Севда Костова
Пенелопеида (15)

Когато на другия ден се събудих, отдавна бе минало пладне. Дворецът мълчеше задрямал и всичко наоколо бе притихнало в горещината на летния следобед. Топлината бе проникнала дори в сенчестата спалня и въздухът в нея бе станал душен. Усещах тялото си все още вцепенено от продължителния сън, но сетивата ми бяха необичайно свежи и ясни. И мислите ми течаха бистри и спокойни като струите на широко разлята, тиха река. Не бързах да стана. В самотата и тишината, които ме окръжаваха, духът ми бе като летяща птица, плуваща неподвижно в простора. Светът оставаше ниско под мене. И аз бях също един свят, затворен в своята цялост, който не диреше никого и не искаше нищо. Божествена самотност, чиято могъща наслада вкусвах за пръв път! Докога щях да й се радвам? Не знаех, а и не исках да зная. Хармонията не дружи със съмнението. Тя се радва на собствения си завършен образ и не пита защо цветът цъфти и защо плодът зрее и докога слънцето ще блести, незакрито от буреносни облаци…

Не мога да кажа колко време останах така, обособена в себе си, с чувството, че аз и светът сме две равностойни половини. От моето странно преживяване ме изкара Акторида. Тя влезе в спалнята ми и заедно с нея се появи и животът с неговите права над мене. Мисълта за Телемах, потисната до този миг, изведнъж завладя съзнанието ми. Къде беше той? Какво правеше? Как бе прекарал остатъка от нощта и деня, докато аз бях спала? Акторида естествено можеше да ме осведоми за всичко. „Той стана рано, господарке, но не излезе никъде — каза тя усетлива, както винаги. — На няколко пъти идва в покоите ти, но ти все спеше. И тогава отиде в градината да мята диск.“ Значи Телемах ме бе търсил! Навярно беше разтревожен, но не и зле настроен към мене… Веднага скочих от леглото и взех да се приготвям. Бързах да видя сина си, колкото се може по-скоро. Въпреки това положих големи грижи за тоалета си. Знаех колко Телемах е податлив на въздействието на всяка красота. Ала не с блясък се украсих за него, а с мила простота. Сложих си лека дреха с нежнокремав цвят, а косите си прибрах на свободен възел отзад. Единственото ми украшение в тях бяха китка бледочервени лаврови рози, които Акторида откъсна за мене от храста под прозореца. Така изящно стъкмена и с непринуден вид, макар и вътрешно малко смутена, се появих на полянката, където Телемах мяташе своя диск. Той ме видя и веднага изостави заниманието си. Дотърча при мене задъхан от движението и топлината и ме поздрави весело. Държането му бе естествено и без следа от лошо чувство към мене. Огледа ме и каза възхитен: „Майко, колко си хубава! Лицето ти е такова нежно и загрижено! Сякаш си Калигения, която ходи по света и пази кълновете и децата от зло…“. Прегърнах го благодарна. Той явно не ме винеше за снощи. Не се съмнявах, че е искрен в думите си, макар да откривах в тях един лек намек. Деметра-Калигения бе закрилница на майчинството. Но това бе най-малкото, което можех да очаквам от Телемах в случая.

