над хълмовете, но на терасата, която гледаше към залива, оставаха няколко минути, докато светлината се засили и направи човека ясно видим. Гуидо искаше да го разгледа.

Малко след полунощ Пиетро се бе обадил в дома на майка си в Позитано, за да съобщи, че чужденецът е пристигнал — мъж на име Крийси.

Гуидо наблюдаваше как силуетът на човека става все по-ясен. „Пет години минаха — помисли си той. — Променил се е.“ Преди година някой — не си спомняше кой — му бе казал, че Крийси се е провалил, че е започнал да пие. Светлината постепенно разкриваше последиците от изпитите бутилки.

Крийси се бе отпуснал на стола. Тялото му бе сънено, но той не спеше. Очите с тънки клепачи върху квадратното лице бяха обърнати към хълма. Той наблюдаваше как светлината превръща тъмните силуети на къщите в ясни форми. След това се обърна и Гуидо излезе от сянката.

— Здравей, Крийси.

— Ҫa va^[1], Гуидо — каза Крийси, стана и протегна ръце.

Двамата мъже се прегърнаха, допряха бузите си и за миг останаха неподвижни.

— Кафе? — попита Гуидо.

Крийси кимна, но преди да го пусне от прегръдките си, разгледа лицето на ниския млад мъж, който едва стигаше до раменете му. След това отдръпна ръце и седна.

Гуидо тръгна към кухнята силно разтревожен. Крийси наистина се бе запуснал. Това показваше, че нещата вървят зле. Крийси беше човек, който полагаше грижи за себе си — за тялото си и външния си вид. За последен път се бяха срещнали малко след смъртта на Джулия.

Споменът разтревожи Гуидо още повече. Тогава Крийси беше добре. Изглеждаше почти по същия начин, както по времето, когато се бяха срещнали за първи път. Докато чакаше кафето да заври, Гуидо пресмяташе: познаваха се от двайсет и три години, а Крийси винаги бе изглеждал на една и съща възраст — малко над четирийсет. Той отново засмята. Сега Крийси трябваше да бъде на около петдесет, а може би и повече. Какво ли се бе случило с него през тези пет години?

Последния път Крийси стоя две седмици. Живя спокойно както винаги, но с тихото си присъствие оказа подкрепа на Гуидо. Тогава той се нуждаеше от това. Крийси съедини брънките от скъсаната верига.

Когато Гуидо се върна на терасата, слънцето грееше над облите хълмове. Неапол се събуждаше. Чуваше се тихият, но ясно доловим шум на уличното движение. Един военен кораб бе пуснал котва в залива. Зад него се виждаше кърмата на голям лайнер. Гуидо постави подноса на масата и сипа кафето. Двамата мъже безмълвно седнаха да пият кафе и да се наслаждават на гледката.

Крийси наруши настъпилата тишина:

— Обезпокоих ли те?

Гуидо иронично се усмихна.

— Майка ми страда от поредната си мистериозна болест.

— Трябваше да останеш при нея.

Гуидо поклати глава.

— Елио ще пристигне тази сутрин от Милано. Тя се разболява винаги, когато усети, че я пренебрегваме. За мен не е толкова трудно — с колата пристигам за четирийсет минути, но за Елио е ужасно досадно.

— Как е той?

— Добре. Миналата година го направиха съдружник. Има си още едно бебе — момче.

Те отново замълчаха за няколко минути. Непринудено мълчание, възможно единствено между добри стари приятели, които не се нуждаят от разговор, за да поддържат връзката помежду си. Лайнерът почти се бе изгубил зад хоризонта, когато Гуидо заговори:

— Уморен си. Ела, ще ти покажа леглото.

Крийси се оживи:

— Ами ти? Не си спал цяла нощ.

— Ще дремна следобед. Колко време смяташ да останеш?

Крийси сви рамене.

— Нямам никакви планове, Гуидо. С нищо не се занимавам. Исках само да видя как си.

Гуидо кимна.

— Добре. Много време мина. Работиш ли?

— От шест месеца — не. Сега пристигам от Корсика.

Те бяха се запътили към вратата, но когато чу това, Гуидо се спря и го погледна въпросително. Крийси сви рамене.

— Не ме питай. С никого не съм се срещал. Просто се озовах в Марсилия и внезапно реших да скоча на ферибота.

Гуидо се усмихна.

— Направил си го просто така — импулсивно?

Крийси се усмихна — уморено и кротко.

— По-късно ще говорим за това. Къде е леглото?

Гуидо седеше на кухненската маса и чакаше Пиетро да се върне от пазара. Пансионът имаше само шест стаи, но беше пълен. За обяд и вечеря идваше и местна клиентела. Това бе идея на Джулия. Те бързо се прочуха с добре приготвяната храна. Нейният задушен заек по малтийски стана много известен на острова. Тя бързо натрупа опит в местната кухня. След смъртта й Гуидо продължи да се занимава с готвенето и за свое учудване откри, че също има дарба. Клиентелата се запази — първоначално може би от съчувствие, но по-късно заради качеството на храната.

Гуидо се чудеше какво ли се е случило с Крийси. Не беше лесно човек да го разбере, но Гуидо го познаваше по-добре от който и да било друг. Чудеше се дали няма някоя жена. Но през всичките тези години никоя жена не бе заинтересувала Крийси за дълго. Дори преди двайсет години, когато бе срещнал една медицинска сестра в Алжир. Тогава Гуидо си мислеше, че този път ще бъде различно, но след три месеца и тя си отиде.

