Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (9)

Глава 9

НЯКОЛКО ЧАСА ПО-КЪСНО Джак върви по централната алея на опустял увеселителен парк под сиво есенно небе. Наоколо няма жива душа, вратите на дървените павилиони са заковани с препречени дъски, пред очите му се мяркат надписи като „фенуей франк — хотдог“ „Стрелбището на Ани Оукли“ „Хвърляне на рингове“. Валяло е и очевидно отново се задава дъжд, въздухът е натежал от влага. Недалеч отеква самотният грохот на вълните, които се разбиват в безлюдния чакълест бряг. Наблизо някой умело свири на китара. Мелодията е уж жизнерадостна, но на Джак му се струва като музикално въплъщение на ужаса. Пита се какво търси в лунапарка. Бил е тук и преди, знае, че мястото е опасно. Подминава влакчето, зазимено под дъсчена конструкция с надпис: „ВИСОКОСКОРОСТНИЯТ ОПОПАНАКС ЩЕ БЪДЕ ОТВОРЕН ПРЕЗ 1982 г. В ДЕНЯ НА ПАДНАЛИТЕ ВЪВ ВОЙНИТЕ. ДО НОВИ СРЕЩИ!“

„Опопанакс“ — замислено повтаря Джак. Но вече не е Джак, а Джаки и двамата с майка му бягат. От кого? От Слоут, разбира се. От неуморния чичо Слоут.

„Спийди — хрумва му и в същия миг някой запява с топъл, леко дрезгав глас: «От клона меден глас се лее, червеношийка сладка песен пее, тъгата в миг ще се разсее…» А, не. Не искам да те виждам. Не я ща тая сладка песен. Ти и без друго не си тук, защото си мъртъв. Проснат на кея в Санта Моника. Плешив, възрастен, чернокож мъртвец в сянката на застинала въртележка…“

О, не. Пробуди ли се веднъж, някогашната детективска логика се впива като тумор и работи дори насън; не е нужно да е велик детектив, за да се досети, че не се намира в Санта Моника: тук е твърде студено, а лунапаркът — твърде западнал. Това е царството на миналото, когато Джаки и Кралицата на второкласните Филми напуснаха Калифорния като истински бегълци, в каквито и без друго се бяха превърнали. И спряха чак на Източния бряг, където Лили Кавано Сойер…

„Няма да мисля за това, никога не мисля за това…“

… бе дошла да умре.

— Събуди се, събуди се, сънльо такъв!

Гласът на неговия стар приятел.

„Приятел, друг път. Той ме изпрати на онова пътешествие, изпълнено с изпитания, и застана между мен и Ричард, моя истински приятел. Едва не ме уби, за малко да си изгубя разсъдъка.“

„Зъб-уди зе, зъб-уди зе, зъб-уди зе. Време е да се изправиш пред страшния опопанакс. Време е да извадиш на бял свят спомена за миналото, бил той сладък или не.“

— Не — прошепва Джак и в този миг достига края на алеята. Намира се пред въртележката, която прилича на онази в Санта Моника, но също и на другата, която помни от… хм, от едно време. Тази е хибрид между двете — с други думи, специалитет на конкретния сън, нямащ нищо общо нито с тази, нито с онази. Но няма начин да сгреши човека с китарата, седнал под дървено шарено конче, изправено на задните си крака. Джаки би разпознал това лице сред хиляди други, сърцето му се изпълва с обичта, която изпитваше в миналото. Опитва се да я надвие, но малцина печелят подобни схватки, камо ли ако отново са се превърнали в дванайсетгодишни хлапета.

— Спийди!

Старецът се извръща и шоколадовото му лице грейва в усмивка:

— Пътнико Джак! Липсваше ми, синко!

— И ти на мен. Вече не пътувам. Установих се в Уисконсин. Това… — посочва магично преобразеното си момчешко тяло, облечено в джинси и фланелка — … това е само сън.

— Може да е, може и да не е. Във всеки случай трябва да попътуваш още малко, както ти повтарям от известно време.

— Какво искаш да кажеш?

В игривата усмивка се спотайва раздразнение:

— Джаки, не се опитвай да ме баламосваш. Изпратих ти перца. Изпратих ти и яйце от червеношийка. При това не едно, а много.

— Не може ли всички да ме оставят на мира? — Гласът му подозрително напомня хленч и е крайно неприятен. — Ти… Хенри… Дейл…

— Моментално престани — срязва го Спийди. — Нямам време да ти се моля до безкрайност. Играта загрубя. Ясно ли е?

— Спийди…

— Всеки трябва да си свърши работата — ти твоята, аз моята. Която е същата като твоята. Тъй че престани да хленчиш и не ме карай да търча след теб. Ти си стражар и винаги си бил такъв.

— Аз съм пенсиониран…

— Ще ти дам аз едно пенсиониране! Не ти ли стигат дечицата, които онзи изтрепа? Знаеш ли още колко ще убие, ако никой не го спре? А малкият, дето му е паднал в ръцете… — Спийди се навежда и черните очи блесват на тъмнокожото лице. — Това дете непременно трябва да бъде спасено, при това много скоро. Ако не успееш да го върнеш, ще трябва да го убиеш, колкото и да ми е неприятно. Защото то е Разрушител. Притежава огромна сила. Може би е достатъчен само още един като него, за да срути…

— За кого говориш? — прекъсва го Джак.

— За Пурпурния крал.

— Какво иска да срути този Пурпурен крал?

За миг Спийди се взира в него, но вместо да отговори, подхваща закачливата мелодийка:

— Червеношийка сладка песен пее, тъгата в миг ще се разсее…

— Спийди, не мога!

Чернокожият престава да пее, рязко дръпва струните на китарата и впива в момчето леден поглед, който пронизва сърцето на възрастния мъж, туптящо в гърдите му. Със силен южняшки акцент и нескривано презрение Спийди отсича:

— Виж какво, хващай се за работа. Стига се офлянква, стига рева, стига подсмърча. Не знам къде си си запилял куража, но върви да го намериш и се залавяй за работа!

Джак отстъпва. На рамото му се стоварва тежка длан и хлапакът с ужас си казва: „Това е чичо Слоут. Или Градинаря. Пак е хиляда деветстотин осемдесет и първа и всичко започва отначало…“

Но това са мислите на момчето, а сънят сънува мъжът. Порасналият Джак Сойер отхвърля отчаяното детинско примирение. „Не, не и не, в никакъв случай. Вече съм се отървал от тези места и лица. Хич не ми беше лесно и нямам никакво намерение да съсипя постигнатото заради някакви си въображаеми перца, шепа въображаеми сини яйчица и един неприятен сън. Намери си друг хлапак, Спийди. Този порасна.“

Извръща се, готов да влезе в сражение, но не вижда никого. На покритата с дъски крайбрежна алея е захвърлен детски велосипед, полегнал на една страна като мъртво пони. На задния калник е прикрепена регистрационна табелка с надпис: „БИГ МАК“. Около него са посипани лъскави черни пера. Изведнъж заговаря друг глас — равнодушен и хриплив, грозен и откровено зъл. Джак знае, че гласът принадлежи на създанието, което го докосна.

— Точно така, нещастник такъв. Стой настрана. Гледай да не се месиш в моите работи, иначе ще си събираш червата от Расин до Ла Ривиер.

Изведнъж в дъските пред велосипеда се завихря въздушна яма, която се разширява като око на стреснат човек. Става все по-голяма и по-голяма. Джак се хвърля в нея — това е пътят към дома, пътят към неговия свят. Омразният глас го следва:

— Точно така, задръстено нищожество. Бягай! Бягай от Аба-ла! Бягай от Краля! Гледай да отървеш мизерната кожица!

Зловещ, слабоумен кикот го застига в тъмния проход между световете.

* * *

Няколко часа по-късно Джак стои гол пред прозореца в спалнята, откъдето наблюдава как небето на изток изсветлява и разсеяно се почесва. Буден е от четири сутринта. Почти не помни какво сънува (макар съпротивителните му сили да отслабват, още не е капитулирал напълно), но беглият спомен за чудатия сън го потиква към следния извод: така се бе разстроил от онзи труп на кея в увеселителния парк „Санта Моника Пиър“, че напусна работа, защото мъртвецът му напомняше на един отдавнашен познат.

— Това са фантасмагории! — С измамно спокоен тон той посреща пробуждащия се ден. — От напрежение бях получил нервно разстройство, типично за момчетата в юношеската възраст. Майка ми си бе втълпила, че е болна от рак. Грабна ме и потеглихме към другия край на Америка. Завлякохме се чак в Ню Хампшър — Великото Щастливо Място, където бе отишла да умре. После се оказа, че всичко било вятър и мъгла — някаква шантава артистична криза на възрастта, но къде ти ще разбере едно хлапе всичко това? Бях много травмиран. Присънваха ми се особени сънища. — Въздъхва и добавя: — Сънувах, че спасявам живота на майка си.

Пронизителният звън на телефона сякаш раздира дрезгавината, царяща в стаята.

Джак Сойер надава вик.

* * *

— Сигурно ви събудих — започва Фред Маршал и веднага става ясно, че нещастникът цяла нощ е стоял буден в осиротелия си дом. Може би е разглеждал албумите със семейни снимки, без да обръща внимание на включения телевизор, с което само [???]

— В колко часа?

— Т-три — отговаря Фред, после бърза да повтори с едва доловими наченки на увереност: — Три.

— Точно така. Ще отидем с моята кола. На връщане може да се отбием да хапнем в „Гъртис Кичън“. До скоро, Фред.

— До скоро, сър. Много благодаря.

