Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (37)

37.

Четиринайсет години по-рано

Бинтовете бяха свалени и тя изглеждаше ужасно. Почернели очи, цялото лице в синини. Но…

Носът й беше съвършен! Човката беше изчезнала и вместо нея имаше идеално право носле.

Точно копие на носа на Каси.

Хирургът си беше свършил блестящо работата, като работеше по снимката на сестра й, която беше занесла в клиниката на Харли стрийт на първата консултация. Блестяща работа върху носа и брадичката.

Следващите две седмици почти не излизаше от малкия си апартамент, който беше на две крачки от морето в Кемптаун. А когато го правеше, беше благодарна на лютия студ, защото можеше да си увие лицето с шал, да скрива очите си зад тъмни очила и да нахлупи шапката си.

Всеки ден гледаше в огледалото как синините изчезват. Работата на хирурга върху челюстта й беше истински шедьовър. Всеки ден в огледалото се оформяше една все по-прекрасна жена, подобно на фотография в тъмната стаичка, която постепенно се проявява.

Като снимките на Каси, които изучаваше всеки ден, държейки ги до лицето си пред огледалото. С изчезването на белезите се появяваше все по-съвършено копие на Каси.

Беше похарчила почти всичките си детски спестявания за серията операции върху лицето и тялото си, както и парите, които бе откраднала през годините от родителите си, и онези, които беше изтеглила с фалшивата кредитна карта. И определено си заслужаваше!

Както си заслужаваше и тежката работа като сервитьорка в едно бистро в Хоув, за да живее отделно от родителите си и да бъде независима.

Бяха я отхвърляли през цялото й детство като грозното патенце, а се захласваха по Каси. По горката, отдавна мъртва Каси.

Но тя не беше приключила с тях.

 

 

Няколко седмици по-късно, една ранна неделна вечер, когато родителите й със сигурност щяха да са си у дома, Джоди подкара малката си кола към Бърджис Хил. Не ги беше виждала от месеци, като не отговаряше на съобщенията, които й оставяше майка й от време на време, и отказа поканата да посрещне Коледа с тях.

Вместо това я прекара сама на кушетката, като изгледа филмите, които си беше запазила, напи се с „Просеко“ и преяде с нелепо големия пакет китайска храна за вкъщи. Реши, че това е най-хубавата Коледа през целия й живот.

Паркира пред къщата, мина покрай лъскавото ново „Ауди“ на майка си, прясно измито и почистено — несъмнено от баща й по-рано през деня — и позвъни на вратата. Тъпото тройно „зън-зън“ се разнесе в коридора.

Отвътре слабо се чуваше звукът на телевизор.

После вратата се отвори и на прага се появи майка й в торбеста блуза, джинси и пантофи. И я зяпна.

— Кой е? — разнесе се гласът на баща й от дневната. — Очакваме ли някого?

Майка й продължи да я зяпа. Сякаш беше видяла призрак. После започна да се тресе и извика със сълзи на очи и треперещ глас.

— Алистър! Алистър!

Джоди стоеше и също я гледаше. Косата й беше изрусена и подредена в прическа от една снимка на Каси, която беше взела със себе си — от деня, в който умря.

Баща й излезе в коридора, облечен в широки кафяви панталони и син шпиц пуловер върху розова риза. Спря като закован, когато я видя.

— Боже мой, какво си направила, Джоди? — промълви майка й. — Защо… защо си направила това?

— О — отвърна небрежно Джоди. — Все пак е неделя следобед! Просто реших да намина, отдавна не съм ви виждала.

Баща й пристъпи към прага почервенял от ярост.

— Това е много извратена шега, Джоди.

Тя сви рамене.

— А, ясно, не ви харесва новата ми външност.

— Гадна малка кучка — изсъска баща й. — Никога няма да се промениш. Никога. Махай се. Махай се от дома ни, махай се от очите ни. С майка ти не искаме да те виждаме повече.