— Сякаш се опитваш да отвориш врата с неподходящ ключ — бе казала тя на Гуидо. — Влиза в ключалката, но не можеш да го завъртиш.

Гуидо повтори тази забележка на Крийси, а той каза само:

— Може би ключалката е ръждясала.

Гуидо се чудеше дали Крийси не се е забъркал в нещо, което силно да го е травмирало. Животът му бе изпълнен със събития, които биха оставили следи в повечето хора. А Крийси си беше останал просто Крийси.

Сега той спеше в стаята му. След десет минути Гуидо влезе да го види. Лежеше на една страна, завит до кръста с чаршаф. В стаята беше горещо. Гуидо скришом го заразглежда. Тялото на Крийси бе отпуснато, тенът му беше избелял, по кожата му се виждаха само старите белези. Гърбът му бе покрит с бледи ръбци, които минаваха от двете страни и продължаваха към корема. Под ребрата отляво личаха малки кръгли белези. И двете ръце бяха покрити със следи от стари изгаряния. Гуидо знаеше, че под завивката на единия крак имаше нескопосно зашит белег, простиращ се от коляното почти до слабините. Лицето също не беше пощадено — тънък белег минаваше вертикално от дясната вежда към окосмените части на главата над челото; имаше и още един, по-малък, върху лявата страна на челюстта.

Всички белези бяха добре познати на Гуидо. Той знаеше историята на всеки един от тях. Нямаше нищо ново. Тялото на спящия мъж бе ранявано много пъти.

Пиетро прекъсна мислите му, когато влезе в кухнята с две кошници под мишница. При вида на Гуидо той се спря учуден.

— Днес те очаквах по-късно — каза той, докато поставяше кошниците на масата.

— Дошъл е един стар приятел — каза Гуидо, стана и надзърна в кошниците.

Пиетро започна да вади и разопакова плодовете и зеленчуците и да ги показва на Гуидо.

— Един приятел те е довел тук толкова бързо и те е откъснал от леглото на болната ти майка?

— Да, един приятел — повтори Гуидо. — Сега спи.

 

 

Пиетро беше любопитен. Работеше за Гуидо от четири години, откакто Гуидо го хвана да краде тасовете на колата му. Пиетро си изяде боя и след като беше подробно разпитан, стана ясно, че няма жилище. Тогава Гуидо го отведе в пансиона, даде му легло долу под стълбите и храна.

Тогава Пиетро не разбра, а и сега не му бе известно, че в него Гуидо виждаше себе си на младини.

Гуидо винаги се отнасяше с момчето както в първия ден — грубо, рязко, без какъвто и да било знак на симпатия. Пиетро от своя страна запази подигравателното си, неуважително отношение. И двамата долавяха съществуващата помежду им симпатия, но никога не го показваха. Взаимоотношенията им бяха доста нетипични за италианци. С течение на времето Пиетро на практика се превърна в дясна ръка на Гуидо и с помощта на двамата възрастни келнери, които идваха да сервират за обяд и вечеря, поддържаше пансиона.

Въпреки че дълго бяха живели заедно, Пиетро знаеше малко за миналото на Гуидо. Майка му рядко посещаваше пансиона. Тя бе приказлива и му разказваше за брата на Гуидо, за семейството му в Милано, за Джулия, която бе починала преди пет години. Пиетро знаеше, че Гуидо отлично говори френски и добре — английски и арабски. Предполагаше, че е пътувал много. Но никога не задаваше въпроси. Сдържаността на Гуидо сякаш се бе предала и на него.

Затова идването на непознатия го обърка. Когато чу звънеца малко след полунощ, той предположи, че Гуидо се е върнал по-рано. На светлината високият мъж изглеждаше заплашително.

— Гуидо тук ли е? — попита той.

Пиетро долови неаполитанския му акцент и поклати глава.

— Кога ще се върне?

Пиетро сви рамене. Неотзивчивостта му не изненада мъжа.

— Ще почакам — каза той, небрежно мина покрай момчето и се качи на терасата.

Пиетро помисли няколко секунди и го последва. Чувстваше, че трябва да се ядоса, да поиска обяснение, но усещането за възможна заплаха бе изчезнало. Мъжът седеше в един от плетените столове, пръснати наоколо. Гледаше надолу към светлините на града. Маниерите и поведението му напомняха за Гуидо.

Пиетро попита мъжа дали се нуждае от нещо.

— Скоч — отговори той. — Една бутилка, ако имате.

Момчето донесе бутилка и чаша и след малко се сети, че не е попитало мъжа за името му.

— Крийси — отговори той. — А ти как се казваш?

— Пиетро. Помагам тук на Гуидо.

Мъжът си сипа скоч, отпи и строго погледна момчето.

— Лягай си. Няма да открадна нищо.

Пиетро слезе долу и въпреки късния час телефонира на Гуидо в дома на майка му. Гуидо каза:

— Добре, легни си. Утре ще дойда по някое време.

 

 

Те приготвяха обяда. Внезапно Гуидо изненада момчето с думите:

— Той е американец.

— Кой?

