Севда Костова
Пенелопеида (17)

Дните минаваха и есента напредваше. Времето течеше неусетно и кръговратът на денонощията се сключваше с необичайна бързина. Покровът на Лаерт растеше застрашително, докато трапезните запаси на двореца все повече намаляваха. Отчаяна пред опразнените складове, Евринома губеше търпение. Женихите, обратно, бяха станали търпеливи и вместо предишната досада и раздразнение показваха само добро настроение. Моето повторно обещание им бе вдъхнало нови надежди, които постоянното общуване с мене поддържаше и засилваше. Най-вече естествено им действаше играта ми. Това разкриване на жената в мене, което те толкова бяха очаквали! То дразнеше нагоните им, ласкаеше приятно чувствата им, даваше всекидневна храна на тяхното въображение. Обещаваше им близка победа. Добре разбирах колко много си навреждам с моята игра, но напразно се мъчех да я прекратя. Врагът беше в мене. Все един и същ, подкрепян от моята естественост и непосредственост и съюзен с някаква странна женска или човешка слабост, която ме караше да се държа с младежите така, както те желаеха и очакваха. Ако поне имах намерение да се подчиня на тяхната воля докрай! Но аз бях далече от подобна мисъл. И това именно бе най-лошото, тази двойственост, която криеше в себе си колкото истина, толкова и измама и сплиташе неуловимо правдата с привидността. По този начин всичко ставаше съмнително и относително, определеният, ясен образ на нещата се рушеше и аз долавях навремени свистенето на приближаващия се хаос. Един миг и тревогата ме облъхваше със своето напрегнато дихание. Идваше буря. Тя бе още скрита зад хоризонта, но аз я усещах по някакви неведоми пътища и изпитвах страх. А имаше и някои външни признаци, които ме безпокояха и поддържаха моите вътрешни предусещания. Гражданите на Итака, които доскоро само се забавляваха със събитието в двореца и празнословеха, сега изведнъж бяха станали сериозни. Те търсеха отговора на един съществен за тях въпрос: Кой е виновният? Кой трябваше да носи отговорността за станалото? Моята игра ги настройваше срещу мене и те бяха готови да стоварят цялата вина върху ми. Вече говореха за моите слабости. Едни ме смятаха прекалено горда и самонадеяна, други — разгалена и лекомислена. Най-жестоките ми съдници бяха естествено жените. Младите момичета и техните майки, а също и някои от майките на женихите. Дори робините на двореца не се стесняваха да ме одумват. Оказа се, че забравената Меланто още не е забравила своето някогашно съперничество и че е готова да се разплаща с мене за своите минали поражения. Някаква всеобща неприязненост усещах да се надига срещу ми като вълна, която се подема отдалече. И изтръпвах, защото бях сама пред нейната заплаха. Но после настроението ми се проясняваше. Предчувствията започваха да ми се струват лъжливи и тревогата напразна. Моето кокетство с женихите бе толкова невинно и безобидно, че всяка непълновръстна девойка би могла да си го позволи, без опасност да мине за лекомислена. От друга страна, животът течеше край мене несмутен, както винаги. Хората се готвеха за зимата, оряха стърнищата, ходеха на лов и риболов, източваха новото вино. Есенният пазар събираше цели тълпи от продавачи и купувачи. Тази мирна картина ми действаше успокояващо и аз си казвах, че е глупаво да се плаша от призраци. Наистина народът бе непостоянен като дете и се ръководеше не от разумни и смислени съображения, а от своите слепи нагони. Но той не бе лишен от здрав смисъл. Итакийци се увличаха лесно по словата, ала в делата бяха твърде предпазливи. Те държаха на спокойствието си и навярно нямаше да го рискуват нито за мене, нито за женихите. Ако аз ги бях разочаровала, то младежите изобщо никога не се бяха радвали на тяхното разположение. Подозирах дори, че гражданите скрито се дразнят от амбициите на тези знатни момци, разгалени и самонадеяни, и се възмущават от дързостта им. Затова нямаше опасност да им станат съюзници. Ние бяхме оставени, както и досега, сами на себе си. Борбата се водеше между мене и женихите. А народът се смяташе в правото си да преценява и съди. Но не съдът на променливите, незрели умове бе важен за мене, а изходът на борбата. Чрез измама и кокетство бях постигнала, неочаквано за самата мене, едно временно уталожване. Ала то не можеше да трае дълго. Играта ми, която не довеждаше до нищо, в края на краищата щеше да омръзне на момците. А със завършването на покрова щеше да се разкрие и измамата ми. Тогава навярно щеше да се разрази и бурята. Отново опасността от нея ми се виждаше истинска, а не въображаема. Трябваше да измисля нещо, за да я избегна, да използвам временното затишие. Но умът ми не раждаше нищо. Никога не съм била умятна в хитрините и те и сега ми се изплъзваха. А дните течаха и отминаваха все със същия необичайно бърз ход.

 

 

Изведнъж от материка до нас достигна вест: Менелай и Елена се бяха завърнали. Никой не вярваше на новината, но въпреки това всички се развълнуваха. А аз повече от всички. Най-после по тихото есенно море пристигна кораб на весла. Икарий ми изпращаше вестител. Беше пак Антилий, който бе идвал преди няколко години в Итака, за да ми съобщи за смъртта на царица Леда. Едва изчаках човека да ме поздрави и захванах да го разпитвам. „Кажи, Антилий, вярно ли е това, което мълвата донесе до нас? Наистина ли Елена и Менелай са се завърнали?“ Антилий се усмихна. „Истина е, рече, макар че и на нас, дето ги видяхме, още не ни се вярва.“ „А защо не са си дошли навреме? — продължавах да питам. — Къде са се губили толкова години?“ „Били са в Египет — отговори Антилий. — И след това във Финикия. А защо не са се върнали навреме, мога само да предполагам. Доколкото разбрах, Менелай е бил на голяма почит в египетското царство и е заемал важна военна длъжност в двореца на тамошния цар. Може онзи живот да им е харесал. Всички разправят, че египтяните живеят в голям разкош. И така и трябва да е, ако съдим по това, което Менелай и Елена донесоха оттам. Изглежда, египтяните ринат златото с лопата. Но може и срамът да ги е задържал далече от Гърция… Или натоварената съвест… Малко ли хора загинаха заради тях? Малко ли останаха нещастни за цял живот?“ „Как ги посрещнаха в Лакедемон?“ „Още щом вестта пристигна, Икарий нареди целият народ да излезе за среща с владетеля. Но гражданите и без това щяха да излязат, защото изненадата и любопитството бяха големи.“ „А Хермиона?“ „Девойката израсна затворена и недоверчива към света. И сега не може да приеме изведнъж тези родители, които и идват като паднали от небето. Тя не ги помни и не изпитва синовна милост към тях. А и как да ги милее, когато и те я лишаваха досега от своята родителска милост?!“ „Друг щеше да им се радва на тях, но него вече го няма…“ „Зная: царица Леда. Също и Клитемнестра и Агамемнон. Но и те са вече в царството на Аид. А там, казват, земните вести не предизвиквали радост.“ „Навярно е така… А Елена и Менелай как посрещнаха печалната загуба?“ „Плакаха и още плачат. Особено Елена. Но Менелай не обича жалбата, та разправят, готвел скорошна веселба за двореца.“ „Каква веселба?“ „Заедно с мене от Спарта тръгна пратеник за Атина, за да доведе Орест. Стайните жени на царицата разправяха, че Менелай иска да омъжи Хермиона за своя братов син, за да се съединят най-после Аргос и Лакедемон в едно.“ Не се усъмних нито за миг, че е именно така. Добре познавах вече Атридите. Но ми бе жал за девойката. Сякаш доловил мислите ми, Антилий каза: „Заседя се нашата княгинка. Но по-добре да бе останала небрачна цял живот, отколкото да се омъжи за майкоубиеца!“. Не бях виждала Хермиона от времето на моята сватба. И сега изведнъж си я представих такава, каквато се бе запечатила в паметта ми през онази далечна вечер, когато Одисей пристигна в Спарта да ме иска за жена. Беше още съвсем малка, в най-крехката и невинна човешка възраст, весела и подвижна в ръцете на бавачката си, а после и в ръцете на радостния, разположен Одисей. Стана ми тъжно за всичко и за всички, за Хермиона, за Одисей и за мен самата, и аз запитах Антилий, макар и да бях предварително сигурна в отговора му: „А за Одисей какво казаха? Нищо ли не знаят?“. „Нито са го виждали, нито са чували нещо за него от часа, в който са тръгнали по обратния път. Изглежда, морето и съдбата му са го отнесли в съвсем друга посока.“ Разбрах, че Антилий не иска да ме обезкуражи съвсем, но се и пази да не ми вдъхне излишни надежди.

