Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (40)

11.
Дали тази лопата е истинска лопата?

(Какво се случи през нощта: 2)

След като заспа дълбоко, момчето сънува сън. Но знаеше, че е сън, и това донякъде го успокояваше. „Знам, че това е сън, значи нещата, които са се случили преди, не са сън. Наистина, наистина са се случили. Мога да направя разлика между двете.“

В съня си момчето беше излязло в градината. Още беше посред нощ и то беше само. Взе лопатата и започна да разравя дупката, която високият мъж беше запълнил. Той беше оставил лопатата, беше я подпрял на дънера на дървото. Не беше трудно да изхвърлиш пръстта от току-що запълнената дупка, но момчето се запъхтя само като вдигна тежката лопата. Беше босо и ходилата му премръзнаха от студ. Но въпреки това то продължи задъхано да копае, докато изкопа вързопа, заровен от мъжа.

Птицата с пружината вече не пишеше. Мъжът, който се беше покатерил на дървото, така и не бе слязъл. Нощта беше толкова тиха, че момчето усети едва ли не как го заболяват ушите. И двамата мъже сякаш се бяха изпарили. „Но това в края на краищата си е сън“, помисли момчето. Не е било сън, че птицата с пружината е пищяла и човекът, който приличаше на баща му, се беше качил на дървото. Тези неща наистина се бяха случили. Значи нямаше връзка между едното и другото. И все пак странно: момчето копаеше насън истинска дупка. Как тогава да различи кое е сън и кое — не? Дали тази лопата беше истинска лопата? Или беше сънувана лопата?

Колкото повече мислеше малчуганът, толкова по-малко разбираше. Затова престана да мисли и вложи всичките си сили в копаенето на дупката. Накрая лопатата стигна до вързопа.

Момчето махна много внимателно пръстта наоколо, за да не го повреди. Сетне приклекна и извади от дупката вързопа. По небето нямаше никакви облаци, нищо не препречваше усойната светлина на пълната месечина, която се лееше в градината. В съня момчето, кой знае как, се беше отърсило от страха. У него надделяваше любопитството. Хлапакът разгърна вързопа и намери вътре човешко сърце. Позна формата и цвета по картинката, която беше виждал в енциклопедията. Сърцето още беше влажно и живо и мърдаше като току-що подхвърлено пеленаче. Вярно, не пращаше кръв по отрязаната артерия, но продължаваше да бие силно. Момчето чу в ушите си ясно бумтене, ала това беше собственото му сърце. Заровеното сърце и сърцето на малчугана продължиха да бият напълно съзвучно, сякаш общуваха помежду си.

Момчето поуспокои дишането си и помисли твърдо: „Няма страшно. Какво толкова, някакво човешко сърце. Точно като в енциклопедията. Всеки има такова. Аз също.“ Без да му треперят ръцете, хлапакът уви отново в плата туптящото сърце, върна го в дупката и го покри отгоре с пръст. Изравни я с голо краче, та да не се вижда, че там е изкопана дупка, и подпря лопатата на дървото, както я беше намерил. Земята през нощта беше като лед. Момчето се прекатери през перваза на прозореца и отново се върна в топлата си уютна стая. Изтръска над кошчето за отпадъци калта, полепнала по ходилата му, за да не изцапа чаршафите, и понечи да се пъхне в леглото. Тогава обаче забеляза, че някой вече лежи там. Някой му спеше в леглото, под неговите завивки, на неговото място.

Ядосано, момчето отметна завивките. „Ей, я се махай оттам! Това е моето легло!“, идеше му да извика. Ала онемя, защото откри, че всъщност самото то лежи в леглото. Вече спеше и дишаше равномерно. Застина като вцепенено, беше загубило дар слово. „Щом вече спя тук, тогава къде ще спи това мое «Аз»?“ За пръв път се уплаши, обзе го страх, който го прониза с ледената си тръпка чак до костите. На момчето му се искаше да изкрещи. Да изпищи с цяло гърло, за да събуди заспалото си „Аз“ и всички останали в къщата. Но гласът му не искаше и не искаше да излезе от устата. Хлапакът се напъна с всички сили, но пак не успя да издаде и звук. Нищо. Затова хвана рамото на заспалото си „Аз“ и го разтърси. Ала заспалото момче не се събуди.

Малкият не можеше да стори нищо повече. Смъкна жилетката и я метна на пода. После изтика с все сила заспалото си „Аз“ от средата на леглото и се смести някак на крайчеца. Трябваше да си намери място тук. В противен случай щеше да бъде изтласкан от този свят, неговия свят. Без възглавница, свит в края на леглото, хлапакът все пак усети, че му се спи невероятно. Вече не бе в състояние да мисли. След миг вече спеше непробудно.

* * *

Когато на сутринта се събуди, беше сам, в средата на леглото. Както винаги възглавницата беше под главата му. Момчето се надигна бавно и огледа стаята. Не му се стори променена. В нея пак си бяха същото нощно шкафче, същото писалище, същият гардероб, същият лампион. Стрелките на часовника показваха шест и двайсет. Но момчето долавяше, че има нещо странно. Дори и стаята да си изглеждаше същата, това не беше същото място, където предната вечер малчуганът бе легнал да спи. Въздухът, светлината, звуците, миризмите бяха някак различни. Другите може би нямаше да забележат, но момчето беше сигурно. То отметна завивките и се погледна. Вдигна ръце и размърда един по един пръстите си. Движеха се както обикновено. Краката му също. Хлапакът не усещаше болка или сърбеж. Стана от леглото и отиде в тоалетната. Изпишка се, застана при мивката и си погледна лицето в огледалото. Съблече горнището на пижамката, стъпи на един стол и се взря в отражението на малкото си тяло с бяла кожа. Не откри нищо необичайно.

И все пак нещо беше различно. Момчето имаше чувството, че неговото „Аз“ е преместено в нова обвивка. Знаеше, че още не е свикнал докрай с новото си тяло. Нещо в нея не съответстваше на първоначалното му „Аз“. Внезапно го обзе безпомощност и детето се опита да повика майка си, ала думата не излезе от гърлото му. Гласните му струни не успяха да размърдат въздуха, сякаш думата „майка“ бе изчезнала от света. След малко момчето осъзна, че наистина е изчезнало нещо, но това не беше думата.