Лемъни Сникет
Просторният прозорец (2)

Глава втора

— Това е радиаторът — каза леля Джоузефин и посочи с блед кокалест пръст един радиатор. — Моля ви изобщо да не го докосвате. В моя дом може да ви стане много студено. Никога не включвам радиатора, защото се опасявам да не експлодира, та вечерно време често е доста хладно.

Вайълет и Клаус се спогледаха, а Съни се взря в двамата. Леля Джоузефин ги развеждаше из новия им дом и досега като че ли се страхуваше от всичко в него, като се почне от изтривалката с надпис „добре дошли“ — която, обясни леля Джоузефин, можела да спъне някого и той да си счупи врата — и се стигне до канапето във всекидневната. То пък, каза тя, можело по всяко време да се прекатури и да ги сплеска.

— Това е телефонът — рече сега леля Джоузефин и махна с ръка към апарата. — Той не трябва да се използва освен в спешни случаи, тъй като съществува опасност от смърт чрез токов удар.

— Чел съм доста неща за електричеството — обади се Клаус — и съм убеден, че телефонът е съвсем безопасен.

Ръцете на леля Джоузефин политнаха разтреперани към бялата й коса, сякаш нещо бе скочило на главата й.

— Не можеш да вярваш на всичко, което четеш — изтъкна тя.

— Аз пък направих един телефонен апарат от отделни части — каза Вайълет. — Ако си съгласна, бих могла да разглобя телефона и да ти покажа как работи. Тогава сигурно ще се почувстваш по-спокойна.

— Не вярвам — възрази леля Джоузефин намръщено.

— Делмо! — предложи Съни, което навярно означаваше нещо като „Ако искаш, ще захапя телефона, за да ти покажа, че е безобиден.“

— Делмо? — попита леля Джоузефин, като се наведе и вдигна късче мъх от избелелия килим на цветя. — Какво имаш предвид с „делмо“? Смятам се за експерт по езикознание, а нямам представа какво значи думата „делмо“. Да не говори на друг език?

— Боя се, че Съни все още не говори правилно — каза Клаус и взе на ръце сестричката си. — Повечето е просто бебешки говор.

— Грън! — изпищя Съни, което значеше нещо като „Не съм съгласна да го наричаш бебешки говор!“.

— Е, ще трябва да я науча на приличен език — отсече леля Джоузефин. — Сигурна съм, че всъщност и тримата имате нужда да си опресните граматическите познания. Граматиката и правописът са най-висшата радост в живота, не сте ли съгласни?

Трите деца се спогледаха. Вайълет по-скоро би казала, че най-висшата радост в живота е да изобретяваш разни неща, Клаус смяташе, че тя е в четенето, а за Съни, естествено, нямаше по-голямо удоволствие от това да хапе какви ли не предмети. Бодлерчетата мислеха за граматиката и правописа — всичките тия правила как да се пише и говори без грешки — същото, което мислеха за сладките кифлички: добре че ги има, но не са нещо, по което да се превъзнасяш. Въпреки това им се стори неучтиво да противоречат на леля Джоузефин.

— Да — каза най-сетне Вайълет. — Открай време обичаме граматиката.

Леля Джоузефин кимна и се усмихна колебливо на бодлерчетата.

— Е, сега ще ви заведа във вашата стая, а след вечеря ще продължим обиколката. Когато отваряте тази врата, просто бутнете дървената част. В никакъв случай не използвайте бравите. Винаги се страхувам, че ще се пръснат на милион парчета и някое от тях ще ми влезе в окото.

Бодлерчетата почнаха да си мислят, че няма да им е разрешено да пипнат нито един предмет в цялата къща, но се усмихнаха на леля Джоузефин, бутнаха дървената част и отвориха вратата, зад която се разкри просторна, добре осветена стая с голи бели стени и едноцветен син килим на пода. Вътре имаше две големи легла и едно голямо детско креватче — явно за Съни — всичките застлани с едноцветни сини покривала, а до долния край на всяко легло стоеше по една ракла за прибиране на разни вещи. В другия ъгъл на стаята имаше голям гардероб за дрехите на тримата, малък прозорец, през който да се гледа навън и средно голяма купчина от тенекиени консервени кутии без видимо предназначение.

