Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (15)

2.
В Тази глава няма добри новини

Излязох от кафенето и тръгнах да се разхождам безцелно по улиците. От силната следобедна жега ми се пригади, дори ме втресе. Но не ми се прибираше у нас. Задушавах се при мисълта да чакам в тихата къща телефонно обаждане, каквото надали и предстоеше.

Единственото, което се сетих да направя, бе да отида да видя Мая Казахара. Върнах се, прекачих се през зида и по уличката стигнах отзад при тяхната къща. Облегнах се на оградата на празния дом отсреща и се загледах в градината с каменната птица. Ако поостанех там, Мая щеше да ме забележи. Без да броим редките случаи, когато ходеше да поработи във фирмата за перуки, тя постоянно си беше у тях — или наблюдаваше от стаята си уличката, или се печеше на двора.

Но Мая Казахара никаква не се появяваше. По небето нямаше нито едно облаче. Лятното слънце напичаше тила ми. От земята се вдигаше остра миризма на трева, която нахлуваше в белите ми дробове. Взрях се в птицата и се опитах да мисля за онова, което вуйчо ми бе разказал наскоро за съдбите на хората, живели в къщата. Но единственото, което изникваше в ума ми, беше морето, студено и синьо. Поех си няколко пъти дълбоко въздух. Погледнах си часовника. Бях готов да се откажа за днес, когато най-сетне Мая Казахара се появи. Прекоси бавно двора и дойде при мен. Беше с къс дънков панталон с червен колан и синя блуза на пъстри шарки. Спря и ми се усмихна през слънчевите очила.

— Здравей, Господин Птицата с пружината. Намери ли котарака си?

— Още не — отвърнах аз. — Защо днес се забави толкова?

Тя бръкна в джобовете си и развеселена се огледа.

— Виж какво, Господин Птицата с пружината, може и да имам много свободно време, но не живея само за да стоя от сутрин до вечер на пост и да наблюдавам уличката. Имам си работа. Но все пак извинявай. Дълго ли ме чака?

— Не чак толкова дълго. Но докато стоях, слънцето ме напече.

Мая Казахара се взря съсредоточено в лицето ми, сетне леко се навъси.

— Какво се е случило, Господин Птицата с пружината? Изглеждаш ужасно, все едно току-що са те изровили от пръстта. Я ела да си починеш малко на сянка.

Тя ме хвана за ръка и ме заведе в двора. Премести един от шезлонгите в сянката на дъба и ме настани да седна. Големите зелени клони хвърляха прохладна сянка, която дъхтеше на живот.

— Не се притеснявай, както винаги няма никой — рече Мая. — Отпусни се. Не бързай. Престани да мислиш и си почини.

— Искам да те помоля за една услуга — съобщих аз.

— Казвай — каза Мая.

— Звънни по телефона на едно място. Вместо мен.

Извадих бележник и химикалка и написах телефона в редакцията на Кумико. Откъснах листа и го подадох на момичето. Тефтерчето с пластмасова подвързия беше топло и влажно от потта ми.

— Само звънни и потърси Кумико Окада, ако я няма, попитай дали вчера е била на работа.

Мая Казахара взе листа и го погледна нацупено. Сетне извърна очи към мен.

— Добре, отивам. А ти не мисли за нищо и се изтегни в хоризонтално положение. Не ти се разрешава да се движиш. Връщам се ей сега.

След като момичето се отдалечи, изпружих крака и както ми бе заповядало, затворих очи. От глава до пети бях плувнал в пот. Опитах се да мисля и усетих някъде вътре в главата си туптене, а в стомаха ми като че ли имаше намотано въже. Повдигаше ми се. Кварталът изглеждаше потънал в пълна тишина. Изведнъж ми хрумна, че от доста време не съм чувал птицата с пружината. Кога ли за последно се беше обадила? Вероятно преди четири-пет дни. Но не бях сигурен. Забелязвах чак днес, беше минало доста време и не можех да кажа със сигурност. Може би беше прелетна птица. Чак сега си спомних, че за пръв път я чухме някъде преди месец, когато тя бе започнала всеки ден да навива пружината на малкия ни свят. Явно това й беше сезонът.

