Лемъни Сникет
Просторният прозорец (11)

Глава единайсета

— О, не! — възкликна леля Джоузефин.

Децата не й обърнаха внимание. Най-страшната сила на урагана Уилям беше отминала и докато прекосяваха тъмното езеро, бодлерчетата мислеха, че вече няма почти никаква опасност. Вайълет движеше с лекота платното, тъй като вятърът бе поутихнал. Клаус поглеждаше назад към бледоморавата светлина на маяка и уверено ги насочваше по верния път обратно към Дамоклевия пристан. А Съни движеше румпела, сякаш през целия си живот е била кормчия. Само леля Джоузефин се страхуваше. Беше си сложила две спасителни жилетки вместо една и през няколко секунди възкликваше „О, не!“, въпреки че не се случваше нищо страшно.

— О, не! — извика пак леля Джоузефин. — И този път го казвам на сериозно.

— Какво има, лельо Джоузефин? — попита Вайълет отегчено.

Платноходката се намираше приблизително в средата на езерото. Водата беше що-годе спокойна и фарът все още мъждукаше — една точка бледолилава светлина. Като че ли нямаше никаква причина за безпокойство.

— Навлизаме в територията на лакримозките пиявици — отговори леля Джоузефин.

— Сигурен съм, че ще я прекосим невредими — каза Клаус и се взря през далекогледа да провери дали Дамоклевият пристан вече се вижда. — Ти ни обясни, че пиявиците са безобидни и ловят само дребни риби.

— Освен ако наскоро сте яли — възрази леля Джоузефин.

— Но откакто ядохме, минаха много часове — каза Вайълет успокоително. — Последното, което сложихме в устата си, бяха ментови бонбони в „Тревожния клоун“. Това беше следобед, а сега е среднощ.

Леля Джоузефин погледна надолу и се отдръпна от борда на лодката.

— Аз обаче изядох един банан — промълви тя — точно преди да пристигнете.

— О, не! — възкликна Вайълет.

Съни престана да движи румпела и надникна угрижено във водата.

— Сигурен съм, че няма защо да се тревожим — каза Клаус. — Пиявиците са много дребни животни. Ако бяхме във водата, бихме имали причина да се страхуваме, но мисля, че те няма да нападнат платноходка. Освен това ураганът Уилям може да ги е подплашил и прогонил от тяхната територия. Бас държа, че лакримозките пиявици изобщо няма да се появят.

Клаус мислеше, че за момента е приключил с говоренето, но в следващия миг добави още едно изречение. А изречението беше:

— За вълка говорим, пък той — насреща ни.

Това е израз, който използваме, когато говорим за нещо и то веднага се случва. Ако, например, отидем на пикник и някой каже „Дано не завали сняг“, а в същия миг започне виелица, можем да кажем „За вълка говорим, пък той — насреща ни“, преди да съберем одеялото си и картофената салата и да отидем с колата до някой добър ресторант. Но в случая със сираците Бодлер сигурно можете да отгатнете какво се е случило, за да предизвика Клаус да употреби този израз.

— За вълка говорим, пък той — насреща ни — каза Клаус, загледан във водата на езерото.

От развихрената чернота се издигаха мършави създания, едва видими на лунната светлина. Тварите не бяха по-големи от пръст и на пръв поглед изглеждаше, сякаш някой плува в езерото и барабани с пръсти по повърхността на водата. Но повечето хора имат само десет пръста, а в следващите няколко минути се появиха стотици от тези мънички същества и се загърчиха лакомо от всички страни към платноходката. Докато плуваха, лакримозките пиявици издаваха тих шушукащ звук над водата, та сираците Бодлер бяха сякаш обкръжени от хора, които си нашепваха ужасни тайни. Децата наблюдаваха в мълчание как ятото наближава лодката, като всяка пиявица почуква леко по дървото. Мъничките им пиявишки уста се нацупваха от разочарование, след като се опитваха да вкусят от платноходката. Пиявиците са слепи, но не са глупави и лакримозките пиявици разбираха, че не ядат банан.

