Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (117)

117.

Неделя, 15 март

— Часът е десет и седемнайсет, неделя, петнайсети март. Разпит на Джоди Кармайкъл в присъствието на адвоката й Клифърд Орсън — ясно каза детектив сержант Гай Бачълър за видеокамерата над главите им. Намираха се в малката стая за разпити в Съсекс Хаус. До него на друг твърд стол с ниска облегалка седеше детектив сержант Таня Кейл, която също беше обучена да води разпити. Първият разговор се състоя в събота следобед и целеше да установят някои факти и миналото на ответницата, както и да вземат показанията й. Сега трябваше да уточнят и да се усъмнят в някои от предишните й отговори в светлината на информацията, получена по-късно в хода на полицейското разследване.

Гай и Таня си даваха сметка, че Рой Грейс следи разпита в съседната стаичка за наблюдение. Осъзнаваха също, че могат да задържат заподозрян за не повече от трийсет и шест часа. Ако искаха Джоди да остане по-дълго в ареста, трябваше да се обърнат към съдия и да представят основателни причини за удължаването на задържането. Тя вече беше прекарала двайсет и четири часа тук. До десет вечерта трябваше или да й повдигнат обвинение, или да намерят основания за по-продължително задържане.

От другата част на масата, отрупана с чаши вода и кафе, седеше Джоди Кармайкъл, мълчалива и намусена, в черно горнище и джинси, и си играеше непрекъснато с верижката на медальона на шията си. До нея седеше лондонският й адвокат с остър ум и дълга практика в наказателното право, костюмиран и с прясно намазана с гел коса. Говореше със силен бирмингамски акцент.

Двамата полицаи очакваха тежка битка.

— Това е вторият разговор с Джоди Кармайкъл, по баща Данфорт, известна също като Джоди Бентли, Джема Смит и други възможни имена.

— Други имена? — намеси се адвокатът. — Бихте ли уточнили?

— Не и на този етап. Разследваме миналото на клиентката ви и смятаме, че може да е използвала и други псевдоними. — Бачълър погледна към Джоди. — Омъжили сте се за Кристофър Бентли, когато сте били на двайсет и две. Прав ли съм?

— Да — каза тя, след като погледна към адвоката.

— И прав ли съм, като казвам, че няколко години по-късно съпругът ви е починал след ухапване от пясъчна усойница, която е държал у дома?

— Да — кимна тя. — Беше ужасно. Той отлично познаваше тези змии и знаеше колко са опасни.

Бачълър продължи:

— И прав ли съм, че вторият ви съпруг, Роули Кармайкъл, е починал от отровата на същата змия? На пясъчна усойница?

— Според доклада от аутопсията, да.

Тя извади театрално кърпичка от чантата си.

— Прав ли съм също, че в момента държите няколко такива змии в стая в къщата си на Родийн Кресънт в Брайтън?

— Да.

— Давате ли си сметка колко опасни са тези създания?

— Напълно. Трябва да си пълен идиот, за да не знаеш.

— Давате ли си сметка, че за да държите тези създания, е необходимо разрешително по силата на Закона за опасните диви животни?

— Да.

— При вчерашния разговор ни казахте, че покойният ви съпруг Кристофър Бентли е имал такова разрешително. Въпреки смъртта му вие сте го продължили на негово име, като за адрес сте посочили необитаван апартамент в Саут Кенсингтън, Лондон. Мога ли да попитам защо не сте го прехвърлили на свое име и не сте уведомили съответните власти, че сте преместили влечугите в Брайтън?

Джоди отново погледна адвоката си, който й кимна, че може да отговори.

— Бях заета — каза тя. — Рано или късно щях да стигна и до това.

— Заета през всички тези години? — леко саркастично се обади Таня Кейл.

— Реших, че щом разрешителното е валидно, няма значение къде точно се намират влечугите.

— Определено сте били заета — каза Бачълър. — Да се върнем за малко в миналото. Присъствали сте, когато по-голямата ви сестра Каси е загинала. Вчера очертахте накратко детайлите, но бихте ли ни разказали сега по-подробно при какви обстоятелства стана това?

— Без коментар — намеси се адвокатът й.