— Съжалявам, че тримата трябва да делите една стая — каза леля Джоузефин, — но къщата не е особено голяма. Опитах се да ви набавя всичко, от което може да имате нужда, и се надявам да се чувствате добре.

— Сигурна съм, че ще е така — отговори Вайълет, докато внасяше куфара си в стаята. — Много ти благодаря, лельо Джоузефин.

— Във всяка от вашите ракли — каза леля Джоузефин — има по един подарък.

Подаръци? От дълго време насам бодлерчетата не бяха получавали подаръци. Усмихната, леля Джоузефин отиде до първата ракла и я отвори.

— За Вайълет — продължи тя — има една красива нова кукла с много дрехи, които да облича.

Леля Джоузефин бръкна вътре и извади пластмасова кукла с мъничка уста и ококорени, втренчени очи.

— Нали е прелестна? Казва се Сладката Силви.

— О, благодаря — възкликна Вайълет, която със своите четиринайсет години беше прекалено голяма за кукли, а и по начало никога не ги бе обичала. Тя насили лицето си да се усмихне, пое Сладката Силви от леля Джоузефин и я погали по пластмасовата главичка.

— А за Клаус — продължи леля Джоузефин — има детско влакче.

Тя отвори втората ракла и извади мъничък вагон.

— Може да подредиш релсите в онзи празен ъгъл на стаята.

— Колко забавно! — рече Клаус, като се мъчеше да изглежда възторжен.

Той открай време не обичаше влакчета, защото изискват много труд, за да ги сглобиш, а щом успееш, имаш нещо, което само обикаля ли, обикаля в безкрайни кръгове.

— А за малката Съни — каза леля Джоузефин и бръкна в най-малката ракла — тази, която стоеше до детското креватче — ето една дрънкалка. Виж, Съни, тя издава звуци.

Съни се усмихна на леля Джоузефин, като показа четирите си остри зъба, но по-големите бодлерчета знаеха, че Съни презира дрънкалките и дразнещите звуци, които издават, когато ги разклатиш. Като много малка Съни беше получила дрънкалка и тя бе единственото, за което не съжаляваше, че е загубила в огромния пожар, унищожил дома на семейство Бодлер.

— Колко си щедра — каза Вайълет, — че ни даваш всичко това.

Беше прекалено вежлива, за да добави, че тези предмети не им харесват особено.

— Толкова съм щастлива, задето ще живеете тук — отвърна леля Джоузефин. — Много обичам граматиката и се вълнувам, че ще мога да споделя обичта си към нея с три мили деца като вас. Е, сега ви давам няколко минути да се настаните, а после ще хапнем нещо за вечеря. До скоро виждане!

— Лельо Джоузефин — попита Клаус, — за какво са тези консервени кутии?

— Кутиите ли? Срещу крадци, естествено — каза леля Джоузефин и приглади кока навръх темето си. — Сигурно се боите от крадци колкото и аз. Затова всяка вечер просто нареждайте тенекиените кутии до вратата, та като дойдат крадци, да се спънат в тях и вие да се събудите.

— Но какво ще правим после, когато сме будни в една стая с някой разгневен крадец? — попита Вайълет. — Бих предпочела да проспя един обир.

Очите на леля Джоузефин се разшириха от страх.

— Разгневени крадци? — повтори тя. — Разгневени крадци? Защо говориш за разгневени крадци? Нима искаш да ни уплашиш още повече?

— Н-н-не, разбира се — заекна Вайълет, без да изтъкне, че всъщност леля Джоузефин беше повдигнала въпроса. — Извинявай. Не исках да те плаша.

— Хайде, да не говорим повече за това — каза леля Джоузефин, като гледаше притеснено консервените кутии, сякаш в същия миг един крадец се спъваше в тях. — След няколко минути ви очаквам за вечеря.

Новата им настойница затвори вратата и трите сирачета Бодлер се заслушаха в стъпките й по коридора, преди да проговорят.

— Съни може да вземе Сладката Силви — каза Вайълет и подаде куклата на сестра си. — Мисля, че пластмасата е достатъчно твърда за хапане.

— А ти вземи детското влакче, Вайълет — рече Клаус. — Би могла да разглобиш моторите и да изобретиш нещо.

— Но тогава за теб остава дрънкалката — възрази Вайълет. — Струва ми се несправедливо.

