Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (6)

Глава 6

В СТАЯТА НА ДЕЖУРНИТЕ в полицейския участък на Френч Ландинг телефонът иззвънява. Боби Дюлак тъкмо вади от носа си полезни изкопаеми. Размазва последната „находка“ върху подметката на обувката си и вдига слушалката.

— Альо, полицейско управление, Дюлак на телефона, с какво мога да ви помогна?

— Здрасти, Боби. Обажда се Дани Чита.

Жегва го безпокойство. Дани Чита е един от четиринайсетте редовни служители към РМП. В момента е на смяна, а съгласно правилника дежурните служители поддържат радиовръзка с участъка — нали затова сарадмомоторизиран патрул. Изключения се допускат единствено във връзка с Рибаря. Дейл е упълномощил служителите да използват служебните номера само ако преценят, че са попаднали на следи от убиеца. Твърде много хора слухтят, един от които несъмнено е Уендъл „Скапаняка“ Грийн.

— Какво има, Дани?

— Възможно е да не е важно, но може и да се окаже доста неприятно. В багажника на колата ми има велосипед и маратонка. Намерих ги на Куин Стрийт. Близо до старческия дом.

Боби грабва бележник и започва да си записва. Безпокойството му бързо нараства.

— Един изоставен велосипед не е особено тревожна новина — продължава Дани. — Беше подпрян на стойката насред тротоара, но като прибавим маратонката…

— Да, да, разбирам какво имаш предвид, Дани, но не е трябвало да докосваш предметите, които могат да се окажат веществени доказателства за убийство. — „Господи, дано не съм прав — мислено се моли Боби. — Моля те, Господи, дано не е поредната жертва.“

Майката на Ърма Френо току-що беше при Дейл и макар да нямаше крясъци и писъци, излезе от кабинета му разплакана, с вид на самата смърт. Още не са сигурни дали дъщеря й е третата жертва на Рибаря, но…

— Боби, нямах избор. Сам съм, а не исках да разгласявам новината по радиото, затова трябваше да потърся телефон. Ако бях оставил велосипеда на улицата, друг щеше да го види. И не дай Боже, да го свие. От скъпите е, марка „Шуин“, с три скорости. Държа да ти кажа, че със сигурност е по-хубав от колелото на сина ми.

— Откъде се обаждаш?

— От „Севън-Илевън“ на магистрала № 35, горе на хълма, Отбелязах с тебешир местоположението на велосипеда и на маратонката. Използвах ръкавици, а обувката поставих в плик за веществени доказателства. — Дани говори все по-тревожно. Боби знае какво му е и искрено му съчувства за тежките решения, които трябва да взима. Да си сам на смяна е адски гадно, но Френч Ландинг вече поддържа максималния брой редови по-лицаи и помощни части, които позволява общинският бюджет. Освен ако историята с Рибаря излезе извън всякакъв контрол — тогава градските старейшини все ще намерят някоя скрита резерва за допълнително финансиране.

„А може би вече е извън всякакъв контрол“ — мрачно разсъждава Боби.

— Добре, Дани. Разбирам. Добре — заключва и мислено допълва: „Обаче не гарантирам дали Дейл ще те разбере.“ Чита снишава глас:

— Виж какво, не е нужно да се знае, че съм нарушил реда за обработка на веществения материал. Нали разбираш, ако въпросът въобще се повдигне. Примерно в съда.

— Това ще каже Дейл. — О, Господи! Възниква друг проблем. Всички обаждания на този номер автоматично се записват. Боби решава, че днес следобед апаратурата е била повредена, което важи с обратна сила до два часа.

— И знаеш ли какво? Знаеш ли каква беше основното ми съображение да го прибера? Не исках хората да го видят. Един изоставен велосипед насред улицата говори сам за себе си и не е нужно да си Шерлок Холмс, за да си направиш определени заключения. А хората вече са на ръба на паниката, особено след съвършено безотговорната статия в днешния вестник. По тази причина не исках да звъня от пансиона на Макстън.

— Виж, ще прехвърля разговора на Дейл.

