Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (22)

Глава 21

Стените, устояли на векове, не издържаха пред булдозера. Само за половин час малката ферма се превърна в купчина натрошени камъни.

Франко Мази стоеше до каруцата, натоварена догоре с покъщнината им. Съпругата му вече се беше качила в нея. Тя седеше, обърнала поглед настрана, неспособна да гледа разрушението. Очите й бяха зачервени от плач.

Но Франко гледаше към останките и — отвъд тях — към каменната ограда на Вила Калачи. Чертите на лицето му излъчваха омраза. От поколения наред родът му живееше тук и обработваше няколко акра от каменистата земя на склона на хълма. Обитателят на вилата беше техен благодетел. Франко цял живот бе живял под негово покровителство. Продуктите от тяхното стопанство, сиренето, което жена му произвеждаше, винаги се радваха на добър пазар.

Когато му казаха, отначало не повярва. Това не можеше да бъде вярно. Техният благодетел не би могъл да направи такова нещо. Той помоли за аудиенция, но му казаха, че е невъзможно. Дон Кантарела не желаеше да вижда никого. За двайсет и четири часа Франко трябваше да се премести. Бяха му намерили къща в Палермо. Дадоха му да подпише документите.

Булдозерът свърши работата, завъртя се на веригите си и с бръмчене се отдалечи по тесния междуселски път.

В дъното на душата си Франко мълчаливо се помоли: „Бог да е с теб, Крийси.“

* * *

Уоли ожесточено протестираше. Седем хиляди лири за бръснене и подстригване беше абсурдна сума. Но бръснарят не се впечатли. Той направи изразителен жест към дългите кичури от косата на Уоли. Това беше много работа — беше се трудил цял час. Уоли трябваше да се примири с положението.

И той се примири. Предстоеше му тежък ден и не можеше да си губи времето в пазарлъци. Или поне не цялото време.

— Къса, спретната, консервативна прическа — беше обяснил Крийси. — И никаква брада.

Уоли все още се губеше в догадки. Предната нощ бяха пристигнали в къмпинга и по време на вечерята Крийси подробно обясни какво иска. Но не обясни защо.

— Засега толкова — каза той. — Така е по-безопасно.

Уоли първо трябваше да се подстриже и обръсне, а след това да купи хубав кожен куфар и чанта за документи; строг делови костюм, бяла риза, дискретна едноцветна вратовръзка и обувки с връзки. Облечен в новите си дрехи, той трябваше да наеме най-хубавия апартамент в хотел „Екселсиор“ и да се регистрира за три нощи. След това му бе наредено да отиде в офиса на „Авис“ в същата сграда и да наеме кола за три дни — най-добрия възможен модел. Трябваше да вечеря в трапезарията на хотела, като се постарае да поръча много скъпо вино, а след това с кафето — много скъп коняк. Крийси му препоръча „Хенеси Екстра“.

— Искаш да изглежда като богат бизнесмен? — попита Пади.

— Точно така — отговори Крийси.

Пади огледа Уоли скептично.

— Все едно жабата да се превърне в прекрасна принцеса.

— Върви по дяволите — каза Уоли и се ухили. — Ще има да се чудиш. Не всеки ден изглеждам така.

След крайно разточителната вечеря Уоли трябваше да се качи в апартамента си, да поръча телефонен разговор с Австралия — с някой стар приятел или все едно с кого — и да говори поне двайсет минути. После да прекара нощта в апартамента и рано сутринта отново да се срещне с тях в къмпинга.

* * *

Докато Уоли ядеше пълнените си чушки в Реджо, Сата, Белу и Гуидо похапнаха печена лампука в „Гранд хотел“ в Палермо.

— Какво ти е мнението? — обърна се Сата към помощника си.

— Ще дойде с лодка — каза Белу. — Вероятно рибарска лодка, задигната от някого в Калабрия.

Сата нетърпеливо поклати глава и посочи чинията му:

— Имах предвид рибата.

Белу се усмихна: той използваше всеки удобен случай, за да подразни шефа си.

— Леко е прегоряла.

Сата кимна в знак на съгласие и се обърна към Гуидо.

— Вероятно — само вероятно — някой ден добрият капитан ще бъде повишен в полковник.

— Необходимо ли е — попита Гуидо — полковникът да има изтънчено небце?

