Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (22)

Глава 22

ТОЗИ ПЪТ ПРЕНАСЯНЕТО е съпътствано от нещо, което не е точно тишина, а галещо слуха бяло шумолене, което Джак вече е чувал. През лятото на 1997 година замина за Вакавил с един клуб по парашутизъм към ЛАДП, наречен „Летящите ченгета“. Беше истинска авантюра — от онези нелепи приключения, в които се забъркваш, след като вечерта си прекалил с бирата, а на другия ден не можеш да се измъкнеш под благовиден предлог. С други думи — без да те помислят за страхопъзльо. Очакваше, че ще се изплаши до смърт от скока с парашут, но остана възхитен. При все това никога повече не го направи, ала едва сега разбира защо — бил е на косъм да си припомни миналото и сигурно страхът е бил загнезден в подсъзнанието му. Това е звукът, който чуваш, преди да дръпнеш шнура на парашута — самотният бял бяг на вятъра, препускащ край ушите ти. Не чуваш нищо освен тихите забързани удари на собственото си сърце и може би прещракването в ушите, като преглъщаш слюнката си, намираща се в състояние на свободно падане като теб.

„Дръпни шнура, Джак — казва си. — Време е да дръпнеш шнура, иначе приземяването ще бъде ужасно твърдо.“

Долавя нов звук, който отначало едва се чува, но бързо прераства в пронизително дрънчене, от което едва не му се разтракват зъбите. „Противопожарната аларма — мисли си, но бързо се поправя: — по-точно цял оркестър от противопопожарни аларми“ — В същия миг дланта на Уендъл Грийн се изтръгва от хватката му. Чува тъничък писък, когато вятърът понася нанякъде репортера, после въздухът се изпълва с аромат на…

Орлови нокти…

Не, това е косата й…

… и Джак се задъхва под тежестта върху гърдите и диафрагмата си, сякаш са му изкарали въздуха. Долавя допира на нечии длани: едната е на рамото му, другата — на кръста. Нечии коси гъделичкат лицето му. Вой на аларми. Крясъци на хора.

Кънтящ тропот на тичащи стъпки…

— джак джак джак добре ли си

— Ама че работа, каниш кралица на среща и докато се усетиш, тя вземе, че те тръшне на земята — мърмори той. Защо е толкова тъмно? Да не е ослепял? Готов ли е вече за интелектуално удовлетворяващото и финансово обезпечено поприще на рефер на Милър Парк?

— Джак! — Някой го зашлевява. Силно.

Не, не е ослепял. Само е стиснал клепачи. Отваря очи и вижда Джуди, надвесена над него. Той машинално я привлича към себе си и я целува. Тя стреснато възклицава, без да откъсва устни от неговите, и сякаш вкарва в белите му дробове своя електрически заряд — сетне отвръща на целувката. Никога в живота си не е бил целуван толкова страстно. Посяга към гръдта под нощницата и чувства лудия бяг на сърцето й под стегнатата плът „Ако затупти по-бързо, ще се препъне и ще падне“ — мисли си той. В същия миг нейната ръка се плъзва под ризата му, която някак си се е разкопчала, и пощипва зърното му. Дланта й е силна и гореща като плесницата, която му зашлеви. Езикът й се плъзва в устата му и след секунда се отдръпва, все едно е пчела, която за миг каца върху разцъфнал цвят. Джак притиска главата й по-силно и я привлича още по-близо до себе си — Бог знае какво щеше да последва, ако в този момент нещо не се беше сгромолясало в коридора сред оглушителния трясък на натрошено стъкло и нечии писъци. Гласът отеква високо и пронизително, от паниката е почти безполов, но Джак е сигурен, че креши Итън Еванс — намръщеният младеж от рецепцията:

— Върнете се! Престанете да тичате, Бог да ви порази.

Естествено, че е Итън — само възпитаник на неделното училище на лютеранската църква би използвал израз като „Бог да ви порази“ дори в предсмъртния си миг.

