Севда Костова
Пенелопеида (4)

Така прекарах първите години на одисеевото отсъствие. Една, две, три, четири, пет години. Войната на троянския бряг продължаваше, сякаш нямаше да има никога край. И воюващите, и ние, техните близки, свиквахме от ден на ден с нея. Приемахме я вече като нещо обикновено и постоянно. Вестители идваха все по-рядко. Чакахме, както и преди новини от Одисей, но минаваше много време, додето ги получим. Въпреки това не бяхме неспокойни като по-рано, защото вестите бяха все добри. А новините от войната все едни и същи. Троянците си живееха затворени в непристъпния си град, в който нашите се мъчеха напразно да проникнат. Като не успяваха да превземат града, те пакостяха на съюзниците му, вземаха по някой друг пленник, убиваха някой от многобройните Приамови синове, имал неблагоразумието да „излезе вън от стените на града“. Лоши слухове стигнаха до нас от материка, от Микена. Там изглежда ставаха страшни неща. Аргос сега бе управляван от Клитемнестра и Егист. Казваха, че престъпна любов свързва двамата в позорен съюз. Този Егист беше братовчед на Агамемнон, сам роден от престъпна, кръвосмесителна връзка. Бе го родила Пелопиа, племенница на Атрей, от собствения си баща Тиест. Детето било отначало подхвърлено, но после Атрей го издирил и прибрал в двореца на Микена. Искал да го възпита в омраза към Тиест, за да го използва един ден срещу него. Но когато пораснал, Егист убил самия Атрей и станал цар на Аргос. После бе избягал пред победилия го Агамемнон. Преди Спарта и Аргос да се сродят, Егист често се навърташе в двореца на цар Тиндар. Помнех го още оттогава. Той беше изключително красив младеж, рус като цялото семейство на Атридите и като всички Атриди не признаваше никакви задръжки за желанията си и никакви пречки за амбициите си. Попаднеше ли във властта на някаква страст, веднага ставаше безогледен и не правеше разлика между доброто и злото. Наричаха го безупречния Егист, но тъкмо в умението си да се постави над всеки упрек, той беше по-опасен от всичките си роднини. Обличаше се той изрядно, говореше красноречиво и умно, владееше оръжието до съвършенство, пееше и свиреше на лира великолепно, а с хората се отнасяше великодушно, благородно и почтено. Умееше да ги прелъстява по всякакъв начин, с дела и думи, и което бе най-страшното, той беше наистина безупречно честен, освен в случаите, когато го завладяваше някаква страст или амбиция. Тогава обаче не се спираше пред нищо и ония, които го познаваха като честен мъж, оставаха изумени пред лекотата, с която той вършеше своите престъпления, без дори да подбира средства. Не съдех Клитемнестра за това, че е изменила на Агамемнон, но виждах голямо нещастие във връзката й с Егист. Лошият й брак с по-големия Атрид и особено жертвоприношението на Ифигения я бяха накарали да намрази смъртно съпруга си. Но любовта й към Егист не предвещаваше нищо добро. Вече виждах как се изпълняват предсказанията на оракула. И двете ми братовчедки ги очакваше зла слава. Но можеше ли някой да се свърже с дома на Атридите и да остане незасегнат от злото? Насилието, убийствата и кръвосмешението открай време се ширеха свободно в двореца на Микена. Атрей бе женен три пъти и трите пъти за близки родственици. Първата му жена — Клеола, бе негова сестреница. Втората, Аерона, майката на Агамемнон и Менелай, бе негова снаха, съпруга на сина му Плистен от Клеола. Той беше убил сина си, за да се ожени за нея. Третата бе Пелопиа, дъщеря на брат му Тиест и майка на Егист. Като девойка не разбирах какво се крие зад тези истории. Сега, когато познавах живота и Атридите, всичко ми беше ясно и се чудех как Тиндар бе разрешил навремето брака на Клитемнестра с Агамемнон.

 

 

Шестото лято от раздялата ни с Одисей облъхна Итака със своето горещо дихание. Годината се случи влажна. Всеки ден от Нерит се пускаха гръмоносни облаци, валеше проливен дъжд. След краткотрайния валеж приличаше жарко слънце, островът дишаше тежко, обвит в пари, удавен във водни капки, натежал от избуялата зеленина. Придошлите потоци клокочеха, гръмотевиците отзвучаваха, далече в морето се забиваха светкавици като огнени мечове.