Джак затваря телефона. За миг продължава да се взира в почерка на майка си, възпроизведен по памет, питайки се как ли ще се нарече на полицейски жаргон подобно явление. Авто-фалшификация ли? Изсумтява, смачква на топка листа и започва да се облича. Ще изпие чаша сок и ще излезе за час да се поразходи. Да си проветри главата от неприятните сънища. Тъкмо ще се отърси от спомена за ужасяващо монотонната тирада на Фред Маршал. После ще вземе душ и ще реши дали да позвъни на Дейл Гилбъртсън, за да узнае има ли новини. Ако наистина възнамерява да се заеме с тази работа, ще трябва бързо да навакса — сигурно вече са се насъбрали купища материали за проучване… ще трябва да разпита и родителите… да огледа старческия дом, в близост до който е изчезнало детето…

Зает с подобни мисли (които всъщност са приятни, макар че подобна констатация би предизвикала бурното му негодувание), Джак едва не се препъва в кутията, поставена върху изтривалката пред входната врата. Бък Евиц — пощальонът, винаги оставя колетите на прага, но още няма шест и половина, следователно синята камионетка на Бък ще се появи най-рано след три часа.

Джак се навежда и внимателно вдига пакета. На големина е колкото кутия за обувки и е опакован в накриво изрязана амбалажна хартия, прикрепена с огромни несиметрични печати от червен восък, вместо с тиксо. Допълнително е омотан в сложна плетеница от бяла връв, завързана на голяма, по детски несръчна фльонга. В горния ъгъл са налепени десетина марки с различни изображения на птици. (С разбираемо облекчение получателят отбелязва, че сред тях няма червеношийка.) В марките има нещо нередно, но отначало Джак не се досеща какво е то. Вниманието му е изцяло погълнато от адреса, при който нередностите са очебийни. Не е посочен нито номер на пощенска кутия, нито указание „Безплатна доставка в отдалечен земеделски район“, нито пощенски код. Всъщност дори няма име. Адресът се състои от една-единствена дума, надраскана върху пакета с грамадни, разкривени печатни букви:

ДЖАКИ

Като ги гледа, той си представя юмрук, здраво стиснал маркер, присвити очи, изплезен език на слабоумен. Сърцето му затуптява два пъти по-бързо от обичайното.

— Тая работа не ми харесва — мълви едва чуто. — Хич не ми харесва.

Естествено, от полицейска гледна точка, има пълното основание да подозира нещо нередно. Кутията действително, е от обувки — под амбалажната хартия той напипва ръба на капака, а както е известно, откачалките обичат да слагат бомби в кутии от обувки. Ше бъде пълна лудост да отвори колета, ала подозира, че все пак ще го отвори. Ако хвръкне във въздуха, поне ще се отърве от разследването на случая с Рибаря.

Вдига пакета и се заслушва дали не тиктака, макар пределно ясно да съзнава, че тиктакащите бомби са демоде още от времето на комиксите за Бети Буп^[1]. Не чува нищо, но поне вижда каква е грешката на марките — всъщност изобщо не са марки, а картинки, старателно изрязани от пакетчета със захар. Неволно издава нечленоразделно сумтене, подобно на безрадостен смях. Става пределно ясно, че колетът е изпратен от някой умопобъркан, задържан в психиатрично заведение, който има достъп до захар на пакетчета, но не и до пощенски марки. Но как е стигнала дотук тази пратка? Кой я е доставил (въпреки недействителните марки), докато Джак се е лутал в обърканите си сънища? Пък и кой по тези места го знае като Джаки? Отдавна мина времето, когато го наричаха така.

„Грешиш, Пътнико, не е минало — прошепва един глас. — Изобщо не е минало. Време е тъгата ти да се разсее и да се захващаш за работа. Като начало можеш да разгледаш съдържанието на кутията.“

Решително отхвърля предупрежденията на вътрешния си глас, който му подсказва, че подобна постъпка е проява на опасно лекомислие; разкъсва връвта и с нокът счупва асиметричните восъчни печати, като си мисли: „Господи, кой в наши дни използва восък?“ Оставя опаковъчната хартия настрана. Току-виж отворила работа на момчетата в лабораторията по криминология.

Кутията не е от обувки, а от гуменки. Марка „Ню Баланс“, ако трябва да бъдем точни. Номер 5. Детски размер. Сърцебиенето на Джак се утроява. По челото му избиват ледени капки пот. Гърлото и сфинктерът му блокират — обичайна реакция за полицай, комуто предстои да види нещо отвратително. А това тук обещава да бъде именно такова. Пределно ясно е и кой е изпращачът на колета.

„Това е последният ми шанс да размисля. Хвана ли се веднъж на тази игра, няма мърдане… каквото и да ми се сервира.“

Но в миг осъзнава, че това е заблуда. На обяд Дейл и без друго ще го чака в участъка на Съмнър Стрийт. В три следобед в дома му ще пристигне Фред Маршал, когото ще придружи на свиждане при Лудата съпруга от Робин Худ Лейн № 16. Изпусна момента да се оттегли. Неизвестно как се оказа впримчел И ако Хенри Лейдън прояви неблагоразумието да го поздрави по този повод, сигурно ще си отнесе някой и друг ритник в задника, нищо, че е слепец.

От подземието на съзнанието му като дъх на гнилоч се надига същият глас, който чу в съня си: „Ще си събираш червата от Расин до Ла Ривиер“; Джак не се страхува от него — той въобще не може да се мери с „марките“ от пакетчета със захар и старателно изписания едновремешен прякор. И друг път се е сблъсквал с побъркани. Наслушал се е и на заплахи.

Сяда на стълбите и слага кутията в скута си. Притихналата ливада на север тъне в утринна дрезгавина. Прозирна мъглица се стели над тревата, стигаща до глезените — Бъни Бучър, синът на Том Том, едва миналата седмица я окоси за втори път това лято. Над хълмовете вече пропълзява утринният светлик. Несмущавано и от най-малкото облаче, в този ранен час небето сякаш е безцветно. В далечината отеква крясък на птица. Джак поема дълбоко нъздух и си казва: „Ако сега изляза от играта, ще стане още по-лошо. Много по-лошо.“

С подчертано внимание вдига капака и го оставя настрана. Експлозия не последва. За миг му се струва, че в кутията е сгънат къс непрогледна нощ. После осъзнава, че е пълна с лъскави черни гарванови пера. Побиват го тръпки.

Посяга да докосне перата, но се разколебава. Изпитва неимоверна погнуса, сякаш трябва да докосне полуразложен труп на чумав човек, но отдолу е скрито нещо. Личи по очертанията. Дали да не изтича за ръкавиците, които държи в шкафа във входното антре?

— Зарежи ръкавиците — отсича и изсипва съдържанието на кутията върху кафявата амбалажна хартия. Руква водопад от пера, които леко се завихрят, макар че утринният въздух е съвършено неподвижен. Най-отгоре тупва предметът, който беше скрит отдолу. Миризмата го блъсва със закъснение: воня на развалена наденица.

Някой си е направил труда да изпрати окървавена детска гуменка на Сойер, живеещ на Норуей Вали Роуд. Обувката е жестоко наръфана, а също и съдържанието й. Отвътре се подава крайчецът на окървавена памучна материя — най-вероятно чорап. От чорапа стърчи разкъсана кожа. Пратката съдържа детска гуменка марка „Ню Баланс“ с останки от детско краче, разръфано от зъбите на животно.

„Той го е изпратил. Рибаря.“

Колетът е като предизвикателство. В съзнанието му отново прозвучава отдавна забравен глас: „Ако желаеш да участваш — моля, заповядай. Водата е топла, Джаки, направо е идеална.“

Изправя се. Сърцето му бие така лудо, че ударите сякаш се сливат. По челото му е избила пот, която се стича по страните му като сълзи; устните, ръцете и стъпалата му изтръпват… но си заповядва да запази спокойствие. Виждал е неописуеми гадости — далеч по-страшни гнусотии, скрити под мостовете и магистралните подлези в Ел Ей. А и това не е първият отрязан крайник, на който се натъква. През 1997 година с Кърби Тесиър — сътрудникът му — намериха върху казанчето на тоалетната в общинската библиотека в Кълвър Сити самотен тестис, който бе заприличал на спаружено варено яйце. Следователно трябва да запази спокойствие.

Изправя се и слиза по стълбите. Подминава тъмночервения си додж „Рам“, оборудван с първокласна аудиоуредба; подминава и къщичката за птици, която с Дейл поставиха на синора месец-два, след като се нанесе в къщата в Норуей Вали. Повтаря си, че трябва да запази спокойствие. Това е веществено доказателство, нищо повече. Поредният клуп на въжето, което Рибаря сам ще нахлузи на шията си. В никакъв случай не бива да гледа на това нещо като на детско краче, принадлежало на момиченце на име Ърма, а като на веществено доказателство № 1. Не носи чорапи, постепенно глезените му и ръбовете на панталона му се навлажняват — една по-продължителна разходка сред росната ливада със сигурност ще съсипе мокасините марка „Гучи“, които му струваха цели петстотин долара. И какво от това? Богатството му надминава и най-разтегливите представи за благоприличие — стига да иска, също като Имелда Маркос спокойно може да си позволи неизброими чифтове обувки. Важното е да запази спокойствие. В нощната тъма някой се е промъкнал до дома му и е подхвърлил на верандата кутия от обувки, в която има човешко стъпало, но той трябва да запази спокойствие. Това е веществено доказателство, нищо повече. А той? Той е стражар. Веществените доказателства са насъщният му хляб. Просто се нуждае от чист въздух, иска да си прочисти дробовете от миризмата на развалена наденица излъчваща се от гнусната кутия…

Издава странно сподавено хриптене, сякаш го душат, и ускорява крачка. В съзнанието му се оформя предчувствие за наближаваща кулминация („В спокойното ми съзнание“ — мислено се поправя). Предстои прелом… промяна… поврат.