 

 

Ала надеждите се бяха появили вече в мене. Отново си мислех, че нямам никакви доказателства за истинността на моите сънища. Одисей можеше да бъде мъртъв, но можеше да бъде и жив. И да се намира не сред океана, а някъде по-наблизо, в не много известните на гърците земи оттатък Силиция, откъдето не бе толкова трудно да се завърне в Итака.

Скоро открих, че и женихите мислеха същото, толкова повече, че те не знаеха нищо и за моите сънища. Държането им стана някак тревожно и търпението им взе да се изчерпва. Започнаха да ми подхвърлят, че трябва да побързам с покрова. Аз обаче исках да печеля време и съвсем нямах намерение да бързам. Късната есен ми помагаше. Дните се бяха смалили и помрачнели, часове за тъкане оставаха малко. Но аз реших да си помогна и сама и се залових да разтъкавам всяка нощ онова, което изтъкавах през деня. Всичко вършех, разбира се, при най-голяма тайна, след като женихите се разотиваха по домовете си и целият дворец заспиваше. Помагаше ми само Евриклея, докато Акторида ни светеше с факел. Упорито постоянствах в тази работа, макар че тя съвсем не ми беше по сърце. Преди всичко, тайната, която трябваше да пазя в собствения си дом, ми показваше колко зависима бях станала от женихите. Освен това, съзнанието, че действам под натиска на принудата, против своята природа и в ущърб на достойнството си, ме караше да се чувствам слаба, жалка и повече от всякога унизена. Очакваше ме обаче още по-голямо унижение. Една нощ неочаквано бях разкрита и разобличена. По-късно се разбра, че това бе дело на Меланто. Тя, изглежда, ме бе следила, бе открила моята тайна и ме бе предала на женилите. Трима от тях, Евримах, Ктезип и Антимедонт, проникнали неизвестно как по това време в двореца, ме изненадаха на място и видяха какво правя. Бях като зашеметена и нито знаех какво да кажа, нито пък имах присъствие на духа да предприема нещо. Трябваше да изтърпя злорадото тържество на Евримах, презрителното негодувание на Антимедонт и грубия присмех на Ктезип. Чувствах се така, сякаш ме бяха съблекли гола. Бях охулена, както никога в живота си, с усещането за непоправима загуба. Да се оправдавам нямаше смисъл. Лъжата си е лъжа, каквито и основания да има. А моите основания не можеха да минат за оправдателни пред женихите. Затова продължих да мълча. Най-сетне младежите си отидоха. Ала аз знаех, че те ще разнесат мълвата за станалото не само сред другарите си, а и по целия град. Оттеглих се в покоите си, но бях така разстроена, че дори не направих опит да заспя. А с напредването на нощта треската на духа ми растеше и нещата ми се виждаха все по-грозни и страшни. Най-много ме занимаваха последиците. Какво щеше да стане, когато мълвата за моята лъжа и нейното разкриване стигнеше до хората? До моите поданици, които никога нямаше да могат да разберат противоречивата истина на моя живот, но които бяха толкова по-склонни да ме съдят, колкото по-малко ме разбираха! Не можех да си простя това, че сама се бях лишила от онази нравствена броня, която ни осигурява собствената ни честност и почтеност. Защото случва се и най-лошите да се стъписат пред невинния, но няма пощада за виновния. Никой не изпитва угризения към измамника. Неговата измама е престъпление и злото срещу му е не само оправдано, то се смята даже задължително, нарича се наказание, извършва се в името на доброто и минава за тържество на справедливостта. Така моята разкрила се лъжа ме превръщаше в законна жертва не само на женихите, а и на всички останали хора. Бях като обсаден град, чиито стени са рухнали и вече няма нищо, което да го спаси и запази от произвол. Думите, казани ми някога от Евриклея, не ми излизаха от ума: „Царица, загубила уважението на своите поданици, е същество, достойно за окайване…“. Явно, бях стигнала вече до това положение. Неусетно, стъпка по стъпка. И най-жестокото беше, че нищо не можеше да ме върне обратно, че станалото не можеше да се поправи.

Минаха няколко дни и моите опасения се оправдаха напълно. Нещо повече, действителността се оказа дори по-лоша от очакванията ми. Естествено, аз бях престанала да тъка покрова и отбягвах всяка среща с женихите. Те обаче ме преследваха като настървени вълци. Диреха ме, за да ми отправят упреци и обвинения, заплахи и натяквания; обидни шеги. И в същото време ме ухажваха вече без всякакво стеснение, открито и безсрамно.