— Ох! — умърлушено възкликва дежурният.

* * *

В кабинета на Дейл Гилбъртсън виси табло, което почти не се вижда от уголемените снимки на Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам, закачени на него. Дейл се опасява, че скоро до тях ще се нареди трета — тази на Ърма Френо. Седи на бюрото под снимките и пуши от дългите цигари „Марлборо“. Включил е вентилатора с надеждата да прогони дима. Сара ще го убие, ако разбере, че пак е пропушил, но за Бога — трябва да се хване за нещо.

Разговорът с Танси Френо беше кратък и му подейства като изкупление на греховете. Танси е закоравяла пияница — редовно виси в бар „Санд“ — така вонеше на бренди с кафе, сякаш миризмата се излъчваше от порите й (още едно оправдание да включи вентилатора). Беше полупияна, но Дейл нямаше нищо против. Поне беше спокойна. Очите й бяха съвършено безизразни — разреденото с кафе бренди не придава блясък на погледа — но поне беше кротка. За най-голям ужас на полицейския началник посетителката си тръгна с думите:

— Благодаря ви, че ми помогнахте, сър.

Бившият съпруг на Танси — бащата на Ърма — живее в другия край на щата в Грийн Бей („Грийн Бей е град на сатаната“ — кой знае защо обичаше да казва бащата на Дейл) и работи в автомобилен сервиз, а Танси твърди, че притежавал няколко бара със странни имена като „Вратарско поле“ и „Аутлиния“. Досега имаше основания — най-малкото надежди — да се смята, че Ричард „Гнезденцето“ Френо е отвлякъл дъщеря си. Днес по електронната поща получиха съобщение от полицейския участък в Грийн Бей, което сложи край на подобни очаквания. Гнезденцето живеел с някаква жена, която имала две деца от предишни връзки, освен това бил в затвора в деня на изчезването на Ърма. Още не са намерили труп, пък и Танси не е получила писмо от Рибаря, но…

Вратата се отваря и Боби Дюлак надниква в кабинета. Началникът смачква фаса в кошчето за смет, като в бързината си опарва пръстите:

— Да му се не види, Боби, не знаеш ли, че е редно първо да почукаш?

— Извинявай, шефе. — Младежът сякаш не забелязва дима, който се вие над кошчето. — Дани Чита е на телефона. Най-добре да говориш с него.

— Какво има? — пита, но вече знае. Иначе защо Чита ще звъни по телефона?!

Боби повтаря без капка съчувствие:

— Най-добре да говориш с него.

* * *

Колата, изпратена да докара Хенри Лейдън, пристигна в пансиона за възрастни граждани „Макстънс“ в три и трийсет — деветдесет минути преди началото на танците в чест на Празника на ягодите! Замисълът е пансионерите да огладнеят, докато се подвизават на дансинга, и вечерята в подходящо украсената за целта трапезария да се състои в тържествено късния час седем и трийсет (което е доста късно за режима в „Макстънс“). Ще бъде поднесено и вино на онези, на които им понася.

Ребека Вилас мобилизира вечно негодуващия Пит Уекслър да пренася партакешите на дисководещия (когото мислено нарича „слепия плочар“). Въпросните партакеши се състоят от две тонколони (много обемисти), грамофон (лек, но зверски неудобен за пренасяне), усилвател (адски тежък), най-разнообразни жици (омотани на кълбо, но това си е негов проблем) и четири кутии истински грамофонни плочи, от онези, дето са били на мода преди сто години. Пит подозира, че слепият плочар дори не е чувал за съществуването на компактдискове.

Освен техниката диджеят си носи калъф-гардероб. Пит вече е надзърнал вътре и знае, че съдържа бял костюм.

— Окачете го там, моля — заявява Хенри и безпогрешно сочи към килера, който му е предоставен за гримьорна.

— Добре. А може ли да ви питам какво има вътре, ако нямате нищо против?

Хенри се усмихва. Отлично знае, че Пит вече е проверил. Чу характерния звучен дует от прошумоляването на найлоновия плик и разкопчаването на ципа, което подсказва, че някой отваря походния гардероб откъм горния край.