Мая Казахара се върна след десет минути. Подаде ми голяма чаша. Когато я поех, вътре дрънна лед. Звукът достигна до мен сякаш от някакъв далечен свят. Той като че бе през много врати от мястото, където се намирах, и аз чух звука, защото в този миг по една случайност всичките са били отворени едновременно. Но бе само за миг. Дори и една от тях да се затвореше, вече нямаше да чувам звука.

— Изпий го — подкани ме Мая. — Лимонов сок с вода. От него главата ще ти се избистри.

Успях да изпия половината и върнах чашата на момичето. Студената вода мина през гърлото ми и си запроправя бавно път надолу, след което ми прилоша, сякаш ме захлупи вълна. Въжето в стомаха ми започна да се размотава и да се изкачва към долния край на гръкляна ми. Затворих очи и се опитах да преглътна. Както бях със затворени очи, видях как Кумико се качва на влака с блузата и полата в ръка. Помислих си, че сигурно би било по-добре да повърна. Но не го направих. Поех си няколко пъти дълбоко въздух, докато гаденето попремина и накрая съвсем изчезна.

— Добре ли си? — попита Мая Казахара.

— Да, добре съм — отвърнах аз.

— Обадих се — съобщи ми тя. — Казах им, че съм роднина. Нали не се сърдиш?

— Не.

— Тази Кумико Окада е Госпожа Птицата с пружината, нали?

— Да.

— Казаха, че не е на работа — и днес, и вчера. Просто е изчезнала, без да предупреди. Наистина са притеснени. Споменаха, че не била такъв човек.

— Така е. Не е такъв човек.

— И я няма от вчера?

Аз кимнах.

— Клетият Господин Птицата с пружината — въздъхна Мая. Явно наистина й беше мъчно за мен. Тя долепи длан до челото ми. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Сега не — отговорих аз. — Но ти благодаря.

— Удобно ли е да те попитам нещо? Или предпочиташ да не питам?

— Питай — казах аз. — Но не съм сигурен, че мога да ти отговоря.

— С мъж ли е избягала жена ти?

— Не знам — отвърнах. — Може би. Възможно е.

— Но нали досега сте живели заедно. Как така не знаеш?

Беше права. Как така не знаех?

— Клетият Господин Птицата с пружината — повтори Мая. — Иска ми се да ти кажа нещо и да ти помогна, но не знам нищо за брачния живот.

Станах от шезлонга. Усилието, което положих, се оказа много по-голямо, отколкото си бях представял.

— Благодаря за всичко. Помогна ми много. Трябва да вървя. Не е зле да си бъда у дома, в случай че ме потърсят. Може да се обади някой.

— Веднага щом се прибереш, си вземи душ. Чу ли? После си облечи чисти дрехи. И се избръсни.

— Да се избръсна ли?

Прокарах ръка по брадичката си. Бях забравил да се обръсна. Цяла сутрин не ми беше хрумнало.

— Дребните неща са важни, Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара и ме погледна в очите. — Прибери се и се виж добре в огледалото.

— Непременно — обещах аз.

— Нали може да намина по-късно?

— Да — отвърнах аз. После добавих: — Помогна ми много.

Мая Казахара кимна, без да каже нищо.

* * *

У нас се погледнах в огледалото. Беше си истина: изглеждах ужасно. Съблякох се, пуснах душа, изкъпах се обилно, избръснах се, измих си зъбите, сложих си афтършейв и пак се върнах пред огледалото, за да се видя хубаво. Май беше малко по-добре от преди. Вече не ми се гадеше. Но главата ми още беше размътена.