Ревността им растеше, те се следяха по-зорко от всякога и между тях непрекъснато възникваха свади на съперничество. Телемах едва ги търпеше. Той все още пазеше пред тях благородна сдържаност, но аз виждах как гневът кипи в него, как расте и напира и скоро ще избухне. Ужасявах се при мисълта за едно сблъскване между него и някой от буйните, повилнели момци. А женихите нехаеха за нищо. Моята постъпка ги бе освободила от всякаква нравствена отговорност и това ги превръщаше окончателно в тълпа. Безгрижни за последиците, те се увличаха сляпо по собствените си безчинства. Дори мощното, извисено чувство на Антиной не можеше да го задържи настрана от този мътен кипеж. Евридамант също му се подчиняваше несъзнателно, а Евримах, доколкото разбирах — преднамерено и съвсем съзнателно. Само трима души все още се противяха на общото безумие: Еванорид, Антином и Ноемон. Първите двама поради вродената хармония на духа си, а последният, изглежда, от предпазливост. Но и те показваха много по-голяма свобода в държането си с мене. Единствен Лейод, син на Нойонт, рус и нежен юноша, същинска рожба на Селене, се държеше, както и преди. Скован от непобедима свенливост, той не смееше дори да ме заговори, а само ме гледаше унесено отдалече. И аз му бях безкрайно благодарна за това. Хората от двореца също сякаш загубиха разума си. Възмутителна разпуснатост обхвана робите. Почти не работеха, а не търпяха и никакви забележки. Това, че аз прекарвах своите дни почти изцяло в покоите си, ги правеше все по-смели в нехайството, а също и в дързостта. Телемах, колкото и човечен и търпелив да беше, накрая не издържа и наказа неколцина, като изля върху им целия си насъбран яд. Всички се сепнаха, изплашиха се и се смириха, но затаиха злоба в себе си. Тя витаеше невидима във въздуха и изпълваше дори празните помещения с някаква заплашителна натегнатост. Страшно бе да се живее в такъв дом, в който прислугата се подчинява единствено от страх. Друг дух владееше доскоро в двореца на Итака и други бяха отношенията на хората в него. Но обстоятелствата бяха променили както духа, така и отношенията, и това също бе страшно. От голямата зала и двореца безумието премина скоро и в града. Свободните граждани, незаплашени с нищо от наша страна, не бяха озлобени. Но те проявяваха чувствата си много по-открито от робите. Изпитващи към мене любезно презрение или обидно снизхождение, те ми подхвърляха спокойно своите иронични забележки или двусмислени намеци. Никой не нарушаваше грубо благоприличието, но аз чувствах, че съм предмет на всеобща гавра. Общуването ми с хората взе да се превръща в изтезание. При всяко доближаване до гражданите усещах как душата и тялото ми натежават като камък. Това бе безсилието, невъзможността да отхвърля от себе си позора, с който човешката общност ме наказваше. Непрекъснато се питах за каква вина? Дали, затова че бях дръзнала да бъда по-силна от другите? Или обратното, затова че не бях издържала до края и се бях показала по човешки слаба, като всички? Навярно и за едното, и за другото. Така или иначе, това бе една чудовищна несправедливост, която ме смазваше. Аз не заслужавах позор! С изненада откривах, че въпреки моето вътрешно откъсване от човешкия свят, който ме заобикаляше, аз си оставах неразривно свързана с него и не можех да приема неговото отрицание. Това правех не от разумни съображения, а подчинена на един могъщ нагон, нагона на живота, който ми внушаваше, че всяко откъсване от цялото е гибелно за единицата. Затворена в покоите си, аз изпитвах трескава нужда да се срещам с хората, които се гавреха с мене. Струваше ми се, че в края на краищата те все пак ще ме разберат и оправдаят. Но то едва ли бе възможно. Аз можех да ги разбера и оправдая, но не и те мене. Аз бях постигнала много сложната истина, докато те виждаха ту един, ту друг от нейните образи и в недовиждането си го смятаха за единствен. Така живееха във вечни заблуждения, за които дори след време не си даваха сметка, защото и паметта им бе къса. Как можех да възстановя единството си с тези люде? Илюзорната хармония не струва много, но е поне честна. А сега трябваше да лицемеря, за да се харесам, да се смъквам до изискванията, които отдавна бях надраснала, да заблуждавам умовете, които не можеха да ме догонят. Неволята ме учеше отново да мамя. Но нямаше друг път. И аз се приобщавах външно към моите поданици, с тайния стремеж донякога да им се наложа вътрешно. Щом те бяха деца, необходимо бе и аз да се държа с тях като с деца. Оставях жестоките им слова да минават карай ушите ми, правех се, че не забелязвам отношението им и на тяхната гавра отговарях неизменно с моето дълбоко и проникновено човешко чувство. Но не постигах много. Моите напразни усилия ме изморяваха и обезкуражаваха, затова очаквах с нетърпение есенните Дионисии, като се надявах, че празникът ще даде нова насоченост на духовете или поне ще отклони за малко вниманието на гражданите от мене. Случи се обаче така, че моят собствен дух бе тласнат в друга посока и вниманието ми бе отклонено на друга страна.

Като се страхуваше от буйствата на женихите през тези дни на всеобща разюзданост, Телемах ме отведе тайно горе в планината, в старата горска къща на Лаерт. Тръгнахме късно следобед от лозята и на мястото пристигнахме по тъмно. Времето бе топло и влажно, както се случва често в навечерието на зимата. Рехави белезникави облаци се носеха бавно над ридовете и възвишенията. Черна и оголена, гората бе потънала в безмълвие. Неземна тишина обгръщаше върховете, а над тях блестяха редки, есенни звезди като божествени очи, недостижими и спокойни. Изведнъж се почувствах освободена, като човек дълго бродил из тъмна пещера и достигнал най-сетне изхода й. Светът стоеше пред мене в своя най-верен образ. Долавях неговата безкрайност във времето и пространството и всичко друго ми се струваше дребно и без значение. Житейските противоречия и моите градски грижи вече не ми тежаха. Духът ми бе грабнат от хармонията, която ме заобикаляше. Тук тя не беше нито временна, нито измамна, а действителна и постоянна. Виждах равновесието като душа и същина на битието. То завладяваше чувствата ми, отразяваше се в съзнанието ми, проникваше в цялото ми същество. И ме изпълваше с живот. Защото самото равновесие бе живот. Разбирах, че цялата вселена живее, от далечните небесни светила до оголялата гора, която като Дионис умираше само за да възкръсне отново. Имаше и хаос, но той бе подчинен на ритъма на сътворението и от него, в крайна сметка, неизменно се раждаше красотата, хармонията, животът. От долищата до ушите ми достигаха ударите на тимпаните и виковете на празнуващите, но те не ме смущаваха. Сред величието на природата оживотиняването на човека изглеждаше също велико, придобиваше значението на свещено тайнство. С такива мисли и настроения прекарах три дни. На четвъртия трябваше да се прибера в града. Не ми се връщаше в двореца и не ми се разделяше с планинския простор, затова последната вечер излязох да се поразходя малко на открито. Празникът свършваше и участниците в него навярно се бяха спуснали вече долу в низината, където се намираше главното светилище на Дионис. Планината потъваше отново в безмълвие. Природата спеше своя мъртвешки сън заедно с мъртвия бог. Слънцето бързаше да залезе зад посърналите ридове и от бледото небе над гората се спускаше остър, хапещ студ. Оставих каменистата пътека и навлязох между редките дървета. Влажната, полуизгнила шума заглушаваше стъпките ми и аз се движех безшумно.