— В този калъф, приятелю, е прибран Симфоничния Стан, спец по големите бигбенди, който чака да го надяна и да му вдъхна живот.

— А-ха, разбирам — отвръща Пит, но не може да разбере дали е получил отговор на въпроса си. Тия плочи обаче са тежки колкото самия усилвател. Някой трябва да открехне тоя плочар за съществуването на сидитата — огромна крачка в развитието на техниката.

— Щом вие ме питате, може ли и аз да ви задам един въпрос?

— На ваше разположение съм.

— Днес следобед в „Макстънс“ явно са идвали полицаи. Вече са си тръгнали, но бяха тук, като пристигнах. Какво се е случило? Надявам се, че не е извършена кражба или нападение.

Пит се вкаменява под една огромна картонена ягода и се взира в Хенри с искрено удивление, което сякаш придобива осезаема физическа форма.

— Как разбрахте, че ченгетата са били тук?

Хенри допира пръст до носа си, накланя глава и отвръща с дрезгав, заговорнически шепот:

— Замириса ми на синьо.

Крайно озадачен, Пит се чуди дали да иска допълнителни разяснения, но се отказва. Вместо това поема към килера-гримьорна и заявява:

— Правят се на ударени, но мисля, че търсят поредното изчезнало дете.

Любопитството на Хенри се изпарява на мига:

— Господи Боже мой!

— Изтърсиха се изневиделица и се ометоха много бързо. Тук нямаме деца, господин… ъ-ъ… Лейдън?

— Лейдън — потвърждава Хенри.

— Попадне ли хлапе тук, ще изпъква като роза сред отровен бръшлян, ако разбирате какво искам да кажа.

Хенри не намира никаква прилика между възрастните хора и бръшляна, но схваща мисълта на господин Уекслър.

— Кое ги кара да мислят, че…

— Абе, някой намерил нещо на тротоара. — Пит сочи през прозореца, но изведнъж се сеща, че слепецът не вижда. „Еба си, батко“ — както би казал Ъби. Отпуска ръка. — Ако е отвлечено дете, очевидно някой е минал с кола и го е грабнал. Тук със сигурност нямаме похитители на деца, повярвайте ми. — Досмешава го само при мисълта, че някой мухлясал старец от „Макстънс“ може да отвлече дете, достатъчно голямо да кара велосипед. Та то спокойно би могло да го прекърши на коляното си като суха вейка!

— Не — сериозно се съгласява Хенри, — това едва ли е възможно.

— Изкрайват нещата, ако питате мен. — После допълва: — Тая дума аз съм си я измислил.

Хенри се усмихва възпитано, мислено отбелязвайки, че за някои хора Алцхаймеровата болест всъщност води до подобрение на умствените способности.

— Господин Уекслър, искам да ви помоля, като окачвате костюма, да го тръснете, за да се избегне инципиентното образуване на гънки.

— Добре. Да го извадя ли от плика?

— Не, благодаря. Не е необходимо.

Пит влиза в килера, леко тръсва калъфа с костюма и го окачва. „Инципиентно“ — това пък какво означава? В „Макстънс“ разполагат с жалко подобие на библиотека — по-късно ще провери в речника значението на думата. В „Ридърс Дайджест“ пише, че инвестициите в речников запас се изплащат, но Пит се съмнява, че богатият речник би му послужил в настоящата работа.

Като се връща в салона, заварва слепия плочар — господин Лейдън, Симфоничния Стан, или както там се казва — да разплита жиците с обезпокояваща бързина и точност.

* * *

Горкият Фред Маршал сънува ужасен кошмар. Знае, че сънува, но от това не му става по-леко. Двамата с Джуди са в гребна лодка. Жена му седи на кърмата. Ловят риба. Той лови риба — Джуди просто стиска въдицата. Лицето й е съвършено безизразно. Бледа е като мъртвец и се взира в една точка. Фред всячески се мъчи да я заговори и разиграва какви ли не словесни гамбити, но без резултат. Ако трябва да подберем метафора, сравнително подходяща за ситуацията — изплюва всяка стръв. Фред проследява празния й поглед, прикован в рибарското кошче на пода на лодката. През едрата ракитова плетка се процеждат едри капки кръв.