— Крайно необходимо — отговори Сата. — Трябва да имаме критерии, иначе ще започнат да повишават хората за това, че са умни и отдадени на работата си. А това ще бъде катастрофа.

— Искаш да кажеш, че тогава щеше да бъдеш още ефрейтор?

Сата се усмихна и каза на Белу:

— Забелязал ли си, че този неаполитанец има злобно чувство за хумор? Та защо мислиш, че ще пристигне с рибарска лодка?

Белу сви рамене.

— А как иначе? Не може да използва обичайния транспорт. Всеки самолет, ферибот и влак се проверяват. Той не е човек, който може лесно да се скрие.

— Разумно е — призна Сата. — Ти какво мислиш, Гуидо?

— Не знам — каза Гуидо. — Предположението е неоснователно. Достатъчно мислих за това, но не съм намерил отговор. Едно нещо обаче е сигурно — лицето му е вече толкова известно, че той не може да си позволи да се покаже никъде.

Сата се съгласи.

— Вероятно сега това е най-известното лице в Италия. Каква реакция! Направо не мога да повярвам.

Той смаяно поклати глава.

— В Рим и на север момичетата носят тениски, на които е отпечатано лицето му с надпис „ДАВАЙ, КРИЙСИ!“. Общественото мнение е на негова страна, а вестниците се продават много добре. Не съм сигурен, че това е плод на здрав разум.

— Това е неизбежно — каза Белу. — На хората им дойде до гуша от властта на босовете и тяхното безочие. Правителството не е в състояние да направи нищо и те си създават герой от този човек — естествено е.

— За мен — каза Сата — най-голямата загадка е къде се крие. Той трябва да се усамоти, абсолютно никой да не го вижда; но как може да го постигне?

Той изпитателно погледна Гуидо.

— Сигурен ли си, че след Рим няма друго безопасно жилище?

— Поне не знам да има такова — отговори Гуидо. — Той никога не говореше за плановете си след Рим — разбираш защо.

— Много жалко — каза Сата. — А и в пощенската ти кутия не се получава нищо. Следим я по двайсет и четири часа в денонощието.

— Жалко ли? — сухо попита Гуидо. — Наистина ли искате да го откриете сега?

Сата направи гримаса.

— Гуидо, повярвай ми, не искам да го видя мъртъв.

Той направи знак на сервитьора и те поръчаха десерт. Когато сервитьорът се отдалечи, Сата протегна ръка и я сложи на рамото на Гуидо.

— Наистина. Аз го уважавам. Имам чувството, че го познавам; бих искал да се срещна с него. Ако някой ми беше казал, че един човек може да направи толкова много, бих му се изсмял. Още не мога да го проумея — особено като се има предвид начинът, по който уби Конти.

Гуидо мрачно се усмихна.

— Да: пищно погребение.

Другите двама го погледнаха озадачено и Гуидо обясни:

— Има такъв израз. Във всяка общност се използват подобни изрази. При наемниците също. Изразът тръгна от Лаос преди много години. Няколко души от нашите стояхме и гледахме как самолет ДС-6 на „Еър Америка“ каца на една отдалечена писта. Беше натоварен с амуниции, експлозиви и гориво. Колесниците му се откачиха и той дълго време се плъзга по крило. Краят на крилото се закачи и самолетът се преметна.

Нахлулият спомен накара Гуидо да замлъкне.

— Е? — подкани го Белу. — Какво стана?

— Взриви се — каза Гуидо. — Бавно се взриви, представяте ли си? Първо горивото, след това експлозивите и накрая амунициите. Всички познавахме пилотите — двама канадци, добри момчета. Когато шумът заглъхна, настъпи дълго мълчание. След това един австралиец — Франк Милър — обобщи случилото се. Той каза: „Поне имаха пищно погребение.“

Гуидо сви рамене.

— Това стана крилата фраза. Когато наемник иска да сплаши някого, той му споменава за пищно погребение.

— Какво кара един човек да стане наемник? — попита Белу.

Гуидо се усмихна на въпроса.

— Хиляди причини. И всичките са различни. Сред наемниците има всякакви типове: саможиви, извратени, заблудени благодетели, пълни глупаци.

Той сви рамене.

— Много често се дължи на случайност — на лошо пресметнат ход.