Мисълта го изпълва с тревога, той хуква през полето, като високо вдига колене и размахва ръце. Дирите му се очертават в окосената ливада като тъмна диагонална следа, която започва от гаража и отвежда Бог знае къде. Например в Канада. Или на Северния полюс. Разбудени от росната утринна дрямка, белезникавите нощни пеперуди се извиват в дантелена спирала, после тежко се спускат в ниско окосената трева.

Джак хуква още по-бързо, сякаш се опитва да избяга далеч от нагризаната, окървавена маратонка, захвърлена на верандата на най-съвършената къща на света; далеч от собствения си ужас. Но не може да се отърве от предчувствието за предстояща кулминация. Пред погледа му изплуват лица, придружени е кратки аудиоклипове. Лица и гласове, които съзнателно отбягва от двайсет и повече години. До ден-днешен ако някое от тях ненадейно го споходи, той си повтаря отколешната лъжа: навремето едно уплашено момче прихванало като хрема невротичната паника на майка си и подтиквано от ужаса си, съчинило история — грандиозна фантасмагория с главен герой всеобщият любимец Джак Сойер, спасител на болната си майка. Всичко е чиста измишльотина, от която по-късно не остава и следа. Когато навършва шестнайсет, той вече се е успокоил. И сега е съвършено спокоен — като обезумял тича през полето на север от дома си и оставя след себе си тъмна диря, над която кръжат облаци разбудени нощни пеперуди, но го прави съвършено спокойно.

Тясно лице, присвити очи, триъгълна шапка от вестник, нахлупена почти до веждите: „Стига да можеш да ми докараш буре, като ти викна от бара, веднага те наемам.“ Смоуки Ъпдайк от Оутли, щата Ню Йорк, където щом изпият бирата, изяждат и чашата. В тунела край града се бе сблъскал с нещо ужасно, именно там Смоуки го държа като заложник. Докато… Шарещ поглед, престорена усмивка, ослепително бял костюм: „Срещали сме се някъде, Джак… къде? Кажи ми. Признай.“ Сънлайт Гардинър, проповедникът от Индиана, наречен още Озмънд — в един друг свят.

Широко космато лице и изплашени очи на момче, което въобще не е момче: „Мястото е много опасно, Джаки, Вълк знае“ Мястото наистина се оказа много опасно. Горкият Вълк, натикаха го в сандък и в крайна сметка го убиха. Вълк умря от болест, наречена „Америка“.

— Вълк! — задъхва се човекът, който тича през полето. — Вълк, о, Господи, толкова съжалявам!

Лица и гласове, едновремешни лица и гласове, които го връхлитат, пречкат се пред очите му, пъхат се в ушите му, настояват да бъдат видени и чути, изпълват го със странно предчувствие за предстояща кулминация; съпротивата му поддава и заплашва да бъде потопена като вълнолом под напора на прилива.

Повдига му се и светът сякаш се накланя на една страна. Отново изхриптява сподавено, но този път усеща в гърлото си познатия парлив вкус на евтино кисело вино. За миг се пренася в лунапарка „Аркейдия“ в щата Ню Хампшър. Двамата със Спийди стоят под въртележката с кончетата, изправени на задните си крака („Те, синките кончета от въртележката си имат имена, ти не знайш ли, а, Джак?“), а чернокожият вади бутилка вино и му го пробутва за вълшебен сок: една глътчица и се пренасяш отвъд…

— Не! — крещи Джак, но знае, че вече е твърде късно. — Не искам да се пренасям!

Светът се накланя на другата страна, мъжът се препъва и в миг се озовава коленичил в тревата, стискайки очи с все сила. Не му трябва да гледа — наситените аромати, връхлитащи го ненадейно, казват всичко, което е необходимо да се знае. И което се потвърждава от усещането за завръщане у дома след толкова много мрачни години, в които всяко съзнателно действие и решение по един или друг начин са били подчинени на стремежа да се отмени (или поне да се отложи) настъпването именно на този час.

Дами и господа, пред вас е Джак Сойер, коленичил сред ширналото се благоуханно поле под утринно небе, което изобщо не познава вредното замърсяване на въздуха. Той плаче. Знае какво се е случило и ридае. Сърцето му се къса от радост и страх. След двайсет години Джак Сойер, вече възрастен мъж, се е завърнал в Териториите.

* * *

Спасява го гласът на неговия отдавнашен приятел Ричард — понякога наричан още Здравомислещият Ричард. Гласът е на сегашния Ричард, собственик на юридическата кантора „Слоут и съдружници“, не на хлапака от времето, по което Джак го познаваше може би най-добре — времето на дългите ваканционни дни, прекарани на Сийбрук Айлънд, Южна Каролина. Онзи Ричард притежаваше богато въображение, изразяваше се благоприлично, крачеше пъргаво, имаше буйна рошава коса и беше кльощав като утринна сянка. Настоящият Ричард — експерт по търговско право — е пооплешивял, позакръглен в ханша привърженик на посядането и ирландското уиски „Бушмилс“. Този Ричард смаза като досадна муха едновремешното си смайващо игриво въображение. Джак понякога си казва, че животът на младия Слоут се развива на принципа на редукцията, но все пак може да се изтъкне и една придобивка (вероятно от юридическия факултет) — помпозният, блеещ възглас на колебанието, който вече се е превърнал в нещо като гласов подпис на Ричард и е особено дразнещ по телефона. Механиката му е следната: изходна позиция стиснати устни, които внезапно се разтварят широко, придавайки на Ричард едновременно вид на момче от църковен хор и на лорд Хо-Хо^[2].

Тъкмо в този миг, коленичил със затворени очи сред безкрайната зелена шир, представляваща само допреди малко собствената му морава, вдъхвайки новите, наситени благоухания, които помни толкова добре и за които, без да съзнава, е копнял до болка, чува гласа на Ричард Слоут. Какво облекчение предизвикват думите му! Разбира се, това е пародия на оригинала, възникнала в собственото му съзнание, но въпреки това му олеква. Ако Ричард беше тук, Джак щеше да му се хвърли на врата и да възкликне: „Да даде Господ цял живот да глаголстваш, моето момче. Да блееш като овца и прочие.“ Ето какво казва Здравомислещият Ричард: — Джак, нали си даваш сметка, че сънуваш?… Бееее… при отварянето на колета от шока несъмнено… бееее… несъмнено си изгубил съзнание, което на свой ред е предизвикало… беееее… онова, което сънуваш сега.

Джак не помръдва — с наведена глава коленичи в тревата, падналата на челото му коса закрива очите му.

— С други думи, както му викахме навремето… — промърморва.

— Именно! Както му викахме навремето… бееее… измишльотини от типа „Сийбрук Айлънд“. Но Сийбрук Айлънд беше много, много отдавна, Джак, та затова ти предлагам да отвориш очи и да се изправиш на крака, но гледай да не забравиш, че ако видиш нещо необичайно… беее… то просто не съществува.

— То просто не съществува — промърморва Джак. Изправя се и отваря очи.

От пръв поглед разбира, че в действителност то съществува; все пак като защитна реакция се насилва да чува изявлението на Ричард, чийто помпозен тон подсказва: „Може да изглеждам на трийсет и пет, но притежавам разума на шейсетгодишен мъдрец“. По този начин успява да запази разклатеното си душевно равновесие, вместо например да припадне, или — не дай Боже — окончателно да превърти.

Тъмносиньото небе се простира безбрежно и ясно. Тревата е висока почти колкото човешки бой — в тази част на мирозданието няма Бъни Бучър, който да я коси. Всъщност няма и къща — встрани от пътя се издигат само живописен старовремски хамбар и вятърна мелница.

„Къде са летящите хора?“ — пита се Джак и вдига поглед, но бързо тръсва глава. Няма летящи хора, няма двуглави папагали, няма върколаци. Това са все измишльотини от типа Сийбрук Айлънд — иначе казано, неврозата, която бе прихванал от майка си и с която за известно време зарази дори Ричард. Пълни… беее… дивотии.

Съгласява се със себе си, макар да знае, че всъщност дивотия е да не повярва в онова, което го заобикаля — уханието на тревите, все по-силно и омайно, примесено с цветния аромат на детелини и някак плътния дъх на черна пръст; неспирната свирня на щурчетата, погълнати от безгрижния си живот; пърхащите бели пеперуди; гладкият лик на небето, незагрозяван от електрически проводници и белезникави дири от реактивни самолети.

Все пак най-силно го поразява съвършенството на това поле. Росната трева е посмачкана около мястото, където той коленичи. Към окръжността обаче не води диря — сред влажната, тучна трева няма и следа от пътека. Да не е паднал от небето? Разбира се, това е невъзможно — пак са измишльотини от типа Сийбрук Айлънд, но…

— В известен смисъл наистина паднах от небето — със забележително хладнокръвие отбелязва той. — Пристигнах от Уисконсин. Пренесох се отвъд.

На което Ричард започва да протестира, но Джак въобще не обръща внимание на монолога му, изпъстрен с блеещи звуци. В крайна сметка Здравомислещият Ричард просто си гледа здравомислещата работа. Навремето бе имал подобни изживявания, но те не оставиха в съзнанието му почти никакъв отпечатък… все пак беше едва дванайсетгодишен. И двамата бяха на по дванайсет, а на тази възраст тялото и мисълта са по-гъвкави.

