Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (66)

37.
Два различни вида новини

Нещото, което изчезна

— Пренесъл те е Канела — обясни Индийско орехче.

Когато се събудих, първото, което ме споходи, беше болката в най-различни форми. Боляха ме раните от ножа, боляха ме всички стави, кости и мускули. Докато бях тичал в мрака, различни части на тялото явно се бяха удряли в едно или друго. Обаче формата на всяка от тези различни болки бе някак си изкривена. Те бяха близо до болката, но не можеше да бъдат наречени болка.

Следващото, което забелязах, бе, че лежа на канапето в „пробната“, че съм облечен в тъмносиня пижама, която не бях виждал никога дотогава, и съм завит с одеяло. Пердетата бяха дръпнати и през прозореца струеше ярко сутрешно слънце. Предполагах, че е към десет часа. Тук имаше чист въздух и време, което се движеше напред, но така и не проумявах защо съществуват такива неща.

— Канела те е пренесъл тук — каза Индийско орехче. — Раните ти не са толкова тежки. Тази на рамото е доста дълбока, но за щастие няма разкъсани големи кръвоносни съдове. По лицето имаш само драскотини. Канела ги е зашил с игла и конец, за да не ти останат белези. Умее го. След няколко дни можеш да махнеш шевовете сам или да идеш на лекар.

Опитах се да кажа нещо, но гласът не ми се подчини. Единственото, което успях да направя, бе да си поема въздух и да го издишам с дрезгав звук.

— Засега е по-добре да не се опитваш да се движиш и да говориш — спря ме Индийско орехче. Седеше с кръстосани крака на стола наблизо. — Канела ми каза, че си бил прекалено дълго в кладенеца — измъкнал си се на косъм. Но не ме питай какво е станало. Не знам нищо. Обади ми се посред нощ, звъннах да поръчам такси и веднага пристигнах тук. Просто не знам в подробности какво се е случило преди това. Дрехите ти бяха подгизнали и изцапани с кръв. Изхвърлихме ги.

Индийско орехче беше облечена по-небрежно от друг път, сякаш наистина е изхвърчала на пожар от тях. Беше с бял кашмирен пуловер, мъжка раирана риза и масленозелена вълнена пола, не носеше накити, беше опънала косата си назад. Изглеждаше малко уморена, но инак бе като от журнал. Захапа цигара и я запали със златната запалка с обичайното рязко щракване, присви очи и дръпна тютюневия дим. „Наистина не съм умрял — уверих се аз, когато чух звука на запалката. — Канела ме е извадил в последния момент от кладенеца.“

— Канела разбира нещата по особен начин — обясни Индийско орехче. — И за разлика от мен и теб винаги мисли много задълбочено за възможността да се случи едно или друго. Но дори той не се досети, че водата в кладенеца ще се върне толкова внезапно. Изобщо не е предполагал подобна възможност. Ето защо ти за малко да се простиш с живота. За пръв път виждам синът ми да изпада в паника. — Тя го каза с едва доловима усмивка. — Явно наистина те харесва.

Не чух какво добави след това. Усетих болка някъде далеч зад очите си и клепачите ми натежаха. Оставих ги да се затворят и се потопих в мрака, все едно се возех в асансьор.

* * *

Трябваше да минат цели два дни, докато тялото ми се възстанови. Индийско орехче остана до мен през цялото време. Не можех да се изправям сам, не можех да говоря, почти не можех да се храня. Най-много да пийна няколко глътки портокалов сок и да изям два-три резена праскова от компот. Вечер Индийско орехче се прибираше вкъщи и сутрин се връщаше. Което бе разумно, понеже по цяла нощ, а и почти през целия ден спях. За да се възстановя, очевидно имах нужда най-вече от сън.