Сервитьорът донесе десерт — местно забальоне^[1]. Те започнаха да се хранят и на масата се възцари мълчание.

Но Белу беше любопитен. За него това беше непознат свят. Той отново възобнови въпросите си.

— Крийси трябва да е особен човек, след като успя да стигне дотук. Кое го прави толкова добър войник?

— Нали си чел досието му — отбеляза Сата. — Това се дължи на опита му. На опита и тренировките, а може би и на още нещо.

И той погледна въпросително към Гуидо.

— Да, още нещо — съгласи се Гуидо. — Нещо неуловимо — като сексуалното привличане. Човек може да притежава всичко необходимо, но от него да не става войник, независимо от това колко е добър в техническата подготовка. Тук-там случайно можеш да попаднеш на такъв, който притежава това неуловимо нещо. Той е изключение. Може би това е комбинация между късмет и силна воля. Цял взвод от добре обучени и опитни войници би могъл да не успее да завладее позицията, а един-единствен човек, който притежава това неуловимо качество, ще успее.

— Ти притежаваш ли го? — тихо попита Сата.

— Да — отговори Гуидо. — Но у Крийси го има в изобилие — благодарение на него той постигна толкова много. И е много вероятно да му помогне да проникне във Вила Калачи.

— А дали ще му помогне да се измъкне? — попита Сата.

— Кой знае?

Въпросът разтревожи Гуидо. Той беше сигурен, че Крийси е изчислил как да влезе вътре, но не беше сигурен в обратното.

 

 

Уоли паркира наетата ланча до мобекса. Пади седеше на стъпалата и го гледаше как слиза от колата. Той заключи ланчата и мълчаливо я погледна. Тя дълго време не помръдна. След това скръсти ръце и започна да се клати напред-назад. После започна да се смее.

Крийси се появи иззад нея и започна да изучава Уоли. Кимна и се усмихна. Пади се смъкна от стъпалото и се търколи по тревата. Взривове смях се понесоха из пустия къмпинг.

— Проклета жена! — каза Уоли.

Крийси се съгласи.

— Няма усет за истинската красота.

Постепенно Пади се успокои, изправи се и обгърна коленете си с ръце.

— Уоли Уайтмън — каза тя с широка усмивка, — приличаш на някой тежкар!

Уоли стоеше до черната ланча в тъмносиния си раиран костюм и държеше в ръка черна чанта за документи. Не обърна внимание на Пади.

— Добре ли изглеждам? — попита той Крийси.

— Отлично — отговори американецът.

След това се обърна към Пади:

— Ти просто нямаш усет за висока класа, а щом изглежда като тежкар, защо плака цяла нощ?

— Глупости! — каза Пади, като се изправи. — И цяла година не би ми липсвал, а какво остава за някаква си проклета нощ!

Но тя се приближи и развълнувано прегърна Уоли.

— По-полека, момиче — каза той и се ухили. — Ще измачкаш новия ми костюм.

Те влязоха в мобекса и насядаха около малката маса. Уоли подробно разказа как е изпълнил инструкциите на Крийси.

— Сега какво? — попита той любопитно.

Крийси се пресегна назад за картата и след това им посочи малко летище.

— Това е управлението на аероклуба на Реджо ди Калабрия. Искам сега да отидеш там и да наемеш самолет, който да те откара до Трапани на западния бряг на Сицилия.

Уоли и Пади размениха погледи.

— Значи това — каза Пади. — Ще прелетиш дотам.

— Не точно — отговори Крийси.

Той обясни, че първоначално е планирал да поръча нощен полет по телефона и ако е необходимо, да отвлече пилота и самолета. Предложението на Уоли за помощ прави нещата по-лесни.

Това разбули загадката от предишния ден. Уоли трябваше да обясни, че е бизнесмен с претоварено разписание. Има поредица от срещи в Реджо и веднага след като приключи с тях, би желал да замине за Трапани. Ако от аероклуба или от другаде го проверят, ще открият, че е отседнал в най-добрия апартамент на луксозен хотел, че щедро харчи пари за най-добрата храна и най-добрите напитки, наел е най-добрата налична кола и води много скъпи презокеански телефонни разговори. Накратко, той е благонадежден.