Джак бавно се обръща кръгом и забелязва, че отвсякъде го обгражда безкрайно поле (въздухът постепенно се затопля, утринната мъглица полека-лека се разтваря в знойна мараня), което се простира чак до синьо-сивите очертания на горите в далечината. Забелязва и нещо друго — на около два километра в югозападна посока минава черен път. Оттатък, точно на границата на хоризонта, съвършеното лятно небе е изцапано от дим.

„Не ще да е от кюмбета, във всеки случай не и през юли — мислено отбелязва Джак. — Сигурно е някоя фабричка. И…“

Еква сирена — тръби последователно три пъти, но звукът е леко приглушен, тъй като долита отдалеч. Джак има чувството, че сърцето му набъбва в гърдите, а устните му се разтягат в подобие на безпомощна усмивка.

— Натам е Мисисипи, да му се не види! — възкликва, а пеперудките, напомнящи на утринна дантела, подемат танц в знак на съгласие. — Това е Мисисипи, или както я наричат тук. А сирената, скъпи приятели и съседи…

Звукът отеква още два пъти в напредващия летен ден. От разстояние звучи неубедително, но Джак знае, че отблизо ревът сигурно е оглушителен, защото добре познава този звук.

— Това е свирката на параход. Бая големичък. Може би дори с веслени колела.

Насочва се към черния път, напомняйки си, че всичко това е сън, макар изобщо да не приема това твърдение — то му служи като дългия прът в ръцете на въжеиграча: за равновесие. След стотина метра поглежда назад. Тъмна диря в тревата, започваща от окръжността, където се бе приземил, до мястото, където се намира сега, бележи стъпките му. Тя е единственият белег. Хамбарът и мелницата са останали далеч наляво — в интерес на истината вече почти ги подмина. „Това са моята къща и гаражът ми — мисли си той. — Но те съществуват само в света на шевролетите, войната в Близкия изток и шоуто на Опра Уинфри^[3].“

Продължава да крачи и вече почти излиза на пътя, когато забелязва, че освен дима от изток иде странен тътен. Пулсира в слепоочията като мигрена в начален стадий. Ако се обърне на юг неприятното туптене отслабва. На изток съвсем изчезва. На север се долавя едва-едва. Джак бавно описва последната дъга, допълваща окръжността. Има чувството, че тътенът се е усилил като бръмченето на муха или тропането по радиатора в хотелска стая — като го забележи човек, веднага започва да му се струва по-натрапчиво.

Завъртайки се бавно, описва втора окръжност. На юг вибрацията глъхне. На изток изчезва напълно. На север отново се появява. На запад се усилва. С лице на югозапад обаче човек се чувства като радиоапарат в режим „автоматично търсене на станция“. Дум, дум, дум. Ужасяваща и някак потискаща вибрация, напомняща на главоболие, миризма на някогашен дим…

— Не, не и не, не е дим. — Джак се облещва и отново пребледнява, застинал сред летните треви, които му стигат до гърдите и мокрят панталоните му, а белите пеперуди пърхат около главата му като ореол с формата на полумесец. В този миг отново изглежда дванайсетгодишен. Метаморфозата в предишен (и може би по-добър) Аз е някак зловеща. — Не е дим, по-скоро мирише като…

Изведнъж надава одевешното сподавено хриптене. Защото миризмата, която усеща не с обонянието си, а в съзнанието си, напомня на воня на развалена наденица. Миризмата на отсеченото полуразложено стъпало на Ърма Френо.

— Надушвам го — прошепва пришълецът, но не говори за гранивия дъх. Може да прави със зловещия пулс каквото си пожелае… включително да го премахне. — Надушвам Рибаря. Или… не знам какво…

Тръгва, но след стотина метра отново спира. Вече наистина не усеща пулсирането. Заглъхнало е както заглъхва радиопредаване при повишаване на температурата. Олеква му.

Вече се намира почти на пътя, несъмнено свързващ тукашния вариант на Ардън с тукашния вариант на Сентралия и Френч Ландинг, когато долавя неравномерно думкане. Усеща го в костите си като барабанния ритъм на Джийн Крупа^[4].

Поглежда наляво и възкликва от изненада. Три грамадни кафяви същества с дълги развяващи се уши с подскоци го задминават, като ту се подават, ту се скриват сред високата трева. Приличат на кръстоска между заек и кенгуру. В ококорените им черни очи се чете комичен ужас. Пресичат черния път и вдигат пушилката с плоските си лапи, покрити с бял вместо с кафяв пух.

— За Бога! — полузасмяно, полуразплакано ахва Джак и се плесва по челото. — Какво беше това чудо, бе, Ричи? Знаеш ли нещо по въпроса?

Естествено, че знае. Обяснява на Джак, че току-що е имал изключително ярка… беее!… халюцинация.

— Имаш право, братле. Привидяха ми се гигантски зайци. Веднага ме заведи на сбирка на Анонимните алкохолици. — Застава на пътя и отново вперва поглед в югозападния хоризонт. И в дима. Там сигурно има село. Дали жителите му изтръпват от сенките на здрача? Боят ли се от идването на нощта? Страхуват ли се някое чудовище да не отмъкне децата им? Нуждаят ли се от стражар? Разбира се, че се нуждаят. Разбира се, че…

На пътя има нещо. Джак се навежда и вдига рекламна шапка на бейзболния отбор „Бруърс“, като по чудо попаднала в този свят с гигантски подскачащи зайци, но безсъмнено истинска. Съдейки по пластмасовата лента за регулиране на обиколката, шапката е детска. Джак поглежда дъното, знаейки какво ще види, и наистина от вътрешната страна на козирката с четливи букви е изписано: „Тай Маршал“. Шапката не е мокра като панталона му, подгизнал от утринната роса, но не е и съвсем суха. Лежи край пътя може би от вчера. Логично е да се предположи, че Тай и похитителят му са минали оттук, но на Джак не му се вярва. Може би под влияние на натрапчивия тътен от югозапад в съзнанието му изплуват друг образ и друга логика — Рибаря е скрил Тай на сигурно място и едва след това е минал отттук. Представя си го как крачи по черния път, стиснал под мишница опакована кутия от обувки, облепена с фалшиви марки. На главата му се кандилка шапката на Тай, която му е твърде малка. Но Рибаря не иска да разшири обиколката. Не иска нито за миг Джак да я сбърка с шапка на възрастен човек. Защото цели да го подмами в играта.

— Отвлякъл е хлапето в нашия свят — разсъждава гласно Сойер. — После е избягал с него в този свят. Скрил го е на сигурно място — както паякът крие мухата. Жив? Или мъртъв? По-скоро жив, струва ми се. Не зная защо. Може би просто така ми се иска да вярвам. Няма значение. После е отскочил до мястото, където е скрил Ърма. Взел е стъпалото и ми го е донесъл. Но е минал през този свят, оттук се е пренесъл в моя свят и е оставил пакета на верандата. По пътя обаче е загубил шапката. Дали е паднала от главата му?

 

Надали. Джак смята, че тоя изрод, изпаднал скитник и най-долен боклук нарочно е подхвърлил шапката. Знаел е, че мине ли по този път, Джак неминуемо ще се натъкне на нея.

Притиска шапката към гърдите си като запалянко на стадиона, отдаващ почит на националния флаг. Затваря очи и се съсредоточава. Оказва се по-лесно, отколкото очакваше, но някои неща явно не се забравят — например как се бели портокал, как се кара велосипед и как се преминава от един в друг свят.

„Момче кат теб и без друго няма нужда от евтино вино“ — с едва доловима насмешка отеква в съзнанието му гласът на неговия стар приятел Спийди Паркър. В същия миг му се завива свят, стомахът му се свива. Почти веднага в ушите му гръмва оглушителен рев на приближаващ автомобил.

Отстъпва крачка назад и отваря очи. Пред погледа му се мярва асфалтиран път… Норуей Вали Роуд, но…

Разгневен писък на клаксон — в следващия миг край Джак профучава прашен стар форд, чието странично огледало минава на педя от лицето му. Лъхва го топъл въздух, изпълнен с познатата миризма на въглероден двуокис, чува гневния възглас на младия шофьор:

— … аре земи се мръдни от пътя бе, загубеняк нещастен…

— Мразя разни селяндури да ме наричат „загубеняк“ — заявява Джак, стараейки се да имитира Здравомислещия Ричард и за тежест дори прибавя помпозния възглас „Беее!“, но сърцето му бие доста ускорено. По дяволите, едва не се прехвърли обратно пред очите на хлапака!

— Джак, имай милост, моля те — обажда се Ричард. — Всичко бе само сън.

Но Джак не е толкова наивен. Макар да се оглежда с неподправено изумление, дълбоко в себе си не се учудва ни най-малко. Първо, държи шапката — бейзболната шапка на Тай Маршал с надпис „Бруърс“. Второ, зад следващото възвишение се намира мостът над Тамарак Крийк. В другия свят, в който гигантски зайци те задминават с подскоци, бе изминал два километра, равняващи се на цели осем в неговия свят.

„И преди беше така — припомня си, — още по времето, когато Джаки беше на шест годинки. Тогава всички живееха в Калифорния и никой не живееше другаде.“

Но това не е съвсем вярно. В цялата работа има нещо нередно.