Джак се отдръпва от Джуди. Тя се отдръпва от него. Седят на пода. Нейната нощница се е запретнала чак до кръста, отдолу се подава семпло бяло бельо. Ризата на Джак е разкопчана, както и панталоните му. Още е с обувки, но съдейки по усещането, май са нахлузени наопаки. Наблизо се е преобърнала стъклената масичка, а списанията, които бяха натрупани върху нея, са се разпилели, кориците на някои са изтръгнати от вихъра.

В коридора проехтяват нови писъци, в които се примесват кикот и налудничав вой като на умряло. Итън Еванс продължава да крещи на панически препускащите пациенти, вече се чуват и крясъците на някаква жена — вероятно старша сестра Рек. Алармите вият ли, вият.

Ненадейно някаква врата с трясък се отваря и в стаята се втурва Уендъл Грийн. Зад гърба му зее дрешник — одеждите на доктор Спигълман са разхвърляни на пода. В едната си ръка репортерът стиска диктофон „Панасоник“. В другата държи някакви лъскави цилиндрични предмети. Джак е готов да се обзаложи, че са двойноалкални батерии „Дурасел“.

Дрехите на Джак може и да са разкопчани (или разтворени от вятъра), но тоалетът на Уендъл е претърпял много по-сериозни поражения. Ризата му е буквално на парцали. Шкембето му е провиснало над бели памучни гащи, по които се виждат жълтеникави петна от урина. Кафявите му габардинени панталони са се изхлузили и се държат само на единия му глезен. Влачат се по пода като захвърлена змийска кожа. Още е с чорапи, но единият, изглежда, е обут наопаки.

— Какво направи? — цвили Уендъл. — О, ти, гаден мръсен Холивуд, КАКВО НАПРАВИ С М…

Млъква. Зяпва от изумление. Облещва се. Джак забелязва, че косата му е настръхнала като таралежови бодли.

Репортерът пък забелязва, че дрехите на Джак Сойер и Джуди Маршал са разкопчани, двамата лежат прегърнати на пода, осеян със счупени стъкла и разкъсана хартия. Не успя да ги хване на местосъвокуплението, но ако е виждал някога двама души на ръба, то туй несъмнено са тез двамцата. Мислите му бушуват и се преплитат с невероятни спомени, вие му се свят, стомахът му пуфти като пералня, претъпкана с пране — изпитва отчаяна необходимост от опора. Трябва му новина. Още по-добре скандал. А тук, на пода, лежат и двете.

— ИЗНАСИЛВАНЕ! — кресва той с цяло гърло. Устните му се разтягат в налудничава усмивка на облекчение. — СОЙЕР МЕ ПРЕБИ, А СЕГА ИЗНАСИЛВА НЕРВНО БОЛНА ПАЦИЕНТКА! — В интерес на истината онова, което вижда, не прилича много на изнасилване, но да сте чували някой да е успял да привлече вниманието на околните, като крещи: „СЕКС ПО ВЗАИМНО СЪГЛАСИЕ“?!

— Накарай този кретен да млъкне — казва Джуди, придърпва нощницата си надолу и понечва да се изправи.

— Внимавай — предупреждава я Джак. — Подът е покрит с натрошени стъкла.

— Нищо ми няма — отсича тя, после се обръща към Уендъл Грийн с онази неустрашимост, която Фред познава толкова добре: — Затваряй си устата! Не знам кой си, но престани да викаш. Не ме изна…

Доблестният репортер отстъпва заднишком, повличайки панталоните си след себе си. „Защо никой не идва? — недоумява. — Как е възможно? Ако никой не се отзове, този ще ме застреля или Бог знае какво?!“ Уендъл, който е на ръба на истерията, или не чува воя на алармите и не забелязва суматохата, или си въобразява, че звучат само в собствената му глава — поредната доза фалшива информация в допълнение на абсурдния „спомен“ за чернокож стрелец и красива жена в роба и как самият той клечи в праха и като пещерен човек се тъпче с полусурово птиче месо.

— Да не си посмял да ме пипнеш, Сойер! — Вдига ръце и отстъпва заднишком. — Внимавай, защото моят адвокат е истинска хиена! А си ме докоснал с пръст, а съм те ошушкал до последния ти цент… ОХ! ОХ!