Крийси му каза да им обясни, че не е много сигурен кога точно би желал да замине. Трябваше де се уговори за шестчасово предварително известие. Най-вероятно щяло да стане късно вечерта, положително в рамките на следващите три дни.

— Защо не можеш да фиксираш точно датата? — попита Уоли.

— Зависи от времето.

— Тогава защо през следващите три дни?

— Защото или няма да има луна, или ще е много малка.

Любопитството на Уоли все още не беше удовлетворено, но той задържа въпросите си, докато Крийси продължаващо да обяснява, че аероклубът има четири самолета; два „Чесна-172“, един „Пайпър Команч“ и един „Командер“. Крайно необходимо било да се наеме едната „Чесна“. Ако някой се интересува, Уоли трябваше да каже, че и преди е летял с този тип самолет и е свикнал с него. Трябваше да плати чартъра в брой, изцяло и предварително.

— Защо е толкова наложително да е „Чесна“? — попита Уоли.

— Защото крилата му са разположени високо.

— Е, и?

— И е по-лесно да се скочи от него.

Любопитството на Уоли бе удовлетворено.

 

 

Гравели и Дикандия правеха обиколки на вилата. Те проверяваха всичко и между другото обсъждаха ситуацията.

След съвещанието с бодигардовете пред парадната порта те тръгнаха през градината.

— Още една седмица и ще бъде много късно — каза Дикандия.

— Вече е много късно — отговори Гравели. — В Торино има война. В Рим три фамилии уреждат сметки помежду си. Дори в Калабрия има проблеми. Докато беше в затвора, Дон Момо обещаваше спокойствие. Преди два дни срещу него имаше опит за атентат. Кантарела нищо не прави. Загубва уважението към себе си, докато седи тук като мишка в дупката си. Абрата идва утре, за да се съвещава с Кантарела. Няма да повярва, когато види в какво състояние се намира.

Тези думи се сториха малко резки на Дикандия. Той работещо за Кантарела повече от двайсет години — предаността му беше дълбоко насадена. Нямаше да му бъде лесно да отвикне от нея.

Изведнъж Гравели сграбчи ръката му и двамата мъже замръзнаха на застланата с чакъл алея.

От мрака безшумно изникнаха две черни сенки. Те изскочиха съвсем наблизо, подушиха с носове и после все така безшумно изчезнаха.

Дикандия гневно възкликна:

— От тези проклети кучета ме побиват тръпки!

— Напълно безопасни са — каза Гравели и се изсмя, — когато надушват позната миризма.

— Просто по-дълго помнят хубавите неща — каза Дикандия и продължи нагоре по пътеката.

Влязоха във вилата през кухненската врата. Това беше огромна стая с каменен под, превърната в столова за допълнителните телохранители. Половин дузина от тях седяха наоколо и гледаха към телевизора в ъгъла. По дървената маса бяха разпилени остатъци от храна. Автомати и една-две пушки лежаха близо до ръцете на телохранителите.

Един коридор водеше от кухнята към централната част на вилата. В първата стая след коридора бяха наредени дървени легла и повечето от бодигардовете спяха или си почиваха преди нощната смяна.

В края на коридора имаше стълбище; то водеше към първия етаж, където се намираха кабинетът и спалнята на Кантарела. Стаите на Дикандия и Гравели също се намираха на първия етаж.

Те размениха няколко думи с мъжете в кухнята и след това се качиха горе.

Личният телохранител на Кантарела седеше на един стол пред кабинета. В скута му лежеше автомат. Когато двамата се приближиха, той стана, почука два пъти на вратата и я отвори. Те влязоха, за да докладват, че всичко е наред.

 

 

След два дни силният северен вятър утихна. Прогнозата обещаваше, че през следващите двайсет и четири часа времето ще бъде тихо и че над Северна Сицилия ще има разкъсана облачност и лек източен вятър. Възможни бяха краткотрайни валежи.

Крийси се приготвяше.

Късно следобед той отвори големия широк куфар и извади оттам пакета, който бе получил от генерала в Марсилия. Пади и Уоли стояха отвън на тревата и наблюдаваха как той го разопакова и разгъва обемистото черно платнище.

— Не прилича на парашут — отбеляза Уоли.

— Повече прилича на крило — отвърна Крийси. — Отдавна отминаха старите времена, когато хората скачаха и се доверяваха единствено на късмета си. Това е френски „Мистрал“. Добре обученият парашутист може да лети срещу вятъра и пак да се приземи на няколко ярда от целта.