— Виждате ли? — каза Клаус притеснено, докато почукването на пиявишките уста продължаваше. — Ние сме в пълна безопасност.

— Да — присъедини се Вайълет. Тя не беше сигурна, че са в пълна безопасност, никак не беше сигурна, но й се стори най-добре да каже на леля Джоузефин, че са в пълна безопасност. — Ние сме в пълна безопасност — добави тя.

Почукването продължаваше и постепенно ставаше все по-грубо и по-силно. Чувството на немощ е интересно душевно състояние, защото е способно да извади на бял свят най-лошото у онзи, който изпитва чувство на немощ. Бебетата, които го изпитват, са склонни да повърнат храната си и да направят голяма мръсотия. Гражданите, изпитващи чувство на немощ, са склонни да екзекутират крале и кралици и да създадат демокрация. А нощните пеперуди, които изпитват чувство на немощ, са склонни да се блъскат в електрическите крушки и да напрашат целите абажури. Но за разлика от бебетата, гражданите и нощните пеперуди, пиявиците сами по себе си са много неприятни. Сега, когато лакримозките пиявици почваха да изпитват чувство на немощ, всеки на борда на платноходката искаше да узнае какво ще се случи, когато това чувство извади на бял свят най-лошото у пиявиците. Известно време малките твари се опитваха ли, опитваха да ядат дървото, ала мъничките им зъби всъщност не правеха нищо, освен издаването на неприятен тракащ звук. Но после внезапно всички пиявици се обърнаха и бодлерчетата ги наблюдаваха как се отдалечават от платноходката с гърчещите си движения.

— Отиват си — рече Клаус обнадеждено, обаче те не си отиваха.

След като се отдалечиха на значително разстояние, пиявиците внезапно извъртяха малките си тела и се стрелнаха вихрено обратно към лодката. Със силно дум! всички пиявици блъснаха платноходката почти едновременно и тя се люшна застрашително — дума, която тук означава „по такъв начин, че едва не изложи леля Джоузефин и децата Бодлер на смъртна опасност“. Четиримата пътници бяха разлюлени насам-натам и за малко не паднаха във водите на езерото, където пиявиците пак се отдалечаваха, за да подготвят ново нападение.

— Йеадек! — изпищя Съни и посочи едната страна на лодката.

„Йеадек“, естествено, не е граматически правилен израз, но дори леля Джоузефин разбра, че най-малкото бодлерче иска да каже „Вижте пукнатината в борда, която направиха пиявиците!“. Пукнатината беше малка, дълга горе-долу колкото молив и широка горе-долу колкото човешки косъм, и беше извита надолу, та изглеждаше сякаш платноходката им се цупи. Ако пиявиците продължаваха да блъскат борда на лодката, нацупеният израз щеше да става още по-нацупен.

— Трябва да плаваме много по-бързо — заяви Клаус, — иначе тази лодка за нула време ще стане на трески.

— Но плаването с платно зависи от вятъра — изтъкна Вайълет. — Не можем да накараме вятъра да духа по-силно.

— Страх ме е! — провикна се леля Джоузефин. — Моля ви, не ме хвърляйте зад борда!

— Никой няма да те хвърли зад борда — сопна й се Вайълет, но аз със съжаление трябва да ви кажа, че в този случай Вайълет грешеше. — Вземи едното гребло, лельо Джоузефин. А ти, Клаус, вземи другото. Ако използваме платното, румпела и греблата, сигурно ще се движим по-бързо.

Дум! Лакримозките пиявици блъснаха пак борда, разшириха пукнатината и отново разклатиха платноходката. При удара една пиявица влетя през борда и взе да се гърчи по дъното на лодката, като скърцаше с мъничките си зъби, търсейки храна. Разкривил лице в гримаса, Клаус отиде внимателно до пиявицата и се опита да я ритне зад борда, но тя се вкопчи в обувката му и започна да прегризва кожата. С вик на погнуса Клаус разтърси крака си и пиявицата падна пак на дъното на платноходката, като протягаше малкия си врат и отваряше и затваряше уста. Вайълет грабна дългия прът с рибарската мрежа, загреба пиявицата и я изхвърли зад борда.