Уендъл е настъпил парченце стъкло — вероятно от някоя картина, която допреди малко е украсявала стената, а сега краси пода. При поредния тромав отскок настъпва панталона си и се тръсва на коженото кресло, на което вероятно се настанява доктор Спигълман, докато разпитва пациентите си за психическите травми, получени в детството им.

Ларивиерският специалист номер едно по изкарване на кирливите ризи ужасено се взира в застрашително настъпващия неандерталец и ненадейно го замеря с диктофона, който е покрит с дълбоки драскотини. Джак съумява навреме да отклони летящото насреща му записващо устройство.

— ИЗНАСИЛВАНЕ! — отново надава вик Уендъл. — ИЗНАСИЛВАТ ЕДНА ОТ ЛУДИТЕ! ИЗ…

Джак го цапардосва по брадичката, като в последния момент леко омекотява удара. Великият репортер отново полита на коженото кресло, забелва очи и приритва сякаш в ритъма на музика, която могат да оценят само хора, почти изпаднали в безсъзнание.

— В сравнение с мен Лудият унгарец ряпа да яде — промърморва Джак. Идва му наум, че Уендъл в най-близко бъдеще ще трябва да се подложи на пълен неврологичен преглед. Напоследък главата му бая пострада.

Вратата към коридора с трясък се отваря. Джак застава пред креслото, прикривайки Уендъл Грийн, и натъпква ризата в панталоните си (слава Богу, че поне си е вдигнал ципа). В кабинета на доктор Спигълман надниква доброволка в раирана униформа и с бухнала къдрава коса. Може би има осемнайсет години, но в паниката си изглежда като дванайсетгодишно момиченце.

— Кой вика? Има ли пострадали?

Джак си е глътнал езика, но Джуди блестящо се справя с положението.

— Беше един пациент — обяснява, — господин Лакли, струва ми се. Влезе, изкрещя, че всички ще бъдем изнасилени, и пак хукна навън.

— Налага се незабавно да напуснете сградата — съобщава момичето. — Не обръщайте внимание на онзи тъпак Итън. И не използвайте асансьора. Смятаме, че преди малко имаше земетресение.

— На секундата изчезваме — обещава Джак и макар да не мръдва, девойката изчезва в коридора напълно удовлетворена от отговора. Джуди притичва до вратата. Затваря я, но не може да спусне резето. Рамката леко се е изкривила.

Допреди малко на стената имаше часовник. Джак го търси с поглед, после го забелязва на пода. Застава до Джуди и я прихваща над лактите:

— Колко време бях там?

— Не се забави много, но как излетя! С гръм и трясък! Научи ли нещо ново?

— Достатъчно, за да разбера, че трябва незабавно да се върна във Френч Ландинг — отвръща Джак и мислено добавя: „Достатъчно, за да разбера, че те обичам… и винаги ще те обичам в този или в който и да било друг свят.“

— Тайлър… жив ли е? — Тя се измъква от хватката му и на свой ред го сграбчва. Джак си спомня, че докато беше в другия свят, Софи направи същото. — Синът ми жив ли е?

— Да. И аз ще ти го доведа.

Погледът му попада върху бюрото на Спигълман, което се е озовало по средата на стаята, а всичките му чекмеджета са измъкнати. Забелязва нещо интересно и се втурва да го разгледа, пътьом подритвайки една репродукция, докато стъклата хрущят под подметките му.

В най-горното ляво чекмедже се вижда касетофон — доста по-голям от верния панасоник на Уендъл Грийн — и парче кафява амбалажна хартия. Джак грабва първо хартията. Върху нея с разкривения почерк, който вече му е познат от закусвалнята на Ед и от „пратката“, оставена на неговата веранда, е написано:

ДА СЕ ПРЕДАДЕ НА

ДЖУДИ МАРШАЛ,

ИЗВЕСТНА ОЩЕ КАТО СОФИ

В горния ъгъл на разкъсания лист хартия се виждат фалшиви марки. Не е необходимо да ги разгледа отблизо, за да се увери, че са изрязани от пакетчета захар и са залепени на опаковката от един опасен изкуфял дъртак на име Чарлс Бърнсайд. Но след обясненията на Спийди самоличността на Рибаря вече не е толкова важна. Нито пък местонахождението му. Джак подозира, че Приятелчето Бърнсайд може да го променя когато и както си пожелае.