В такъв един следобед стояхме с Телемах под колонадата на двореца. Неочаквано дотърча момче рибарче, цяло потънало в кал. „Господарке, пристигнаха ранените!“ — изрече то със задъхване. Изправих се изненадана. „Какви ранени?“ „Ранените при Троя бойци!“ „Къде са?“ „Долу на пристана. Корабът се приближил в дъжда, без да го забележим!“ Заповядах да ми донесат сандали с дебели подметки, прибулих лицето си и тръгнах към брега, придружена от две слугини, Евриклея, а също и Телемах, който не искаше за нищо на света да остане вкъщи. Докато вървяхме с мъка по мокрия, още неизпръхнал път, вестта изглежда се разнесе из града и хората плъзнаха след нас. Жени на всяка възраст, старци и мъже, деца и юноши започнаха да ни настигат и подминават. Скоро целият град се втурна към пристана. Хората бяха разтревожени, бързаха, едва изричаха по някое приветствие към мене и продължаваха нататък. Когато дойдохме до брега, там беше вече пълно с народ. Край всеки ранен се бяха събрали близките му, другите се щураха по брега да търсят своите синове, мъже, братя, задаваха по някой въпрос за тях на бойците, които виждаха. Чуваха се приветствия, стонове, плач и глъчка от говора на много хора. Насочих се към най-близката група. Хората ме забелязаха и се отдръпнаха, за да ми направят път до ранения. Погледнах го. Беше Пизенор, грънчарят, който правеше грънците на двореца. Седеше на пясъка с вдигната глава, с някакво особено изражение на лицето. „Здравей, Пизенор! — му казах. — Добре дошъл!“ И понеже човекът остана така, както си беше, с неподвижно устремени напред очи, додадох: „Какво, не ме ли позна?“. „Той е сляп, господарке!“ — ми пошепна Тооса, жената на Пизенор, застанала до него права. Вледених се. Не знаех какво да кажа, нито какво да направя. А Тооса се наведе към мъжа си и каза: „Това е Пенелопа, нашата господарка, Пизенор! Дошла е да те приветства с «добре дошъл!» Отговори й!“. Мъчеше се да говори весело, но гласът й трепереше на плач. Човекът вдигна лицето си към мене. Едва сега разбрах кое бе особеното в изражението му — лицето му приличаше на окаменяло. „Да си жива и здрава, Пенелопе — проговори със спокоен, равен, сякаш изсушен глас слепецът. — Не се сърди, отне ми Кронион зрението, лиши ме от светлината на деня и сега светът е потопен в мрак за мене! Жив останах от удара по главата, но навеки в тъмнина!“ Продължавах да мълча, сякаш езикът ми се беше вдървил. Ако беше викал и се вайкал, нямаше да ми бъде по-страшно. Чух гласа на Тооса: „Нищо! Нали се завърна! Нали си жив! Нали си отново при нас! Кажи, господарке, не е ли така?!“, се обръщаше тя и към мене, гледаше ме и се мъчеше да се усмихне, а по страните й течаха обилно сълзи. „Какво ще правиш сега, Тооса?“ — пошепнах. „Каквото досега, господарке! Ще преда, ще тъка, ще правя дребни грънци! Не можем да легнем да умрем. А додето има живот, все ще се случи и добро!“ Оставих ги и тръгнах да обикалям другите. Навсякъде бе едно и също. Имаше хроми и безръки, безоки и схванати от удар в гръбнака, всички нещастни, негодни за работа и живот хора.

Едва сега си дадох сметка какво в действителност беше там, край Троя, каква безпощадна коса косеше най-здравите и силни мъже на нашето племе. Повечето от близките на ранените се мъчеха да се владеят, но имаше и жени, които плачеха неистово, раздираха дрехите си, скубеха косите си. Телема, жената на козаря Еврим, като ме видя, се разхълца с глас. „Виж го, господарке, рече, това ли е Еврим, който търчеше по скалите по-бърз и от козите! Като труп се е опънал, не може да шавне ни с нога, ни с ръка. Богове, защо не изпратихте това нещастие на злия кръвопиец Агамемнон, който закара мъжете ни на тая хекатомба?“ Какво можех да им кажа? Нещастието им беше толкова голямо, че всяка дума, дори и най-мъдрата, би прозвучала празно и безсмислено пред тях. Мълчах, но усещах как мъка и страх, с които не мога да се боря, се надигат в мене. Мъка за похабените хора и страх за Одисей. Мисля, че всички край мене изпитваха същото. Всъщност досега ние не знаехме какво е войната. Тя беше много далече от нас. Сега изведнъж ни се представи отблизо и жестокият й образ ни ужаси. Онова, което до този час ни бе известно само на думи, сега ни се разкри в груба плът, можеше да видим, да чуем, да пипнем с ръка страданието. То беше пред нас. А смъртта? Навярно имаше и убити, не само ранени. Хората край мене вече питаха за убитите. Разбра се, че има и убити, но по заповед на Одисей имената им трябваше да научи най-напред Лаерт, да събере жителите на градската стъгда и там да ги съобщи пред всички. Веднага хукнаха да търсят Лаерт из лозята. А аз си тръгнах отмаляла, като водех притихналия Телемах за ръчичка. Сякаш нещо се бе пречупило в мене. Сякаш бях загубила нещо, което никога нямаше да се върне. По-късно разбрах какво бе то. Бях загубила предишното си доверие в живота, бях открила колко крехко нещо е човекът, колко човешкият живот е несигурен и колко всяко човешко благополучие е невярно и краткотрайно.