— Това е рибя кръв, няма страшно — мъчи се да я убеди, но тя не отговаря. Всъщност и Фред не е толкова уверен в думите си. Тъкмо се кани за всеки случай да надникне в кошчето, когато въдицата подскача в ръцете му — добре, че има такива бързи рефлекси, иначе щеше да я изпусне във водата. Ама какво па рче се е хванало, а!

С огромни усилия навива макарата сантиметър по сантиметър. Най-сетне изважда рибата над водата, но изведнъж установява, че няма мрежа. „По дяволите — мисли си гневно, — да става каквото ще.“ Дръпва въдицата с все сила, едва ли не предизвиквайки кордата да се скъса; рибата — пъстърва с нечувани и невиждани размери — буквално излита от водата, описва във въздуха широка сребриста дъга, приземява на дъното на лодката (точно до ракитовото кошче) и се мята като обезумяла. Изведнъж започва да хрипти и да се дави. Фред не е виждал пъстърва, която издава подобни звуци. Навежда се и с ужас открива, че тя има човешко лице — лицето на Тай. Синът му някак си се е превърнал в рибешки върколак и умира на дъното на лодката. От задушаване. Фред се хвърля да спасява рибата, опитвайки се да я освободи от кукичката и да я хвърли обратно във водата, докато не е станало късно, но гъргорещото създание се изплъзва, покривайки ръцете му с лъскави лепкави люспи. И без друго ще е много трудно да извади кукичката. Риба-Тай я е глътнала цялата и контрата стърчи от хрилете й тъкмо под неясната граница, където човешкото лице постепенно преминава в рибешки люспи. Сподавеното хриптене става все по-силно, по-дрезгаво, по-ужасно…

* * *

Фред сяда в леглото със сподавен вик, сякаш сам той се задушава. Изгубил е представа за време и място — попаднал е във водовъртежа на всеобщия упадък, ако можем така да се изразим — но скоро разпознава очертанията на собствената си спалня в собствената си къща.

Светлината е отслабнала, защото слънцето се е изместило от другата страна на къщата. „За Бога, колко ли съм спал? Как можах да…“

На всичкото отгоре ужасното задавено хъркане от съня го е последвало наяве. Чува го съвсем ясно. Толкова е… шумно. Ще събуди Джуди, ще я изплаши…

Но Джуди вече не е в леглото.

— Джуд? Джуди?

Жена му седи в ъгъла. Кокори се насреща му съвършено безизразно, досущ като в съня. От устата й като изкуствено цвете стърчи смачкана хартия. Гърлото й е гротескно издуто като препечена наденичка, която така се е зачервила, че кожичката й всеки миг ще се пукне.

„Пак е яла хартия — казва си Фред. — Господи, ще вземе да се задуши.“

Изтъркулва се от леглото и едва не пада на пода, приземявайки се на колене, сякаш изпълнява гимнастически номер. Посяга към жена си. Слава Богу, тя поне не се опитва да се изплъзне. Едва ли не бере душа, но очите й са съвършено безизразни. Приличат на две огромни нули.

Фред измъква смачканата хартия от устата й. Отзад се вижда втора топка. Пъхва ръка между зъбите на жена си (като мислено я моли: „Не ме хапи, Джуди, моля те, не ме хапи!“), подхваща хартията с два пръста и я измъква. В гърлото й е натикана трета топка. Вади и нея. Макар да е смачкана, думите „СТРАХОТНА ИДЕЯ“ ясно личат; ето какво е погълнала — листове от бележника, който Тай й подари за рождения й ден.

Тя продължава да се дави, лицето й вече придобива оловносив оттенък.

Фред я сграбчва над лактите и я изправя на крака. Тя става без усилие, но щом я пуска, коленете й се подгъват и отново полита като Парцалената Ана^[1]. И продължава да хрипти. Гърлото й…

— Помогни ми, Джуди! Помогни ми, идиотка такава!