Помогнаха му да оправи въжетата, а след това отстъпиха назад и започнаха да наблюдават как той умело ги опъва, подрежда и сгъва купола.

— Нямаш ли резервен парашут? — попита Уоли.

Той беше виждал парашутисти на картинка, които носеха малки торби, пристегнати отпред на гърдите.

Крийси поклати глава.

— Не мога да си позволя излишно тегло.

И той започна да обяснява, че обикновено един парашутист скача с парашутна мешка, която виси на въже на пет метра под него. Тежката мешка първа пада на земята и така смекчава приземяването на парашутиста; но при търсенето на мешката и изваждането на оръжието се губят ценни секунди. Затова Крийси ще скочи с оръжие, готово за стрелба, като рискува да направи тежко приземяване.

Той привърши със сгъването на парашута и го остави отстрани на мобекса. Обърна се към Уоли и каза:

— След половин час ще бъда готов за тръгване.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Уоли.

— Не, сам ще се оправя. Моля те, изчакай ме отвън.

Крийси се качи в мобекса и взе малкия пакет, който беше получил от Брюксел. Когато го разгъна, той усети лек мирис на старо — на дреха, която дълго време не е била носена. Това беше старият му боен гащеризон. Все още личеше цветната емблема с инициалите на Първи парашутен полк.

Той дълго време го държа в ръце; мислите му се върнаха двайсетина години назад. Изведнъж го метна на леглото и започна да се преоблича.

Когато се появи на вратата на мобекса, почти се беше стъмнило. Пади и Уоли стояха облегнати на ланчата. Крийси застана до вратата и Пади тихо заплака.

Те знаеха що за човек е американецът и какво възнамерява да прави, но едва сега, когато беше застанал пред тях, готов за тръгване, наистина осъзнаха това.

Неговата и без това масивна фигура сега приличаше на напомпана до пръсване автомобилна гума. Крачолите на гащеризона бяха напъхани в черни високи обувки с връзки. Към страничните шевове на двата крачола бяха пришити изпъкнали джобове; кръстът му беше препасан с колан. От двете му страни бяха закачени два реда гранати. Между тях на гърдите се люлееше издута торба, която му стигаше до кръста. От дясната страна на колана беше окачен брезентов кобур с капак. Отстрани на кобура — отпред и отзад — имаше няколко малки брезентови джобчета. През врата му беше преметнат ремъкът на инграма. Крийси беше увил ремъка около дясната си ръка и с нея придържаше късото оръжие към тялото си. В лявата си ръка държеше плетена шапка.

Той взе парашута, приближи се към ланчата и спокойно попита:

— Готов ли си?

Уоли кимна и се опита да каже нещо, но от устата му не излезе нито звук. Той сковано отвори вратата на колата. Крийси хвърли вътре парашута и се обърна към Пади.

— Не мога да намеря нужните думи, но ти ме разбираш, нали, Пади?

Тя подсмръкна, поклати голямата си глава и каза:

— Ти си проклет глупак, Крийси — тази работа е толкова гадна!

Той се усмихна, протегна ръце и я прегърна през раменете.

— Всичко ще бъде наред. И преди съм го правил — вече почти ми е станало навик.

Пади избърса с ръка мокрите си бузи и го прегърна. Твърдият метал я убиваше до болка, но тя не обръщаше внимание на това. След това пусна Крийси от прегръдките си, отиде до мобекса, качи се вътре и хлопна вратата.

До летището имаше двайсет минути път с кола. Крийси беше легнал напреки на задната седалка и не се виждаше. Пет минути преди да пристигнат, Уоли попита:

— Как ще се измъкнеш?

— Вратата на чесната може да стои отворена, за да пази завет от въздушния поток — отговори Крийси.

— Имах предвид Вила Калачи — каза Уоли. — Знам, че ще успееш да влезеш, но как ще се измъкнеш?

Последва кратък отговор, изключващ всякакви по-нататъшни въпроси:

— Щом има начин да се влезе, има начин и да се излезе.

Няколко минути пътуваха в мълчание, след което Крийси попита:

— Наясно ли си с всичко, Уоли? Ясно ли ти е в каква последователност ще действаш?