Гуидо посочи тавана.

— Приятелят ми, Крийси.

— Но той отлично говори италиански, като неаполитанец.

Гуидо кимна:

— Аз съм го учил.

Учудването на Пиетро нарасна. Гуидо продължаваше:

— Бяхме заедно в Легиона, а и по-късно — докато не се ожених преди осем години.

— В Легиона?

— Чуждестранният легион — каза Гуидо. — Френският.

Момчето се оживи. За него, както и за повечето хора, тези думи се свързваха само с погрешни представи: пясъчни дюни, далечни фортове, несподелена любов. Гуидо се усмихна, когато забеляза живия интерес в очите на момчето.

— Влязох в Легиона през хиляда деветстотин петдесет и пета, в Марсилия. Останах там шест години — той спря да реже зеленчуците и при този спомен обичайното му строго изражение омекна.

— Там не е така, както си мислиш. Изобщо не е така. Бяха хубави години. Най-хубавите.

Пристигането на Крийси и любопитството на момчето отприщиха спомените на Гуидо и го върнаха в хиляда деветстотин четирийсет и пета. Тогава беше единайсетгодишен. Баща му бе загинал в Северна Африка. Спомни си за вечно гладния шестгодишен брат и за собствения си глад. Набожността и фатализмът на майка му бяха толкова силни, че единствената й реакция на катастрофата беше да се моли все по-страстно и дълго в църквата в Позитано.

Гуидо не притежаваше такава вяра. Той извървя пеш петдесетте километра до Неапол. Знаеше, че американците са там, а това означаваше, че там има и храна.

Превърна се в един от многото джебчии и откри предимствата на този занаят. Беше интелигентен и крадеше само това, което не можеше да изпроси. Бързо се нареди. Имаше си ъгълче в едно мазе, където спеше нощем между половин дузина други момчета. Беше научил много за живота на американците, техните слабости и добродетели.

Проучи в кои ресторанти ядяха, в кои барове пиеха, в кои публични домове и с кои жени се забавляваха. Знаеше кога е най-доброто време за просене — когато питиетата ги правеха щедри; най-доброто време за кражби — когато сексът и желанието отвличаха вниманието им. Познаваше всяка извивка, всеки ъгъл в тесните стръмни улички. Затова оцеля. Веднъж седмично изминаваше крайбрежния път до Позитано. Носеше със себе си шоколад, пари и консерви с месо. Елио вече не ходеше гладен, а майка му се молеше и палеше свещи в църквата. Вярата й бе оправдана, молитвите й — чути.

Гладът и нуждата са лоши учители по морал. Общество, което не е в състояние да осигури поне жизнения минимум, не може да очаква хората да се подчиняват на законите му. Гуидо никога не се върна да живее в Позитано. Неапол беше неговото училище, неговият хляб, хоризонтът на неговото бъдеще. Отначало той просто се бореше да оцелее, живеейки като плъх на градското сметище, а след факта на оцеляването интелигентността му го издигна. Когато стана на петнайсет, вече предвождаше банда от дванайсет други деца като него, които крадяха всичко, което не беше здраво заключено или циментирано. Детството просто го подмина. Той не знаеше нищо за детските игри и емоции. „Добро“ беше оцеляването и парите. „Лошо“ — слабостта и възможността да бъде заловен. Отрано разбра, че смелостта е ключ към лидерството. Другите наблюдаваха и изчакваха и когато разпознаеха смелостта, я следваха.

 

 

Американците освободиха града, а с това и престъпността. Докато на власт бяха фашистите — първо италианските, а после германските — престъпниците извършваха дребни кражби. Без защита от справедливо, демократично, а наред с това и гъвкаво правосъдие те бяха безсилни. Дори най-големите и най-добре организирани престъпници можеха да бъдат застреляни или хвърлени в затвора, а заедно с тях — и много невинни. Американците освободиха невинните, а заедно с тях — и престъпниците. Правосъдието и престъпността отново се върнаха — ръка за ръка.

В началото на петдесетте организацията зае предишното си място. Проститутките, подтиквани основно от глада, бяха взети под контрол. Босовете си поделиха районите, назначиха сводници и започнаха да получават процент. Последиците от войната бяха ликвидирани. Планът „Маршал“ започна възстановяването, а босовете взеха своя пай. Ресторантите, магазините, такситата, собствениците започнаха да печелят, а босовете ги защитаваха от престъпници. Разбира се, за това им се плащаше.

Гуидо идеално пасна в тази машина. С добре организираната си банда от невръстни момчета той действаше като частица от преродената структура. Бе оценен и удостоен с внимание като обещаващ млад човек. Отличаваше се със своята жестокост — добре пресметната, но като че ли безразсъдна. Отрано бе научил, че неочакваното нападение е най-бързият начин да привлечеш нечие внимание. Често казваше на сподвижниците си:

— Винаги нападай пръв.

Действаше в района зад доковете. Основната му задача бе да внушава на дребните местни бизнесмени, че се нуждаят от защита. След като осигуреше доказателствата, осигуряваше и защитата. Така напредна и като допълнителна награда получи правото да действа и на самите докове. Той и бандата му се занимаваха главно с кражби. Докато помощите и оборудването за следвоенната реконструкция прииждаха на доковете, значително количество от тях биваше отклонявано и обикновено препродавано на първоначалния му притежател. Със събраните средства Гуидо купи сградата, където сега се помещаваше пансионът.