Джак стои край асфалтираното шосе, което само допреди миг бе черен път в полето, взира се в бейзболната шапка на Тай Маршал и се опитва да се досети къде е грешката и защо, макар да подозира, че може би няма да успее. Беше много отдавна, освен това от тринайсетгодишен упорито се старае да забрави необикновено чудатите си спомени от детството. С други думи, прави го повече от половин живот. Невъзможно е човек да посвети толкова време да забрави, а после да очаква, че е достатъчно да щракне с пръсти и…

Щраква с пръсти и се обръща към топлата лятна утрин:

— Какво се случи, когато Джаки беше на шест? — Сам си отговаря: — Когато Джаки беше на шест, татко надуваше тръбата.

Само че какво означава това?

— Не баща ми — просветва му. — Не моя баща. Декстър Гордън^[5]. Парчето се казва „Татко наду тръбата.“ Или може би албумът. Плочата. — Клати глава, после кима: — „Надува“. Татко надува. „Татко надува тръбата“. — Изведнъж споменът изплува ясен като бял ден. Слушат Декстър Гордън. Джаки Сойер се е скрил зад канапето, за да се забавлява с новата си играчка — умален модел на лондонско такси, което му доставя неимоверна радост — тежко е като тухла и затова изглежда по-истинско от обикновените играчки. Баща му разговаря с бащата на Ричард, Фил Сойер и Морган Слоут.

„Представи си само какъв фурор би предизвикал там отвъд!“ — бе възкликнал чичо Морган и така Джаки за пръв път подразбра за съществуването на Териториите. Когато беше на шест годинки, за пръв път чу за тази страна. А когато…

— А когато стана на дванайсет, взе, че отиде там.

„Пълен абсурд! — тръби в съзнанието му синът на чичо Морган. — Тотален, пълен… беее!… абсурд! Още малко и ще кажеш, че там наистина има хвъркати хора!“

Но преди да успее да отговори на въображаемия глас на едновремешния си приятел или да направи каквото и да било, по шосето се задава друга кола, която спира. Зад волана недоверчиво наднича Елвина Мортън, домашната помощница на Хенри Лейдън. Джак е открил, че това е обичайното й изражение и че всъщност е без значение.

— Да му се не види, Джак Сойер, какво търсиш тук? — мръщи се Елвина.

— Не спах добре, госпожо Мортън — усмихва се той в отговор. „Та си казах, че ако се поразходя, може да ми се избистри съзнанието.“

— Като газиш в росата, прочиства ли ти се главата? — Тя многозначително кима към панталоните, измокрени до коленете, че дори по-нагоре.

— Да си призная, бях се замислил и не внимавах къде стъпвам.

— Тъй ще да е било. Качвай се да те закарам донякъде, нали съм в твоята посока. Освен ако няма да си прочистваш още главата, де.

Джак неволно се усмихва. Поведението на Елвина му напомня за покойната му майка. (На въпросите на нетърпеливия си син какво има за вечеря и кога ще сядат на масата, Лили Кавано обикновено отвръщаше: „Пържени пръцки с лук, за десерт вятърник със сос от въздух, заповядай на вечеря в четвърт без краставичка.“)

— За днес май приключих с разведряването — промърморва и заобикаля отпред раздрънканата кафява тойота на госпожа Мортън. От кафявата пазарска чанта на дясната седалка се подават къдрави салатки. Джак я избутва навътре и се настанява.

— Не знам дали рано пиле рано пее — отбелязва Елвина, докато включва на скорост и потегля, — ама ранобудните купувачи при Рой положително хващат най-хубавите салати, повярвай ми. Пък и гледам да напазарувам, преди да са довтасали вагабонтите.

— Какви са тия вагабонти, госпожо Мортън?

Тя го удостоява с най-хубавия си недоверчив поглед — стрелва го само с крайчеца на окото, а дясното ъгълче на устата й се извива надолу, сякаш е вкусила развалена храна.

— Тия, дето само заемат масите в закусвалнята и Философстват: „Рибаря това, Рибаря онова.“ Кой бил, какъв бил — швед ли, поляк ли, ирландец ли — и, разбира се, на какво щели да го направят, като го пипнела полицията, което отдавна щяло да стане, ако нещата не зависели от оня мухльо Дейл Гилбъртсън. Тъй си дрънкат. То отстрани е много лесно да говориш, особено като си пльоснал задника си на високото столче пред бара, похапваш поничка и пийваш кафе. Аз поне така смятам. Излишно е да уточнявам, че половината са с книжки за безработни в задния джоб, ама това никога не го коментират. Татко често казваше: „Видиш ли някой, дето се смята за твърде велик да коси през юли, да знаеш, че цяла година няма да си мръдне пръста.“

Джак се отпуска на седалката, подпира колене на таблото и плъзга поглед по пътя, разстилащ се като килим пред кафявата тойота. Ще се прибере за нула време. Крачолите му са поизсъхнали, в душата му цари необикновено спокойствие. Най-хубавата черта на Елвина Мортън е, че не е нужно човек да се напряга да участва в разговора, защото като вземе думата, тя няма спиране. Идва му наум други любим лаф на Лили — за приказливите хора (като чичо Морган например) майка му обичаше да казва, че езикът на еди-кого си „се крепи в средата и работи с двата края“.

Става му забавно, небрежно вдига ръка да скрие усмивката си от госпожа М. Какво ще й отговори, ако вземе да го попита какво е толкова смешно? Стиска ли му да й признае, че току-що си е представил как езикът й се крепи в средата и работи с двата края? Но има и друго — странно как в съзнанието му нахлуват спомени и мисли. Вчера ли се опита да се обади по телефона на покойната си майка? Има чувството, че се е случило в друг живот. Може би действително е бил друг живот. Бог му е свидетел, че вече не е онзи човек, който тази сутрин уморено провеси крака от леглото, изпаднал в — право да си кажем — отвратително настроение. Чувства се истински жив за пръв път, откакто… е, откакто за пръв път дойде тук и Дейл го поведе по същия този път, за да му покаже къщата на баща си.

Междувременно Елвина Мортън нарежда:

— Но ако трябва да сме честни, търся си Предлог да се махна от къщата, когато съседът вземе да се прави на Лудия монголец. — Така госпожа М. нарича Уисконсинския плъх. Джак кима с разбиране, без да подозира, че само след няколко часа ще се запознае с друг типаж с прякор Лудия унгарец. В живота се случват подобни странни съвпадения.

— Главата ми не го побира защо си е втълпил, че непременно трябва да записва рано сутрин предаването с Лудия монголец; хем колко пъти съм му казвала: „Хенри, щом е толкоз важно да пищиш като луд, да ръсиш неприлични думи и да пускаш отвратителните музики на разни хлапета, които до туба не бива да припарват, камо ли до електрическа китара, защо непременно държиш да го правиш рано сутрин, като много добре знаеш, че ти скапва целия ден?“ И все тъй става — в четири от всеки пет пъти след запис на Лудия монголец на Хенри така му призлява, че ляга в спалнята с торбичка лед на бедното си чело, а на обяд не хапва и залък. Случва се, като погледна на другия ден, вечерята да я няма — оставям я все на едно и също място в хладилника, освен ако не ме предупреди, че иска сам да си готви — но през останалото време я намирам, където съм я оставила, а дори когато я няма, подозирам, че понякога просто е изсипал храната в боклукомелачката.

Джак сумти — от него се изисква само това. Думите й го заливат, докато той обмисля как с помощта на машата ще напъха гуменката в найлонов плик, а като я предаде в участъка, тя ще бъде първото веществено доказателство. Само че преди това непременно трябва да провери дали кутията не съдържа още нещо и добре да огледа амбалажната хартия. Да не забрави да провери „марките“ — под рисунките може да е отпечатано името на някой ресторант. Надеждите му едва ли ще се оправдаят, но не бива да пропуска нито една възможност…

— А той знаеш ли какво ми вика?! „Какво да правя, госпожо М., някои дни просто се събуждам в неговата кожа. После ми излиза през носа, ама е такъв кеф, докато ме държи. В подобни моменти ме изпълва безгранична радост.“ „Добре, де — питам го аз, — какво хубаво намираш в песни за деца, дето искат да убиват родителите си, да ядат ембриони и да се съешават с животни. В една песен наистина така се казваше, Джак, чух го с ушите си — и тям подобни?“ А той знаеш ли какво ми отвърна… виж ти, взехме, че пристигнахме.

Наистина се намират на отклонението към дома на Хенри Лейдън. На около половин километър в далечината се вижда покривът на собствената му къща. Доджът ведро проблесва пред гаража. Верандата не се вижда, камо ли онази гадост, която чака някой да я почисти. В името на благоприличието.

— Абе, защо да не те закарам до вас? Я чакай да те хвърля, ейго къде е.

Като си представя гуменката и вонята на развалена наденица, Джак бърза да се усмихне, клати глава и отваря вратата:

— Май главата ми още не се е прояснила напълно.

Елвина го измерва с поглед, изпълнен с характерното скептично недоволство, което най-вероятно е проява на искрена обич. Много добре знае, че Джак е светъл лъч в живота на Хенри, което само по себе си е напълно достатъчно да породи симпатиите й. Поне така му се иска да вярва. Хрумва му, че госпожа М. въобще не коментира бейзболната шапка в ръцете му, пък и защо ли? По тези краища всеки притежава минимум по четири такива шапки.

Крачи по шосето с развени коси (времето на модните прически при френския стилист на Родео Драйв е погребано в миналото — тук е Кули Кънтри; ако въобще се сети да се подстриже, се отбива при стария Хърб Рупър на Чейс Стрийт до клуба на ветераните от войната) и небрежна танцова походка, досущ като хлапак. Госпожа М. се подава през прозореца и се провиква:

— Джак, непременно да си смениш джинсите! На секундата, щом се прибереш! В никакъв случай не ги оставяй да изсъхнат на теб! Ще хванеш ревматизъм!