Дум! Пукнатината се разшири достатъчно, за да почне да прониква вода, която образува малка локва на дъното на платноходката.

— Съни — каза Вайълет, — наблюдавай тази локва. Щом стане по-голяма, вземи кофата и излей водата обратно в езерото.

— Мофий! — изпищя Съни, което означаваше „Ще го направя, разбира се.“

Прозвуча онзи шушукащ звук, когато пиявиците отплуваха, за да се засилят и да блъснат отново лодката. Клаус и леля Джоузефин започнаха да гребат с всички сили, а Вайълет нагласи платното, като държеше в ръка мрежата, в случай че на борда попаднат други пиявици.

Дум! Дум! Този път прозвучаха два силни удара — един отстрани на лодката, другият по дъното, което веднага се спука. Пиявиците се бяха разделили на два отбора, което е добре, ако ще играете футбол, но е зле, ако ви нападат. Леля Джоузефин нададе писък на ужас. Водата сега проникваше в лодката от две места и Съни пусна румпела, за да я излее. Клаус престана да гребе и вдигна греблото, без да продума. По него имаше няколко малки следи от захапване, оставени от лакримозките пиявици.

— С гребането няма да го бъде — докладва той тържествено на Вайълет. — Ако продължаваме така, от тези гребла няма да остане нищо.

Вайълет наблюдаваше как Съни пълзи наоколо с пълната кофа.

— Гребането и без това няма да ни помогне — каза тя. — Лодката потъва. Имаме нужда от помощ.

Клаус огледа тъмните притихнали води, по които не се виждаше нищо с изключение на платноходката и ятото пиявици.

— Откъде ще получим помощ насред езерото? — попита той.

— Трябва да сигнализираме за помощ — отговори Вайълет, бръкна в джоба си и извади една панделка.

Тя подаде рибарската мрежа на Клаус и си върза косата с панделката, за да не й пада в очите. Клаус и Съни я наблюдаваха. Двамата знаеха, че сестра им си връзва косата по този начин само когато мисли за някакво изобретение, а тъкмо сега имаха наложителна нужда от някакво изобретение.

— Точно така — каза леля Джоузефин на Вайълет. — Замижи! Това правя и аз, когато съм изплашена, и винаги ми става по-добре, защото така прогонвам страха.

— Тя не прогонва нищо — обади се Клаус троснато. — Тя се съсредоточава.

Клаус беше прав. Вайълет се съсредоточаваше с всички сили и си напрягаше ума да измисли подходящ начин да сигнализира за помощ. Сети се за противопожарните аларми. С мигащи светлини и виещи сирени противопожарните аларми бяха чудесен начин да сигнализираш за помощ. Макар и сираците Бодлер за жалост да знаеха, че пожарникарските коли понякога пристигат твърде късно, за да спасят живота на хората, противопожарната аларма все пак е добро изобретение и Вайълет се опитваше да измисли начин да я имитира, като използва материалите около себе си. Трябваше й уред, който да издаде силен звук, за да привлече нечие внимание, и да произведе силна светлина, та съответният човек да знае къде се намират.

Дум! Дум! Двата отбора пиявици отново блъснаха платноходката и прозвуча плясък, когато в нея нахлу още повече вода. Съни почна да пълни кофата, ала Вайълет се пресегна и я взе от ръцете й.

— Беро? — изписка Съни, което означаваше „Да не си полудяла?“.

Но Вайълет нямаше време да отговори „Не, честна дума, не съм.“ Затова каза само:

— Не. — И с кофата в едната ръка почна да се катери нагоре по мачтата.

По начало е много трудно да се изкатериш по мачтата на платноходка, но то е три пъти по-трудно, когато ято гладни пиявици разклащат лодката, та позволете ми да ви предупредя, че това е още едно от нещата, които при никакви обстоятелства не бива да се опитвате да правите. Но Вайълет Бодлер беше вундеркинд — немска дума, която тук означава „човек, който е в състояние да се изкатери бързо по мачтите на лодки, нападнати от пиявици“ — и скоро се озова най-горе на клатушкащата се мачта на платноходката. После закачи кофата за дръжката й на върха на мачтата, така че да се люшка насам-натам, както се люшкат камбаните в камбанариите.