 

 

Привечер Лаерт съобщи имената на убитите. Слънцето залязваше и от небето струеше пурпурна светлина, сини сенки лягаха върху стъгдата, а от морето духаше вятър, който развяваше покривалата на жените. Хората се бяха стълпили нагъсто, сякаш търсеха опора един в друг, сериозни, мълчаливи, готови да чуят най-лошото. Лаерт дойде тъй, както го бяха намерили в лозето, с работна дреха, с окаляни ръце и нозе, без знаците на своето царско достойнство и застана там, прав пред множеството, прост човек пред всички тези човеци. Лицето му бе бледо и горестно чувство бе изострило странно чертите му. И стоеше той някак със сведени рамене, сякаш на плещите му неочаквано бе легнал тежък товар. „Деца! — рече, макар че сред народа имаше не една старица на години да му бъде майка. — Изпитанието, което всички очаквахме, дойде! Нека приемем с достойнство онова, което не можем да променим. То е вече станало и връщане назад не може ида има. Не забравяйте в мъката си, че човекът е смъртен и преходен и че всички ние, рано или късно, ще слезем в царството на Аид.“ Тук той млъкна и народът разбра, че той се мъчи да събере душевните си сили, за да съобщи имената, затова го загледа като един човек, втренчено и с притаен дъх. Тишината бе толкова голяма, че комар да би бръмнал във въздуха, би се чуло. После Лаерт каза първото име и писък прокънтя над стъгдата, последван от стенания и женски плач. Това го накара да се стъписа и той замлъкна. Тогава от другия край се надигна вик. Викаше млада жена с ясен и чист глас, в който трептеше безумие: Кронионе, навярно и моят Антиф е между мъртвите! Изведнъж хората се люшнаха към Лаерт като класове на нива, над която е духнал вятър, и завикаха в нестроен хор: Царю, Лаерте, кажи по-скоро кои са убитите, не ни измъчвай. Неузнаваеми бяха лицата им, върху които смъртната тревога се смесваше с отчаяната надежда. Тогава Лаерт побърза да изрече имената на убитите. Двадесет имена съобщи той, а когато свърши, тълпата хора, толкова еднородна в очакването си, се разби на отделни отломки, на различни човеци, вълнувани от различни чувства. Дори ония, върху които се беше стоварил ударът, преживяваха скръбта си всеки според нрава си. Едни стенеха, ридаеха или проклинаха, блъскаха с юмруци в главата или се биеха ожесточено в гърдите, сякаш сами бяха виновни за нещастието, което ги бе сполетяло. Други стояха като втрещени, неспособни да повярват чутото, трети пък се мъчеха мълчаливо да овладеят чувствата си. Останалите изпитваха облекчение, което проявяваха също по различен начин, а съществуваха и недоверчивци, които като не вярваха на собственото си щастие, се блъскаха към Лаерт, за да проверят дали не е станал някакъв пропуск.

 

 

Тая нощ Итака прекара без сън. А на другия ден животът бе сякаш спрял. Домовете бяха притихнали, работилниците — заглъхнали, само тук-там из града се подемаха плачове. По улиците се появиха хора в траурни дрехи и целият остров някак помръкна, като че ли някой бе опънал над него черен воал. Настъпи скръбно време за Итака. През дните, които последваха, опечалените насипваха гробни могили за убитите си близки, принасяха жертви на Хадес и подземните божества, даваха надгробни гощавки. Лятото на всички ни бе помрачено. Едни се измъчваха от тъга по мъртъвците, други — от пламналия отново с пълна сила страх за живите. Риданията, жалейните дрехи, погребалните процесии, всичко напомняше на онези, чиито синове и мъже продължаваха да се бият край Троя, че злите Кери дебнат неотклонно техните близки и че могат всеки час да ги грабнат от живота. Присъствието на ранените в града потискаше още повече духовете. Те бяха живият образ на войната, появил се неочаквано сред нас. Особено онези, които можеха да се движат, обикаляха улиците, застояваха се на градската стъгда или посещаваха домовете на приятели и сродници. Хората ги гледаха, слушаха разказите им и представата им за войната ставаше все по-действителна и затова все по-мъчителна. Въображението на всички бе силно възбудено. И много седмици подред гражданите на Итака, от старците до децата, не се занимаваха с нищо друго, освен с това, което ставаше при Троя.