— Шу! — изпищя Съни, което вероятно означаваше нещо като „В нашия живот отдавна нищо не е справедливо.“

Бодлерчетата се спогледаха с горчиви усмивки. Съни имаше право. Не беше справедливо, че бяха лишени от родители. Не беше справедливо, че злият и отвратителен Граф Олаф ги преследва където и да отидат, заинтересуван единствено от богатството им. Не беше справедливо, че се местеха от един роднина при друг и във всеки техен нов дом се случваха страшни неща, сякаш бодлерчетата пътуваха с някакъв ужасен автобус, който спираше само на спирки, където царяха несправедливост и нещастие. И, разбира се, положително не беше справедливо, че за Клаус остана само една дрънкалка, с която да си играе в новия им дом.

— Леля Джоузефин явно си е дала много труд, за да ни приготви тази стая — каза Вайълет тъжно. — Изглежда е добросърдечен човек. Не бива да се оплакваме, дори помежду си.

— Права си — съгласи се Клаус, взе своята дрънкалка и я разклати без особен ентусиазъм. — Не бива да се оплакваме.

— Твий! — изпищя Съни, което навярно означаваше нещо като „И двамата сте прави. Не бива да се оплакваме.“

Клаус отиде до прозореца и се загледа в помръкващия пейзаж. Слънцето почваше да залязва над мастилените дълбини на езеро Лакримозо и навън бе задухал студен вечерен вятър. Дори през стъклото Клаус усети лек хлад.

— И въпреки това ми се ще да се оплаквам — рече той.

— Масата е сложена! — извика леля Джоузефин от кухнята. — Хайде, елате да вечеряме!

Вайълет докосна рамото на Клаус, стисна го лекичко за утеха и без да продумат повече, трите бодлерчета се запътиха по коридора към трапезарията. Леля Джоузефин беше сложила масата за четирима, предвидила бе голяма възглавница за Съни и друга купчина консервени кутии в единия ъгъл на стаята, в случай че крадци се опитат да им отмъкнат вечерята.

— Естествено — подхвана леля Джоузефин, — „масата е сложена“ е идиоматичен израз и не се отнася за самата маса. С него искаме да кажем, че яденето е поднесено. Хайде, грабвайте лъжиците! За вечеря съм приготвила…

— Супа? О, чудесно! — възкликна Вайълет. — В една студена вечер няма нищо по-хубаво от гореща супа!

— Всъщност, приготвих ви не супа, а таратор — каза леля Джоузефин. — Никога не правя топли ястия, защото ме е страх да включа печката. Би могла да избухне в пламъци.

Бодлерчетата се спогледаха и се опитаха да прикрият удивлението си. Сигурно знаете, че студеният таратор е вкуснотия, която най-много ни се услажда в много горещи дни. Самият аз веднъж му се насладих в Египет, когато гостувах на мой приятел — змиеукротител. Добре приготвеният студен таратор има прекрасен вкус на копър, хладен и освежаващ, сякаш не само ядеше, но и пиеше нещо. Обаче в един студен ден и в стая, където духа, леден таратор е горе-долу толкова добре дошъл, колкото рой оси на градинско празненство.

В мъртва тишина трите деца седнаха на масата с леля си Джоузефин и се насилиха, доколкото можаха, да преглътнат студения лигав буламач. Единственият звук идваше от четирите зъба на Съни, които тракаха по супената й лъжица, докато ядеше мразовитата си вечеря. Сигурно знаете, че когато никой не говори около масата, вечерята сякаш се проточва с часове, та на децата се стори като че ли чак много, много по-късно леля Джоузефин наруши мълчанието.

— Милият ми съпруг и аз нямахме деца — каза тя, — защото се бояхме. Но искам вие да знаете колко съм щастлива, че сте тук. Често се чувствам много самотна, съвсем самичка на този хълм и когато господин Поу ми писа за вашите неволи, не исках и вие да сте толкова самотни, както бях аз, след като загубих милия си Айк.

— Айк е бил твоят съпруг, така ли? — попита Вайълет.

Леля Джоузефин се усмихна, но не погледна Вайълет, сякаш говореше по-скоро на себе си, а не на бодлерчетата.

— Да — рече с беззвучен глас, — той беше мой съпруг, но и много повече от това. Беше най-добрият ми приятел, мой партньор в граматиката и единственият човек, когото познавах, умеещ да свирука със солети в устата.