„Но не може да премести самата врата. Вратата към изпепелените земи, Муншун и Тай. Ако Клюна и неговите приятели са успели да я открият…“

Джак хвърля кафявата хартия обратно в чекмеджето, натиска бутона за отваряне и изважда касетата от записващото устройство. Пъхва я в джоба си и се запътва към вратата.

— Джак.

Той се обръща и поглежда Джуди. Противопожарните сирени вият, лудите пищят и се кикотят, хората от персонала се щурат като мухи без глави. Погледите на двамата се срещат. Докато се взира в ясните сини очи на Джуди, Джак почти се докосва до другия свят с омайните ухания и непознатите съзвездия.

— Там е прекрасно, нали? Като в моите сънища ли?

— Наистина е прекрасно. И ти си прекрасна. Не мърдай оттук, моля те.

* * *

На половината път към външната врата Джак се натъква на грозна гледка — Итън Еванс, младежът, който навремето е бил ученик на Уонда Киндърлинг в неделното училище, е сграбчил за раменете някаква възрастна пациентка и с все сила я разтърсва. Рядката косица на старицата закрива лицето й.

— Млъквай! — крещи младият господин Еванс. — Млъквай, малоумна кранта такава! Никъде няма да ходиш! Марш обратно в проклетата ти стая!

Презрителната му гримаса издава, че дори сега, когато целият свят се е обърнал с главата надолу, той изпитва неимоверно задоволство както от властта да командва, така и от християнския си дълг да малтретира. Дори само това е достатъчно да ядоса Джак. Ала гневът му пламва като буен огън при вида на ужаса и пълното объркване, изписани на лицето на възрастната жена. Сцената му напомня за едни момчета, с които бе живял в далечното минало в дома, наречен „Слънчева светлина“.

Напомня му за Вълк.

Без дори да забавя крачка (нещо му подсказва, че увеселението върви към своя край), Джак забива юмрук в слепоочието на младия господин Еванс. Богобоязливият младеж изпуска жертвата си, блъсва се в стената и бавно се свлича на пода.

— Или ти не си слушал внимателно какво са ти преподавали в неделното училище, или жената на Киндърлинг не я бива за преподавателка — заявява Джак.

— Ти… ме… удари — шепне младият господин Еванс, който е завършил плъзгането по стената и сега седи разкрачен по средата на коридора.

— Видя ли те пак да тормозиш пациенти — тази старица, жената, с която говорих току-що, или когото и да било друг — ще пострадаш много по-сериозно — обещава Джак. Вече слиза към долния етаж, прескачайки по две стъпала наведнъж и въобще не забелязва неколцината пациенти с къси болнични халати, които го зяпат с объркване и боязлива почуда. Наблюдават го така, сякаш е видение, обгърнато в ореол от светлина — чудо някакво, сияйно и тайнствено.

* * *

След десет минути (дълго след като Джуди Маршал преспокойно се е върнала в стаята си без помощта на когото и да било от персонала на отделението), алармите млъкват. От високоговорителите прогърмява страшен глас — дори майката на доктор Спигълман не би познала собственото си момче. Внезапният рев стряска пациентите, които тъкмо се бяха укротили, и те отново закрещяват и надават писъци. Старицата, която стана повод за гнева на Джак, се е пъхнала под бюрото на регистратурата и мърмори нещо за руснаците и гражданската отбрана.

— КРАЙ НА ИЗВЪНРЕДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ! — уверява Спигълман своите колеги и пациенти. — ПОЖАР НЯМА! МОЛЯ ВСИЧКИ ДА СЕ ЯВЯТ В ОБЩИТЕ САЛОНИ НА ЕТАЖИТЕ! ГОВОРИ ДОКТОР СПИГЪЛМАН, ПОВТАРЯМ, КРАЙ НА ИЗВЪНРЕДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ!

Ето го и Уендъл Грийн, бавно си пробива път към стълбището, като потърква брадичката. Забелязва младия господин Еванс и му подава ръка да се изправи. Има опасност сам да се просне върху него, но младежът съумява да се подпре на стената и да стъпи на крака.