В миналото това бе къща на средно богат търговец. Беше просторна, здрава, имаше голяма красива тераса с изглед към залива. Търговецът беше починал. Двамата му синове — фашисти — бяха изчезнали в суматохата след войната. Къщата беше наследена от някакъв племенник, също фашист, но не фанатик. Имаше намерение да избяга в Америка. Парите, получени от продажбата на къщата, щяха да му помогнат да уреди необходимите документи. Гуидо купи мястото на името на майка си, тъй като все още беше непълнолетен. След това прегради големите стаи и превърна къщата в публичен дом, където се забавляваха главно американски офицери. Домът печелеше добре. Стана известен като „Сплендиде“^[2]. Майката на Гуидо, държана в неведение, но доволна, внасяше печалбите в банка и палеше свещи в църквата.

Към хиляда деветстотин петдесет и четвърта година Гуидо се беше поставил в положение, в което можеше да лавира в структурата и да предвижда за себе си дълга кариера на възход. Но с просперирането на босовете започнаха да възникват противоречия и вражди. Структурата в страната вече беше солидна както в дните преди идването на фашизма. Но старите босове от Юга все още не бяха в състояние да наложат авторитета си. Бяха започнали да се налагат в Рим и индустриалния Север, но Неапол остана последен. Традиционно това бе най-несговорчивият град в цяла Италия. Такива бяха и престъпниците там.

Две групировки се бореха за надмощие в Неапол. Гуидо трябваше да избира и така направи първата грешка в изгряващата си кариера. Присъедини се към единия от босовете, наречен Ванино, и това донякъде беше естествено, защото силата на Ванино беше в проституцията и доковете. Но Ванино беше стар, твърде дълго бе лежал в затвора, нямаше инициатива. В резултат на това войната не донесе полза на Гуидо и бандата му. Тъй като се занимаваха с по-нисши дела в йерархията на престъпния свят, те попаднаха на предната линия в гангстерската война. След месец половината момчета от бандата му бяха убити или дезертирали, а самият Гуидо беше в болница. Гърбът и задникът му бяха пълни с олово от ловна пушка. Извади късмет — вече можеше да е предал Богу дух.

Докато Гуидо лежеше по корем в болницата, наставникът му Ванино, уморен и разсеян, влезе да похапне в неподходящ ресторант. Застреляха го, преди да успее да изяде порцията си фрито мисто^[3].

Тогава полицията с малко закъснение реши да покаже авторитета си. Пресата и политиците настояваха да се пристъпи към действие. Победителите, водени от Флориано Конти, и прокурорът се споразумяха.

Бяха събрани доказателства и някои избрани пионки бяха осъдени и изпратени в затвора. Гуидо беше един от тях. Докато седеше схванат и изранен на подсъдимата скамейка, той чу присъдата на съдията — две години затвор. Тогава беше седемнайсетгодишен.

Затворът бе ужасен шок за него. Не трудностите и униженията — възпитанието му го бе подготвило за това. Той откри, че страда от слабоизразена, но все пак явна клаустрофобия, която се проявяваше като тежка депресия. Италианската съдебна система не се интересуваше от тези проблеми и Гуидо страдаше ужасно.

Два месеца след като бе пуснат на свобода, той остана в Позитано. Но не в дома на майка си, а на хълмовете край града. Спеше на открито, високо в скалите. Пред очите му се откриваше безбрежността на морето, а зад гърба му — безкрайните хълмове. Постепенно се възстанови. Закле се, че никога няма да позволи това да се случи отново.

Преживяното не беше го променило, но занапред нямаше да се остави да го хванат. Там, под откритото небе, Гуидо си мислеше за бъдещето. Публичният дом „Сплендиде“ в Неапол беше затворен от полицията, в сградата не живееше никой и тя не носеше никаква печалба. През последните две години Конти бе заздравил позициите си в града и се бе подсигурил с влиятелни връзки — и в полицията, и в местната управа. Гуидо знаеше, че за да заработи „Сплендиде“, ще му трябва мълчаливото съгласие на Конти. Затова първата му работа след пристигането в Неапол бе да се срещне с Конти.

Конти все още беше млад — към средата на трийсетте — и беше бос от нов тип. Завоювал териториите си с насилие, сега заемаше позицията на практичен бизнесмен. Разбираше, че за да се възползва напълно от властта си, ще трябва да се разбере с другите босове. Трябваше да има сътрудничество. Когато пристигнаха пратеници от Палермо, той се съгласи на няколко срещи, на които да разпределят сферите на влияния и местата в йерархията.

Тези срещи през 1953–1954 много приличаха на избора на папа — провеждаха се при строга секретност и резултатът се разнасяше почти невидимо, като дим. Много измами имаше при разпределянето на постовете. Твърдите традиционалисти от Калабрия не желаеха да дадат власт на по-обиграните босове от Милано и Торино. По същия начин тези от централната част — Рим и Неапол — искаха по-големи права от тези, които имаха преди войната. Всички се съгласиха, че трябва да има ред, да се изгради структура и да има арбитър — човек с най-голяма власт.

Босовете от Севера не приемаха тези от Калабрия и обратно. Морети в Рим бе прекалено слаб, а Конти — прекалено млад.

