Лемъни Сникет
Просторният прозорец (5)

Глава пета

Вайълет, Клаус и Съни,

Животът ми достигна неговия край! Всичко е безмислено. Когато прочетете това писмо, цялото срадание ще е вече зарад мен. Сърцето ми е смразено сякаж в скреж и животът ми се струва неполосим. Зная, че нъвярно не разбирате какво е докарало една вдовсваща жена до тази отчаяна постъпка. А тази — браво! — как се бол да не се пръсна на милион парчета. Време е да сложа край, но знайте, че ще съм много по-щастлива така, заметната с плата на вечността.

Мойто последно желание в завещанието ми е вие тримата да бъдете отгледани от капитан Фалшо, добър и почтен човек. Моля ви, деца, да смятате това за обвързващ контакт. Помнете ме с добро, макар че сторих ужосно нещо.

Ваша леля Джоузефин

— Престани! — викна Вайълет. — Престани да го четеш на глас, Клаус! Вече знаем какво пише там.

— Просто не мога да го повярвам — каза Клаус и обърна за кой ли път листа.

Сираците Бодлер седяха унили около масата в трапезарията, със студеното лимоново ядене в чиниите и с ужас в сърцата. Вайълет се беше обадила на господин Поу да му каже какво се е случило и бодлерчетата, прекалено разтревожени, за да спят, бяха будували цяла нощ в очакване той да пристигне с първия курс за деня на кораба „Каприз“. Свещите бяха почти догорели и Клаус трябваше да се наведе напред, за да чете писмото на леля Джоузефин.

— Има нещо чудно в това писмо, но не проумявам точно какво — заяви той.

— Как можеш да кажеш такова нещо? — възмути се Вайълет. — Леля Джоузефин се е хвърлила от прозореца. В това няма нищо чудесно.

— Не казах чудесно — отговори Клаус, — а чудно, в смисъл на чудновато. Ето, още в началото тя пише „Животът ми достигна неговия край“.

— И сега наистина е свършил — каза Вайълет и потръпна.

— Нямам предвид това — възнегодува Клаус нетърпеливо. — Тя използва „неговия“, а би трябвало да е „своя“, защото става дума за края на живота й, а не за края на нещо друго.

Той взе визитната картичка на капитан Фалшо, която все още лежеше на масата.

— Помниш ли, когато леля Джоузефин видя тази картичка? „Всяка лодка с нейно платно.“ Тогава каза, че това е сериозна граматическа грешка.

— Кой ще обръща внимание на граматически грешки — попита Вайълет, — когато леля Джоузефин е скочила от прозореца?

— Леля Джоузефин им обръщаше внимание — изтъкна Клаус. — Тя обичаше граматиката повече от всичко. Твърдеше, че е най-висшата радост в живота, помниш ли?

— Явно не й е била достатъчна — каза Вайълет тъжно. — Колкото и да е обичала граматиката, тук пише, че животът й се струвал непоносим.

— И това е друга грешка в писмото — забеляза Клаус. — Не пише „непоносим“ с „н“, а „непо-л-осим“ с „л“.

— Ти почваш да ставаш непоносим с „н“ — викна Вайълет.

— А ти се държиш глупаво с „г“ — сопна й се Клаус.

— Ейджет! — кресна Съни, което означаваше нещо като „Моля, престанете да се карате!“.

Вайълет и Клаус погледнаха невръстното си сестриче, а после се взряха един в друг. Много често, когато хората са нещастни, им се дощява да направят нещастни и други хора. Но това никога не помага.

— Извинявай, Клаус — каза Вайълет смирено. — Ти не си непоносим. Непоносимо е нашето положение.

— Знам — отговори Клаус отчаяно. — И ти извинявай. Не си глупава, Вайълет, а си много умна. Всъщност се надявам да си достатъчно умна, за да ни измъкнеш от това положение. Леля Джоузефин е скочила от прозореца и ни е оставила на грижите на капитан Фалшо, и аз просто не виждам как можем да се оправим.

— Е, нали господин Поу идва — рече Вайълет. — По телефона каза, че ще пристигне рано сутринта, така че няма да чакаме още дълго. Господин Поу би могъл да ни помогне.

— Предполагам — съгласи се Клаус, но той и сестра му се спогледаха и въздъхнаха.

Те знаеха, че възможността господин Поу да им окаже съществена помощ е доста малка. Докато бодлерчетата живееха при Граф Олаф, господин Поу не беше готов да им помогне, когато те му разказаха за жестокостта на Граф Олаф. Докато бодлерчетата живееха при чичо Монти, господин Поу не беше готов да им помогне, когато те му разказаха за вероломството на Граф Олаф. Изглеждаше ясно като бял ден, че и в сегашното положение господин Поу няма да им бъде в помощ.