— Не, няма проблем — каза Джоди. — Беше ужасен нещастен случай. Родителите ни ни бяха завели в Корнуол за октомврийската ваканция. Бяхме отседнали в Боскасъл. Двете с Каси отидохме да се разходим при скалите. Тя поиска да я снимам на онова място. Отстъпи назад до ръба на скалата. Бях много разтревожена и й казах да се махне. Тя отговори, че съм страхливка, и вместо това отстъпи още една крачка назад. После се спъна и… и… — Джоди затвори очи. — Господи. — Отвори ги отново. — Никога няма да забравя изражението на лицето й. В единия момент беше там, а после… после… — Очите й се напълниха със сълзи. Гласът й се пречупи. — Просто изчезна. — Млъкна, за да се вземе в ръце, и подсмръкна. — Изпълзях до ръба и погледнах надолу. Едва видях тялото й върху камъните, далеч долу. Не зная колко далеч. Осемдесет или сто метра.

Таня Кейл побутна към нея кутия салфетки. Джоди извади една и избърса очите си.

— Извинете — каза тя, все така стиснала носната кърпа в ръката си.

— Как се почувствахте тогава? — меко я попита детектив сержант Кейл.

— Беше най-лошият момент в живота ми. Най-лошият.

После Джоди разказа какво се бе случило след това и въздействието върху семейството й.

Гай Бачълър извади наръч листа от вътрешния джоб на сакото си. Подаде един на Джоди, един на адвоката и един на Таня Кейл.

— Джоди, при претърсването вчера полицията откри дневник от детството ви в дома ви. Това е фотокопие на част от него. За протокола, маркирано е като веществено доказателство GB/9 и е от първата годишнина от смъртта на сестра ви, след като сте посетили гроба й със семейството ви. Ще прочета последната част от онова, което сте написали: „Моето семейство. Моето отчайващо семейство. Нещата, които казват. Но това наистина ме разсмя. Изведнъж мама каза, че иска да запали свещ за Каси и тя да гори на масата, докато вечеряме. Татко отиде до бара и попита дали имат свещ, която да запали за дъщеря си. Десет минути по-късно готвачът и още двама от ресторанта се появиха с малък кейк със свещичка в средата и тръгнаха към нас, като ми се усмихваха и пееха «Честит рожден ден»! Още се смея, макар че е почти полунощ и за утре имам домашно, което дори не съм започнала. Но трябва честно да призная, че отдавна не съм се чувствала така страхотно!“.

Той остави листа пред себе си.

— Това не ми прилича на написано от скърбяща сестра.

Джоди го погледна в очите, сякаш се взираше направо в душата му.

— Така ли? Случвало ли ви се е да губите човек, когото обичате? Цяла година живях в истински ад, измъчвана от чувството, че съм виновна по някакъв начин. Разбира се, помня онзи ден с родителите ми и нелепата грешка на персонала с кейка за рождения ден. Естествено, че се разсмях. Заради цялата глупост. Станалото ме ободри. За първи път от цяла година успях да се усмихна.

— Добре, Джоди, да продължим с Кристофър Бентли. Той е имал опит с влечугите, бил е един от най-големите специалисти по отровни змии и други създания в света. И въпреки това е допуснал да бъде ухапан от смъртоносна пясъчна усойница. Можете ли да ни кажете какво според вас е станало?

Джоди и адвокатът се спогледаха. Тя му кимна спокойно и се обърна към детективите.

— Боя се, че всички експерти стават прекалено самоуверени. Честно казано, начинът, по който се отнасяше с някои от отровните си създания, наистина ме безпокоеше и го предупреждавах на няколко пъти. Съдейки по поведението му, той беше започнал да вярва, че някак е укротил някои, и вземаше все по-малко предпазни мерки, когато работеше с тях.

През следващите петнайсет минути й задаваха въпроси за деня, когато се беше случило нещастието.

Бачълър се загледа за известно време в бележките си.

— А сега искаме да ви зададем още няколко въпроса за Уолт Клайн. Кога точно се запознахте с него?

— През август миналата година в един хотел в Лас Вегас — „Беладжио“.