Намъкнах къс панталон и тениска. Седнах на верандата, облегнах се на колоната и докато ми изсъхне косата, гледах градината. Опитах се да подредя събитията от последните дни. Първо се беше обадил лейтенант Мамия. Кога беше това, вчера сутринта ли? Да, точно така: вчера сутринта. После Кумико беше излязла от нас. Аз бях вдигнал ципа на роклята й. Сетне бях намерил кутийката от парфюма. След това лейтенант Мамия беше дошъл и ми беше разказал странните си спомени от войната: как е бил заловен във Външна Монголия и е бил захвърлен в кладенец. Беше ми оставил спомена от господин Хонда. Празна кутия. После Кумико не се беше прибрала. Сутринта е взела дрехите си от химическото чистене при станцията на метрото, а сетне просто изчезна. Без да каже и дума в редакцията. Ето какво се беше случило вчера.

Просто не можех да повярвам, че е станало за един ден. Беше прекалено много.

Докато размишлявах за тези неща, изведнъж ми се доспа невероятно. Това не бе каква да е сънливост. Беше силна, дори непреодолима сънливост. Сънят издърпваше съзнанието ми, както може да се издърпа дреха на човек, който не се съпротивлява. Отидох, без да се замислям, в спалнята, съблякох се по бельо и си легнах. Опитах се да погледна часовника върху нощното шкафче, но дори не успях да завъртя настрани глава. Затворих очи и мигновено съм потънал в дълбок бездънен сън.

* * *

В съня вдигах ципа на роклята на Кумико. Виждах гладкия й бял гръб. Когато затворих ципа, си дадох сметка, че това не е Кумико, а Крита Кано. Двамата с нея бяхме сами в стаята.

Беше същата от миналия сън: стая в същия хотелски апартамент. На масата имаше бутилка „Къти Сарк“ и две чаши. Имаше и кофичка от неръждаема стомана, пълна с лед. Някой минаваше по коридора отвън и говореше на висок глас. Не долових думите, но май бяха на чужд език. На тавана висеше незапален полилей. Единственото осветление в сумрачната стая идваше от аплиците по стената. На прозорците имаше плътни пердета.

Крита Кано беше облечена в една от летните рокли на Кумико: светлосиня, с ажурен десен на птици. Стигаше й точно над коленете. Крита Кано пак беше гримирана като Жаклин Кенеди. Беше си сложила на лявата китка две еднакви гривни.

— Откъде си взела тази рокля? — попитах аз. — Твоя ли е?

Крита Кано ме погледна и поклати глава. Извитите навън краища на косата й се люшнаха приятно.

— Не, не е моя — отвърна тя. — Взех я за малко. Но вие, господин Окада, не се притеснявайте, това няма да създаде никакви неприятности.

— Къде се намираме? — попитах аз.

Крита Кано не отговори. Както и преди, седях в края на леглото. Бях с костюма и папийонката на точки.

— Не се налага да мислите за нищо, господин Окада — рече Крита Кано. — Няма от какво да се притеснявате. Всичко ще бъде наред.

Отново, както предишния път, тя смъкна ципа на панталона ми, извади члена ми и го лапна. Единствената разлика бе, че не се съблече. През цялото време беше с роклята на Кумико. Опитах да се размърдам, но тялото ми сякаш бе овързано с невидими върви. Усетих как членът ми в устата й набъбва и се втвърдява.

Видях как изкуствените й мигли и извитите крайчета на косата й се движат. Гривните й се удряха една в друга с приглушен метален звук. Езикът й беше дълъг и мек и сякаш се увиваше около мен. Тъкмо да свърша, и Крита Кано се дръпна и започна да ме съблича бавно. Свали сакото ми, папийонката, панталона, ризата, бельото и ме накара да легна на кревата. Но и сега не се съблече. Седна на леглото, хвана ме за ръката и я пъхна под роклята си. Не носеше бикини. Усетих колко топло е влагалището й. Беше дълбоко, топло и много влажно. Направо всмука пръстите ми.