— Нашата майка можеше да го прави — каза Клаус с усмивка. — Коронният й номер беше четиринайсетата симфония на Моцарт.

— А този на Айк беше четвъртият квартет на Бетовен — отвърна леля Джоузефин. — Това изглежда е семейна дарба.

— Съжалявам, че не сме се запознали с него — обади се Вайълет. — Трябва да е бил чудесен човек.

— Наистина беше чудесен — каза леля Джоузефин, докато разбъркваше таратора си и дори го духаше, макар да беше леденостуден. — Толкова ми беше мъчно, когато почина! Имах чувството, че съм загубила двете най-важни неща в живота си.

— Двете? — попита Вайълет. — Какво имаш предвид?

— Загубих Айк — отговори леля Джоузефин, — загубих и езеро Лакримозо. Не съм го загубила в действителност, разбира се. То все още е там, в долината. Но аз съм израснала край бреговете му. Всеки ден плувах в него. Знаех кои плажове са пясъчни и кои са каменисти. Познавах всичките острови сред водите му и всичките пещери по бреговете му. Чувствах езеро Лакримозо като приятел. Но след като то ми отне бедния Айк, ме обзе прекалено голям страх и не припарих повече до него. Престанах да плувам. Не отидох никога вече на плаж. Дори скрих всичките си книги, които се отнасяха до езерото. Единственият начин, по който мога да понеса да го гледам, е от Просторния прозорец в библиотеката.

— Библиотеката? — попита Клаус и засия. — Имаш библиотека?

— Естествено — отговори леля Джоузефин. — Къде другаде бих могла да държа всичките си книги по граматика? А сега, ако тримата сте приключили с таратора, ще се радвам да ви покажа библиотеката.

— Не бих могла да хапна нито лъжица повече — каза Вайълет чистосърдечно.

— Азъм! — изпищя Съни в знак на съгласие.

— Не, не, Съни — възрази леля Джоузефин. — „Азъм“ не е граматически правилно. Всъщност искаш да кажеш „И аз приключих с вечерята.“

— Азъм — настоя Съни.

— Божичко, наистина имате нужда от уроци по граматика — рече леля Джоузефин. — Ето причина да отидем в библиотеката. Елате, деца.

Бодлерчетата изоставиха полупълните си чинии и последваха леля Джоузефин по коридора, като се стараеха да не докоснат на минаване някоя брава. В дъното на коридора леля Джоузефин спря и отвори една обикновена наглед врата, обаче когато прекрачиха прага, децата влязоха в помещение, което беше всичко друго, но не и обикновено.

Библиотеката не бе нито квадратна, нито правоъгълна като повечето стаи, а заоблена като овал. Едната стена на овала беше отредена за книги — редове подир редове, подир редове от книги и всяка от тях — посветена на граматиката. Имаше една енциклопедия на съществителните имена, поставена върху скромни дървени етажерки, извити така, че да прилягат към стената. Имаше много дебели книги за историята на глаголите, подредени на метални полици, които бяха излъскани до блясък. Имаше също стъклени витрини с поставени в тях справочници за прилагателните, сякаш не се намираха в нечий дом, а бяха изложени за продажба в магазин. Насред помещението стояха няколко видимо удобни стола, всеки със своя табуретка, та човек би могъл да си протегне краката, докато чете.

Обаче отсрещната стена на овала в другия край на стаята привлече веднага вниманието на децата. От пода до тавана тази стена беше прозорец — едно огромно извито стъкло — а отвъд стъклото се стелеше зашеметяващ изглед над езеро Лакримозо. Когато пристъпиха напред, за да видят по-добре, децата имаха чувството, че летят високо над тъмното езеро, а не, че просто гледат навън към него.

— Това е единственият начин, по който мога да понеса гледката на езерото — каза леля Джоузефин тихо. — Отдалече. Ако се доближа повече, си спомням последния пикник на плажа с любимия ми Айк. Предупредих го да изчака един час след ядене, преди да влезе в езерото, но той изчака само четирийсет и пет минути. Реши, че е достатъчно.

— Гърчове ли получи? — попита Клаус. — Казват, че това се случвало, ако човек не изчака един час, преди да влезе да плува.