Той махва, без да се обърне:

— Добре!

Пет минути по-късно вече крачи по алеята към собствения си гараж. Слава Богу, успя да се отърве от страха и депресията — макар и за кратко, както и от бурното въодушевление. На един стражар само това му липсва — да води разследване в състояние на превъзбуда.

При вида на кутията — опаковъчната хартия, перата, да не забравяме и прословутата детска гуменка — в съзнанието му отново изплуват думите на Елвина Мортън, която цитира великия мъдрец Хенри Лейдън: „Какво да правя, някои дни просто се събуждам в неговата кожа. После ми излиза през носа, ама е такъв кеф, докато ме държи. В подобни моменти ме изпълва безгранична радост.“

Безгранична радост. Когато беше детектив от полицията, от време на време Джак също се изпълваше с подобни чувства — понякога на мястото на криминално деяние, но по-често по време на разпит на свидетел, който знае повече, отколкото признава… а Джак Сойер винаги познаваше дали свидетелите крият нещо — просто ги надушваше. Сигурно и дърводелците изпитват подобна радост, когато работата им спори; скулпторите — когато извайването на брадичките или носовете върви като по вода; архитектите — когато линиите сякаш от само себе си се изтеглят на белия лист. Единственият проблем е, че някой във Френч Ландинг (или в някое от околните градчета, но Джак подозира, че все пак е във Френч Ландинг) изпитва безгранична радост, когато убива дечица и изяжда части от телцата им.

Някой във Френч Ландинг все по-често се събужда в кожата на Рибаря.

* * *

Той влиза в къщата през задната врата. Отбива се в кухнята да вземе големите запечатващи се найлонови пликчета, няколко чувала за смет, лопатката и метлата. Изважда кутията за лед от чекмеджето под камерата и изсипва половината кубчета в найлонов чувал — стъпалото на Ърма Френо и без друго вече е достатъчно разложено.

Пътьом грабва от кабинета жълтия бележник, черен маркер и химикалка. Отбива се в дневната за малката маша. Като излиза на верандата, вече почти се е отърсил от фалшивата самоличност на Джак Сойер, под която се подвизава.

„Аз съм СТРАЖАР — казва си с усмивка. — Защитник на американския ред и приятел на слабите, болните и убитите.“

Но като поглежда към гуменката, от която се носи воня, усмивката му помръква. Докосва се до онази величествена тайна, която досегнахме и ние, когато намерихме трупа на Ърма в някогашния ресторант. Ще се постарае да отдаде необходимата почит на тази тленна останка, както и ние смирено се поклонихме пред детето. Спомня си аутопсиите, на които е присъствал, и тържествената сериозност, която се крие зад грубостите и дебелашкия хумор на съдебния лекар.

— Ърма, ти ли си? — тихо я вика. — Ако си ти, моля да ми помогнеш. Обади ми се. Време е мъртвите да помогнат на живите. — Машинално изпраща въздушна целувка на гуменката и мислено допълва: „Иде ми да го убия тоя — или това — дето е извършил престъплението. Да го душа бавно и да го слушам как пищи. Да напусне тоя свят сред гадната воня на собствената си гнъс.“

Но подобни мисли са непристойни, затова ги отпъжда. С помощта на машата прибира гуменката с отсеченото стъпало в първото пликче. Запечатва го. С маркера отбелязва датата. После описва в жълтия бележник естеството на вещественото доказателство. Накрая поставя малкото пликче в найлоновия чувал с леда.

Второто е за шапката. Няма нужда да използва машата — вече е докосвал предмета с ръка. Прибира го в пликчето и го запечатва. Отбелязва датата. Описва вещественото доказателство.

Третото пликче е за кафявата амбалажна хартия. Взима я с машата и разглежда мнимите марки. Под всяка от картинките е отбелязано: „ПРОИЗВОДИТЕЛ: ДОМИНО“, но нищо повече. Не се указва название на ресторант или нещо подобно. Прибира хартията в пликчето. Запечатва го. Отбелязва датата. Описва вещественото доказателство.

С помощта на метлата събира перата и ги изсипва в четвъртото пликче. В кутията има още. С помощта на машата я повдига и ги изсипва в пликчето, но изведнъж сърцето му подскача и като юмрук блъсва ребрата му. На дъното на кутията има някакъв надпис, направен със същия маркер и същия разкривен почерк. Авторът на посланието несъмнено е знаел до кого го адресира. Определено не е имал предвид публичната личност, подвизаваща се под името „Джак Сойер“, в противен случай той — Рибаря — би използвал обръщението „Холивуд“.

Посланието е адресирано до човека под външната обвивка, към детето, което живееше в това тяло много преди да възникне дори замисълът за съществуването на Джак „Холивуд“ Сойер.

Опитай при „При Ед: кренвирши и хапки“, стражарю.

Твой неприятел,

РИБАРЯ

— Твой неприятел — мърмори Джак, — точно така. Грабва с машата кутията и я пуска във втория чувал — не разполага с толкова големи запечатващи се пликчета. После натрупва на спретната купчинка уликите. Винаги изглеждат по един и същи начин — едновременно зловещо и прозаично, като снимките в списанията за действителни криминални случаи.

Връща се в къщата и избира телефонния номер на Хенри. Опасява се да не попадне на госпожа Мортън, но, слава Богу, се обажда самият домакин. Явно пристъпът на Уисконсинския плъх вече е преминал, макар и не съвсем безследно — на заден фон като ехо отеква характерният триумфиращ вой на електрически китари.

Знае мястото много добре, отвръща Хенри на поставения въпрос, но защо му е притрябвало на Джак да пита за него?

— Сега е нищо и никаква съборетина. Ед Гилбъртсън почина много отдавна, а според някои граждани на Френч Ландинг смъртта му бе истинска благословия за местното население. Закусвалнята беше истинско царство на птомаина. Развъдник на дизентерия в зародиш. Редно беше санитарната инспекция да го затвори, но Ед имаше връзки. Например Дейл Гилбъртсън.

— Помежду им има ли роднинска връзка? — интересува се Джак, а когато получава следния отговор: „Да, еба си“ — думи, които при други обстоятелства приятелят му никога не би изрекъл, се досеща, че макар мигрената да е преминала, Плъхът още вилнее в главата му. Хенри има навика от време на време да го изненадва с някой неочакван рев в стил „Джордж Ратбън“ — съвършено неестествен за този изискан и деликатен човек, понякога вместо „довиждане“ подхвърля през рамо „динг-донг“ или „чао-мяо“ — това пък е Шейхът, Шейкът, Шахът, който излиза да глътне малко чист въздух. I — Къде точно се намира?

— Трудно е да се каже — кисело отвръща Хенри. — В гората, недалеч от онзи магазин за земеделски сечива, как му беше името… „Голтсис“. Доколкото си спомням, алеята, която води до него, е толкова дълга, че спокойно може да се нарече черен път. Дори да е имало табела, отдавна е изчезнала. По времето, когато Ед Гилбъртсън е продал последния кренвирш, обилно полят със сос чили и микроби, ти си бил най-много в първи клас, Джак. Какво те е прихванало, та ме разпитваш?

Сойер си дава сметка, че възнамерява да направи нещо съвършено недопустимо в обичайната полицейска практика — човек не кани средностатистически граждани на местопрестъплението, особено ако е извършено убийство — но това не е обичайно полицейско разследване. Една от уликите бе намерена в друг свят — това нормално ли е? Естествено, може и сам да намери някогашното заведение на Ед — в „Голтсис“ все ще се намери кой да го упъти, но…

— Рибаря ми изпрати гуменката на Ърма. Със стъпалото. Слепецът изпъшква.

— Хенри? Добре ли си?

— Да. — Макар да е потресен, незрящият запазва самообладание. — Какъв ужас, горкото момиче, горката му майка! — Мълчи. — Горкият ти. Горкият Дейл. — Накрая допълва: — Горкият Френч Ландинг.

— Да.

— Джак, искаш ли да те заведа до закусвалнята на Ед? Знае, че Хенри може да го направи, фасулска работа. Защо се самозаблуждава — та нали именно затова му телефонира? — Да.

— Обади ли се в полицията?

— Не.

„Сега ще ме попита защо не съм и какво ще му отговоря? Че не искам Боби Дюлак, Том Лънд и останалите да изпотъпчат всичко и да смесят своите миризми с миризмата на извършителя, преди да съм успял да я надуша? Че всичко ще оплескат, че нямам грам вяра на ни един от тях, в това число и на Дейл ли?“

Но Хенри не задава въпроси.

— Ще те чакам на шосето при моята алея. Само ми кажи кога.

Джак пресмята за колко време ще приключи с подробностите по обработката на уликите, които в крайна сметка ще прибере в багажника на пикапа. Напомня си непременно да вземе клетъчния телефон, който не му върши никаква работа, освен да кротува в кабинета, поставен на зарядното устройство. Ще му потрябва, защото веднага щом приключи с първоначалния оглед на местопрестъплението и трупа на Ърма в оригиналното му разположение, ще се обади в полицията да докладва. Едва тогава Дейл и момчетата могат да дойдат. Да заповядат с гимназиалния духов оркестър, ако пожелаят. Поглежда часовника си — наближава осем. Кога стана никое време? На другото място разстоянията са по-кратки, но дали и минутите летят по-бързо? Или просто е изгубил представа за времето?

— Ще дойда в осем и петнайсет. Само че като стигнем при „Ед“, ще седиш в пикапа като послушно момче, докато не ти кажа, че можеш да слезеш.

— Разбрано, mon capitaine…

— Динг-донг — отсича Джак, затваря телефона и излиза на верандата.