— Нобору Ватая няма ли да дойде всеки момент? — попитах аз. — Нали него чакахте тук?

Вместо да отговори. Крита Кано ме пипна по челото.

— Не мислете за нищо, господин Окада. Ние ще имаме грижата. Оставете всичко на нас.

— На вас ли? — попитах, но отговор не последва.

Крита Кано седна върху мен и вкара с ръка члена ми вътре във влагалището си. После започна да върти бавно хълбоци. Докато се движеше, светлосинята рокля се пързаляше по голия ми стомах и бедрата. С разперените й поли Крита Кано приличаше върху мен на грамадна мека гъба, мълком поникнала през опадалата шума под покрова на нощта. Чувствах влагалището й топло и същевременно студено. То се опитваше да ме обгърне, да ме всмуче и същевременно да ме изхвърли. Членът ми ставаше все по-голям и твърд. Имах усещането, че ще се взривя и ще се пръсна. Това бе най-странното чувство, нещо, което надхвърляше обикновената сексуална наслада. Сякаш нещо вътре в жената, нещо особено проникваше бавно през члена ми в мен.

Крита Кано беше затворила очи, беше понадигнала брадичка и се люшкаше бавно напред-назад, сякаш сънува. Виждах как всеки път, когато си поема въздух, гърдите й под роклята се надигат. Няколко косъмчета се бяха измъкнали от прическата и висяха над челото й. Представих си, че се нося сам насред огромно море. Затворих очи и се заслушах — очаквах да чуя как в лицето ми се плискат малки вълни. Тялото ми бе окъпано от хладка океанска вода. Усещах как приливът лека-полека настъпва. Течението ме отнасяше. Реших да изпълня съвета на Крита Кано и да не мисля за нищо. Затворих очи, оставих силата да изтече от крайниците ми и се отпуснах по течението.

Изведнъж забелязах, че в стаята е станало тъмно. Опитах да се огледам, но не виждах почти нищо. Аплиците бяха угасени. Само бледото очертание на синята рокля на Крита Кано се полюшваше върху мен.

— Просто забрави — рече тя, но гласът не беше нейният. — Забрави всичко. Спиш. Сънуваш. Лежиш в мека топла кал. Всички сме дошли от топлата кал, всички ще отидем пак в нея.

Беше гласът на жената от телефона. Тайнствената жена от телефона сега беше върху мен и бе сляла тялото си с моето. И тя беше облечена в роклята на Кумико. Без да усетя, тя се оказа на мястото на Крита Кано. Опитах се да кажа нещо. Не знам какво съм се надявал да изрека, но все пак се опитах. Ала бях прекалено объркан и гласът не ми се подчиняваше. Единственото, което изтръгнах от устата си, беше топъл въздух. Отворих широко очи и се помъчих да видя лицето на жената върху мен, но в стаята беше прекалено тъмно.

Жената не каза нищо повече. Вместо това задвижи бедра още по-възбуждащо. Нежната й плът — едва ли не самостоятелен организъм — обгърна с леко всмукващо движение набъбналия ми член. Зад нея чух или ми се стори, че съм чул, как някой натиска дръжката на вратата. В тъмнината блесна бял лъч. Може би кофичката за лед върху масата бе озарена от светлината в коридора. Или не беше лъч, а наточено острие. Аз обаче не можех вече да мисля. Можех само едно: свърших.

* * *

Измих се под душа и изпрах на ръка бельото си, изцапано със семенна течност. Страхотно, помислих си. Защо в този труден период от живота ми сънувам мокри сънища?

Отново си сложих чисти дрехи, отново седнах на верандата и загледах градината. Навсякъде играеха слънчеви зайчета, проникнали през гъстите зелени листа. След няколко дни дъжд тук-там бяха избуяли яркозелени бурени, от което градината изглеждаше леко занемарена и забравена.