Една от свещите догоря и угасна с малко клъбце дим, а децата се отпуснаха още по-вяло на столовете си. Вероятно сте чували за едно растение, наречено венерина мухоловка, което расте в тропическите страни. Цветът на това растение е с формата на отворена уста, по чийто ръб има бодли, подобни на зъби. Когато някоя муха, привлечена от уханието на цветето, кацне на венерината мухоловка, устата на растението почва да се затваря и хваща мухата в капан. Ужасеното насекомо бръмчи из устата на растението, но не може нищичко да стори и растението бавно, бавно смила мухата и я превръща в нищо. Докато мракът на къщата ги обгръщаше, децата Бодлер се чувстваха точно като мухата. Струваше им се, сякаш стихийният пожар, отнел живота на родителите им, е бил началото на един капан и те дори не са го съзнавали. Те бръмчаха от едно място към друго — къщата на Граф Олаф в столицата, дома на чичо Монти извън града, а сега къщата на леля Джоузефин, надвиснала над езерото — но тяхното нещастие винаги ги застигаше и притискаше, все по-плътно и по-плътно, и трите деца имаха чувството, че не след дълго ще бъдат смлени и ще се превърнат в нищо.

— Бихме могли да скъсаме писмото — предложи Клаус най-сетне. — Тогава господин Поу няма да узнае за желанието на леля Джоузефин и ние няма да се озовем при капитан Фалшо.

— Но аз казах вече на господин Поу, че леля Джоузефин е оставила прощално писмо — възрази Вайълет.

— Тогава можем да го подправим — рече Клаус, като използва една дума, която тук означава „да напишеш нещо сам и да го представиш като написано от някого друг“. — Ще напишем всичко, което е написала тя, но ще изпуснем онази част за капитан Фалшо.

— Аха! — изпищя Съни.

Тази дума беше една от любимите на Съни и — за разлика от повечето й думи — не се нуждаеше от превод. Съни имаше предвид именно „Аха!“ — израз на прозрение.

— Разбира се! — възкликна Вайълет. — Точно това е направил капитан Фалшо! Той е написал писмото, а не леля Джоузефин!

Очите на Клаус грейнаха зад очилата.

— Това обяснява „неговия“!

— Това обяснява „неполосим“! — добави Вайълет.

— Лийп! — изпищя Съни, което навярно означаваше „Капитан Фалшо е хвърлил леля Джоузефин през прозореца и после е написал това писмо, за да прикрие своето престъпление.“

— Как може човек да направи такова ужасно нещо?! — рече Клаус и потръпна при мисълта как леля Джоузефин пада стремглаво в езерото, от което толкова много се страхуваше.

— А представи си какви ужасни неща ще направи с нас — каза Вайълет, — ако не го разобличим. Не мога да дочакам да дойде господин Поу, за да му кажем какво се е случило.

Като по даден знак в същия миг звънецът иззвъня и бодлерчетата се втурнаха да отворят. Вайълет поведе двамата по-малки по коридора, като хвърли тъжен поглед към радиатора и си спомни колко много се страхуваше от него леля Джоузефин. Клаус я следваше по петите и докосваше нежно всяка брава, припомняйки си предупрежденията на леля Джоузефин, че можели да се пръснат на парченца. А когато стигнаха до вратата, Съни погледна жално изтривалката, за която леля Джоузефин мислеше, че би могла да спъне някого и той да си счупи врата. Леля Джоузефин толкова много внимаваше да избягва всичко, което би могло да й причини зло, обаче злото все пак я беше застигнало.

Вайълет отвори олюпената бяла врата. В мрачната светлина на зората пред тях стоеше господин Поу.

— Господин Поу — възкликна Вайълет.

Тя искаше веднага да му разкаже тяхната теория за подправеното писмо, но щом го зърна, застанал в рамката на вратата с бяла носна кърпа в едната ръка и с черно куфарче за документи в другата, думите й заседнаха в гърлото. Сълзите са странно нещо, защото — също като земетресенията — могат да се появят по всяко време, без каквото и да било предизвестие и без каквато и да била причина.

— Господин Поу — повтори Вайълет и без каквото и да било предизвестие тя, брат й и сестричката й избухнаха в сълзи. Вайълет плачеше и раменете й се тресяха от ридания, Клаус плачеше и сълзите караха очилата да се плъзгат надолу по носа му и Съни плачеше със зинала уста, която разкриваше четирите й зъба.

Господин Поу остави куфарчето си на пода и прибра носната си кърпа. Не го биваше много да утешава хора, обаче прегърна децата колкото можеше по-нежно и взе да шепне:

— Хайде, хайде!

(Дума, която някои хора нашепват, за да утешат други хора, въпреки че тя всъщност не означава нищо.)

Господин Поу не се сети да каже нещо друго, което да утеши сираците Бодлер, но на мене сега ми се иска да имах способността да се върна назад във времето и да говоря с тези три ридаещи деца. Ако можех, бих казал на бодлерчетата, че също като земетресенията техните сълзи са се появили не само без предизвестие, но и без основателна причина. Децата плачеха, естествено, защото мислеха, че леля Джоузефин е мъртва, а на мене ми се иска да имах способността да се върна назад и да им кажа, че грешат. Но, разбира се, не мога. Не се намирам на върха на хълма над езеро Лакримозо в онова мрачно утро. Седя си в стаята посред нощ и пиша тази история, поглеждайки през прозореца към гробището зад моя дом. Не мога да кажа на сираците Бодлер, че грешат, но — докато сираците плачат в обятията на господин Поу — мога да кажа на вас, че леля Джоузефин не е мъртва.

Още не.