— КРАЙ НА ИЗВЪНРЕДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ! ПОВТАРЯМ, КРАЙ НА ИЗВЪНРЕДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ! СЕСТРИ, САНИТАРИ И ЛЕКАРИ, МОЛЯ ДА ПРИДРУЖИТЕ ВСИЧКИ ПАЦИЕНТИ ДО ОБЩИТЕ САЛОНИ НА СЪОТВЕТНИТЕ ЕТАЖИ!

Младият господин Еванс се взира изпитателно в моравата синина на брадичката на Уендъл.

Уендъл се взира изпитателно в моравата синина на слепоочието на младия господин Еванс.

— Сойер ли? — пита младият господин Еванс.

— Сойер — потвърждава Уендъл.

— Шибаното копеле ме удари — споделя младият господин Еванс.

— Кучият син ме изненада в гръб — отвръща Уендъл. — И оная Маршал. Беше я тръшнал на пода. — Той снижава глас: — Канеше се да я изнасили.

Изражението на младежа красноречиво говори, че всичко това много го натъжава, но никак не го изненадва.

— Трябва да се направи нещо — продължава Уендъл.

— Имате право.

— Хората трябва да узнаят. — В очите му се разгаря познатото пламъче. Хората ще узнаят. От него! Защото именно това му е работата, за Бога! Да осведомява обществеността!

— Ами… да — колебливо промърморва младият господин Еванс. Той не се вълнува колкото Уендъл — липсва му предаността към каузата — но има един човек, на когото непременно ще каже. Една забравена от всички жена, която заслужава утеха в дългите самотни часове. Една жена, на която вестта за злината на Сойер ще подейства като жива вода.

— Подобни изстъпления не бива да се потулват! — гневи се Уендъл.

— В никакъв случай — приглася му младият господин Еванс — За нищо на света!

* * *

Тъкмо когато преминава през портала на лютеранската болница, мобилният му телефон изписуква. Джак се поколебава дали да отбие на банкета, но като чува усилващия се вой на пожарникарските сирени, решава поне веднъж да рискува да говори, докато шофира. Иска да напусне района на болницата преди пристигането на местната пожарна команда, която неминуемо ще го забави.

Отваря капачето на малката „Нокия“:

— Сойер!

— Мамка му, къде си, бе, братче? — гневно крещи Клюна Сейнт Пиер. — Направо се съдрах да ти звъня, едва не избих бутона за…

— Бях… — Няма начин да завърши изречението, без да излъже най-безочливо. А може би има. — Явно съм попаднал в зона без покритие…

— Зарежи научните лекции. Идвай на секундата! Адресът е Нейлхаус Роу №1 — намира се на междуградския път Оо, южно от Чейс Стрийт. Търсиш двуетажната къща на ъгъла, боядисана в цвят „бебешка дрисня“.

— Ще я намеря — казва Джак и леко натиска педала на газта. — Вече съм на път.

— Къде си сега?

— Още съм в Ардън, но пътувам. До половин час ще дойда.

— Мамка му! — От отсрещния край на линията долита обезпокоителен трясък — на Нейлхаус Роу юмрукът на Клюна се забива в нещо. Сигурно в най-близката стена. — Ти не си наред, драги! Мишока си отива, при това скоропостижно. Правим каквото можем — тези, дето сме все още тук — но човекът гасне като свещица! — Гласът на Клюна е прегракнал, вероятно той полага усилия да не се разплаче. Джак е доста обезпокоен от мисълта, че железният Арманд Сейнт Пиер е готов да се разциври като жена. Поглежда скоростомера и като вижда, че шофира със сто и десет километра в час, поотпуска педала на газта. Никой няма да спечели, ако при пътна злополука се размаже на пихтия.

— Какво означава „тези, дето сме все още тук“?

— Няма значение, идвай моментално, ако искаш да завариш жив Мишока. Той настоява да говори с теб, все твоето име повтаря. — Клюна снишава глас. — Когато не бълнува като смахнат, де. Доктора прави каквото може — ние с Мецана също — ама то е все едно да ринем лайна срещу прилива.