Както обикновено при подобни обстоятелства, беше постигнат компромис. Срещите бяха вдъхновени и организирани от Палермо. Босът там беше Кантарела — нисък, спретнат, дипломатичен. Бе решил, че Палермо ще играе водеща роля и добре беше преценил ситуацията. Компромисът го издигна в длъжността на временен арбитър. Никой от присъстващите не оценяваше напълно хитростта и политическия му гений и не си даваше сметка, че през следващите двайсет години благодарение на тези заложби позициите му ще укрепнат. Условията благоприятстваха за дълъг период на относително спокойствие и големи печалби за всички около него.

Гуидо беше учуден и поласкан от топлотата, с която го посрещна Конти. Впечатли го и бизнесменският вид на офисите. Грубото насилие, което властваше само допреди две години, вече се бе превърнало в минало. Конти го увери, че миналото е минало. Сега нещата бяха различни. Той определено трябваше отново да отвори „Сплендиде“. Щяха да си сътрудничат. Щяха да направят финансови промени.

Гуидо си тръгна от офиса с чувство за сигурност. Но това чувство бе безпочвено. Конти не беше забравил. Гуидо и бандата му бяха силни и той не би му позволил да възстанови позициите си.

Но една от първите разпоредби от Палермо изискваше да се намалят до минимум вътрешните противоречия. Конти все още не се чувстваше достатъчно силен. Очевидно бяха решили Гуидо да отвори публичния си дом, а в нужното време Конти да оттегли протекциите си. Полицията щеше да свърши неговата работа, а връзките му с правосъдието щяха да осигурят оттеглянето на Гуидо за дълго време. Беше съвременно и прогресивно решение.

Гуидо не разказа това на Пиетро. Той започна историята си от момента, в който вече му бяха намекнали, че не се намира под ничия протекция и полицията го търси. Той така и не разбра кой му го съобщи, кой се обади в онази нощ, но явно и Конти имаше своите врагове. Беше ужасен момент. Разбра, че Конти не му е простил и премисли шансовете си. Бяха нищожни. Можеше да се крие, но не задълго. Или полицията, или хората на Конти щяха в крайна сметка да го намерят. Можеше да се бори, но не би могъл да спечели. И накрая — можеше да напусне страната. Не се доверяваше на съдилищата. Затворът не беше желателен.

Написа писмо на майка си, в което й даде името на един почтен адвокат в Неапол и я инструктира да даде имота под наем чрез него, за да е сигурно, че доходите се използват за нейната издръжка и за продължаване на образованието на Елио. Писмото му завършваше с думите, че той ще бъде далеч, може би за дълго време. После слезе до доковете, където имаше приятели, които можеха да го скрият, макар и само за няколко дни.

Майка му получи писмото на следващия ден и отиде на църква да се помоли. Същата нощ Гуидо се качи нелегално на едно старо корито и две нощи по-късно слезе по същия начин в Марсилия. Беше на двайсет години, почти без пари и без никакви перспективи. На следващия ден се записа в Легиона и след седмица беше в тренировъчния лагер Сиди бел Абез в Алжир.

— Не те ли беше страх? — попита Пиетро. — Знаеше ли какво те очаква?

Гуидо поклати глава и леко се усмихна при този спомен.

— Слушал бях обичайните истории и си мислех, че ще бъде ужасно, но нямах избор. Нямах документи, не говорех друг език, освен италиански, имах съвсем малко пари. Освен това си мислех, че след година-две ще мога да дезертирам и да се върна отново в Неапол.

В крайна сметка съвсем не се оказа така, както бе очаквал. Наистина беше тежко, особено през първите седмици, дисциплината бе желязна. Но и самият той беше твърд. Обучението беше интересно и разкри у него неподозирани таланти. Той прие дисциплината, защото нямаше никакъв избор. Наказанието за тези, които не изпълняваха заповедите, беше или наказателна рота, където беше ад, или — за по-малки провинения — карцер, което в неговия случай бе още по-лошо. Той беше внимателен и изпълняваше всички заповеди. Беше идеалният новобранец — нещо, което би учудило много хора в Неапол.

И за него имаше изненади. Първата беше храната — разнообразна и вкусна, с добро вино от собствената винарна на Легиона. Погрешните му представи за Легиона като за старовремска романтична армия в пустинята бързо се разпръснаха. Това бе една свръхмодерна армия с най-съвременното въоръжение и техника. Офицерите бяха най-добрите от френската армия, а подофицерите, издигнати от редовия състав, бяха ветерани от армиите на цяла Европа, калени в битки по целия свят. Имаше голям германски контингент, съставен от съвсем млади войници. Имаше и източноевропейци, които не искаха или не можеха да се върнат зад желязната завеса. Испанци, които може би бяха участвали в Гражданската война. Няколко датчани и скандинавци; белгийци, сред които може би имаше и французи, които криеха националността си, тъй като френските граждани се приемаха в Легиона само като офицери. Имаше и няколко англичани, и само един американец.

Легионът се възстановяваше след касапницата при Диенбиенфу във Виетнам. В тази битка няколко хиляди легионери бяха пленени и над хиляда и петстотин — убити. По своята същност и състав това беше военна част, използвана в краен случай. Историята на Легиона беше история на изгубени последни, безсмислени битки. За правителството, което с бедняшка изисканост бе изгубило цяла империя, Легионът беше пренебрежително малка загуба.