— Съвсем ясно — отговори Уоли. — Няма да има никакви спънки.

— А след това?

— Разбира се: тази нощ ще сме на път.

— Не се бавете нито минута — каза Крийси. — Ще има голяма суматоха, но вие трябва да хванете сутрешния рейс на ферибота.

Уоли уверено заговори:

— Не се безпокой, Крийси, ще го хванем. Ела ни на гости в Австралия.

Откъм задната седалка се разнесе тих смях.

— Ще дойда. Грижи се за нея, попаднал си на свястно момиче.

— Знам — каза Уоли. — А, ето го и летището: отвън има само две коли. Като че ли всичко е наред.

Той паркира колата зад хангара, пое куфара и отвори вратата, без да се обръща.

— На добър час, Крийси.

— Благодаря ти, Уоли. Чао!

 

 

Чезаре Нери подготвяше самолета за запуск. Искаше му се по-бързо да приключи с този чартърен полет. Беше добросъвестен пилот, преминал курс на подготовка във военната авиация и се подчиняваше на правилата. През последните два дни той беше на шестчасово разположение и поради това нямаше възможност да пийне; а Чезаре обичаше да пие.

Щеше да остане в Трапани и да прекара вечерта навън. Там имаше добри приятели.

Той хвърли поглед към австралиеца, който седеше вдясно от него. Изглеждаше малко нервен. Чезаре бе свикнал с подобна гледка. Хората охотно заемат местата си в огромен реактивен самолет и не се тревожат за нищо, но седнат ли на мястото до пилота в малък самолет, изведнъж започват да се чувстват несигурни.

— Готови сме.

Пътникът кимна.

— Добре.

Двигателят шумно заработи. Чезаре следеше налягането на маслото. Пътникът го потупа по рамото и извика, опитвайки се да преодолее шума на двигателя:

— Колко път има до Трапани?

— Почти час — отговори Чезаре, като местеше поглед от един циферблат на друг.

— Тук няма ли тоалетна?

Чезаре поклати глава и пътникът каза:

— По-добре да отида да пусна една вода. Имате ли нещо против?

Чезаре леко се усмихна. Този наистина беше доста нервен. Пилотът се протегна и отключи дясната врата.

— Вървете. Пазете се от витлото.

Пътникът разкопча колана на седалката и слезе от самолета. Чезаре отново заби поглед в приборите.

Изминаха две минути и на вратата се появи силует. Пилотът хвърли поглед встрани и замръзна на мястото си. Той бавно обърна глава назад, погледна към пистолета и след това към мъжа, който го държеше.

— Продължавай — каза мъжът, като с усилие се вмъкна в тясната кабина. — Ти си в безопасност. Просто трябва да си гледаш работата.

Непознатият не се опита да сложи колана. Седна на малката седалка, наведе се напред и опря дясната си ръка в ръба на пулта за управление. Беше се обърнал леко настрани, за да вижда пилота; оръжието му беше насочено надолу към ребрата на Чезаре.

— Довърши контролната карта^[2] — каза той. — Направи всичко като по книга. Знам как се управляват тези самолети. Познавам и процедурите по радиообмена. Така че не се прави на глупак.

Чезаре седеше абсолютно неподвижно с ръце на коленете. Умът му работеше. Новият пътник не прекъсваше мислите му, просто седеше и чакаше. Накрая пилотът стигна до решение. Не каза нищо; само се зае да довърши подготовката за излитане.

След десет минути те вече пресичаха четири хиляди фута височина над протока Месина. Пред тях блестяха светлините на Сицилия.

 

 

— Можеш да свалиш оръжието. Знам кой си.

Крийси се замисли за момент, след това прибра колта в брезентовия кобур и го закопча. Раздвижи се, намести по-удобно парашута, след това пъхна ръка между седалките и извади картата на Чезаре. Маршрутът до Трапани бе прочертан с молив. Щяха да прелетят на три мили южно от Вила Калачи. Той хвърли поглед към пилота.

— След като минеш радиофара при Термини Имерезе, искам да направиш съвсем малко отклонение.

Чезаре мрачно се усмихна.

— Трябваше да искам повече за този чартър.

Крийси му отвърна също с усмивка.

— По-малко — пътникът няма да се вози по целия маршрут.