Отново Крита Кано. Два мокри съня за кратко време, и двата с Крита Кано. И през ум не ми беше минавало да спя с нея. Дори не бях я пожелавал. Но и двата пъти бях в онази стая и бях слял тялото си с нейното. Каква ли беше причината? И коя беше тази жена от телефона, заела мястото й? Тя ме познаваше, твърдеше, че и аз я познавам. Припомних си различните жени, с които съм спал през живота си, но жената от телефона не беше сред тях. Обаче у нея имаше нещо, което ми се струваше познато. И тъкмо това ме дразнеше.

Някакъв спомен се мъчеше да избие на повърхността. Усещах го. Единственото, от което се нуждаех, бе нещо дребно, което да ме насочи. Ако дръпнех тази тънка нишка, всичко щеше да се разплете. Тайната чакаше да я разкрия. Но не намирах крайчеца на нишката.

Отказах се да опитвам да мисля.

„Забрави всичко. Спиш. Сънуваш. Лежиш в мека топла кал. Всички сме дошли от топлата кал, всички ще отидем пак в нея.“

* * *

Стана шест часът, а телефонът все не звънеше и не звънеше. Появи се само Мая Казахара. Искала да пийне бира. Извадих от хладилника студена кутийка и си я разделих с нея. Бях гладен, затова сложих между две филии хляб парче шунка и листа маруля и ядох. Когато ме видя. Мая каза, че и тя искала такова. Направих и на нея сандвич. Ядяхме и си пиехме бирата, без да казваме нищо. От време на време поглеждах стенния часовник.

— Нямате ли телевизор у вас?

— Нямаме — казах аз.

Мая захапа леко крайчеца на устната си.

— Досетих се. Не обичаш ли телевизия?

— Не че не обичам. Но се оправям и без нея.

Мая Казахара мисли известно време.

— От колко години си женен, Господин Птицата с пружината?

— От шест — отговорих аз.

— И си живял шест години без телевизия?

— Да. В началото нямахме пари да си купим. После свикнахме да живеем без телевизор. По̀ е хубаво и спокойно.

— Явно двамата сте били щастливи.

— Защо мислиш така?

Тя сбърчи носле.

— Защото лично аз не бих могла да живея и ден без телевизор.

— Защото си нещастна ли?

Мая Казахара не отговори.

— Но сега Кумико си е отишла. Ти, Господин Птицата с пружината, не би трябвало вече да си щастлив.

Кимнах и отпих от бирата.

— Общо взето, не би трябвало — казах аз.

Точно така, общо взето, не би трябвало.

Мая захапа цигара и с обиграно движение я запали с клечка кибрит.

— А сега, Господин Птицата с пружината, ми кажи самата истина: как мислиш, грозна ли съм? — попита тя.

Оставих чашата с бирата и отново погледнах момичето в лицето. През цялото време, докато разговарях с него, си мислех смътно за други неща. Мая носеше размъкната черна блуза, под която ясно личаха момичешките й гърди.

— Изобщо не си грозна — отсякох аз. — Повече от сигурно е. Защо питаш?

— Гаджето все ми повтаряше каква грозотия съм била и че съм нямала цици.

— Момчето, което потроши мотора ли?

— Същото.

Загледах как Мая Казахара издиша бавно дима.

— На тази възраст момчетата говорят такива неща. Не знаят как точно да изразят чувствата си и говорят обратното на това, което мислят. Ей така, без причина, обиждат хората, обиждат и себе си. Но при всички положения изобщо не си грозна. Според мен си страхотна. Не ти правя комплимент.

Мая Казахара се позамисли. Тръскаше пепелта от цигарата в кутийката от бира.

— Госпожа Птицата с пружината красива ли е?

— Хм, трудно ми е да кажа. Според някои е красива, според други — не. Въпрос на вкус.

— Ясно — рече момичето.

Започна да почуква с нокти по чашата, сякаш се отегчаваше.

— Какво прави гаджето ти с мотора? — попитах аз. — Не идва ли да те вижда?