* * *

Но събитията няма да се развият според неговите очаквания. Няма да има възможност пръв да подуши миризмите и да огледа местопрестъплението. Всъщност днес следобед положението във Френч Ландинг, което и без друго вече е доста напечено, ще бъде на път да излезе от контрол. Причините за поредната ескалация на напрежението са много, но основната ще бъде Лудият унгарец.

Този прякор съдържа голяма доза духовитост, характерна за малкия градец — кльощавият банков чиновник е известен като Големият Джо, а на собственика на книжарничката с трифокалните очила му викат Орловият поглед. Със своите сто и шейсет и пет сантиметра и седемдесет и пет килограма Арнолд Храбоуски е най-дребен сред мъжете в екипа на Дейл. На всичкото отгоре е и най-дребният служител в цялото управление, тъй като и Деби Андерсън, и Пам Стивънс го водят — както по килограми, така и по ръст (сто седемдесет и два сантиметровата Деби спокойно може да похапва бъркани яйца на главата на Арнолд). Лудият унгарец е сравнително безобиден човечец — от онези, които вечно се извиняват, че ви глобяват за пътни нарушения, независимо от безбройните забележки на Дейл, че поведението му не подхожда на един полицейски служител; известен е и с това, че започва разпитите на нарушителите с неудачни формулировки от типа на „Много се извинявам, но се питам дали“. В резултат на всичко това полицейският началник се старае да му възлага предимно административна работа и дежурства в центъра на града, където всички го познават и донякъде го уважават. Често обикаля училищата в окръга, изпълнявайки ролята на Любезния полицай. Хлапетата, които не си дават сметка, че от Лудия унгарец получават първите си уроци за големия обществен враг — марихуаната, го обожават. Слушателите на по-сериозните лекции за наркотиците, алкохола и невнимателното шофиране — гимназистите — дремят в часовете му или си подхвърлят бележки, но са на мнение, че служебната кола на учебната програма за противодействие на злоупотребата с наркотици — нисък, лъскав понтиак, на чиито врати са изрисувани огромни надписи „ПРОСТО КАЖЕТЕ «НЕ»“, закупен със средства от федералния бюджет — е суперяка. В общи линии по забележителност сержант Харбоуски се доближава до сандвич с риба тон — без майонеза, ако обичате.

Нали разбирате, през седемдесетте години имаше един известен пичъррезерва, който отначало играеше в отбора на Сейнт Луис, после се премести в Канзас Сити Ройалс и беше действително страховит мъж — та той се казваше Ал Храбоски. Не стъпваше по игрището, а буквално го разораваше; преди да хвърли топката (обикновено излизаше в деветия ининг, когато базите са напомпани с напрежение до крайност и окончателният резултат виси на косъм), Ал Храбоски се извръщаше с гръб към хоум плейта, навеждаше глава, стисваше юмруци и рязко ги свиваше към гърдите, като по този начин се настройваше за играта. После заставаше на линията и мяташе невероятно гадни топки, които често прелитаха на косъм от брадичката на батъра. Естествено, беше си спечелил прозвището Лудия унгарец — и слепец ще види, че беше най-печеният пичър в Голямата лига. Поради близоста във фамилните имена бе неизбежно на Арнолд Харбоуски да не му лепнат същия прякор. Преди няколко години той дори се опита да си пусне мустак като на известния си съименник. Но докато онзи беше свиреп като воин с бойна окраска от племето зулу, мустаците на нашия Арнолд пораждаха само присмех — представете си рунтави мустаци на благовидна счетоводителска физиономия! — ч той ги избръсна.

Лудият унгарец от Френч Ландинг не е лош човек — полага огромни старания според възможностите си, а при нормални обстоятелства това е напълно достатъчно за град като този. Настоящите обстоятелства обаче далеч не са нормални — във Френч Ландинг царуват упадък, Абала и опопанакс — и тъкмо от такива некадърници се страхува Джак. Тази сутрин без никаква зла умисъл този юнак неимоверно усложнява и без друго тежкото положение.

* * *

Рибаря се обажда на телефон 911 в осем и единайсет минути — по това време Джак тъкмо привършва записките в жълтия бележник, а Хенри вече крачи по алеята и с огромно задоволство вдъхва ароматите на лятната утрин, въпреки че новините са помрачили настроението му. За разлика от някои полицаи (като Боби Дюлак например) Лудият унгарец изчита дума по дума пълното съобщение, прикрепено с тиксо до телефонния апарат на службата за спешна помощ.

АРНОЛД ХРАБОУСКИ: Ало, полицейско управление Френч Ландинг, сержант Храбоуски слуша. Избрали сте телефонен номер 911. От спешна помощ ли се нуждаете?

[Нечленоразделни звуци… може би прокашляне? ]

АХ: Ало? Сержант Храбоуски на телефон 911, слушам. Спешна по…

НЕПОЗНАТ: Здрасти, бе, нещастник.

АХ: Кой се обажда? Имате ли нужда от спешна помощ?

Н: Не аз, вие имате.

АХ: КОЙ се обажда, моля?

Н: Вашият най-страшен кошмар.

АХ: Господине, бихте ли се представили?

Н: Абала. Абала-дун. [фонетична транскрипция.]

АХ: Господине, не мога…

Н: Аз съм Рибаря.

[Мълчание.]

Н: Какво става? Изплаши ли се? И с право.

АХ: Господине, о, господине, има глоба за лъжливо…

Н: Камшици има в ада и окови в шейол [Може би казва „еол“^[6].]

АХ: Сър, бихте ли ми казали името си…

Н: Аз съм легион. Наброявам мнозина. Аз съм плъх под пода на Вселената. Робърт фрост го е казал [Непознатият се смее.]

АХ: Сър, бихте ли изчакали за секунда да ви свържа с нашия началник…

Н: Затваряй си устата и слушай внимателно, нещастник такъв — Записва ли се разговорът? Надявам се. Можех да се преправя [Непознатият може би казва „поправя“, но записът е неясен], ама не искам.

АХ: Сър, аз…

Н: Да го духаш, тъпако! Оставих ви една изненада, но ми писна да ви чакам да я намерите. Погледнете в кренвиршите на Ед. Е, може да се е поразвалила, ама като беше прясна, страшно [Произнася р-то много твърдо и думата звучи като „стрррашно“] ми се услади.

АХ: Къде сте? Кой се обажда? Ако се шегувате…

Н: Предай на стражаря много поздрави от мен.

* * *

В началото на разговора пулсът на Лудия унгарец е съвсем нормален — шейсет и осем удара в минута. В края на разговора, който приключва в осем часа и дванайсет минути, сърцето му хлопа като обезумяло. Пребледнял е като платно. Вслушвайки се в гласа на непознатия, е погледнал екранчето, на което се изписва номерът на обаждащия се — докато го записва, ръцете му така треперят, че цифрите се разбягват на три реда. Когато Рибаря прекъсва връзката и в слушалката отеква сигнал свободно, Храбоуски е толкова шашардисан, че посяга да набере записания номер, забравяйки, че линията за спешни обаждания е еднопосочна. Докосва гладката повърхност на червения телефонен апарат, но като ужилен изпуска слушалката върху вилката, ругаейки уплашено.

Сграбчва слушалката на черния апарат в съседство и започва да набира записания номер, но пръстите му изневеряват — натиска по два бутона едновременно.

Продължава да бълва псувни, а Том Лънд, който в този момент минава по коридора с чаша кафе в ръка, го чува и пита:

— Какво става, Арни?

— Извикай Дейл! — крещи Лудият унгарец и така стряска колегата си, че онзи се залива с кафе. — Извикай го веднага!

— Абе, какво ти става…

— ВЕДНАГА, мамка му!

Том повдига вежди, изпитателно се взира в Храбоуски, после влиза при Дейл и му съобщава, че Лудият унгарец окончателно е превъртял.

При втория опит Храбоуски успява да набере номера Апаратът от отсрещната страна на линията звъни. Звъни. Звъни.

Дейл Гилбъртсън пристига със своята чаша кафе. Има тъмни кръгове под очите, а бръчките около устата му са се вкопали по-дълбоко.

— Арни? Какво…

— Прослушай последния разговор. Мисля, че беше… ало? — Привежда се към апарата и отривисто разхвърля купчините хартия, натрупани на бюрото. — Ало, кой се обажда?

Заслушва се.

— Полицията, ето кой. Сержант Храбоуски, полицейско управление Френч Ландинг. А сега вие ми отговорете. Кой е на телефона?

Междувременно Дейл си слага слушалките и с нарастващ ужас прослушва последното обаждане на телефон 911, мислено възклицавайки: „Боже мой!“ Първата — най-първата — му мисъл е да се обади на Джак Сойер с молба за помощ. Да циври за помощ като хлапе, на което вратата е прещипала пръстите. Но трябва да се овладее — това е неговата служба, независимо дали му харесва или не, тъй че трябва да се стегне и да се опита да се справи. Пък и Джак е в Ардън с Фред Маршал на свиждане при лудата жена на Фред. Поне такъв беше първоначалният план.

Междувременно полицаите се струпват край Арнолд — Лънд, Чита, Стивънс. Дейл се оглежда и среща единствено подплашени погледи, пребледнели лица, слисани изражения. А дежурните по патрул? А свободните от дежурство? Същата работа. Може би само Боби Дюлак прави изключение. Обзема го ужас и отчаяние. Господи, какъв кошмар. Сякаш самосвал с повредени спирачки лети по нанадолнище към училищен двор, пълен с деца.

Като сваля слушалките, се одрасква, но въобще не забелязва.