Внезапно получих усещането, че не съм сама в гората. В същото време чух глухи, неопределени звуци, като от мълчаливата борба на две животни. Изплашена се спрях. Бях готова да се върна. Но любопитството ми надделя и аз направих още няколко крачки напред. Следващия миг видях съвсем близо пред себе си онези, които ме бяха изплашили, не бяха животни, а хора, вакханка и мъж. Той вече я обладаваше с бясна похот и тя стенеше под него в безпаметството на насладата. Заковах се на място. А когато поисках да се махна, бе вече късно. Оказах се вцепенена, сякаш във властта на някаква магия. Не можех да откъсна погледа си от двете тела, поглъщах с всичките си сетива сливането им. Собственото ми тяло поемаше ритъма на тяхното движение, ритъма на мъжкото тяло, като че ли мъжът обладаваше и мене. Не зная колко време продължи това. Трябва да е траяло малко, макар че на мене ми се стори цяла вечност. Най-после те свършиха и мъжът се отметна назад с въздишка на облекчение. Сякаш удар ме разтърси от глава до пети. Усетих, че нещо се скъса в мене, изкрещях и като несвестна хукнах през гората. Падах и ставах. Ослепяла се блъсках в дърветата. Стенех и плачех без сълзи. Изпитвах безграничен ужас. Тежки, гръмовити стъпки разтърсваха земята. Това бе богът, който ме преследваше. Кикот и смях на сатири и вакханки се носеше из въздуха, ехото го подемаше, препращаше го от рид на рид и той се превръщаше в оглушителна буря от демонични звуци. Все пак успях да се добера до горския дом. Едва тук се опомних малко. Прострях се до дънера на един могъщ дъб, като че ли той би могъл да ми даде закрила и сила, и останах да лежа така. Мъчех се да се овладея, но не ми се удаваше. Продължавах да плача без сълзи, хлипах беззвучно, ръцете и краката ми трепереха, главата ми гореше, повръщаше ми се. Прибрах се вкъщи чак когато се стъмни съвсем. Като ми светеше с факела, Евриклея ми хвърли бърз, тревожен поглед, но не посмя да ме запита нищо. Прекарах една вечер на странна унесеност. Сякаш все още бях завладяна от магията. Зад това външно вцепенение обаче кръвта ми клокочеше като придошъл след дъжд поток. Сливането на двамата непознати стоеше непрекъснато пред очите ми, здраво заседнало в душата и тялото ми. През нощта спах дълбоко, тежък, непробуден сън, а когато се събудих, почувствах се като зрял плод, който всеки миг може да се откъсне и падне от клона. Това бе някаква непоносима натегнатост. Усещах, стихията бе тука. Тя ме дебнеше още невидима, но нейният час идваше. Наближаваше часът на неотвратимото изпитание. Изведнъж вълната се появи. Долових първите пристъпи на познатия ми любовен глад. Както обикновено, вихърът прошумя и отмина. Но натегнатостта оставаше. После дойде нов пристъп, по-силен от първия. Чувствах го как се приближава отдалече и изпитвах ужас, както някога при родилната болка. Нямаше спасение от звяра. Защото той бе в мене, жестокият гризач, който ръфаше живо месо. Ала истинският ужас щеше да дойде тепърва… Ето, вълната продължава да расте. Тя придобива вече исполински размери. Пристъпите се сливат. В мене се надига потопът. Той поглъща всичко, всичките ми други усещания, чувствата, разума ми, самата мене. Но не и волята ми. Тя остава като по чудо и ме крепи на повърхността така, както отломката крепи корабокрушенеца. Борбата започва и продължава. Ден и нощ. Някакъв нагон ме подтиква към нея. Почти несъзнателно аз се боря със стихията в мене, с безмилостния господар, който иска да му се подчиня. Но аз не искам и моята воля не бива да се огъне пред неговата. Напрягам всичките си сили, за да мога да устоя. Ръцете ми треперят, коленете ми се огъват, гръбнакът ми пука, устните ми се цепят до кръв, мозъкът ми гори като разтопен метал. Аз се намирам не край реката на Ерос, а сред един пламтящ океан, който няма предели, който залива целия свят. Като Одисей сред истинския океан аз съм предоставена на капризите на стихията и трябва да издържа. Да надмогна огнените талази, които ме зашеметяват със своите удари. Това е един безконечен кошмар. Понякога ми се струва, че съм близо до лудостта. После идват мигове на затишие и аз се питам: Защо е цялото това непосилно противене? Защо се мъча да отхвърля от себе си волята на господаря? Нали творецът и творението му трябва да бъдат единни? Откъде идва в мене този нагон да му противостоя? Какво е това човешко самооблъщение да искам да се равня с онзи, който има всяка власт, да оспорвам неговата мъдрост и да небрежа силата му? Не е ли то безумна дързост и престъпен бунт? Не разрушавам ли така сама своето единство с битието? Не разрушавам ли единството на собственото си същество? Изглежда, тъкмо това правех. Но то не беше случайно, защото към него ме водеше моят естествен, вътрешен развой. Разбирах раздвоението на човека между доброто и злото. Виждах в него градежа и разрушението, които се намираха във вечна делба на света. Но не можех да открия какви сили стоят зад тази друга човешка двойственост. Защо отначало напълно единна, аз се бях оказала впоследствие разделена на дух и плът? И защо духът в мене се бореше с тялото ми, като се мъчеше с всички сили да го победи? Какво означаваше то? Че човекът е създаден от висше и низше начало, които се намират в непримирима вражда помежду си? Или че създателят му е в противоречие сам със себе си?

 

 

Напразни въпроси, защото всичко бе загадка и велика тайна! Глупаво би било да приема, че човек стои над силата, която го е създала. По-скоро можех да допусна, че творецът, който и да бил той, в своето могъщество бе вложил в него частичка от собствената си същина и така го бе обособил, доближил до себе си и противопоставил на себе си, а заедно с това и на цялото останало творение. Тъкмо тази частичка, заложена в мене неизвестно защо, ме правеше непокорна и ме караше да се стремя към независимост и освобождение. То бе също една неотменима нужда, която растеше толкова повече, колкото аз чувствах по-дълбоко заробването си, колкото по-осезаемо ставаше усещането ми за безсилие пред световните закони и силата, която стоеше зад тях, страшния хромел, който стрива човешките съществувания подобно на ечемичени зърна. И макар и да знаех, ме за смъртния човек не може да съществува истинска свобода, моят стремеж оставаше и аз продължавах своята борба.

Внезапен студ скова острова и настана зима. Злият Борей, долетял за една нощ от мрачните кимерийски предели, гонеше по небето тежки и тъмни облаци. Горите стенеха и морето ревеше. По покривите на двореца пръскаше дребен, твърд сняг. В полето завиха гладни вълци. Глад виеше и в мене или пък ме дебнеше с горящите си, вълчи очи, за да ме нападне. Това бяха дни на шеметна мъка и смъртно бълнуване. Едва ги избутвах, както Сизиф своите камъни. Не забелязвах кога се съмва и кога се мръква. Светът ми се представяше поломен на късове. Напразно се опитвах да ги събера. Живеех като в просъница. Върху съзнанието ми тегнеше мъгла. Сетивата ми, обратно, бяха като струни, които трептяха недокоснати, от собствената си изопнатост. Шумовете и звуците дълбаеха болезнено слуха ми. Светлината бодеше очите ми. Миризмите ме задушаваха и всяко докосване ме влудяваше. Прегръдката на Телемах ме хвърляше в ужас. Дори допирът на Акторида или Нофрет ме дразнеше така, че бях готова да крещя неистово или да плача. Всеки опит да се залисам в някакво занимание пропадаше. Дори задълженията, с които бях свикнала, изпълнявах с невероятна тегота и притеснение. Понеже се пазех от женихите като от огън, най-често стоях затворена в покоите си. Съсредоточавах се още повече върху усещанията си, от което те ставаха съвсем непоносими. Навремени ми се струваше, че ще умра. Впрочем аз желаех смъртта. Едно желание чуждо на моята природа и което, особено в случая, би трябвало да ми се вижда глупаво, дори смешно. И все пак аз не можех да се освободя от него. То бе силата на живота, която неизразходвана и неудовлетворена, ме отхвърляше към своята противоположност, към разрушението и небитието. Като не намирах друго спасение, търсех съня, това безобидно подобие на смъртта, за да получа поне малко почивка за изтерзаната си душа и тяло. С облекчение потъвах в неговата бездна от безчувственост и безпаметство и с трепет и тревога се връщах при събуждането си обратно в живота. Цяло щастие беше, че можех да спя. Но случваше се да преживея и тежки нощи. Демоните в кръвта ми не искаха да се усмирят и аз стенех в полусън, като прегръщах възглавницата си или притисках корема и бедрата си в събраните на куп завивки. Понякога, доведена до пълно изумяване, напусках топлото легло и влизах в ледената вода на отдавна изстиналия басейн, като оставах там, додето ме втресеше. Когато умът ми се проясняваше, мислех със съчувствие за мъжете. Нещастните! И те като мене бяха жертва на един вечен глад. Насищаха го, само за да го възбудят повече. Затова търсеха робините, затова бяха готови да легнат до всяка жена. Грубият закон на размножението ги преследваше навсякъде и винаги, без да могат да му се изплъзнат, без да има начин да се защитят от него. Те дори не съзнаваха робството си, залъгвани от примамката на удоволствието, и не виждаха унижението си, скрито в него. Умът им, свободен иначе, тук служеше сляпо на нагоните им. Превръщаше слабостта им в сила, в достойнство, в единствено най-важно за живота им качество. Измама, която би изглеждала смешна, ако не беше толкова жалка. Но можех ли да ги съдя или упреквам? Те бяха така създадени. А животът искаше от тях да го живеят. Той ги бе натоварил с тежки задължения — да направят пръстта на земята хлебородна, да наложат на камъка, дървото, глината и медта онези форми, които биха ги направили полезни за човека, да покоряват вълните на моретата, да водят войни, да откриват нови земи и нови богове за хората. Затова имаха нужда духът и плътта им да бъдат спокойни, умът им ясен и тялото уверено в своята сила и сръчност.

