Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (29)

29

Четвъртък, 26 февруари

— Да, да, да, да! О, ДААА, ДААА! Господи, невероятен си! Да, ДА, ДААА! ООО, ОООО, ООООО! — извика Джоди в екстаз — или поне се надяваше да звучи като екстаз. Заби нокти в голия гръб на Роули Кармайкъл, докато той я смазваше с тежестта си и проникваше в нея толкова дълбоко, колкото му позволяваше неговият не особено надарен и леко омекнал пенис. Погледна дискретно часовника си. Бяха минали само три минути. Твърде малко.

Беше се оказала права в първоначалната си преценка за Кармайкъл. Макар да не бе юрист или банкер, той беше търговец на произведения на изкуството от Мейфеър, и то много сериозен търговец. Импресионистите, с които се занимаваше, се продаваха на цени с нелепо много нули в края. Имаше къща в Найтбридж, която използваше само от време на време; беше успяла да изкопчи адреса от него и бе открила по интернет, че струва цели десет милиона. Основният му дом сега беше тук, тази крайбрежна къща, оценена на повече от три милиона паунда. Ако изиграеше картите си правилно, това наистина щеше да е улов, който да я уреди за цял живот. Освен това той разпалено я беше поканил да го придружи на екзотично пътуване, което бе резервирал — излиташе в събота следобед. Нямало с кого да отиде, би ли могла да зареже всичко и да дойде с него? Моля?

Беше се извинил, че не се е сетил да си осигури виагра. Джоди му беше прошепнала много чувствено, че би сметнала себе си за провал, ако не успее да го възбуди без таблетките.

И сега, докато той продължаваше, тежък като слон, пъшкащ с мрачна решителност, лепкав от пот, със сладникав от алкохола дъх, Джоди се сети за описанието на бившата приятелка на един едър депутат: да прави секс с него било същото като отгоре ти да се стовари гардероб, чийто ключ е още в ключалката.

Точно така се чувстваше тя в момента.

За да се разсее, се замисли за различните техники на предишни любовници — ако това беше правилната дума за завоеванията й. За щастие, Уолт Клайн никога не издържаше повече от няколко секунди, преди да свърши. Преди него дребният и жилав Мартин Грейнджър използваше любопитно люлеещо се движение, сякаш пробиваше дупка с бургия. А преди него, господи, Ралф Портман си падаше много по еротичните встъпления, както ги възприемаше той, и хапеше зърната й толкова силно, че тя крещеше от болка.

Погледна отново часовника си. Вече близо четири минути. Достойно за уважение време. Искаше той да се почувства мъж, да повярва, че я задоволява, защото това щеше да го накара да се чувства добре! Първият им път. В тази великолепна стая с огромни еркери, гледащи към морето. Шампанско в кофа за лед на масата за кафе. Алкохол. Алкохолът правеше тези неща поносими, изпълними и от време на време — макар и не точно сега — дори приятни.

Беше втората им среща тази седмица. Спазвала правилото на трите срещи, беше му казала игриво тя на първата среща преди два дни, във вторник, когато Роули започна с авансите си. Снощи той й каза, че ще дойде да се видят отново, но трябвало да присъства на някаква досадна официална вечеря, на която бил придворен — каквото и да означаваше това.

Още се безпокоеше от взлома в къщата. Макар да имаше аларма, никога не я включваше, защото не искаше някой да има ключ от дома й, нито да рискува полицията да дойде да души наоколо, ако системата се задейства. Надяваше се да е бил просто някой долнопробен крадец, решил да се възползва от лесния достъп през скелето. По дяволите, пясъчната усойница и отровният дърволаз можеха да избягат, макар че едва ли биха оцелели дълго на този студ. За щастие, още бяха там и тя бе успяла да ги върне в новите им вивариуми. Беше толкова ядосана, че първият й импулс бе да се обади в полицията, но беше положила много усилия да запази анонимността си и си заповяда да преглътне цялата история. Освен това притежанието на подобни създания без разрешително беше незаконно. Беше купила някои от тях от изложби на отровни влечуги в Хаутон в Холандия и в Хам в Германия. Внасянето им в Англия в малките им картонени кутии винаги беше лесно. Просто минаваше с тях през паспортния контрол, като ги слагаше в ръчния си багаж.

Надяваше се копелето — или копелетата — да са били ухапани. Така им се пада! Беше й хрумнало, че взломът може да е свързан с флашката и парите, но ако беше така, къщата щеше да бъде преобърната наопаки. Едва ли онези щяха да се уплашат от влечугите й.

Беше запленена от отровни влечуги още от малка, когато един неин чичо й бе подарил книга за дивите животни. Пухкавите и симпатичните изобщо не събудиха интереса й. За разлика от змиите, паяците, крокодилите и жабите. Другите момичета на нейната възраст си играеха с кукли. Тя имаше змии. Често си мислеше, че това може би беше още една причина баща й да я смята за странна. Змиите й нямаха нищо против, че носът й е голям и е плоска.

Една вечер беше сложила една от тревните си змии под чаршафите на Каси. После си беше легнала в стаята да чака писъците. Звучаха толкова сладко, така прекрасно. Напълно оправдаха конфискуването на змиите й на следващия ден!

Беше срещнала първия си съпруг Кристофър Бентли в къщата на влечугите в Лондонската зоологическа градина, когато беше на двайсет и две; той бе на четиридесет и осем, наскоро разведен. Няколко месеца преди срещата им Джоди бе напуснала дома на родителите си и беше използвала всичките си спестявания и фалшивата си кредитна карта — която успя да използва няколко седмици, за да тегли пари в брой — за нос и брадичка на Харли стрийт и уголемяване на циците.