— Откъде се обади? — обръща се към Храбоуски. Лудият унгарец е прекратил разговора и седи на стола като истукан. Дейл яростно го разтърсва за рамото и крещи: — Откъде се обади?

— От „Севън-Илевън“ — отвръща Арнолд, а Дани Чита сумти, може би защото закусвалнята се намира съвсем близо до мястото, на което беше намерил велосипеда на малкия Маршал. — Току-що говорих с Раджан Пател от дневната смяна. Това е номерът на телефонния автомат на входа на закусвалнята.

— Видял ли е кой е звънял?

— Не, бил на задния вход, приемал доставка бира.

— Сигурен ли си, че не се е обадил самият Пател?

— А-ха. Той има акцент, типичен за индусите. При това доста силен. А онзи на 911… нали го чу, Дейл. Говореше като… като някого от нас.

— Какво става? — интересува се Пам Стивънс, въпреки че много добре знае — всички знаят. Важни са само подробностите. — Какво се е случило?

Най-лесният начин да информира всички едновременно е да превърти записа и да включи говорителя.

Следва гробно мълчание, което единствен Дейл нарушава:

— Отивам в закусвалнята на Ед. Том, ти идваш с мен.

— Да, сър. — На младока едва не му призлява от въодушевление.

— Да ме следват четири коли. — Дейл не е в състояние да разсъждава — организационните мерки се плъзгат по повърхността на съзнанието му като по ледена пързалка. „Справям се добре с рутинната процедура и организационните въпроси — казва си той. — Само дето срещам известни затруднения със залавянето на тоя смотан психопат.“ — Вие ме следвате по двойки. Първа двойка — Дани и Пам. Тръгвате пет минути след нас с Том. Пет минути по часовник, без буркани и без сирени. До последно ще гледаме да действаме без много-много шум.

Дани Чита и Пам Стивънс се споглеждат, кимат и отново вперват погледи в Дейл. Полицейският началник на свой ред се взира в Арнолд „Лудият унгарец“ Храбоуски. Разпределя още три двойки — в последната включва Дит Джесперсън и Боби Дюлак. Боби е единственият, когото има желание да вземе със себе си на местопрестъплението — вика останалите за всеки случай и за да спрат тълпата зяпачи, не дай си Боже. Дава разпореждане всички двойки да потеглят на интервали от по пет минути.

— Искам и аз да дойда — умолява го Арни Харбоуски. — Моля ти се, шефе, какво ще кажеш и аз да дойда?

Дейл понечва да му откаже с обяснението, че предпочита Арни да остане в участъка да вдига телефона, но долавя надеждата във воднистите му кафяви очи. Колкото и да е разстроен, не може да остане напълно безучастен. За Арни полицейската служба често се изчерпва с ролята на наблюдател, който отстрани гледа парада на събитията.

„Хубав парад, няма що!“ — мрачно си мисли Дейл и предлага следното:

— Виж какво, Арн, като приключиш с всички разговори, можеш да позвъниш на Деби. Ако тя приеме да застъпи, ела при Ед.

Едва се въздържа да не се усмихне на вълнението на Арни, който отривисто кима. Пресмята, че Деби ще ее върне най-рано в девет и трийсет дори ако трябва да я влачи за косата като Али Оуп^[7]. — С кого ще бъда, Дейл?

— Ела сам, дори вземи понтиака. Но запомни, ако напуснеш това бюро, без да оставиш заместник, смятай че от утре сутрин не си на работа.

— Не се безпокой. — Въпреки че е унгарец, когато е развълнуван, говори с шведски акцент. Нищо чудно — старото име на Сентралия, където бе израсъл, е било „Суийд Таун“^[8].

— Хайде Том, по-бързо, взимай комплекта за веществените… — Ъ-ъ… шефе?

— Какво, Арни? — Което в превод означава: „Сега пък какво има?“

— Дали да не се обадя на Браун и Блак от щатската полиция?

Дани Чита и Пам Стивънс започват да се кискат. Том се усмихва. Дейл нито се киска, нито се усмихва. Сърцето му, което вече е слязло в избата, образно казано, потъва още по-дълбоко. „В мазето под избата, дами и господа; моля да отделите фалшивите надежди вляво, а изгубените каузи — вдясно. Последна спирка, моля всички пътници да слязат.“

Пери Браун и Джак Блак. Ама че работа, беше забравил за тях. Браун и Блак, които вече със сигурност ще му отнемат разследването на случая.

— Още са в мотел „Рай“ — нарежда Лудият унгарец, — но онзи от ФБР май си замина за Милуоки.

— Аз…

— Май ще трябва да уведомим и онези от окръжното управление — неуморно бъбри Харбоуски. — Да не ги забравяме и тях. Ако искаш обаче първо да се обадя на съдебния лекар или да повикам подвижната лаборатория.

Подвижната лаборатория представлява син микробус форд „Еконолайн“, оборудван с какво ли не, като се започне от бързосъхнещ прах за отпечатъци от гуми до подвижно видеостудио. Френч Ландинг никога няма да разполага с подобна техника.

Дейл унило се взира в пода и не помръдва. Ще му отнемат случая. С всяка следваща дума на Храбоуски се убеждава, че ще се случи тъкмо това. Изведнъж той решава, че държи сам да довърши разследването. Желае го от все сърце, колкото и да мрази, и да се страхува от случващото се в градчето. Рибаря е чудовище, но не е нито чудовището на окръга, нито чудовището на щата — той е чудовището на Френч Ландинг. Чудовището на Дейл Гилбъртсън, който иска да се нагърби с този случай по причини, нямащи нищо общо с личния престиж или дори с практичните съображения да запази службата си. Иска го, защото Рибаря е оскърбление срещу всичките му желания, надежди и вяра. Подобни неща не се споделят на глас, тъй като ще прозвучат сантиментално и абсурдно, но това ни най-малко не накърнява истинността им. Ненадейно го обзема безпомощен и неоснователен гняв към Джак. Ако се беше включил в разследването по-рано, може би…

Излишно е да се впуска в мечти. Трябва да уведоми окръжното управление, най-малкото за да изпратят съдебен лекар, също така трябва да информира и щатската дирекция в лицето на детективи Браун и Блак. Но не и преди да огледа полето оттатък „Голтсис“. И изненадата от Рибаря. Бога му, едва тогава ще ги извика.

Може би това ще е последният му шанс да отвърне на оня копелдак.

— Значи, изпращаш нашите хора на интервали от по пет минути, както се разбрахме. После викаш Деби да отговаря на телефоните. В окръжната и в щатската дирекция ще се обади тя. — Арнолд Храбоуски го гледа с такава почуда, че на Дейл му идва да иззкрещи, но съумява да запази самообладание. — Искам малко преднина.

— А! — отвръща Арни, а когато разбира какво точно се има предвид, допълва: — 0!

— Няма да казваш на никого освен на нашите хора за обаждането и предприетите мерки. На никого, чуваш ли! Иначе ще предизвикаш паника. Разбрано?

— Разбрано, шефе — отвръща Унгареца.

Дейл поглежда часовника — вече е осем и двайсет и шест.

— Хайде, Том. Да действаме. Tempus figit.

* * *

Лудият унгарец никога не се е старал толкова и всичко върви като по ноти. Дори Деби Андерсън проявява отзивчивост и се съгласява да поеме обажданията. Но през цялото време той не може да се отърси от спомена за гласа по телефона. Груб, дрезгав, с едва доловим акцент — в този край всички говорят така. В него няма нищо необичайно. Все пак не му дава покой. Не че онзи го нарече „нещастник“ — чувал е далеч по-обидни имена от пияниците, които всяка съботна вечер се натряскват до козирката — тревожат го другите приказки: „Камшици има в ада, и окови в шейол…“ — ей-тези приказки. И „Абала“. Какво е това? Арнолд Храбоуски не знае. Но самото звучене на думата, която отеква в съзнанието му, го кара да се чувства зле и много го плаши. Прилича му на дума от тайнствена книга, в която е описано как се викат зли духове.

А пипне ли го шубето, единственият човек, който може да му помогне, е жена му. Вярно, Дейл го предупреди да не казва на никого и Арнолд прекрасно го разбира, но началникът със сигурност нямаше предвид Пола. Женен е за нея от двайсет години и тя въобще не е като другите хора — тя е завършек на собствената му личност.

И така (не за да клюкарства, а да пропъди налегналия го страх — да му признаем поне това), Лудият унгарец прави фаталната грешка да се довери на съпругата си. Обажда се на Пола и й съобщава, че преди по-малко от половин час е говорил с Рибаря. Да, наистина, с Рибаря! Разказва й за трупа, на който ще се натъкнат Дейл Гилбъртсън и Том Лънд в закусвалнята на Ед. Пола го пита добре ли е. Гласът й трепери от страхопочитание и вълнение, което изключително много допада на Лудия унгарец, тъй като същите чувства вълнуват и него. След като разговарят в продължение на няколко минути, Арнолд затваря телефона с известно облекчение. Кошмарният страх от грубия, странно всезнаещ глас по телефона се поразсейва.

* * *

Пола Храбоуски е олицетворение на дискретността. Разказва само на двете си най-добри приятелки за разговора на Арни с Рибаря и за трупа в едновремешното заведение на Ед, като ги заклева да мълчат до гроб. Те обещават, че пред никого няма да обелят и дума, в резултат на което само след час, още преди да са уведомени щатската полиция, окръжният съдебен лекар и служителите от криминологичната лаборатория, всички в градчето вече знаят, че полицията е открила кървава касапница в някогашната закусвалня на Ед. Пет-шест убити деца.

Може би повече.