Но кое ми пречеше да постъпя и аз като мъжете? Да удовлетворя своя глад с един, който и да е мъж? Без женитба и без любов, тъй както бих се нахранила с къшей хляб? Човек не може да бъде винаги влюбен, но залъкът хляб му е необходим всеки ден. Помамена от тази толкова лесна възможност, мисълта ми обхождаше всички мъже, които познавах. И се спираше на най-низшия. Един рус, снажен мъж, с кротки сини очи и ум, наивен като у децата. Той бе рибар и понякога носеше своя улов в двореца. Стараеше се да мине незабелязан, някак между другото. Така идваше, така си и отиваше. Свикнал на самотия в морето, той видимо странеше от хората. Предполагах, че не ги мрази, а по-скоро се плаши от тях. Човешкият свят му бе чужд. Той бе приобщен към света на вълните, на вятъра и слънцето и сред тях приличаше на птица във въздуха или на риба във водата. Всичко в него бе безизкуствено и чисто. Затова смятах, че близостта му не ще ме омърси. Навярно той щеше да погледне на неволята ми просто и сериозно и да откликне естествено на моя повик. Без това да ми наложи някаква обвързаност. Така поне мислех. Но как да приведа мисълта в дело? Разстоянието между тях е понякога огромно, даже непреодолимо. Не знаех по какъв начин бих могла да се разкрия пред този мъж, с който нищо не ме свързваше и който бе така далече от мене и като съществуване, и като същина. На него и през ум не му минаваше, че би могъл да ме ухажва. Тогава значи аз трябваше да му дам повод за това. Или да го ухажвам сама. Не можех да си представя как бих го сторила. Моята женствена, целомъдрена природа се бунтуваше с всички сили срещу такова нецеломъдрено държане. Но имаше и някаква по-дълбока причина. Сякаш стожер, през който ми бе невъзможно да прекрача. Женската ми и човешка гордост ли бе това? Или призракът на някога толкова живата ми любов към Одисей? Ала дори и да успеех да превъзмогна всички вътрешни пречки, оставаха външните, а те не можеха да бъдат пренебрегнати. Щеше ли моята близост с този бедняк рибар да остане скрита от хората. Едва ли. Гражданите се занимаваха повече от всякога с мене и вниманието им бе съсредоточено неотклонно върху ми. Да не говорим вече за женихите, които дебнеха всяка моя крачка. Очакваше ме значи убийствено позоряване, такова, пред което досегашното щеше да прилича на детска игра. Не можех да допусна такова нещо както заради себе си, така и заради сина си и Лаерт, а най-вече заради отсъстващия Одисей. То би било прекалено подло. Този удар, от който той не можеше да се защити. Защото моят позор щеше неизбежно да падне и върху него. Особено ако се завърнеше. Как щеше той да го приеме? Мъжете се чувстват свързани с общността много повече от жените и мнението на хората има по-голямо значение за тях. От друга страна, те искат да виждат в жената своята противоположност, да вярват чрез нея в любовта, в добродетелта, в съвършенството, може би дори в силата на духа. Като че ли и Одисей, макар и винаги скептично настроен, търсеше това в мене. Навярно той не го съзнаваше, не го бе още доосъзнал или просто не искаше да го признае пред никого, даже пред себе си.

Но аз бях сигурна, че и той чувства нужда да вижда в жената един по-висш свят, едно по-съвършено битие. Ревността му криеше в себе си не толкова придирчивост към тялото, колкото непримиримост към духа. Той се плашеше главно да не бъде излъган, да не би действителността да подкрепи неговите всегдашни съмнения към жената и човека в мене.

Спомнях си нашия разговор в късната нощ, преди първото заминаване на гръцките бойци за Троя. Той страдаше непоносимо. Но не от самата раздяла, а от страха, че раздялата ще ме доведе неминуемо до изневяра. Успокои се едва тогава, когато видя колко е голяма увереността ми в самата мене. При все че за него това бе просто проява на детинско самооблъщение, породено от наивност и пълно неведение. Струваше ми се, че той би предпочел охлаждането на сърцето и душевното отчуждаване пред една телесна изневяра. Първото би го накарало да страда, докато второто щеше да го отврати и изпълни с презрение към моята слабост. Той нямаше да ми го прости за нищо на света. Аз щях да загубя всичко пред него, но заедно с мене щеше да загуби и той. Неверието му в човешката природа щеше да бъде още веднъж потвърдено. Можех ли да допусна това, след като години наред се бях борила пряко сили да му докажа противното? Да унищожа за един миг усилията на целия си живот? Да принизя духа тъкмо сега, когато бях осъзнала неговата висша стойност и значение?

Продължих прочее да се боря. Ден след ден. Окаменявах в своето упорство. И чувствах, че вече не волята ме крепи, а навикът. Като някое отъпяло под товара си добиче аз следвах своя път, без да се откланям, така сякаш нищо друго не съществуваше, освен него. Повтарях си, че и това изпитание ще има край. Но краят не се виждаше. Треската бушуваше в мене с пълна сила. Опустошителните й следи вече личаха по лицето ми: отпаднал вид, блуждаещ поглед, опънати черти и тъмни кръгове под очите. Струваше ми се, че като лунатичка вървя по ръба на пропаст. Това бе пропастта на безумието. Страхувах се да не би лудостта на глада да ме доведе до истинската лудост. Тъкмо тогава всичко щеше да се обезсмисли — и борбата ми, и постигнатото познание, и дори самото ми съществувание. Щях да бъда погребана в своето безумие като Одисей с всички свои открития и знания сред водите на океана. Пред тази заплаха мисълта ми неволно се насочваше пак към рибаря. Ловеше се отчаяно за него като за единствено спасение. Вътрешните ми задръжки започваха да отстъпват. Заместваше ги грижата как да извърша всичко при пълна тайна. Но тогава изведнъж се сетих, че от близостта ми с този мъж може да се появи на бял свят едно дете, и тази мисъл ме ужаси. Почувствах се като човек, избягнал смъртна опасност, без да е знаел за нея. Действително това би означавало да се самоунищожа, да се срина в праха, без надежда някога да се изправя. Хората нямаше да ми простят слабостта, за която аз сама щях да дам едно толкова открито и неопровержимо доказателство. А Телемах? А Лаерт? А съдбата на това нежелано дете? Каква щеше да бъде тя? За да му осигуря име и място в човешкия свят, аз бях длъжна да се свържа в брачен съюз с неговия баща! Но нима нямах друго задължение към моето дете? Не задължение, а свещен дълг, който трябва да стои пред всеки родител! Да създам не просто човек, а такъв, който да има понятие за своята човешка принадлежност, едно дълбоко съзнателно същество, което да стои в челните редици на човешкия род. Дали семето на рибаря щеше да даде такъв плод? Можеше ли от жълъд да поникне палма? Наистина никой не е в състояние да предвиди капризите на творящата сила. Понякога родителите даваха само живота и техните черти оставаха скрити зад някой друг, наложил се незнайно как, образ измежду безбройните образи, които всяко живо същество носи в себе си като наследство от поколенията преди него, като неумираща нишка, съхранила мъртвото минало. Най-често обаче се проявяваше прякото наследство на майката и бащата. В случая баща щеше да бъде рибарят, този човек, за когото да живееш означаваше просто да съществуваш и чийто ум бе като целина, върху която не вирееха плодоносни растения. Ако синът му приличаше на него, той щеше да представлява неделима част от природата или пък приобщен към хората, да бъде един от многото, които пълнят житейските друми, без да знаят защо и накъде вървят, и за които всяка посока е добра, стига друг да ги поведе в нея. Струваше ли си да жертвам толкова много само за да създам такъв син? Да покажа лекомислие и безотговорност към себе си, към бъдещия човек, към целия човешки род изобщо? Не бях вече наивна девойка, за да вляза слепешката в примката, която ни поставя демонът на размножението. Познавах и майчинството — един градеж върху разрушението на собственото ти същество, едно робство, което приемаш за цял живот. Умът ми бе проникнал отдавна и в играта на създателя господар. И щом не можех да отхвърля неговата воля от себе си, щом нямах нужната сила да пренебрегна и човешкия закон, не ми оставаше друго, освен да им се подчиня, но колкото може по-разумно и смислено.