— Кажи му да не се предава.

— О, я майната ти — кажи му го сам. Чува се шумолене и приглушени гласове. После в ухото на Джак отеква друг глас, който звучи доста нечовешки:

— Бързай… трябва да дойдеш тук. Онова нещо… ме ухапа, чувствам го в себе си. Разяжда ме като киселина.

— Не се предавай, Мишок! — виква Джак. Така стиска телефона, че пръстите му побеляват. Цяло чудо е, че пластмасата не се пропуква. — Ще се постарая да дойда колкото се може по-скоро.

— Трябва. Другите… вече забравиха. Но не и аз. — Мищока се изкисква. Звукът напомня на ужасяващ мъртвешки стон, сякаш повей от зейнал гроб. — Аз съм ваксиниран… със серума на паметта, ако ме разбираш. Той ме изяжда… изяжда ме жив… но помня абсолютно всичко.

След кратко шумолене се обажда трети глас, този път женски. Вероятно е Мецана:

— Ти ги изпрати там. Заради теб сме на този хал. Нека да не е било напразно.

Връзката се прекъсва. Джак захвърля телефона на седалката и решава, че да шофираш със сто и десет километра в час в крайна сметка не е толкова опасно.

* * *

След няколко минути (които му се струват безкрйни), вече наближава Тамарак Крийк и присвива очи, заслепен от блясъка на водата. Оттук почти се вижда домът му, както и къщата на Хенри.

Хенри.

Докосва с палец горния джоб на ризата си и чува приглушеното изтракване на касетата, която извади от касетофона в кабинета на Спигълман. Вече няма смисъл да я дава на Хенри — предвид снощните разкрития на Потър и онова, което ще му разкаже Мишока, тази касета и записът от 911 са повече или по-малко излишни. А и нали бърза за Нейлхаус Роу. Един влак потегля всеки момент и е много вероятно господин Бауман, по прякор Мишока, да отпътува с него.

И все пак…

— Тревожа се за него — прошепва. — И слепец ще види, че се тревожа за Хенри.

Сияйното лятно слънце вече се плъзга по следобедния ска на небосклона, отразява се в потока и по лицето на Джак пробягват треперливи светлинки. Всеки път, когато попаднат очите му, парят.

Всъщност Хенри не е единственият, за когото се тревожи. Има лошо предчувствие за всичките си нови приятели и познати от Френч Ландинг, като се започне с Дейл Гилбърсън и Фред Маршал и се свърши с епизодични персонажи като Стийми Маккей — възрастен господин, който се прехранва с лъскане на обувки пред градската библиотека, и Ардис Уокър — собственика на окаяно магазинче за въдичарски принадлежности. Представя си тези хора крехки като фигурки от стъкло. Ако на Рибаря му хрумне да вземе горно до, ще завибрират и ще се разпаднат на прах. Само че Рибаря вече не го плаши. „Това е разследване — напомня си. — Въпреки всички чудатости от Териториите, си остава разследване, при това далеч не първото, в което изведнъж започва да ти се струва, че всичко приема застрашителни размери. А сенките ти изглеждат неестествено издължени.“

Вярно, така е, но навремето този ефект на фалшива перспектива като в криво огледало обикновено изчезваше, когато загадката започнеше да се разплита. А сега продължава да му тежи, и то повече от всякога. При това причината му е добре известна. Неестествено издължената сянка на Рибаря е създание на име Муншун, нещо като безсмъртен търсач на таланти, съществуващ в друго измерение. Но и това не е всичко, тъй като този Муншун също хвърля сянка, но червена.