— Имах късмет, че ми платиха предварително — каза Чезаре. — Кажи какво искаш да направя.

Крийси се наведе с картата в ръце и посочи мястото.

— Не можеш да го пропуснеш. Намира се на пет километра южно от Палермо и на три километра източно от Монреале. Осветено е като коледно дърво.

Той погледна към пулта за управление. Пресичаха на пет хиляди фута височина.

— На каква височина летиш нормално по този маршрут?

— Мога и на седем хиляди фута.

— Това е добре. Ще поддържаш тази височина, докато минеш радиостанцията. След това ще се издигнеш на дванайсет хиляди фута.

Чезаре го погледна и Крийси каза:

— Смятам да направя хало скок^[3].

Той забеляза учуденото изражение на лицето на пилота и обясни:

— Голяма височина, забавено отваряне.

Чезаре кимна.

— Ние му казваме просто забавяне. На каква височина ще отвориш парашута?

— На не повече от двеста фута — в зависимост от отклонението при свободното падане. Вятърът е източен, десет възела, значи ще скоча малко встрани от целта.

Чезаре хвърли поглед към парашута.

— Какъв е?

— Крило, френски „Мистрал“.

Сега Чезаре огледа екипировката, с която бе отрупано тялото на Крийси.

— Знам, че си специалист — каза той. — Ще ти се наложи да се изявиш като такъв. Ще проникнеш вътре бързо и стремително.

Чезаре помисли малко, след това продължи:

— Познавам района. Вероятно ще попаднеш в низходящ въздушен поток. При свободното падане няма да го усетиш. Ще окаже влияние под двеста фута височина. Бих те посъветвал да скочиш по на юг.

Крийси сериозно се замисли над предложението. Гласът на пилота несъмнено звучеше искрено.

— Благодаря ти, така и ще направя. Имаш ли опит в това?

Чезаре кимна.

— Пет години бях във военната авиация — на транспортни самолети. Много хора съм стоварвал на десант. Също и любители — от клубовете по парашутизъм.

— Добре — каза Крийси. — Оставям на теб да ме предупредиш. Съжалявам. Можеш да си навлечеш известни неприятности. Ще трябва да ти повредя радиопредавателя.

Чезаре помълча известно време. Само гледаше през фанара^[4]. Когато заговори, в гласа му се долавяше нотка на вълнение.

— Радвам се, че попадна на мен. Много хора — повечето хора — те подкрепят. Семейството ми от поколения наред живее в Калабрия. Познаваме бедността на хората тук. Всички сме заинтересовани от това. Възхищаваме се от теб. Радвам се, че попадна на мен. Ще те стоваря точно там, където трябва.

Последва мълчание. Накрая Крийси попита:

— Ще продължиш ли за Трапани?

Чезаре поклати глава.

— Ще се върна обратно в Реджо — така е по-безопасно. Кой беше австралиецът?

На слабата червена светлина в кабината чертите на Крийси едва забележимо омекнаха. Той простичко каза:

— Човек като теб.

* * *

В Палермо беше топло и прозорците в бара на грандхотела бяха отворени. Преди вечеря Сата, Гуидо и Белу стояха на бара и пиеха коктейл. Сата беше настроен на американска вълна и затова коктейлът му се състоеше от уиски със сода. Това настроение беше предизвикано от присъствието на две американки, които седяха на една маса в ъгъла. Бяха от закъснелите туристи и едната от тях бе красива и червенокоса. Сата имаше слабост към червенокоси жени. Другата беше прилична блондинка.

— Не е ремора — отбеляза Сата и на въпроса на Белу обясни: — Обикновено всяко красиво момиче се движи с грозна приятелка. И двете имат полза от това. Красивото момиче се откроява на фона на грозната приятелка, а тя от своя страна се задоволява с огризките. Ремората е риба, която се храни с мърша. С помощта на смукало тя се прилепва към тялото на някоя акула и се храни с останки от нейния обяд.

Той хвърли поглед към блондинката и се усмихна.

— Но тази не е ремора — може и сама да си набавя храна. Какво ще кажеш, Гуидо, твой тип ли е?