Така аз самата стигнах до мисълта за женитба и видях в нея единствената приемлива форма на моето поражение. Ноемон беше прав, като очакваше, че аз рано или късно ще се подчиня на необходимостта. Прави бяха и другите момци, като се надяваха несъзнателно на същото. Моята непримиримост отстъпваше, твърдостта ми бе разколебана. В безсънните нощи, когато се чувствах на края на силите си, аз бях готова вече да се откажа от упорството си. Дори обхождах с мисълта си женихите, един по един, преценявах ги с оглед на моя бъдещ избор. Като че ли Еванорид си оставаше най-подходящ за мой съпруг. Ала въпреки всички насърчителни внушения на разума ми, той ме привличаше все по-малко. Хармонията му оставаше в мене вкус като от прекомерната сладост на меда. А щастието с него ми напомняше блаженството на душите върху Елисейските полета, недвижно и затова безжизнено. Антином обаче, макар и в много отношения приличен на Еванорид, продължаваше да ми се нрави. Аз се стремях, както винаги, към него, но не ми даваше сърце да свържа моето близко прецъфтяване с неговата току-що разцъфнала младост. Непонятен, но могъщ копнеж ме тласкаше и към Антиной. Нещо ме влечеше и към Евримах. Ала Антиной ми бе чужд и като битие, и като съзнание и аз бях уверена, че въпреки своите пламтящи страсти, той е от онези хора, които не се развиват вътрешно и никога не достигат до зрялост. Колкото до Евримах, ние с него представлявахме две пълни противоположности и аз знаех, че животът ни ще бъде една вечна битка, без победа и без поражение, додето единият от нас не се умори от напразни усилия да се наложи на другия. Евридамант, Агелай, Лейод и мнозина още, избрани между женихите, преценявах по същия начин. Виждах едновременно и качествата, и недостатъците им, мислех как те ще се отразят в моя живот и винаги намирах нещо, което да направи брака ми с тях неприемлив. Наистина страшно беше да избереш човека, който ще ти бъде цял живот по-близък от всички хора, под сляпото водачество на Афродита. Но пък колко трудно бе да направиш това без него! И колко разумът бе водач несигурен в този път, колеблив и неуверен! Спомнях си моята женитба с Одисей. С какъв устрем и как без каквото и да било колебание бързах да се свържа с него! Бъдещето не ме плашеше и аз вървях към неизвестността, понесена сякаш на криле. Никакви съмнения не ме смущаваха, никакви разумни преценки не ме занимаваха и всичките ми сили бяха насочени само към това да слея нашите две съществувания в едно. А сега се ровех в достойнствата и слабостите на всеки жених и се спирах на всяка дреболия, като се мъчех да определя значението й за себе си. Ставах все по-колеблива и решението ми убягваше. Започвах да мисля, че ако някога стигна до втори брак, то това няма да стане с помощта на разума, а единствено по волята на мига и случая. На онзи миг, в който аз ще се окажа неспособна да се боря повече, и на случая, който точно тогава ще изправи пред мене някой по-проницателен и смел жених. Но това време още не беше дошло. Често мислех, че съм на края на силите си, но те се възстановяваха като по чудо тъкмо тогава, когато се чувствах огъната до последна степен и очаквах да се пречупя. Появиха се обаче и някои външни обстоятелства, които ме тласкаха настойчиво и грубо към женитбата. Не бяха неща, които можех да пренебрегна. На първо място стоеше разорението на дома ни. То не беше вече далечна заплаха, а съвсем настояща беда. Засега бяхме останали само без запаси. Но вече започваше поголовното унищожение на стадата. А утре щеше да дойде ред и на златото. Така цялото богатство на Аркезиевци, събирано от поколенията, щеше да се стопи неусетно и царският дом да загине като тяло, останало без кръв. Пред нас стоеше бедност, а може би и лишаване от власт. Защото царете не могат да бъдат просяци. Надвисналата злочестина бе тежък товар за моята съвест. Да стана причина за един толкова печален обрат в живота на Телемах! Не можех да го приема! Не биваше по никакъв начин да го допускам! От друга страна, отношението на гражданите все повече ме тревожеше. Колкото нашето положение ставаше по-тежко, толкова те се настройваха срещу нас. Бяха започнали да разбират, че нашето зло е и тяхно зло, че то се просмуква от нашия живот в техния, че нещастието на царското семейство засяга цялата държава. Но вместо да подирят средство за общо спасение, те само се озлобяваха безсмислено. Лошите им чувства бяха насочени най-напред срещу мене. Аз бях причина за бедата. За тях това бе достатъчно основание, за да ме смятат и виновница за нея. Празнословието им взе да се превръща в злословие. Те се увличаха в него въодушевени от илюзията, че така служат на справедливостта. Впрочем то бе и едно развлечение за тях през дългите зимни нощи, край буйно разпалените огнища. И ако мъжете се бяха показали по-находчиви в шегите и подигравките, то жените се оказаха далеч по-изобретателни в злостните клевети. Чудех се как ги измислят. Думи, които не бях казала, постъпки, които не бях извършила, преплетени с нестанали случки и несъществуващи обстоятелства, груби лъжи, на които обаче всички вярваха, дори когато бяха неумело скалъпени и изглеждаха неправдоподобни. Какво можех да сторя срещу тях? Те поразяваха духа ми така, както безпощадната мед поразява плътта. Бях слаба и наранена, а раната увеличаваше още повече слабостта ми.