— Абала — сумти Джак. — Абала дун, Муншун и гарванът Горг, трима стари приятели, които рамо до рамо крачат по нощния Плутонов бряг. Кой знае защо изведнъж си спомня Моржа и Зидаря от „Алиса в страната на чудесата“. Кого бяха поканили на разходка в лунната нощ? Миди ли? Стриди ли? Да пукне, ако си спомня, въпреки че една фраза, произнесена с гласа на майка му, отеква в съзнанието му: „Дойде моментът — каза Моржа — да поговорим за множество неща.“

Абала вероятно не напуска владенията си (всъщност не ги напуска онази част от него, която не е заключена в Тъмната кула на Спийди), но Рибаря и Муншун могат да се намират къде ли не. Дали знаят, че и Джак Сойер си пъха носа в техните дела? Разбира се, че знаят. Днес вече не е тайна за никого. Възможно ли е да се опитат да го забавят, като причинят зло на някого от приятелите му? И по-специално на един незрящ спортен коментатор, див пънкар и джазмен? Като нищо ще го направят. Вероятно защото е прекалено чувствителен на тема, отново долавя неприятното пулсиране, което иде от югозапад — същото, което долови, когато в зрялата си възраст се пренесе в другия свят. Пътят завива на югоизток и пулсирането започва да се усеща много по-слабо. Но когато колата отново се насочва на югозапад, отровната вибрация набира сила и тупти в главата му като мигрена в начален стадий.

„Усещаш Блак Хаус — черния дом, само дето това въобще не е къща, а дупка, прокопана от червей в ябълката на битието, и води право надолу, към изпепелените земи. Тя е врата. Може би преди Клюна и неговите момчета да се приближат до нея, е била съвсем леко открехната, но вече зее широко и отвътре лъха адско течение. Да, трябва да върнем Тай… но тази врата трябва да се затвори. Преди отвътре да наизскачат какви ли не ръмжащи чудовища.“

Джак свива рязко по Тамарак Роуд. Гумите изскърцват. Автоматът на предпазния колан блокира и за миг му се струва, че пикапът ще се преобърне. Но колата продължава уверено да лети към Норуей Вали Роуд. Налага се Мишока да почака още малко — Джак няма да зареже Хенри сам в тая пустош. Приятелят му не знае, но му предстои кратко пътуване до Нейлхаус Роу. Докато обстановката се стабилизира, най-добре да бъде в компанията на приятели.

* * *

Замисълът му е прекрасен, само дето Хенри не си е у дома. В отговор на настоятелното позвъняване Елвина Мортън се появява с парцал за прах в ръка. Джак я пита къде е работодателят й, а тя обяснява:

— Ами той е в радиото, записва рекламни клипове. Аз лично го закарах. Не знам защо не ги записва в неговото си студио, обаче спомена нещо за специални звукови ефекти. Много чудно, че не ти е казал къде ще бъде днес.

Едва сега Джак се досеща, че Хенри наистина го беше предупредил. Каза му: „Ще рекламираме «Царството на ребърцата на братовчеда Бъди» в живописния център на Ла Ривиер. И тем подобни щуротии.“ Дори спомена, че ще го закара Елвина Мортън. След провеждането на този разговор на Джак му се случиха някои неща — срещна стария си приятел от детинство, влюби се в двойницата на Джуди Маршал, а съвсем между другото научи и изконната тайна на битието — но при все това се плесва по челото. Предвид шеметната скорост, с която се развиват събитията, излишно навъртените километри му се струват почти фатална грешка.

Очите на госпожа Мортън се разширяват от тревога.

— Вие ли ще го вземете, госпожо Мортън?

— Не. Каза, че имал среща с някакъв човек от ESPN, който щял после да го докара. — Сетне снишава глас и заговорнически прошепва: — Не че Хенри ми го е казал направо, но пред Джордж Ратбън май се отварят големи възможности. Голе-еми възможности.

„Предаването «Язов яз» ще бъде излъчвано по национален ефир ли? — пита се Джак и мислено добавя: — Изобщо няма да се изненадам.“ Ала в момента няма време да се радва за успеха на Хенри. Подава на госпожа Мортън касетата, най-вече за да се оправдае пред себе си, че пътуването дотук не е било пълна загуба на време: — Оставете я на…

Млъква. Госпожа Мортън явно отгатва продължението и го поглежда развеселено — за малко да й каже: „на видно място“. Поредният гаф. И това ми било велик детектив!

— Ще я оставя на пулта в студиото. Няма начин да не я намери. Джак, не ми е работа да се меся, но нещо не ми харесваш. Много си блед и съм готова да се закълна, че от миналата седмица насам си отслабнал поне с пет кила. Освен това… — Тя се поколебава, сетне смутено добавя: — Разменил си си обувките.

