Лемъни Сникет
Просторният прозорец (1)

Глава първа

Ако не знаехте нищичко за сираците Бодлер и ги видехте седнали върху куфарите си на Дамоклевия пристан, бихте помислили, че са поели към някакво вълнуващо приключение. В края на краищата трите деца тъкмо бяха слезли от кораба „Каприз“, който ги бе превозил през езеро Лакримозо, за да живеят у своята леля Джоузефин, а в повечето случаи такова нещо би било началото на фантастично весели преживявания.

Но, разбира се, щяхте да сте на съвършено погрешен път. Защото, макар че на Вайълет, Клаус и Съни Бодлер им предстоеше да изживеят събития, които щяха да са както вълнуващи, така и паметни, те нямаше да са вълнуващи и паметни, подобно на това да ви предскажат бъдещето или да отидете на родео. Приключението на децата щеше да е тъй вълнуващо и паметно, както да ви гони върколак в полунощ през гъсталак от трънливи храсти и наоколо да няма никого, който да ви се притече на помощ. Ако предпочитате да четете разказ, пълен с фантастично весели преживявания, със съжаление трябва да ви уведомя, че явно сте сбъркали книгата, тъй като бодлерчетата преживяват много малко весели неща през своя мрачен и злочест живот. Ужасно нещо е тяхното нещастие, толкова ужасно, че едва намирам сили да го опиша.

И така, ако не ви се чете история за трагедии и тъга, сега е последната ви възможност да зарежете тази книга, защото бедите на сираците Бодлер започват още в следващия пасаж.

— Вижте какво съм ви донесъл — каза господин Поу, ухилен до уши, и протегна ръка, в която държеше малко хартиено пликче. — Ментови бонбони!

Господин Поу беше банкер, натоварен да се грижи за делата на сираците Бодлер, след като родителите им бяха загинали. Той бе добродушен човек, обаче на този свят не е достатъчно да си добродушен особено когато отговаряш за това три деца да не изпаднат в беда. Господин Поу познаваше тези деца, откакто се бяха родили, но така и не можа да запомни, че са алергични към ментови бонбони.

— Благодаря, господин Поу — рече Вайълет, взе пликчето и надникна в него.

Като повечето четиринайсетгодишни деца Вайълет беше твърде благовъзпитана, за да спомене, че ако изяде един ментов бонбон, ще се изрине — дума, която тук означава, че „няколко часа кожата й ще бъде обсипана с червени сърбящи пришки“. Освен това тя беше прекалено заета с изобретателски мисли, за да обръща особено внимание на господин Поу. На всеки, който познаваше Вайълет, щеше да е известно, че щом косата й е вързана с панделка, за да не й пада в очите — както беше сега, — значи, мислите й са заети с обикновени и зъбчати колела, с лостове и други неща, необходими за изобретения. Точно в този момент тя мислеше как би могла да подобри мотора на кораба „Каприз“, та да не бълва пушек към сивото небе.

— Много мило от ваша страна — обади се Клаус, средното дете Бодлер, като се усмихна на господин Поу, а си мислеше, че ако само близне един ментов бонбон, езикът му ще се подуе и той почти няма да може да говори.

Клаус си свали очилата и наум пожела господин Поу вместо бонбони да му беше купил книга или вестник. Момчето страстно обичаше да чете и когато на един рожден ден като осемгодишен узна за своята алергия, незабавно прочете всички книги за алергиите, които се намираха в библиотеката на неговите родители. Дори сега, четири години по-късно, той можеше да изрецитира химическите формули на веществата, които караха езика му да се подува.

— То-иии! — изпищя Съни.

Най-малкото бодлерче беше още бебе и като много бебета обикновено говореше с думи, които трудно се разбираха. С „То-иии!“ вероятно имаше предвид „Никога не съм яла ментови бонбони, защото подозирам, че като сестра си и брат си съм алергична към тях“, обаче не беше лесно това да се докаже. Може пък да е имала предвид „Иска ми се да захапя един ментов бонбон, тъй като обичам да хапя разни неща с четирите си остри зъба, но не ща да рискувам някаква алергична реакция“.