Ако хората от съседните острови, дори съотечествениците ми спартанци, биха ме клеветили, не щях да бъда така болезнено засегната. Защото те не ме познаваха достатъчно. Но итакийци нямаха това оправдание. Моят живот бе протекъл пред очите им, слеят с техния в единство, осветено от общите изпитания. В най-тежките за мене мигове бях намирала в себе си сили да им служа с обич, с разбиране, с всичката човечност, на която бях способна. Ясно бе, че не заблуждението ги превръщаше в мои врагове, а омразата. Но защо ме мразеха? Доскоро ми бяха показвали съвсем други чувства. И кое беше истинското им отношение: предишното или сегашното? Изглежда, нито едното, нито другото. Неволно стигах до заключението, че отношението на всички тези люде е лишено от стойност. Ала не и от значение! Поне за мене. Бях свързана здраво и външно, и вътрешно с моите поданици. Не можех да избягам от тях, а и не биваше да бягам. Тази зависимост така ме потискаше, че аз на свой ред се озлобявах срещу тях. Но само за да се измъча повече, тъй като злобата е била винаги чужда на духа ми. Освен това налагаше се и да лицемеря, да крия лошите си чувства, за да не дразня излишно итакийци. Звярът не трябваше да бъде предизвикван, а укротяван. Как обаче? Единствено с добро и разум ли? Струваше ми се, че тука бе необходима по-скоро двустранността на Одисей, решителността да бъдеш стихия пред стихиите, дързостта да отмерваш всекиму с неговата мярка, смелостта за действен, а не пасивен отпор. Ала това бяха все неща, твърде далечни на моето битие. Бях приучена на съзерцателно и умозрително съществуване и дори борбата ми с Одисей носеше до голяма степен отвлечен характер. Затова сега приличах на неопитен кормчия, който не знае как да изведе кораба си от бурята, в която е попаднал, тъгува за тихото, ласкаво море и разчита повече на щастливия случай, отколкото на собственото си умение и способности. Женитбата започваше да ми се мержелее като пристанище, което единствено ми обещава спасение. Мъчех се да убедя окончателно себе си, че трябва да се смиря и да се покоря на божеския и човешки закон. Явно свободата на духа не можеше да се побере в границите на реалната човешка свобода. И всеки трябваше да заплати правото си да живее сред общността с известни отстъпки пред нейните изисквания, защото извън нея не би бил това, което е. Към края на зимата злоезичието на гражданите като че ли взе да се изчерпва. В замяна на това обаче плъзнаха лоши слухове, вредоносни за нашия царски дом и положението ни на властници. Разорана от отровните езици, почвата бе добра за новите плевели. Хората вярваха като безумни на всяка нелепост. Най-много се говореше, че епирският цар Ехет възнамерява да се нареди и той между моите женихи и че за тая цел ще изпрати в най-скоро време сватовници в Итака. И тежко на мене и на царството, ако отхвърля неговото предложение! Разправяше се също, че Одисей имал друг син от някаква месенска жрица, знаеха дори името му — Телегон, който се готвел да убие Телемах и да се възцари на негово място. Според друг слух Менелай смятал да ми изпрати своя природен син Мегапент за съпруг, за да си осигури по този начин право на намеса в работите на Йонийския край. Тези слухове тревожеха гражданите, а тревогата ги настройваше още по-зле към мене. Ала и този път аз бях безпомощна пред мълвата. Никой не може да завърже човешките езици, дори със закон. Макар че такъв закон още не е измислен в Гърция и навярно никога не ще бъде измислен. Защото словото в своята същина е свободно, тъй както е свободна и мисълта. Дори и да успее властникът да наложи мълчание на народа си, за какво ще му послужи то? Човешката мисъл ще си остане свободна, но скрита зад мълчанието ще бъде неизвестна за него и затова още по-опасна. Поставена пред невъзможността да се справя, от една страна, с женихите, от друга, с гражданите, аз взех да се прониквам от убеждението, че всичко става по волята на съдбата и че е безсмислено да се противя. Дори започнах да се държа по-мило с някои от женихите и при случай да им изпращам насърчителни вести. Но все още чаках. Макар и да не знаех добре какво. Сякаш долавях, че вълната е достигнала своя връх и губи устрема си, че силата й намалява и скоро ще започне оттичането й. Действително, щом се запролети, усетих плътно затегнатата около мене примка да се разхлабва. Гражданите насочиха вниманието си към други неща и вече по-малко се занимаваха с мене. Със затоплянето на времето започнаха да мислят за своите полски работи и да излизат по лозята, градините и нивята. Разкриха се и пътищата по море за итакийските и чуждите кораби. Старите слухове взеха да изтляват, а новите не можеха да се разгорят. Лошите чувства към мене позатихнаха. Изпитвах облекчение и макар и недоверчива към трайността на проясняването, се отпуснах и поуспокоих. Толкова повече, че и гладът на тялото ми загуби част от силата си. Вече се явяваше на пристъпи, като ми оставяше време да отдъхна и се съвзема. Ужасната ми съсредоточеност върху собствените ми усещания намаля и пред идващото равноденствие мислите ми отново се устремиха към Одисей, насочиха се пак упорито към него. За моя изненада в тях все още имаше надежди и дори вълнуващо очакване.

 

 