Седнахме на топлата, суха земя. Около нас градината приличаше на море от цветя. В тревата шумоляха невидими насекоми. Водни кончета прелитаха над главите ни. Слънцето изпращаше своите лъчи като златни стрели, които пронизваха листата на зелените дървета. Благоухания се носеха на облаци край нас, а на промеждутъци усещахме и гальовния лъх на Зефира, идващ откъм морето и носещ мирис на водорасли, свежест и прохлада. Телемах бе така ласкав с мене като този ветрец, който ни разхлаждаше. Той легна на тревата и постави глава върху коленете ми. И в това положение ме гледаше неотклонно, с нежен и умилен поглед. Сякаш аз бях за него скъп дар, загубен и отново намерен. Бегло си спомних, че такъв израз бях виждала на няколко пъти и в Одисей. Но в този миг не ми беше до него. Исках да разбера какво мисли синът ми за снощи. Не смеех обаче да го запитам. А и той не говореше нищо за станалото. Стесняваше ли се или мълчанието му криеше неговия негласен укор? Неочаквано той заприказва за Одисей: „Майко, мислиш ли, че баща ми би се радвал, ако ме видеше изведнъж така израсъл и стигнал пълновръстие?“. Това бе също намек, но много по-ясен и красноречив от предишния. Телемах рядко говореше за баща си, и то никога с мене. Щадеше ме, а може би щадеше и себе си. Той изпитваше особени чувства към Одисей. По едно време бе пожелал страстно да го види, да го познава. Но желанието му бе останало неудовлетворено. Така той се бе почувствал отблъснат без вина, пренебрегнат и изоставен от своя родител. Той продължаваше да се възхищава от него като от герой, но не можеше да му прости много неща. Преди всичко мъките, които ни беше причинявал от своята недостъпна неизвестност. Постепенно бе се настройвал в неприязненост към този тайнствен баща, винаги далечен и винаги присъстващ в нашия живот. Заедно с възмъжаването в него се бе появила и ревността, и глухата враждебност, породена от скрито съперничество. Той се чувстваше подценен в собствените си очи пред него, героя. Чувстваше се подценен и от мене заради него. В желанието си да се защити от Одисей, той го бе отхвърлил. Бе започнал да гледа на него като на небивалица или като на легенда, с недоверие и присмех. И сега, съвсем ненадейно, се възвръщаше към отхвърления. Диреше неговата помощ, приемаше го за свой съюзник. Само това вече ми стигаше, за да разбера колко дълбоко го бе разтърсило снощното събитие. Като мъж Телемах тачеше по нагон закона и обичая и скрито им се боеше. Ала този път те бяха против него и това оставяше духа му без опора. И пак като мъж той изпитваше несъзнателно уважение пред всяка човешка общност. Затова тълпата на женихите, така многобройна, го лишаваше от увереност и му вдъхваше страх. В същото време той чувстваше, че не може да разчита и на мене. Доскоро бе смятал наивно, че моят живот трябва изцяло да му принадлежи и че той единствен има право на моите чувства. Сега бе видял грешката си. Бе открил измамата. Една измама на живота, за която не можеше да вини никого. Впрочем той не се и опитваше да го прави. Узрял изведнъж духом, той не търсеше утешение в напразни и безсмислени обвинения. Бе разбрал, че не му остава друго, освен да се смири. Всъщност той бе тръгнал вече по пътя на смирението. За няколко часа само бе успял да потисне гордостта и ревността си, тези два демона близнака, над които младостта така рядко има власт. Започвах да изпитвам възхищение към сина си. Имах чувството, че той е по-възрастният от двама ни, и ми ставаше неловко пред него. Случката с Еванорид му бе позволила да надзърне в дълбочините на моето женско битие. Но какво бе открил той там? Докъде бе проникнал неговият изострен от ревността и страха поглед? Дали бе разбрал, че в своята самота душата и тялото ми неведнъж бяха следвали желанията на момците и че тъкмо това неволно съзвучие бе довело до снощното предложение? Възможно бе и да е разбрал. Във всеки случай той не го показваше. И аз му бях благодарна за това, за тази тънка усетливост и внимание към мене. Поставих леко ръката си върху челото му и докоснах с пръсти меките му, медночервени къдри. Една сдържана милувка, в която се криеше цялата моя признателност! После казах: „Баща ти обичаше живите неща. Той жадуваше да има деца. И навярно би се радвал на всяко дете. Но с тебе, мисля, че би се гордял!“. И като помълчах малко, добавих: „Защото и аз се гордея!“.

Прекарахме с Телемах един хубав час, в който и двамата се възвръщахме към Одисей, аз в спомените си, той в мечтите си, и така възстановявахме похабеното единство между нас. Съмнения, угризения, обиди и скърби, всичко се стопяваше и чезнеше в този час на разбиране, милост, доверие и забрава. Не ми се отиваше от градината. Слънцето вече грееше ниско между стеблата на дърветата и храстите, кипарисите проточваха своите сенки върху пясъка на алеите и гургулиците летяха към гнездата си. Наближаваше кротката вечер, която навярно щеше да ни омиротвори напълно. Тогава откъм двореца до нас достигна далечна глъчка като от приближаването на много хора. Изтръпнах, но се престорих, че не я чувам. Същото направи и Телемах. Но може ли някой да измами съдбата с преструвка? Глъчката постепенно се засили, подире стихна и след малко при нас дотърча Евринома, по-запъхтяна от когато и да било, и на един дъх ни съобщи: „Снощните гости дойдоха пак! Искат да говорят с тебе, Пенелопе!“. И да не ми беше казала, вече знаех, че това са те. Надеждите ми, че ще се откажат от намерението си, не се бяха оправдали. Чувствах се измамена и нямах никакво желание да се срещам отново с момците. Всичко станало снощи ми се струваше толкова чуждо, толкова далечно! „Кажи им, рекох на Евринома, че аз вече съм им дала своя отговор и няма за какво повече да приказвам с тях!“ Но старата икономка не си отиваше. Тя явно се колебаеше дали да изпълни нареждането ми. „Но те идват като гости — промълви най-после. И са силно възбудени, защото непрекъснато се дразнят помежду си. Едва ли ще си отидат. По-скоро ще извършат някое буйство!“ „Виж какво, майко! — рече тогава Телемах, като се обърна към Евринома. — Покани младежите в голямата зала. И не им казвай нищо. Отговора на моята майка ще им отнеса аз. А дотогава нека виночерпците им разлеят вино и ти им изнеси каквото имаш по-добро от твоите запаси. Право е, че щом идват като гости, не можем да ги върнем от вратата. Това само ще ги предизвика, а и за нас ще създаде лоша слава сред хората. Законът на гостоприемството е свещен и всеки е длъжен да го спазва!“

Така неусетно бяхме въвлечени в бедата. Така започна онова нечувано сватовство, споменът, за което, вярвам, още дълго ще тревожи духовете на гърците. Сто и осемнадесет знатни младежи се обявиха наведнъж за мои женихи, с трезв ум и свободна воля и под предлог, че изчакват отговора ми, започнаха да идват в двореца всеки ден. Нито един момък от Сама, Дулихий и Закинт не се завърна на своя остров. Единствени итакийци не се поддадоха на общото увлечение. Дали защото ме тачеха като царица, или защото ме познаваха отдавна и отблизо, но от стоте итакийски младежи, поканени на рождения ден на Телемах, само дванадесет се оказах между женихите. И това бяха същите момци, които ме ухажваха отпреди. За да се изпълни поговорката, която казва, ме никой не е герой у дома си!