— Не искам да те прекъсвам — извика Клаус, като загреба една разярена пиявица с мрежата и я запрати колкото може по-надалеч, — но лодката наистина потъва. Моля те, побързай.

Вайълет се разбърза. Бързешком хвана единия край на платното и поемайки си дълбоко въздух, за да се приготви, скочи към дъното на лодката. Точно както се бе надявала, платното се раздра, когато тя полетя надолу, и забави падането й, а в ръцете й остана голямо парче откъснато платнище. По това време в платноходката вече имаше доста вода и Вайълет зашляпа към леля Джоузефин, избягвайки многобройните пиявици, които Клаус изхвърляше от лодката, колкото можеше по-бързо.

— Трябва ми греблото ти — каза Вайълет, докато увиваше платнището на топка — и мрежата ти за коса.

— Ще ти дам греблото — отвърна леля Джоузефин и й го подаде. — Но имам нужда от мрежата. Тя ми придържа кока.

— Дай й мрежата! — кресна Клаус и скочи върху едната от седалките, защото две пиявици се опитаха да го ухапят по коляното.

— Но мене ме е страх, когато косата ми виси в лицето — изхленчи леля Джоузефин и в същия миг две нови дум! дум! разтресоха лодката.

— Нямам време да споря с теб! — викна Вайълет. — Опитвам се да спася всички наши животи! Дай ми веднага мрежата!

— Правилният израз — каза леля Джоузефин — е „да спася живота на всички ни“, а не „всички наши животи“.

Но Вайълет беше чула достатъчно. Като тръгна да гази напред, избягвайки две гърчещи се пиявици, най-голямото бодлерче се протегна и дръпна мрежата от главата на леля Джоузефин. После уви намачканата част от платното в мрежата, грабна въдицата и закачи неугледната топка от платнище на рибарската кука. Изглеждаше, сякаш ще хвърля въдицата за някакъв вид риба, която обича да яде платноходки и принадлежности за коса.

Дум! Дум! Платноходката се наклони на една страна, сетне — на другата. Пиявиците почти си бяха пробили път през борда. Вайълет взе греблото и почна да го трие нагоре-надолу по борда на лодката, колкото можеше по-бързо и силно.

— Какво правиш? — попита Клаус и хвана три пиявици с един замах на мрежата.

— Опитвам се да създам триене — отговори Вайълет. — Ако търкам достатъчно силно две парчета дърво, създавам триене. При триенето ще изскочат искри. Когато получа искра, ще подпаля платнището и мрежата и ще ги използвам като сигнал.

— Искаш да запалиш огън? — извика Клаус. — Но огънят означава още по-голяма опасност.

— Не и ако размахвам огъня над главата си на въдицата — каза Вайълет. — А това ще правя и ще удрям кофата като камбана, и то би трябвало да е достатъчен сигнал, за да ни докара помощ.

Тя търкаше ли, търкаше греблото по борда на лодката, обаче не се появяваха никакви искри. Тъжната истина е, че дървото беше прекалено мокро, за да се създаде триене, достатъчно силно за подпалването на огън. Идеята беше добра, но — докато търкаше ли, търкаше без никакъв резултат — Вайълет осъзна, че е била погрешна. Дум! Дум! Вайълет хвърли поглед наоколо към леля Джоузефин и ужасените Клаус и Съни и усети как сърцето й се изпразва от надежда със същата скорост, с която лодката се пълни с вода.

— Не става — каза тя обезверено и почувства сълзи да се стичат по бузите й.

Сети се за обещанието, което беше дала на родителите си кратко време преди да загинат, че винаги ще се грижи за по-малките си брат и сестра. Около потъващата платноходка гъмжеше от пиявици и Вайълет се боеше, че няма да удържи на думата си.

— Не става — повтори тя и захвърли греблото в отчаяние. — Трябва ни огън, но не мога да го изобретя.