Не се усеща какви ги говори. Дръпва я с все сила, както въдицата в странния сън одеве — и я завърта като балерина, докато гърбът й се озовава до гърдите му. Сграбчва я в мечешка прегръдка и плътно я притиска към себе си — поза, която щеше да му се стори сексуална, ако жена му не се задушаваше в ръцете му.

Вирва палец като стопаджия, забива го в корема и на три сантиметра и половина над пъпа и рязко го вкарва навътре и нагоре, същевременно изричайки магическата дума „Хаймлик“. Вълшебството става. Стомашната струя, съдържаща единствено жлъчна течност — през последните дванайсет часа Джуди е приела едва три чаши кафе и кифличка с червени боровинки — изстрелва от гърлото й още две топки хартия.

Тя шумно поема въздух, започва да кашля, дишането й леко се нормализира.

Фред я слага на леглото… изпуска я на леглото. Кръстът му пулсира от болка; нищо чудно — първо скринът на Тай, сега Джуди.

— Абе, ти какво си мислиш? — крещи. — Какво си въобразяваш, че ще постигнеш?

Улавя се, че е замахнал да я удари през лицето. В известен смисъл иска да я удари. Обича я, но тъкмо в този миг в любовта се примесва искрена омраза. Откакто са женени, си е представял какви ли не ужаси — Джуди се разболява от рак, Джуди се парализира вследствие на злополука, Джуди се влюбва в друг и иска развод — но никога не си е представял, че Джуди ще се предаде без бой — а поведението й означава именно това.

— Какво си въобразяваш, че правиш?!

Гледа го без страх… и с пълно безразличие. Очите й са безжизнени. Той отпуска ръка и си казва: „Трябва да се спра, преди да те ударя. Може и да ме е яд на теб, адски ме е яд на теб, но ще спра, преди да те ударя.“

Джуди се захлупва по лице, а косата й като слънчева корона се разпилява върху завивките. — Джуди?

Не реагира. Просто лежи.

Съпругата му се е опитвала да се самоубие. Изпъстрена е с разкривени драскулици. Горг, абала, илилий, Муншун, бас, лъм, опопанакс — тези думи са му непознати. Други — влачат, нищожество, черен, червен, Чикаго и Тай — са му известни, но извън този контекст. В лявото поле на листа с печатни букви е изписано: „АКО ПРИНЦ АЛБЪРТ Е ЗАКЛЕЩЕН В БЕЗИЗХОДИЦА, КАК ЩЕ ГО ИЗВАДИТЕ?“ Дясното е запълнено с букви, сякаш изписани от телекс, настроен на режим „повторение“: ЧЕРЕН ДОМ ПУРПУРЕН КРАЛ ЧЕРЕН ДОМ ПУРПУРЕН КРАЛ ЧЕРЕН…

„Не се прави и ти на луд и не си губи времето да търсиш смисъл в тези идиотщини — упреква се мислено. — Нямаш време за губене…“

Време.

Поглежда часовника на нощното шкафче и не може да по-вярва на очите си — часът е 4:17. Нима е възможно?! Сверява с ръчния си часовник, но очевидно наистина минава четири часът.

Съзнавайки пълното безсмислие на постъпката си — ако синът му се е върнал, несъмнено щеше го чуе, колкото и дълбоко да е спал — нервно изтичва до вратата и закрещява:

— Тай! Тук ли си, Тай? ТАЙЛЪР!

Докато чака да се увери, че отговор няма да последва, осъзнава, че целият му живот се е променил може би завинаги. Казват, че се случвало — ставало за секунди, буквално докато се обърнеш — но на човек му е трудно да повярва. Но ето че идва един прекрасен миг, в който вятърът на промяната преобръща всичко.

Дали да надзърне в стаята му? Да провери? Да се увери?

Фред отлично знае, че Тай не е тук, но все пак решава да провери. Стаята е празна, както и очакваше. Разместеният скрин й придава странно разкривен, някак злокобен вид.