Такава армия би могла да бъде извинена за липсата на цел и морал, но за Гуидо това беше още една изненада, защото Легионът си бе създал своя цел. Той поддържаше липсата на национализъм, за да изгради своята собствена цялост и сплотеност. Легионерите бяха сираци по душа, а Легионът — сиропиталище. Гуидо откри, че това е единствената армия на света, която не пенсионира войниците си. Когато е прекалено стар, за да се бие, легионерът може, ако желае, да остане в дома на Легиона и да работи във винарните или в занаятчийския център. Никой не го караше да се завръща в света, който е напуснал.

Французите се гордееха с Легиона, защото го мислеха за френски и смятаха, че той се бие за Франция. Но тази представа беше погрешна. Той се биеше за себе си. Това, че беше инструмент на френското правителство, беше случайност. Дори френските офицери се чувстваха повече задължени на Легиона, отколкото на страната си.

Обучението траеше шест месеца. През това време ниското и слабо тяло на Гуидо заякна. Тежката работа и добрата храна му помогнаха да придобие изключителна кондиция. Той откри, че се гордее с това, защото като много други млади хора никога не бе осъзнавал физическите си възможности. Легионът традиционно се гордееше със способността си да измине в марш по-голямо разстояние от която и да било друга армия в света. След един месец Гуидо измина първия си поход от двайсет мили с петдесет фунта^[4] екипировка на гърба си. Гордееше се с умението си да борави с оръжие, особено с леките автоматични картечници. Силата и подвижността им му харесваха, те сякаш много му пасваха. Това не остана незабелязано от инструкторите.

През този период съзнанието му се адаптираше към новата обстановка. Той бе мълчалив и самовглъбен по природа, но сега тези черти на характера му се задълбочиха. Не се сприятели с никого от другите наемници. Беше единственият италианец в своята част и докато се мъчеше да научи френски, се чувстваше като риба на сухо. Още в самото начало го подложиха на изпитание, за да видят дали се поддава на натиск. Реакцията му беше жестока и безкомпромисна. Един голям датчанин, подъл и як, го бе подразнил. Гуидо го удари пръв. Не беше нарушил дисциплината. Подофицерите позволяваха такива неща. Искаха да разберат кой ще може да ги понесе.

След този случай Гуидо бе оставен на мира. Инструкторите разбраха, че от италианеца може да излезе добър легионер. След като обучението приключи, той замина доброволец в елитния Първи парашутен полк в Зералда, на двайсет километра западно от град Алжир. Конфронтацията в Алжир прерасна в истинска война. Разбира се, Легионът бе изпратен на първа линия. Първи парашутен полк бе най-добрата част във френската армия. Гуидо беше зачислен в рота „Б“. Ротният сержант току-що се беше завърнал към активна работа след девет месеца военнопленничество в лагер във Виетмин. Бил пленен при Диенбиенфу. Това беше американецът Крийси.

Изминаха няколко месеца, преди двамата мъже да усетят създалата се помежду им симпатия. Отначало много неща ги разделяха: Гуидо бе неизпитан легионер, Крийси — белязан в битките ветеран от Виетнам, един от най-добрите сержанти. Но в характерите им имаше сходство — и двамата бяха мълчаливи и самовглъбени, избягваха контактите, бяха затворени в себе си в една среда, където бе трудно да се намери уединение.

Първият път, когато Крийси заговори с Гуидо извън заповедите, беше след акция в околностите на едно градче, наречено Палестро. Френски военен патрул бе издебнат в засада от Фронта за национално освобождение (ФНО). Загинаха много войници. Легионът проследи бунтовниците от ФНО и Първи парашутен полк получи заповед да ги залови. Рота „Б“ десантира, за да отреже пътя им за бягство. Гуидо за първи път участваше в акция. Той се обърка от шума и движението, но бързо се успокои, пусна в действие автоматичната картечница и свърши добра работа. Отрядът на ФНО беше унищожен.

През нощта легионерите лагеруваха на хълмовете над Палестро и докато Гуидо поглъщаше дажбата си, Крийси се приближи и седна до него. Поговориха малко. Това беше само жест на любезност от страна на ротния сержант, който искаше да покаже на един от хората си, че се е справил добре в първата си акция, но след този разговор Гуидо се почувства добре. Той изпитваше голямо уважение към Крийси, както и всички останали в Легиона. Американецът бе известен като съвършения легионер, експерт по всички видове оръжия, отличен тактик. Гуидо знаеше, че сержантът се е бил шест години във Виетнам, а преди това е бил в Морската пехота на САЩ. Колко дълго — никой не знаеше. Любимите му оръжия бяха автоматите и гранатите. Той като че ли носеше повече гранати и пълнители от всеки друг.

Скоро след акцията при Палестро ротата отново бе изпратена по следите на отстъпващи части на ФНО. Но този път хората от ФНО успяха да се измъкнат. По време на вечерята Крийси отново взе порцията си и седна до Гуидо. Разговориха се за леките оръжия и тяхната ефективност. Гуидо винаги носеше със себе си пистолет и четири резервни пълнителя. Крийси му каза, че това е излишен товар. Един пистолет може да бъде полезен само ако бъде скрит. А при битка прикриването на оръжието е безсмислено. Автоматът е идеалното оръжие при близък бой. Крийси го посъветва да забрави за пистолета и да носи повече пълнители за автомата си.