— Не, не идва — отвърна момичето и сложи пръст върху белега под лявото си око. — Няма да го видя повече, това е сигурно. Двеста на сто. Но точно сега не ми се говори за това. Някои неща, ако ги изречеш, и вече не са верни, нали? Знаеш ли за какво говоря, Господин Птицата с пружината?

— Според мен да — потвърдих аз.

Сетне погледнах към телефона в хола. Стоеше върху масата, обгърнат в мълчание. Приличаше на дълбоководна морска твар, която се преструва на неодушевен предмет, спотаила се е и причаква плячката.

— Някой ден, Господин Птицата с пружината, ще ти разкажа всичко за него. Когато съм в настроение. Но нека не е сега. Сега не съм в настроение. — Тя си погледна часовника. — Трябва да се прибирам. Благодаря за бирата.

Изпратих я до зида в градината. Почти пълната луна лееше зърнестата си светлина върху земята. При вида на пълнолунието се сетих, че на Кумико скоро ще й започне мензисът. Но това вероятно вече нямаше да има нищо общо с мен. При тази мисъл в гърдите ме прониза остра болка. Беше толкова силна, че ме уплаши: приличаше на мъка.

Мая Казахара сложи ръка върху зида и ме погледна.

— Я ми кажи. Господин Птицата с пружината, ти обичаш Кумико, нали?

— Мисля, че да.

— Въпреки че сигурно е избягала с любовника си ли? Ако каже, че иска да се върне, ще я приемеш ли?

Въздъхнах тежко.

— Труден въпрос — отговорих. — Нека първо ме помоли, ще помисля.

— Извинявай, че си пъхам носа, където не ми е работа — рече Мая Казахара и изцъка. — Само не се вбесявай. Просто се опитвам да се уча. Искам да знам какво е жена ти да избяга. Има много неща, които не знам.

— Не съм се вбесил — възразих аз.

После пак погледнах пълната месечина.

— Добре тогава. Господин Птицата с пружината. Пази се. Дано жена ти се върне и всичко се оправи.

Тя се прехвърли с невероятна лекота през зида и изчезна в лятната вечер.

* * *

След като си отиде, аз отново останах сам. Седнах на верандата и се замислих над въпросите, които момичето ми беше задало. Ако Кумико беше отишла някъде с любовник, щях ли да я прибера отново? Не знаех отговора. Наистина не знаех. Имаше толкова много неща, които не знаех.

Най-неочаквано телефонът иззвъня. Ръката ми се стрелна по условен рефлекс и вдигна слушалката. Гласът беше женски.

— Обажда се Малта Кано — представи се жената. — Извинявайте, господин Окада, че ви безпокоя толкова често, но се питах дали имате някакви планове за утре.

Нямам планове, отвърнах. Плановете бяха нещо, което просто нямах.

— В такъв случай дали ще ви бъде удобно да се видим следобед?

— Свързано ли е с Кумико?

— Смятам, че да — потвърди Малта Кано, подбираше внимателно думите. — По всяка вероятност с нас ще бъде и Нобору Ватая.

Щом чух това, за малко да изпусна слушалката.

— Искате да кажете, че тримата ще се съберем, за да поговорим ли?

— Да, точно така — отговори Малта Кано. — Обстоятелствата го налагат. Извинявайте, но по телефона не мога да ви дам повече подробности.

— Разбрах. Добре тогава — рекох й аз.

— В един часа удобно ли ви е? На същото място, както предишния път кафенето на хотел „Пасифик“, Шанагава.

В един часа в хотел „Пасифик“, Шанагава, повторих аз и затворих.

* * *

Мая Казахара звънна в десет часа. Нямала да ми казва нещо специално, просто искала да си поговори с някого. Известно време си бъбрихме за безобидни неща.

— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината — рече накрая момичето. — Откакто бях при теб, имаш ли добри новини?

— Нямам добри новини — отговорих аз. — Нямам нищо.