„Джуди. Заряза я сама, идиот такъв. Сигурно вече се е натъпкала с нови хартии — лудите са много лукави…“

Втурва се в спалнята и облекчено въздъхва, като заварва жена си, както я остави — захлупила лице върху завивките, с разпилени коси. Изведнъж си дава сметка, че тревогата за побърканата му жена отстъпва по важност пред страха за изчезналия му син.

„Най-късно до четири ще е у дома… сто процента.“ Четири часът мина и отмина. Духна силен вятър и стоте процента се разхвърчаха на всички страни. Фред отмества крака на жена си и се настанява на леглото. Вдига телефона и избира някакъв номер. Той е съвсем прост — съдържа едва три цифри.

— Альо, полицейско управление, Дюлак на телефона, спешна помощ ли ви трябва?

— Полицай Дюлак, обажда се Фред Маршал. Искам да говоря с Дейл, ако е в участъка. — Почти е сигурен, че не си е тръгнал. Дейл работи до късно, особено откакто…

Бързо прогонва края на изречението, но в съзнанието му сякаш вилнее хала. — Вижте, господин Маршал, той е тук, но в момента провежда една среща и не е удобно… — Свържете ме.

— Извинете, като че ли не ме разбрахте. Има посетители от щатската полиция и ФБР. Не може ли да оставите съ…

Фред затваря очи. Колко интересно се заформи, а? Звъни на номера за спешна помощ 911, но оня кретен като че ли вече не помни този факт. Защо? Защото се обажда неговият стар познайник Фред Маршал, от когото си купи сенокосачка по-миналата година. Господин Маршал сигурно е избрал 911, защото го е домързяло да провери служебния номер. Понеже познатите на Боби не могат да изпадат в истинска беда.

Фред смътно си спомня, че тази сутрин и той самият бе на подобо мнение — но онзи бе съвършено друг Маршал, който не допускаше, че Рибаря ще докопа собствения му син. В никакъв случай не и собствения му син.

Тай го няма. Горг му хвърли око и абала го отвлече.

— Ало? Господин Маршал? Фред? Още ли сте…

— Вижте какво. — Не отваря очи. В „Голтсис“ отдавна щяха да са минали на „ти“, само дето в момента магазинът му се струва толкова далечен, сякаш се намира на друга планета — планетата Абала в Слънчевата система Опопанакас. — Моля ви да ме слушате внимателно. Ако трябва, си записвайте. Жена ми полудя, а синът ми е изчезнал. Проумявате ли какво ви казвам? Жена — луда, син — изчезнал. Свържете ме с началника!

Но Боби Дюлак не изпълнява нареждането. Стигнал е до важно умозаключение. Един по-деликатен детектив (като Джак Сойер в младите си години например) би го запазил за себе си, но Боби не може. Току-що е ударил десетката.

— Господин Маршал? Фред? Синът ви има велосипед марка „Шуин“, нали? С три скорости, червен, с новичка табелка за номер с надпис… ъ-ъ… „БИГ МАК?“

Фред не е в състояние да отговори. В продължение на няколко безкрайни ужасни мига не може да диша. Мислите му се завихрят в ураган.

Горг му хвърли око… абала го отвлече. Най-сетне, когато вече е на път едва ли не да се задуши, гърдите му сякаш се отключват и от гърлото му изригва оглушителен рев:

— СВЪРЖИ МЕ С ПОЛИЦЕЙСКИЯ НАЧАЛНИК ГИЛБЪРТСЪН! НА СЕКУНДАТА, КОПЕЛДАК ТАКЪВ!

Крясъкът въобще не смущава жената, просната по очи на леглото. Линията прещраква. Фред чака. Не отнема дълго, но в това време пред очите му се изреждат раздраният тапет в стаята на сина му, издутото гърло на обезумялата му жена, кръвта която струи от ракитовия кош в съня му. Кръстът му вече агонизира от болка, но Фред я приема с благодарност. Действа му успокояващо — като телеграма от нормалния свят.

Най-сетне чува гласа на Дейл, който го пита какво се е случило, и заридава.