— Не се тревожи — каза Клаус, въпреки че имаше причина за тревога. — Ще измислим нещо.

— Тинтет — каза Съни, което вероятно означаваше „Не плачи. Ти опита всичко, каквото можа.“

Но Вайълет все пак плачеше. Много лесно е да кажеш, че най-важното е да си опитал всичко, каквото можеш, но когато си в голяма опасност, най-важното е не да си опитал всичко, каквото можеш, а да се озовеш в безопасност. Лодката се люшкаше напред-назад, водата нахлуваше през пукнатините и Вайълет плачеше, защото по всичко личеше, че никога няма да се озоват в безопасност. Докато раменете й се тресяха от ридания, тя вдигна далекогледа към едното си око, за да види дали случайно наблизо не се намира някоя лодка или дали приливът не е отнесъл платноходката до брега, но видя само лунната светлина, която се отразяваше от накъдрената повърхност на езерото. И това беше късмет. Защото щом видя примигващото отражение, Вайълет си спомни научните принципи на конвергенцията и рефракцията на светлината.

Научните принципи на конвергенцията и рефракцията на светлината са много объркващи и лично аз — честно казано — не ги проумявам дори когато ми ги обяснява моят приятел доктор Лоренц^[1]. Обаче на Вайълет те бяха напълно ясни. Мигновено се сети за една история, която баща й беше разказал отдавна — когато Вайълет тъкмо започваше да се интересува от наука. Баща й имал една ужасна братовчедка. Когато били малки, тя обичала да изгаря мравки и запалвала огън, като фокусирала слънчевата светлина през лупа. Да изгаряш мравки е, разбира се, отвратително хоби — думата „отвратително“ тук означава „като нещата, които е правил Граф Олаф, когато е бил приблизително на вашите години“ — но споменът за тази история накара Вайълет да осъзнае, че би могла да използва лещата на далекогледа, за да фокусира лунната светлина и да запали огън. Без да губи дори миг, тя стисна далекогледа и извади лещата, а след като погледна към Луната, наклони лещата под определен ъгъл, който набързо изчисли наум.

Лунната светлина премина през лещата и се концентрира в дълъг тънък светлинен лъч, подобен на нажежен конец и насочен право към парчето платно, събрано на топка в мрежата за коса на леля Джоузефин. Подир миг конецът се превърна в малък пламък.

— Това е чудо! — извика Клаус, когато пламъкът запали платното.

— Невероятно! — извика леля Джоузефин.

— Фонти! — писна Съни.

— Това са научните принципи на конвергенцията и рефракцията на светлината! — извика Вайълет и си избърса очите.

Като стъпваше предпазливо, за да избегне пиявици, попаднали на борда, и за да не угаси пламъка, тя се придвижи към носа на лодката. С едната ръка взе греблото и почна да удря по кофата, издавайки силен звук, за да привлече нечие внимание. С другата ръка вдигна високо въдицата, която излъчваше ярка светлина, за да разбере въпросният човек къде се намират. Вайълет гледаше саморъчно направеното си сигнално устройство, което най-сетне се беше запалило само заради една глуповата история, разказана от баща й. Неговата мравкоизгаряща братовчедка сигурно е била ужасен човек, но ако внезапно се беше появила на платноходката, Вайълет щеше да я прегърне от благодарност.

Както стана ясно впоследствие обаче, този сигнал се оказа нож с две остриета — израз, който означава „нещо наполовина добро и наполовина лошо“. Някой зърна сигнала почти незабавно — някой, който вече плаваше по езерото, и мигновено се насочи към бодлерчетата. Вайълет, Клаус, Съни и дори леля Джоузефин се ухилиха, когато видяха да се появява друга лодка. Щяха да ги спасят и това беше добрата половина. Но усмивките им взеха да избледняват, когато лодката приближи, и те познаха онзи, който я управляваше. Леля Джоузефин и сираците видяха дървения крак и тъмносинята моряшка шапка, и превръзката на окото, и разбраха кой им се е притекъл на помощ. Беше капитан Фалшо, разбира се, а той бе навярно най-лошата половина на този свят.