— Можете да си ги ядете, докато се возите с таксито до къщата на госпожа Анхуисъл — каза господин Поу и се изкашля в бялата си носна кърпа.

Господин Поу като че ли постоянно беше настинал и сираците Бодлер бяха свикнали да получават информация от него между пристъпи на кашлица и хриптене.

— Тя се извинява, задето не ви посреща на пристана — продължи той сега, — но казва, че се страхувала от него.

— Защо ще се страхува от един пристан? — попита Клаус, оглеждайки дървените мостици и платноходките.

— Страхувала се от всичко, свързано с езеро Лакримозо — отвърна господин Поу, — обаче не ми каза защо. Може би има нещо общо със смъртта на мъжа й. Вашата леля Джоузефин — тя всъщност не ви е никаква леля, а балдъза на ваш втори братовчед, но поиска да я наричате леля Джоузефин — та вашата леля Джоузефин неотдавна е загубила съпруга си и е възможно той да се е удавил или да е загинал при корабокрушение. Стори ми се неучтиво да я питам как е станала вдовстваща. Е, хайде да ви кача на едно такси.

— Какво означава тази дума? — попита Вайълет.

Господин Поу я погледна и вдигна вежди.

— Учудваш ме, Вайълет — рече. — Момиче на твоята възраст би трябвало да знае, че таксито е кола, която ще те откара някъде срещу заплащане. А сега да вземем багажа ви и да отидем до улицата.

— „Вдовстваща“ — пошепна Клаус на Вайълет — е превзета дума за „вдовица“.

— Благодаря — отвърна тя също шепнешком, като вдигна с едната ръка куфара си, а с другата — Съни.

Господин Поу размаха носната си кърпа, за да даде знак на едно такси да спре, и докато се усетят, шофьорът натовари всичките Бодлерови куфари в багажника, а господин Поу натовари Бодлеровите деца на задната седалка.

— Ще се сбогувам с вас тук — каза господин Поу. — Работният ден в банката вече е започнал и се опасявам, че ако дойда с вас при леля ви Джоузефин, няма да свърша никаква работа. Моля, предайте й моите благопожелания и й кажете, че ще поддържам постоянна връзка с нея.

Господин Поу се прекъсна за миг, докато кашляше в носната си кърпа, а после продължи:

— Вижте какво, вашата леля Джоузефин се безпокои малко, задето ще има три деца в къщата си, но аз я уверих, че вие тримата сте добре възпитани. Затова дръжте сметка за поведението си и както винаги, ако има някакъв проблем, можете да ми се обадите в банката по телефона или да ми пратите факс. Макар че не мога да си представя нещо да се обърка този път.

Когато каза „този път“, господин Поу погледна многозначително децата, сякаш те са виновни за смъртта на бедния чичо Монти. Но бодлерчетата бяха прекалено притеснени от срещата с новата си настойница, за да кажат на господин Поу нещо повече от „Доскоро“.

— Доскоро — рече Вайълет и пъхна пликчето с ментови бонбони в джоба си.

— Доскоро — рече Клаус и хвърли последен поглед към Дамоклевия пристан.

— Фрул! — изписка Съни и взе да хапе катарамата на предпазния колан.

— Доскоро — отговори господин Поу — и ви желая успех. Ще мисля за вас, бодлерчета… колкото мога по-често.

Господин Поу даде малко пари на шофьора и махна с ръка за сбогом на трите деца, когато таксито потегли от пристана по сива калдъръмена улица. На тази улица имаше малка бакалница, пред която стояха щайги с лимони и цвекло. Имаше магазин за облекло, наречен „Виж! По мярка ми е!“, който сякаш беше в ремонт. Имаше ужасен на вид ресторант, наречен „Тревожния клоун“, с неоново осветление и балони по прозорците. Но преди всичко имаше много магазини и магазинчета, всичките затворени, с дъски и метални рулетки пред витрините и вратите.

— Градът не изглежда много населен — отбеляза Клаус. — Надявах се да намерим тук нови приятели.