— Можете ли да ни кажете какво се случи преди около месец?

— Разбира се — каза тя, без да поглежда адвоката си. — Отидохме на ски в Куршевел във Френските Алпи. Той беше много запален скиор.

— Какво беше естеството на връзката ви?

— Бяхме сгодени и щяхме да се женим.

— И какво се случи в Куршевел?

— Уолт беше истински ловец на прах, както се изразяват скиорите. Обожаваше да се пързаля по прясно навалял сняг — в Щатите го имат много повече, отколкото ние в Европа. Бяхме в Куршевел от няколко дни и най-сетне предишната нощ се изсипа наистина много сняг. Но сутринта продължаваше да вали силно. Той се събуди и веднага поиска да се качим горе. Опитах се да го разубедя, защото според прогнозата времето щеше да се оправи по-късно, но той беше твърдо решен да се добере до пресния сняг, преди да са го отъпкали. Така че се качихме заедно. — Тя подсмръкна и отпи глътка вода. — Качихме се с лифта и казах на Уолт да ме последва, карала съм ски на онова място и преди. Направих няколко завоя и спрях да го изчакам. Той така и не се появи. Реших, че може да е тръгнал по друго трасе. Аз бях избрала синьото, най-лесното, заради условията, но си помислих, че той може да се е спуснал по червеното или черното. След известно време си дадох сметка, че сигурно ме е изпреварил, и се спуснах до мястото, където се бяхме разбрали да се чакаме, ако се изгубим. — Тя сви рамене. — Но той така и не се появи. А вечерта… — Джоди отново поднесе салфетката към очите си, като се надяваше, че не преиграва.

— Какво стана вечерта? — отново меко попита Кейл.

— Един полицай ми каза, че са го намерили в подножието на отвесна скала.

— Били сте сгодени и сте щели да се жените — каза Бачълър. — Знаехте ли какво ви е оставил Уолт Клайн в завещанието си?

— Без коментар — намеси се адвокатът.

— Всичко е наред — каза му тя и се обърна към Бачълър. — Той беше обезпокоен, имаше проблеми със сърцето. Не се погаждаше много с двете си деца, каза, че били готованци, които дори не си правели труда да му се обаждат или да дойдат да го видят. Идеята беше негова. Искаше да им попречи да получат всичко след смъртта му.

— Много мило от негова страна — отбеляза Бачълър.

— Какво намеквате? — попита Клифърд Орсън.

— Просто отбелязвам. Да продължим нататък. Джоди, казахте, че сте била сгодена с Уолт Клайн и сте щели да се жените, нали?

— Да, точно така.

— Уолт Клайн споменавал ли е пред вас за финансовите си афери?

— Не, никога.

— Обичахте ли го?

— Бях сгодена за него. Разбира се, че го обичах много.

— В такъв случай имаше ли причина да не отидете на погребението му?

— Без коментар — твърдо заяви адвокатът й.

— Всъщност имаше — отвърна Джоди, без да му обръща внимание. — Синът и дъщеря му ме посрещнаха на летището, когато пристигнах в Ню Йорк, и много ясно заявиха, че не съм добре дошла. Сметнах, че при тези обстоятелства ще бъде крайно неуважително, ако отида.

След това двамата детективи й зададоха въпроси за срещата в адвокатската кантора в Ню Йорк и обстоятелствата около отсядането й в различните хотели.

— Добре, благодаря, Джоди. Да продължим с втория ви съпруг, Роули Кармайкъл. Вчера ни казахте, че сте се запознали в интернет през сайт за запознанства и че няколко месеца сте си писали. Кога го срещнахте на живо?

Тя се изчерви и се замисли. Знаеше, че няма да изглежда добре.

— Миналия месец.

— Можете ли да си спомните датата?

— Двайсет и четвърти февруари.

Бачълър отново погледна бележките си.

— Вторник, двайсет и четвърти февруари?

— Да.

— Годеникът ви Уолт Клайн е бил погребан на двайсет и седми февруари. Значи сте се срещнали с Роули Кармайкъл три дни преди погребението?

Джоди се обърна към адвоката си.

— Клиентката ми иска кратка почивка — каза Клифърд Орсън.