Никога не бях виждала остров Огигия такъв, какъвто ми се представи в този мой последен сън… Впрочем островът бе същият, но небето и океанът, които го заобикаляха, бяха като че ли други, а това правеше неузнаваем и него. Далече на хоризонта, над необичайно притихналата водна повърхност, се тълпяха облаци. Те изскачаха сякаш от някакъв врящ котел, издигаха се буйно нагоре или се спускаха надолу в едно постоянно въртеливо движение, като меняха непрекъснато формите и багрите си. Струваше ми се, че виждам пред себе си хаоса в онези далечни дни преди сътворението на света, когато нещата не са имали още свой установен образ, а са преливали в безброй образи едновременно. Светкавици подобни на дебели огнени стълбове, се спускаха към бездънната глъбина на океана и глух, но мощен тътнеж отекваше в простора, сякаш някъде в невидимата далечина планина се биеше с планина. Макар и напълно завладяна от необикновеното зрелище, веднага се огледах за Одисей. Забелязах го да седи върху един тъмен камък, наполовина натопен във водата, и да наблюдава разбунтуваното небе. Изглеждаше някак малък пред надигащите се стихии. В тъмната му, свита фигура, осветявана от блясъка на светкавиците и отраженията на многоцветните облаци, имаше нещо безпомощно. Пристъпих по влажния пясък и се доближих безшумно до него. Тогава чух въздишката му. Бе тежка, пълна с безсилна ярост, като горестен зов, като смъртно стенание. Без да се колебая, поставих ръка на рамото му. За пръв път не изпитвах страх от него. Той бързо и с гняв се обърна към мене, но щом ме видя, лицето му мигом се смекчи. Дори на устните му трепна усмивка и тя бе в странно противоречие със зачервените му очи и стичащите се по бузите му две сълзи. Никога не бях виждала Одисей да плаче, та ми стана и чудно, и жално, и някак неловко, защото знаех как ревниво крие той своите преживелици от хората и колко се дразни, когато чувствата му станат достояние дори и на най-близките му. Не смеех да го запитам нищо и чаках да ме заговори пръв. Но той също мълчеше, само ме гледаше с нарастваща нежност в очите, забравил сякаш, в радостта си, че ме вижда, своите сълзи. Обхвана ме щастливо смущение, толкова силно, че се помъчих да отклоня вниманието на Одисей от себе си. „Като че ли идва буря…“ — промълвих. Той погледна небето, озарявано от непрекъснати светкавици, и рече разсеяно: „Да, идва буря“. После пак се обърна към мене, но сега умът му бе зает с друго. „Стоя на този бряг, каза, и мисля на колко ли дни път от него се намира Гърция. И още, че ако идващата буря би ме заварила в океана, това би означавало сигурна гибел за мене…“ „Много ли надалеч отиваш с лодките на диваците?“ — го запитах. „Този път смятах да отида много надалеч“ — отвърна Одисей, като се подсмихна лукаво и ме загледа с познатата ми момчешка палавост в очите. „Къде?“ „Не се ли сещаш?“ „Не!“ Усмивката на Одисей стана по-широка, той не откъсваше очите си от мене. Явно бе, че ми готви някаква изненада и предвкусва удоволствието от това. Най-после каза просто и много тихо: „В Гърция“. Не повярвах на ушите си. „Къде каза?“ — запитах с пресеклив от вълнение глас. „В Гърция повтори Одисей вече високо. В Гърция, Пенелопе! Там е моето място! Непоносимо тежко ми е вече да живея на този остров. Огигия ми е опротивяла като смъртта. Всъщност това е смърт за мене, животът тук, където моите знания не са нужни, никому и където моят дух не може да се отрази напълно в хората.“ Все още не можех да повярвам на това, което чувах. „Истина ли казваш?“ запитах объркана, съмняваща се, недоумяваща. „А имам ли причина да те лъжа?“ запита на свой ред Одисей. Ръката му се протегна и хвана моята, притегли я в милувка, задържа я. Тази проста ласка прониза не толкова тялото ми, колкото душата. Тя беше като лъч, светъл и топъл, който премина през мъглата на нашето отчуждение и ми разкри истината по-ясно от всяко слово. Нямаше съмнение, Одисей се връщаше с духа си към Гърция и мене! Той бе отново свободен, отхвърлил унизителното иго на страстта си към Калипсо. Странно, но в този миг като че ли се радвах повече на нейното поражение, отколкото на неговото освобождение. Заедно с това един съществен въпрос стоеше в ума ми, въпрос, който не можех да премълча. „А как ще тръгнеш без кораб и без другари?“ Одисей ме погледна бързо и изведнъж стана сериозен. „За това мисля и аз отвърна. Ден и нощ. Сън не ме хваща. Реших да си построя сал като тези, с които диваците се пренасят от един бряг на друг. Сал с кормило, а може и с платна от рогозка. Ще се запася с вода и храна за един месец и ще тръгна. Но мога ли да бодърствам цял месец? Колкото и да се противя на съня, той все пак ще ме надвива от време на време. В кратките часове обаче, додето спя, съдбата ми ще бъде предоставена единствено на случая. Къде ще ме отведе той? Зная добре, че полярната звезда трябва да се намира винаги от лявата ми страна. Но как ще спазвам посоката, когато спя? То ще бъде трудно, дори когато съм буден. Морето е пълно с изненади. Съществуват мощни морски течения, за които моят сал ще бъде като обикновена треска. И бури, които за миг ще пръснат гредите му, тъй както се пръска развързаният житен сноп, хвърлен върху гумното по време на вършитба. Въпреки това, аз съм решил да рискувам. По-добре бърза смърт сред вълните на океана, отколкото бавно изтляване върху този забравен от хората и боговете остров!“ Одисей замълча, съсредоточен в своите мисли, и аз не знаех какво да му кажа в отговор. Изведнъж видях всички трудности на неговото завръщане. Вероятността да успее, ако такава изобщо съществуваше, бе съвсем малка. А неуспехът означаваше гибел. Рискът, който Одисей поемаше, бе наистина страшен. Цяла лудост беше да тръгне да търси своята родина през бездната на океана и неизвестността на пространствата, заплашен от враждебните сили на природата и безбройните дебнещи го опасности! И при това сам, без кораб, върху някакъв жалък сал! Не смеех да насърча Одисей в решението му, но знаех, че той ще го изпълни и без моето насърчение. Познавах смелостта му. Спомнях си протока на Сцила и Харибда. Какъв подвиг бе извършил тогава той, само за да задоволи любопитството на ума си! А сега въпросът бе да спаси своя дух от тлението на едно безсмислено съществуване. Той отхвърляше живота за самия живот и с това ми ставаше по-близък от когато и да било. Разбирах, че неговата и моята борба имат всъщност една и съща цел победа на духа. За да може да се пребори със съпротивляващия се на волята му свят, Одисей трябваше да се пребори най-напред със себе си. Да потисне и овладее заложения дълбоко в него, в самата му жива плът, нагон за самосъхранение, страх пред опасността и смъртта. Тъй както и аз се борех с бушуващия в кръвта ми нагон на рода и не се подчинявах на грубите сили на живота, които се мъчеха да ме победят. Чувствах, че това ни свързва по-здраво и по-трайно от всичко, еднаквата мощ на духа и неговото сходство зад непримиримите противоречия на характерите. И изпитвах някаква нова, сурова милост към този мъж, толкова далечен и толкова близък едновременно. Тя се раждаше от мъките на сърцето и проникновението на мисълта и приемаше както силата, така и слабостта на другия, а заедно с това му признаваше и правото на свобода, правото да има свой личен път с всички негови грешки и отклонения. За пръв път от много време ми се прииска да целуна Одисеи, с целувката на равните и свободните, целувката на разума и възстановената хармония. Дори се наклоних към него. Но тогава грохотът на оглушителна гръмотевица проехтя над главите ни. Неволно се огледах и видях, че облаците са дошли вече над острова и са надвиснали ниско върху неговите брегове. Слънцето се бе загубило и в потъмнелия океан се надигаше исполинска, заплашителна вълна. Одисей също се огледа, скочи, извика: „Бягай бърже!“, и като ме хвана за ръката, повлече ме към вътрешността на острова. Но бурята, по-бърза от нас, ни изпревари, преди да сме стигнали до някакъв заслон и се спусна върху ни като обезумял демон. Целият свят се завъртя сякаш в един чудовищен въртоп. Нощ непрогледна настъпи, небето и океанът се сляха с екотливо стенание, облаците се свлякоха като стена от вода върху земята и треви, и зверове, птици и дървета бяха понесени от страховития порой. Сред ужасния шум напразно зовях Одисей. Той бе изчезнал някъде. Тичах слепешката, обхваната от паника, падах и отново ставах и вече не виждах нищо, не съобразявах нищо, само усещах с цялото си същество силата на разрушението, развихрена около мене. „Хаосът настъпва! — ми мина по едно време през ума. — Светът се връща към хаоса! Той ще погълне Одисей, ще погълне навярно и мене!“ Тогава се събудих.

 

 

В голямото раздвоение изпаднах след този свой сън. Исках да вярвам, че той е истинен, за да смятам и думите на Одисей за истина. Но вече бях лишена от своята някогашна простодушна доверчивост. Все пак този път намирах известни основания да бъда по-малко скептична. Мислех си, че ако моите сънища бяха просто измама или игра на възбуденото ми въображение, те нямаше да бъдат така ясни и смислени, нито пък да съдържат толкова последователност и житейска правдивост. Ала тъй като не съществуваше нищо, което да доказва състоятелността на моите съждения, аз продължавах да се люшкам между вярата и съмнението. Случваха се дни, в които почти вярвах в завръщането на Одисей. Това ставаше обикновено в мигове, когато собственото ми положение ми се струваше особено безнадеждно.

Именно безизходността ме караше да се ловя отчаяно за надеждата, че Одисей ще си дойде. Знаех, че неговата поява щеше да ме изкара веднага от ужасното затруднение, в което бях попаднала, и да разреши всички неразрешими въпроси, които стояха пред мене, затова неволно я очаквах. Но след това трезвият ми ум тръгваше отново по пътя на съмненията. Мислех за трудностите на Одисеевото начинание и губех надеждите си. Как щеше да прекоси океана и да премине през всички морета, които го отделяха от Гърция? Спомнях си бурята, която бях видяла в съня си, и си казвах, че не е по силите на сам човек да се справи с развихрените стихии на онази природа. Впрочем аз не знаех и това, дали Одисей се бе спасил от потопа на остров Огигия или бе загинал в него. Той бе изчезнал по едно време… Може би бе отнесен от пороя? Може би бе ударен и удавен? Тази възможност ме обезкуражаваше съвсем. После обаче ми идваше на ум за другата буря в открития океан и за крушението на Одисеевия кораб или за преминаването му през протока на Сцила и Харибда. И тогава си казвах, че Одисей не може да загине така лесно, освен ако самата съдба не е решила гибелта му. Неговата съобразителност, душевна сила и храброст бяха толкова големи, че той навярно би излязъл невредим и от огъня, както бе казал навремето старецът критянин, първият вестител от Троя. Така аз се мъчех сама да съхраня надеждите си. Но те бяха колебливи и несигурни. В едно обаче бях напълно убедена, че ако Одисей е жив, той непременно ще изпълни решението си. И може би ще доведе своя опит до успешен край. Защото неговият героизъм не бе проста смелост пред неблагоприятните обстоятелства, а нещо много повече. Той представляваше, в своята същина, едно неподчинение пред волята на господаря, борба за освобождаване от неговото господство, за освобождаване от самия себе си, от страха за себе си, от тиранията, която тялото и неговите нагони упражняват върху човека. И макар че съвсем не бях сигурна в реалността на моите сънища, аз се чувствах отново свързана с Одисей чрез общия дух, който носехме и двамата. Дори все повече ми се налагаше усещането, че тази наша връзка е не само действителна, но и че съществува извън времето и пространството и затова никога няма да отслабне, нито пък да се прекъсне.