Кристофър беше направил малко състояние от търговия с недвижими имоти и вече нямаше нужда да работи, така че се бе посветил изцяло на хобито си — отровните влечуги. Беше прекарал значителна част от зрелия си живот в пътувания из Индия, Африка и Южна Америка, където бе развил интерес към тези създания. Написал беше две книги за отровни змии и една за отровни жаби и беше консултант по влечугите на няколко зоологически градини във Великобритания.

Джоди също го беше намерила за интересен. И привлекателен. Първия път, когато влезе в личния му вивариум в мазето на хубавата му къща в Риджънтс Парк, на един хвърлей от зоологическата градина, тя бе запленена.

Покрай стените бяха наредени стъклени витрини с огромна колекция смъртоносни змии, паяци и жаби. Той знаеше толкова много за всички тях и с удоволствие споделяше знанията си. Имаше гърмящи змии, южна смъртна змия, габонска усойница, пясъчна усойница, тигрова змия и най-различни разновидности черни мамби, както и много паяци, сред които червеногръб и австралийски фуниеобразен. Освен това беше любител на скорпиони и имаше индийски червени, смъртоносни ловуващи и арабски дебелоопашати.

Джоди бе развълнувана. Беше изумена от силата на тези малки създания. От способността да убият човек само с едно ухапване, ужилване и дори само с допир до кожата, както бе при някои жаби. Кристофър й каза също, че ако не е доволен от средата си или е заобиколен от огнен пръстен, скорпионът може да се самоубие, като ужили сам себе си.

Това й харесваше. Мисълта, че ако не е щастлива, може просто да каже „Махам се“ и да сложи край на всичко. Предполагаше, че някой ден може и да го направи. Но не още. И се надяваше да не става скоро. Животът й харесваше и имаше планове. Големи планове.

Кристофър й показа шкаф с педантично надписани противоотрови за ухапванията и ужилванията на всяко от тези създания и как да се прилагат — и в рамките на колко време преди настъпването на парализата и смъртта. И най-важното бе, че я научи как да използва различните инструменти, с които поддържаше колекцията си.

Повечето бяха съвсем прости. Справяше се със змиите с метална пръчка като шиш с извит край и с голи ръце.

На първия ден Кристофър я заведе в стаята с влечугите да й покаже новата си придобивка — малка картонена кутия, затворена с изолирбанд, в която имаше пясъчна усойница — змията, убила най-много хора от всички други, както й обясни весело. Живеела в Африка, Близкия изток, Пакистан, Индия и Шри Ланка. Била изключително агресивна, обясни той, движела се странично и бързо, издавайки характерен цвъртящ звук с люспите си.

Джоди гледаше изумена как той махна изолирбанда с голи ръце и отваря кашона с металната пръчка. После прехвърли змията в червена пластмасова кутия и рязко затвори капака с дупки за вентилация.

Забеляза, че дори той беше нервен през последната част на операцията.

— Какво те запленява у тези създания? — попита го тя.

— Силата им — простичко отвърна той. — Виж ни нас с целия ни прогрес и изтънченост. А всяко от тези създания, някои от които имат мозък колкото върха на топлийка, може да ни убие — някои за часове, други за дни.

С най-голямо удоволствие й обясни биохимията на техните ухапвания и ужилвания. Всички различни начини, по които отровата действа върху човешкото тяло, ако няма противоотрова.

Поради някаква причина Джоди изпита особено влечение към пясъчната усойница. Заради начина, по който действаше отровата й. И защото човек разполагаше само с два часа, през които да приеме противоотрова.

Жалко, че осем години след сватбата им Кристофър пропусна тези два часа. Е, не беше точно така. Тя му беше била инжекцията в ръката, докато той държеше пясъчна усойница за врата. И предварително бе сменила противоотровата с плацебо.

А ще говорят за някакъв си плацебо ефект!

Когато го приеха в токсикологията на „Тай“ в Лондон, той вече кървеше през очите и от всяко отвърстие.

Трябваше да си иде. Беше непреклонен, че не желае деца, а това не пасваше на плановете й. И не беше достатъчно богат за всички неща, които тя искаше в живота, включително и дете — желаеше го все по-силно и по-силно с времето, а биологичният й часовник тиктакаше неумолимо.

Но от този брак излязоха две добри неща. След плащането на данък наследство й остана достатъчно, за да си купи къща и гарсониера в Брайтън, както и друга в Лондон — и да не й се налага да се тревожи за пари в близко бъдеще. Освен това научи колко е важно стаята на влечугите да е със стъклена врата, за да можеш да видиш дали някой от любимците ти не е излязъл от контейнера си, преди да влезеш.

Точно както беше станало в дома й.

Погледна отново скришом часовника си. Вече беше минало достатъчно време. Започна да се гърчи, заби нокти в него и закрещя.

— Ох, скъпи, да, даа, даааа, аз… аз… аз…

Внезапно Роули Кармайкъл се разтресе, след което цялото му тяло се вцепени — с изключение на единствената част, която бе важна в момента; тя омекна и се изхлузи от нея.

Цялата му тежест се отпусна отгоре й и едва не я смаза.

— Скъпи? — каза тя.

Отговор не последва.

— Роули? Да не би…?

Той изпъшка едва чуто.

— Роули?

Хвана главата му и я обърна към себе си. Той се взираше право напред. Без да мига. Нямаше никого вкъщи.

— Роули? — нежно го повика тя. И продължи по-силно: — Роули? Роули? Не, не ми го причинявай, Роули?

Отговор нямаше.