— Сега е мъртвият сезон — каза шофьорът. Той беше мършав мъж, от чиято уста висеше тънка цигара, и когато говореше с децата, ги гледаше в огледалото за обратно виждане. — Град Лакримозо е курорт и щом дойде хубавото време, всичко е претъпкано. Но сега е мъртвило, градът е тъй мъртъв, като котката, която сгазих отзарана. За да намерите нови приятели, трябва да изчакате времето да се пооправи. А като стана дума за това, след около седмица се очаква над града да налети ураганът Уилям. Ще е добре да се снабдите с достатъчно храна там горе, в къщата.

— Ураган над езеро? — попита Клаус. — Мислех, че ураганите се появяват само близо до океана.

— Над толкова голяма водна площ като езеро Лакримозо — отговори шофьорът — може да се появи какво ли не. Право да ви кажа, аз бих се притеснявал да живея навръх този хълм. Започне ли бурята, ще е много трудно да се измине с кола целият път до града.

Вайълет, Клаус и Съни погледнаха през прозореца и видяха какво има предвид шофьорът с израза „целият път до града“. Таксито беше взело последния завой и бе пристигнало на неравния връх на висок, толкова висок хълм, и децата виждаха града далеч, толкова далеч под себе си, и калдъръмения път, който се виеше между сградите като мъничка сива змия, и малкия площад на Дамоклевия пристан, и хора като точици, които се суетяха по него. А отвъд пристана се стелеше мастиленото петно на езеро Лакримозо, грамадно и тъмно, като че ли чудовище бе застанало зад трите сирачета и хвърляше гигантска сянка под тях. Няколко мига децата се взираха в езерото като хипнотизирани от това огромно петно върху пейзажа.

— Езерото е толкова огромно — каза Клаус — и изглежда страшно дълбоко. Почти разбирам защо леля Джоузефин се страхува от него.

— Нима госпожата, която живее тук, горе, се страхува от езерото? — попита шофьорът на таксито.

— Така ни казаха — отвърна Вайълет.

Шофьорът поклати глава и спря колата.

— Тогава не знам как издържа — рече.

— Какво имате предвид? — попита го Вайълет.

— Да не искате да кажете, че никога не сте идвали в тази къща? — учуди се той.

— Не, никога — отговори Клаус. — И досега изобщо не сме срещали леля си Джоузефин.

— Ако вашата леля Джоузефин се бои от водата — каза шофьорът, — не мога да повярвам, че живее в тази къща.

— Какво говорите? — попита Клаус.

— Хайде, погледнете — отвърна шофьорът и слезе от таксито.

Бодлерчетата погледнаха. От пръв поглед трите деца видяха само малък куб, подобен на кутия, с олюпена бяла врата и им се стори, че къщата едва ли е по-голяма от таксито, което ги беше докарало. Но след като слязоха от колата и приближиха, видяха, че този малък куб е единствената част от къщата, която се намира навръх хълма. Останалата част — същинска камара от кутиевидни кубове, слепени един за друг като кубчета лед — висеше над склона, прикрепена към хълма с дълги железни кокили, подобни на паякови крака. И докато трите сирачета гледаха надолу към новия си дом, им се стори, сякаш цялата къща в смъртен ужас се е вкопчила в хълма.

Шофьорът на таксито извади куфарите им от багажника, сложи ги пред олюпената бяла врата и потегли надолу по хълма, като изсвири едно тю-тю с клаксона си вместо довиждане. Прозвуча тихо скърцане, когато олюпената бяла врата се отвори, и иззад вратата се подаде бледа жена, чиято бяла коса беше прибрана на кок високо на темето й.

— Здравейте — каза тя с едва забележима усмивка. — Аз съм леля ви Джоузефин.

— Здравейте — отвърна Вайълет предпазливо и пристъпи напред да се запознае с новата си настойница.

Клаус пристъпи напред зад нея, а Съни изпълзя напред зад него, но и трите деца Бодлер се движеха внимателно, сякаш тежестта им ще накара къщата да се сгромоляса от мястото, където бе кацнала. Сираците неволно се питаха как една жена, която толкова много се страхува от езеро Лакримозо, може да живее в къща, внушаваща чувството, че ей сега ще рухне в дълбините му.