Не видях нито веднъж Канела. Той явно ме избягваше съвсем съзнателно. Чувах как колата му минава през вратата в зида, когато той идваше да остави и да вземе майка си или да донесе храна и дрехи — чувах особеното бучене на двигателя на поршето, защото Канела бе престанал да кара мерцедеса, — но самият той не влизаше вътре. Подаваше на входната врата нещата на Индийско орехче, после си тръгваше.

— Скоро ще се отървем от това място — обясни тя. — Налага се отново аз да се грижа за жените. Е, какво да се прави. Сигурно така ми е било писано. Ще продължа, докато се изчерпам… и стана съвсем празна. А ти, ти вероятно вече нямаш работа с нас. Щом всичко това приключи и се възстановиш, е най-добре да ни забравиш възможно най-бързо. Защото… А, да, пропуснах да ти кажа… За зет ти Нобору Ватая. — Индийско орехче донесе от съседната стая вестник и го разгъна върху масата. — Канела го е купил преди малко. Снощи зет ти е получил удар в Нагасаки. Откарали са го в болница, но още не е дошъл в съзнание. Не знаят дали ще се оправи.

Нагасаки ли? Почти не разбирах какво ми говори. Понечих да кажа нещо, но от устата ми не излязоха думи. Нобору Ватая би трябвало да е получил удар в Акасака, а не в Нагасаки. Защо в Нагасаки?

— Държал е реч в Нагасаки — продължи Индийско орехче, — после е бил на вечеря с организаторите и внезапно се е свлякъл. Откарали са го в близката болница. Смятат, че е инсулт, мозъчен удар, вероятно вродено заболяване на кръвоносен съд в мозъка. Във вестника пише, че известно време ще бъде на легло, но дори и да дойде в съзнание, сигурно няма да си възстанови говора, така че това може би ще е краят на политическата му кариера. Жалко, беше толкова млад. Ще оставя вестника. Когато се почувстваш по-добре, можеш да го прочетеш.

Трябваше да мине известно време, докато осмисля тези факти като факти. Образите, които бях видял по телевизионните новини в хотелското фоайе, още се бяха врязали в съзнанието ми: кабинетът на Нобору Ватая в Акасака, полицаите, входът на болницата, мрачният репортер, напрегнатият му глас. Малко по малко обаче успях да се убедя, че съм гледал новини, каквито съществуват само в другия свят. В този свят всъщност не бях удрял Нобору Ватая с бейзболна бухалка. Няма да има полицейско разследване и нямаше да ме арестуват. Нобору Ватая е припаднал от мозъчен удар пред очите на всички. Не е станало никакво престъпление по никакъв начин. След като го осъзнах, ми олекна. Все пак нападателят, когото бяха описали по телевизията, приличаше изумително на мен, а аз нямах никакво алиби.

Би трябвало да има връзка между това, че в другия свят бях убил някого с бухалката, и мозъчния удар на Нобору Ватая. Съвсем определено бях убил нещо вътре в Нобору Ватая, нещо тясно свързано с него. Той вероятно е усетил, че е неизбежно. Ала онова, което бях извършил, не бе успяло да отнеме живота му. Той се беше задържал на ръба на смъртта. А трябваше да го бутна от този ръб. Какво ли щеше да стане сега с Кумико? Дали, докато брат й беше жив, тя пак нямаше да може да се освободи от него? Дали и от мрака на безсъзнанието той щеше да продължи да я държи с магията си?

Мислите ми успяха да ме отведат само дотук. Собственото ми съзнание постепенно се размаза, докато накрая не затворих очи и не заспах. Присъни ми се тревожен накъсан сън. Крита Кано държеше до гърдата си новородено. Не виждах лицето му. Крита Кано беше с къса коса, не носеше грим. Съобщи ми, че детето се казва Корсика и е наполовина мое, наполовина на лейтенант Мамия. Не била заминала за Крит, била останала в Япония, за да роди и да отгледа детето. Отскоро била с ново име, сега живеела спокойно заедно с лейтенант Мамия сред хълмовете на Хирошима и отглеждала зеленчуци. Това не ме изненада. Поне насън го бях предвидил.