Вярно. Застава на куц крак и ги разменя, събувайки първо едната, после другата.

— Последните четирийсет и осем часа бяха много тежки, но гледам да не се предавам, госпожо М.

— Заради оная работа с Рибаря, нали? Кима.

— Трябва да вървя. Положението стана много напечено, както се казва. — Тръгва, но размисля и се обръща. — Можете ли да му оставите съобщение на касетофона в кухнята? Кажете му да ме потърси на мобилния телефон. Веднага щом се прибере. — Което го навежда на друга мисъл — той посочва необозначената касета в ръцете й и додава: — А това не го слушайте.

Госпожа Мортън е потресена:

— Има си хас! Че то е все едно да отворя чуждо писмо! Джак кима и се поусмихва:

— Добре.

— А… неговият глас ли е записан на касетата? На Рибаря ли?

— Да. — „И най-лошото тепърва предстои — допълва мислено Джак, но предпочита да не го казва на жената. — Тепърва предстои.“

Втурва се към пикапа почти на бегом.

* * *

Двайсет минути по-късно паркира пред кафявата двуетажна къща на Нейлхаус № 1. Мръсните улички, образуващи странен лабиринт, му се струват неестествено смълчани в горещия слънчев следобед. Някакъв помияр (всъщност същото старо псе, което снощи зърнахме пред хотел „Нелсън“), куцукайки прекосява кръстовището на Еймс и междуградския път Оо, но друго движение като че ли няма. Във въображението на Джак изплува неприятна гледка: Моржа и Зидаря се клатушкат по източния бряг на Мисисипи, а след тях бавно пристъпват хипнотизираните обитатели на Нейлхаус Роу. Крачат право към огъня. И към казана.

Поема два-три пъти дълбоко дъх, опитвайки се да си възвърне самообладанието. Когато колата му излезе от града — всъщност близо до отклонението към някогашната закусвалня на Ед — неприятното бучене в съзнанието му се извиси подобно на мрачен писък. В продължение на няколко секунди ехтеше толкова силно, та Джак се опасяваше да не излети от пътя и затова намали на шейсет километра в час. За щастие звукът бавно се измести към тила му и заглъхна. Той не видя табелата с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, с която е означен буренясалият път към Блак Хаус, нито пък я потърси с поглед, ала знаеше, че е там. Въпросът е дали когато му дойде времето, ще успее да се приближи до нея, без да експлодира.

— Престани! — упреква се на глас. — Не е моментът за подобни мисли.

Слиза от пикапа и тръгва по напуканата циментова алея, като машинално заобикаля начертаната мрежа за игра на „дама“, давайки си сметка, че това е един от артефактите, доказващи, че някога по сцената на битието действително е притичала мъничка личност на име Ейми Сейнт Пиер. Дървените стъпала към верандата са изкорубени, някои са разцепени.

Джак, който изпитва мъчителна жажда, си казва: „Човек убивам за чаша вода или една хубава студена…“

Вратата рязко се отваря и се удря в стената на къщата с трясък, който отеква в слънчевата тишина като изстрел от револвер, отвътре изскача Клюна:

— Боже милостиви, вече въобще не се надявах да дойдеш!

Джак надзърта в разтревожените му очи, изпълнени с неизказана болка, и осъзнава нещо важно — никога няма да сподели с него, че може да намери Блак Хаус и без помощта на Мишока; че благодарение на времето, прекарано в Териториите, в главата му има нещо като локатор. Няма да го направи дори до края на живота си да бъдат най-близки приятели, които споделят всичко. Клюна страда като Йов^[1] и не е нужно да разбере, че прашните мъки на приятеля му са били напразни.

— Още ли е жив?

— Държи се на косъм… може би на косъм и половина. Останахме само Доктора, Мецана и аз. Съни и Кайзера се паникьосаха и побегнаха като пребити кучета. Побързай, красавецо.

Дори да иска, Джак не може да побегне, защото исполинът го сграбчва го за рамото и като куфар го вкарва в малката двуетажна къща на Нейлхаус Роу.