— Това е едната причина — отговори леля Джоузефин, — но в случая с езеро Лакримозо има и друга. Ако не изчакаш един час след като си се наял, лакримозките пиявици надушват храната и нападат.

— Пиявици? — попита Вайълет.

— Пиявиците — взе да обяснява Клаус — приличат малко на червеи. Слепи са и живеят във водни басейни, а се хранят като се залепват за теб и смучат кръвта ти.

Вайълет потръпна.

— Ужасно!

— Суоо! — изпищя Съни, което навярно означаваше нещо като „Защо, за Бога, ще ходиш да плуваш в езеро, пълно с пиявици?“.

— Лакримозките пиявици — каза леля Джоузефин — се различават коренно от обикновените пиявици. Всяка има шест реда много остри зъби и извънредно тънко обоняние. Надушват и най-малкото късче храна много, много отдалече. Обикновено лакримозките пиявици са съвсем безобидни и ловят само дребни риби. Но надушат ли храна у човешко същество, те се струпват около него и… и…

Очите на леля Джоузефин се наляха със сълзи и тя извади бледорозова носна кърпа, с която ги попи.

— Моля да ме извините, деца. Не е правилно да завършиш едно изречение с думата „и“, но така се разстройвам, когато мисля за Айк, че не мога да говоря за неговата смърт.

— Съжаляваме, че повдигнахме въпроса — каза Клаус бързо. — Нямахме намерение да те разстроим.

— Добре, добре — рече леля Джоузефин и се изсекна. — Работата е там, че предпочитам да мисля за Айк по друг начин. Айк открай време обожаваше слънцето, та обичам да си представям, че където и да се намира сега, там е от слънчево по-слънчево. Никой не знае, разбира се, какво става с нас, след като умрем, но е приятно да си мисля, че съпругът ми е на някакво много горещо място, не сте ли съгласни?

— Съгласна съм — обади се Вайълет. — Много е приятно.

Тя преглътна. Искаше да каже още нещо на леля Джоузефин, но когато познаваш един човек едва от няколко часа, е трудно да отгатнеш какво би искал да чуе.

— Лельо Джоузефин — подхвана тя плахо, — не си ли обмисляла да се преместиш другаде? Ако живееш някъде далеч от езеро Лакримозо, може би ще се почувстваш по-добре.

— Ще дойдем с теб — добави Клаус.

— О, никога не бих могла да продам тази къща — възкликна леля Джоузефин. — Изпитвам ужас от посредници, които се занимават с продажба на недвижими имоти.

Трите деца Бодлер се спогледаха скришом — дума, която тук означава „без леля Джоузефин да ги види“. Никой от тях не беше чувал за човек, който се бои от посредници.

Има два вида страхове — разумни и неразумни. Или простичко казано — страхове, които имат смисъл, и страхове, които нямат. Ето например, сираците Бодлер изпитват страх от Граф Олаф, което безспорно има смисъл, защото той е лош човек и жадува да ги унищожи. Но ако изпитваха страх от лимонова торта с целувки, това би бил неразумен страх, тъй като лимоновата торта с целувки е много вкусна и никога никому не е навредила. Да се страхувате от чудовище под леглото си, е абсолютно разумно, защото винаги е възможно под леглото ви да има чудовище, готово да ви изгризка целите, обаче страхът от посредници е неразумен страх. Посредниците при сделки с недвижими имоти — сигурно знаете — са хора, които помагат при покупката и продажбата на къщи. Освен че понякога носят грозни жълти сака, най-страшното, което те могат да ви сторят, е да ви покажат къща, която ви се струва грозна, и затова е абсолютно неразумно да изпитвате ужас от тях.

Докато Вайълет, Клаус и Съни гледаха надолу към тъмното езеро и мислеха за своя нов живот с леля Джоузефин, самите те изпитаха страх и дори някой световноизвестен експерт по страха би се затруднил да каже дали този страх беше разумен или неразумен. Бодлерчетата се опасяваха, че скоро пак ще ги сполети беда. От една страна страхът им беше неразумен, тъй като леля Джоузефин изглеждаше да е добър човек, а от Граф Олаф нямаше и следа. Но от друга страна бодлерчетата бяха препатили толкова много, та може би беше разумно да се мисли, че някоя нова катастрофа току ги дебне из засада.