Гуидо бе прилежен ученик. Знаеше, че обича този начин на живот, и бе твърдо решен да успее. В Крийси той откри идеалния учител. Беше чувал думите на легендарния полковник Бижар, наблюдавал как Крийси завзема позиции при Диенбиенфу: „Най-ефективният воин, когото някога съм виждал.“

И така, Гуидо взе този съвет присърце и започна да подражава на сержанта си. По време на боевете за Алжир през януари 1957 година той се отличи и бе повишен в старши легионер. Година по-късно той вече беше член на сержантския състав и приятелството между двамата мъже укрепна. Това беше бавен процес. Разменяха си малко думи, свързани главно с военни дела, но познанията на Гуидо растяха и разговорите все повече приличаха не на диалог между учител и ученик, а на дискусия между равни. И двамата забелязаха, че когато между тях настъпваше тишина, тя никога не беше потискаща или неловка. Именно това накара всеки от тях да разбере, че е открил приятел в лицето на другия.

По това време войсковата част се командваше от полковник Дюфур. В хода на военните действия той откри способностите на двамата мъже и стана свидетел на зародилото се между тях приятелство. Първи парашутен полк бе непрекъснато в действие. По време на военните действия Крийси и Гуидо със своите части бяха заедно навсякъде, където това беше възможно. Те отлично си сътрудничеха и се прочуха в Легиона.

Когато стана ясно, че Дьо Гол планира политическо разрешаване на военния конфликт, белите колонисти реагираха бурно. Те изградиха барикади в град Алжир и се противопоставиха на армията. Много от професионалните войници проявиха симпатия към тях, особено парашутистите, които изнесоха на гърба си тежестта на войната.

На жандармерията беше заповядано да разчисти барикадите. На помощ бяха повикани и парашутни части, между които и Първи парашутен полк на Легиона. Двете подразделения на полка не направиха нищо, а жандармерията даде много жертви. Имаше и много ранени. Полковник Дюфур бе освободен от длъжност, но вместо на негово място да назначат политически благонадежден офицер, временно повериха висшето командване на Ели Деноа дьо Сен Марк. Сен Марк беше класическият офицер от Легиона: човек със здрава воля, идеалист, безразсъдно смел. Хората му го боготворяха — за него бяха готови да влязат в ада. В бунта на генералите през 1961 година той ги поведе срещу Дьо Гол. Първи парашутен полк беше крайъгълният камък в плановете на генералите. Те очакваха останалата част от Легиона да ги подкрепи изцяло, но сгрешиха. Единствено Първи парашутен полк под командването на Сен Марк се противопостави на правителството и дори задържа Гамбие — главнокомандващия армията.

Бунтът се провали и на 27 април хиляда и двеста легионери от Първи парашутен полк минираха казармите си и вдигнаха във въздуха всички амуниции. Всички бели колонисти се бяха наредили от двете страни на пътя и плачеха, когато парашутистите напускаха Зералда, пеейки песента на Едит Пиаф „Не съжалявам за нищо“.

Полкът беше опозорен и разформирован. Бяха изгубили триста души във войната за Франция, но Дьо Гол реши да им отмъсти. Редовият състав беше прехвърлен в други части на Легиона. Офицерите избягаха и се присъединиха към ОАС — военизираната екстремистка организация, или се предадоха — очакваше ги военен съд за бунт. Старши подофицерите бяха демобилизирани. Сред тях бяха Крийси и Гуидо.

Направиха само това, на което бяха научени — да се подчиняват на командващите.

* * *

— Изхвърлили са ви, така ли? — попита Пиетро с недоверие. — За това, че само сте следвали заповедите?

Гуидо сви рамене.

— Беше време на големи политически страсти. По едно време дори си мислехме, че ще ни наредят да извършим парашутен десант в Париж и да задържим Дьо Гол. Целият френски народ бе ужасен и с право. По онова време Легионът наброяваше над трийсет хиляди души и нищо не би могло да ни спре, ако бяхме действали като едно цяло.

Той помълча малко, след това продължи:

— Тогава за пръв път французите осъзнаха каква заплаха може да бъде Легионът за самата Франция. Ето защо сега Легионът се разполага в Корсика и на други места извън територията на Франция.

— Какво направихте след това? — попита момчето.

— Крийси и аз останахме заедно. Единственото образование, което имахме, бе военното. Тукашната полиция още ме търсеше, а Крийси нямаше къде да отиде. Тогава започнахме да си търсим война — и я намерихме в Катанга.

— Катанга ли?

Гуидо се усмихна.

— Все забравям колко си млад. Катанга е провинция в Белгийско Конго. Сега се нарича Шаба. Когато белгийците се изтеглиха през 1961 година, Катанга направи опит да се отдели. Там живее едно отделно племе, което притежава по-голямата част от природните богатства. Много наемници отидоха да се бият в Катанга.