— Как е Малта Кано, има ли нещо ново при нея от последния път, когато я видях? — попитах аз.

Крита Кано не отговори. Само ме погледна тъжно и после изчезна.

* * *

Сутринта на третия ден най-после успях да стана сам от леглото. Още ми беше трудно да вървя, но малко по малко си възвърнах способността да говоря. Индийско орехче ми направи оризова каша. Изядох я с малко плодове.

— Как е котаракът? — попитах я.

От известно време се притеснявах за него.

— Няма страшно. Канела се грижи за него. Всеки ден ходи до вас да го храни и да му сменя водата. Сега единственото, за което трябва да мислиш, си самият ти.

— Кога ще се отървете от това място?

— При първа възможност. Вероятно следващия месец. Мисля, че и ти ще вземеш малко пари. Сигурно ще се наложи да продадем имота по-евтино, отколкото го купихме, така че едва ли ще получиш много, но делът ти почти ще покрие онова, което си платил за ипотеката. Известно време ще имаш от какво да живееш. Няма да ти се налага да се притесняваш за пари. Заслужаваш го, ти работи усърдно тук.

— Дали ще съборят къщата?

— Вероятно. И сигурно ще запълнят отново кладенеца. Жалко, тъкмо когато е пак с вода, но днес на никой не му е притрябвал голям старовремски кладенец. Сега се вади вода с електрически водни помпи. Много по-удобно е и не заема толкова място.

— Мисля, че над мястото вече не тегне проклятие — отбелязах аз. — Сега пак ще си е най-обикновен имот, а не „къщата на обесениците“.

— Може би си прав — каза Индийско орехче. Помълча, хапейки устна. — Но това вече няма нищо общо с мен или с теб. Нали? При всички положения сега е най-важно да си почиваш и да не мислиш за неща, които не са от особено значение. Трябва ти още малко време, докато се възстановиш напълно.

Индийско орехче ми показа във вестника, който бе донесла сутринта, статия за Нобору Ватая. Не беше голяма. Той още бил в безсъзнание, но от Нагасаки бил прехвърлен в голяма университетска болница в Токио, в интензивното й отделение, и състоянието му не се било променило. В дописката се казваше само това. В този момент се сетих, естествено, за Кумико. Къде ли е тя? Трябваше да се прибера вкъщи. Но още нямах сили да извървя такова разстояние.

На другата сутрин стигнах само до мивката в банята и за пръв път от три дни се видях в огледалото. Изглеждах ужасно: приличах не толкова на уморено човешко същество, колкото на добре съхранен труп. Както ми беше казала Индийско орехче, порезната рана върху бузата ми беше зашита с професионални на вид шевове и ръбовете й бяха прихванати добре с бял конец. Раната беше около два и половина сантиметра дълга, но не много дълбока. Когато се опитах да направя физиономия, се опъна, но не усетих особена болка. Измих си зъбите и се избръснах с електрическа самобръсначка. След като свалих четината, направо не повярвах на онова, което видях в огледалото. Оставих самобръсначката и пак се взрях. Белега го нямаше. Мъжът ме беше порязал по дясната буза. Точно където беше белегът. Раната си беше там, но белега го нямаше. Беше изчезнал без следа от бузата ми.

* * *

През нощта на петия ден чух отново едва доловимия звук на камбанки на шейна. Беше два и нещо след полунощ. Станах от канапето, сложих си жилетка върху пижамата и излязох от „пробната“. Минах през кухнята, отидох в малкия кабинет на Канела и надзърнах вътре. Канела отново ме викаше от компютъра. Седнах на бюрото и прочетох съобщението върху екрана.

Имаш достъп до директорията „Хроника на птицата с пружината“. Избери файл (1–17).

Кликнах върху 17 и файлът се отвори пред мен.