Гуидо погледна към другия край на масата. Блондинката беше привлекателна и на древния език на погледите изпод полуотворените клепачи и привидното безразличие тя вече бе дала да се разбере, че предпочитанията й са отправени към Гуидо. Двете момичета очевидно вече си бяха поделили плячката. Но Гуидо не беше в настроение. Напрежението в него, трупано дни наред, постепенно нарастваше. Той не можеше да откъсне мислите си от Крийси.

Едно обикновено радио, създадено от човешкия мозък, може да изпраща сигнали по целия свят и на милиони мили в космоса. Би трябвало да е възможно самият мозък, който е безкрайно по-съвършен, също да може да изпраща сигнали и да комуникира с останалите.

Гуидо не мислеше за това. Но нещо му подсказваше, че приятелят му пристига. Че е някъде наблизо. Тази вечер не можеше да съблазни някакво момиче. Затова той сви рамене, усмихна се и отговори на Сата:

— Отстъпвам момичетата на карабинерите: вие всички работите толкова усърдно — Гуидо огледа разкошната обстановка в бара — и се лишавате от толкова удобства, че ние, признателното общество, трябва периодично да ви отпускаме допълнително възнаграждение.

— Забелязал ли си — обърна се Сата към Белу, — че неаполитанците не могат да говорят без сарказъм?

Той погледна към бармана и повдигна едната си вежда в знак на това, че иска още питиета.

— Така да бъде — каза Сата. — Капитан Белу, в качеството на следваща квалификация по пътя към вашето повишение ви се възлага изработването на завоевателна стратегия. Очевидно ще трябва да започнем с покана към дамите да споделят с нас вечерята. Как ще действате по въпроса?

Белу равнодушно сви рамене.

— Ще им поръчам бутилка шампанско и ще им кажа да се присъединят към нас за вечеря.

— Ще им кажеш? — попита Сата с присмехулно любопитство. — Няма ли да ги помолиш?

— Полковник — отговори Белу, — не казвахте ли самият вие, че с жената трябва да се държиш като с главен келнер — любезно, но категорично.

Сата лъчезарно се усмихна на Гуидо.

— Човекът определено заслужава повишение.

Но Гуидо не отговори. Той протегна ръка и сграбчи Сата за рамото.

— Слушай!

През отворения прозорец съвсем слабо долетя бръмчене на самолет.

— Крийси!

Сата и Белу го погледнаха с неразбиране.

— Крийси пристига!

Гуидо с трясък остави питието и се запъти към вратата.

— Той е десантник! — извика неаполитанецът през рамо. — Как иначе би могъл да пристигне? Хайде!

Сата хвърли поглед към Белу, а след това към червенокосата.

— Хайде — рязко изкомандва той. — Не е избрал най-подходящия момент.

 

 

Вратата се отвори. В пролуката се виждаха лицето и раменете на Крийси. Гумените подметки на обувките му се опираха в подпората на колесника. Беше нахлузил на главата си стегнатата черна плетена шапка, която закриваше намръщеното му лице. Очите му напрегнато следяха Чезаре.

Лицето на пилота беше съсредоточено. Изпълняваше завой; погледът му се местеше от ляво на дясно, следеше местоположението и го съпоставяше с компаса. Чезаре инстинктивно натегна левия си крак върху педала, готов да компенсира, щом се освободи от товара.

Чезаре протегна дясната си ръка.

„Давай, КРИЙСИ!“

Обърна глава назад. Във вратата нямаше никой.

 

 

Прозорците на Вила Калачи бяха затворени. Всички до един. Но Кантарела леко повдигна завесите на прозорците в кабинета си и хвърли поглед надолу към градината. Мракът се нарушаваше единствено от слабия отблясък на прожекторите отвъд оградата. През последните дни чувството на безсилие и гняв постепенно надделяваше над страха му. Хора, които се бяха подчинявали поколения наред, поставяха могъществото му под въпрос. Правеха го дори неговите приближени. Виждаше съмнението в лицата им. Само преди няколко минути в същата тази стая Абрата се бе държал дръзко. Скоро маниакът щеше да бъде мъртъв. Това щеше да впечатли останалите и те щяха да изпитат силата на Кантарела. Щяха да разберат. При тази мисъл чертите на спокойното му лице се изостриха. Пълните му устни изразиха решимост. Той плътно дръпна завесите и се върна на бюрото си.

След секунди Крийси потъна в мрака зад каменната ограда като огромен, тежък черен прилеп.