Бяха се присъединили към един бивш френски полковник от парашутните части, наречен Тринкие. Той ги познаваше от Алжир и за него бе удоволствие да привлече такива опитни мъже. Така те станаха наемници, което всъщност не беше голяма промяна, освен че Легионът им липсваше. Това общо чувство на загуба ги обедини още повече и приятелството им се превърна във връзка, каквато е рядкост между хората от един и същи пол. Бойните им умения скоро станаха пословични сред другите наемници. Те се намираха в такава психическа хармония, че се движеха и се биеха като едно цяло дори когато не съществуваше видима комуникация помежду им. Бяха се специализирали в „прочистване на сгради“ — елиминиране на врага в градски условия. Имаха свои собствени техники, прикриваха се помежду си и се движеха от стая в стая или от сграда в сграда в толкова прецизен ритъм, че другите наемници само стояха и ги наблюдаваха с възхищение. Те усъвършенстваха използването на гранатите и автоматите до степен на изкуство.

След разбиването на отцепниците в Катанга двамата се присъединиха към отряд наемници в Йемен под командването на Денар, но когато Чомбе се върна от заточението си, те се върнаха в Конго. Денар ръководеше Шести отряд на френските командоси. Гуидо и Крийси се биха в обърканата и заплетена война, докато Мобуто победи. Тогава заедно със стотици други наемници се оттеглиха в Букаву. Завършиха пътя си в лагер за военнопленници в Руанда под покровителството на Червения кръст. Наложи се да предадат оръжията си и за Гуидо следващите пет месеца се превърнаха в мъчение. Въпреки че имаха достатъчно място да се движат, самият факт, че ги ограничаваха, отново върна клаустрофобията му. За да заеме мислите му с нещо, Крийси започна да го учи на английски. Гуидо пък го учеше на италиански. Изпитваше трудности с английския. Крийси обаче имаше усет към езиците и бързо напредваше с италианския. Започнаха да говорят на чуждия език все по-добре и по-добре и накрая, след около година, напълно престанаха да разговарят на френски.

След петте месеца в Кигали двамата бяха репатрирани в Париж. Двете седмици по баровете и публичните домове на „Плас Пигал“ заличиха лошите им спомени и те започнаха да си търсят работа. Наемниците не са добре дошли в черна Африка. Решиха да сменят обстановката. Като се изключеха месеците, прекарани в лагера за военнопленници, Крийси харесваше Индокитай. След като един майор на име Хари Оуенс, пенсионер от американската армия, благосклонно се съгласи да ги приеме, те с интерес изслушаха разказите му.

Американците вече бяха сериозно въвлечени в конфликта във Виетнам и събитията там не им харесваха. Ставаше ясно, че малкото им хора и оръжие няма да бъдат достатъчни.

Разбира се, ЦРУ имаше идеи как да спечелят войната и с помощта на щедри средства се бе заело да вербува и обучи няколко малки армии в Южен Виетнам и съседен Лаос. В Лаос се нуждаеха от инструктори, а бившите сержанти от Легиона бяха изключително подходящи за тази роля. Опитът на Крийси във Френски Виетнам беше допълнително преимущество.

И така те се озоваха в Лаос, официално назначени като шефове по товаро-разтоварването в дъщерната компания на ЦРУ „Еър Америка“. Това беше чартърна авиокомпания, която превозваше товари в Югоизточна Азия. Но всъщност тя доставяше въоръжение, храна и много други неща за армиите на ЦРУ.

Крийси и Гуидо прекараха осемнайсет месеца в обучаване на войските Мео в Долината на глинените гърнета.

Когато нещата тръгнаха на зле за американците, ЦРУ започна да изпраща подривни групи. Това бяха групи от наемници, които нахлуваха в Северен Виетнам и Камбоджа, за да нападат виетконгските линии по снабдяването. Крийси и Гуидо бяха „повишени“ в такава част, която в компютрите на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния, фигурираше като ДЧНАСС 40 (PUXUSP 40). Това означаваше „Десантна част с неамерикански състав, състояща се от 40 души“. Компютърът я квалифицираше като допустима загуба.

До края на 1971 година ДЧНАСС 40 бе намалена на трийсет души. Крийси и Гуидо решиха да си вземат дълга почивка, може би завинаги. Бяха участвали в дванайсет секретни операции и всеки от тях бе получил по няколко ранявания. Бяха натрупали и доста пари — компютърът беше щедър.

Междувременно Гуидо бе научил, че ако се завърне, в Неапол са готови да убедят полицията да не го търси повече и че след като е просперирал. Конти се е преместил в Рим, а в Неапол е оставил заместник, който няма спомени за събитията от 1953 година.

Гуидо откри къщата си в Неапол ремонтирана и в добро състояние. Бяха я дали под наем на църквата като приют за неомъжени госпожици — причудлив намек за миналото й. Двамата останаха в Позитано при майка му. Елио учеше последен семестър икономика в Университета в Рим. Майката на Гуидо, вече остаряла, благодареше на Бога за завръщането на сина си и запали дузина свещи. Тя знаеше, че такава щедрост ще бъде възнаградена.

 

 

— И това сложи край на дните ми като наемник — каза Гуидо на момчето. То бе потънало в работата си.

— Край? Вие просто се оттеглихте, така ли?

— Отидохме в Малта — кратко отговори Гуидо. — Аз се ожених и се върнах тук.

Пиетро знаеше, че няма да научи нищо повече. Продължиха да работят в тишина. След половин час щяха да дойдат първите клиенти за обяд.