И за мене беше мъчително да слушам разказите на ранените, но в същото време не можех и да не ги слушам. Посещавах къщите на онези, които недъгът задържаше на постелята или в дома им, а другите виках при себе си в двореца. Разпитвах ги главно за Одисей. Исках да науча всичко за него и нито една подробност от живота му там не ми се виждаше незначителна. Разбирах, че за онзи, който обича, всичко, което се отнася до обичния човек, е важно и значимо. По това съдех, че в живота изобщо няма незначителни неща. Но разказите на бойците се отнасяха повече до тях самите или до войната. Одисей бе за тях вожд и те гледаха на него като на вожд, от разстояние. Разправяха за подвизите му, за съветите му към Агамемнон, за държането му с другите вождове, с бойците и пленниците. Словата им бяха преувеличени, но иначе все едни и същи, и звучаха като заучени. Само разказите на младия ковач на оръжие Полиб ме удовлетворяваха. Той бе живял неразделно от Одисей през всичките тези шест години, бе му прислужвал, бе се грижил за оръжието му, бе го придружавал в боя или в нощните му разузнавания. Полиб беше схватливо момче и веднага разбра какво искам от него. Освен това той беше и паметлив, затова успяваше лесно да си припомни всичко и ден след ден да ми разказва за живота на Одисей край Троя. Постепенно взех да виждам цялата картина на Одисеевото съществуване там. Полиб оставаше настрана от собствения си разказ, така че аз скоро започнах да го чувствам като свои очи и уши, с които следях Одисей отдалече. Гледах как постъпва и слушах какво говори и понеже познавах душата му, по думите и делата съдех за това, което преживява. Това ми доставяше голяма радост. Но две истории, разказани от Полиб, ми причиниха тежки мъки и цяло щастие беше, че едната мъка успя да послужи като лек за другата. Най-напред ковачът ни разказа как Одисей бе отмъстил на Паламед. Разправи ни го той с известно закъснение, защото това бе тайна, която не можеше да се реши да ни съобщи веднага. Аз знаех, че Одисей не хвърля никога думите си напразно и че щом веднъж се беше заканил да отмъсти на евбейския цар, то щеше непременно да изпълни заканата си. Но самото отмъщение бе страшно със свята жестокост и коварство, аз останах стъписана пред него, после много дни прекарах изтерзана от отрицанието, което то предизвика в мене. Духът ми се бунтуваше срещу злопаметството на Одисей и срещу потресната безогледност, с която бе провел отмъщението си. Никога не бих могла да допусна, че е способен да постъпи така. Изглеждаше, че съвсем не го познавам. Одисей бе измислил лъжливо обвинение срещу Паламед и бе изкарал невинния предател. Бе устроил клеветническо разследване, дори бе успял да скрие торба троянско злато в палатката на своята жертва.

Винаги се бях учудвала на находчивостта, която Одисей показваше в злото. Бях наблюдавала много пъти как с ловки игри той отмъщаваше на хората, към които бе затаил някакво лошо чувство. Особено удоволствие му доставяше да измъчва тия, които по един или друг начин държеше в ръцете си. В такива случаи ми приличаше на лошо момче, което измъчва уловената муха или водно конче. Но това бяха все пак невинни игри, които аз успявах да му простя. А с Паламед бе извършено престъпление. Одисей бе представил обвинението си срещу него толкова умело, че всички му бяха повярвали и нещастният евбейски цар бе убит с камъни. „Знае ли някой за делото на Одисей?“ — запита Антиклея, веднага разбрала колко осъдителна бе постъпката на сина й. „Как може някой да знае, господарке! — отвърна простодушно Полиб. — Всичко извършихме в най-голяма тайна. На Одисей помагахме само аз и един пленник фригиец. Но той нагласи работите така, че фригиецът да бъде убит още преди да започне разследването. По този начин тайната се запази. Вие сте първите, които чувате за Одисеевото дело!“ Лаерт мълчеше, но по лицето му личеше, колко малко одобрява това, което бе извършил синът му. Аз също мълчах, недоумяваща, стъписана. Разбрала добре нашето мълчание, Антиклея каза: „Ако не беше Паламед, днес Одисей нямаше да бъде на война! Нямаше шест години да живее в смъртна опасност и ние тука да прекараме толкова тревоги. Затова смятам разплатата за справедлива!“. Но аз не можех да кажа като нея. Одисеевото престъпление легна, сякаш тежък товар, на собствената ми съвест. Нощи наред този товар не ми даваше да заспя, а когато заспивах, изтерзаният ми дух ме измъчваше с кошмарни сънища. Непрекъснато виждах Паламед пред себе си, с разбит череп, строшени членове и смазано, окървавено тяло. В словата на Антиклея съзирах само нейното майчинско пристрастие, а постъпката на Одисей ми изглеждаше все по-чудовищна. Умът ми я съдеше безпощадно и сърцето ми ридаеше пред нея. Не можех да отмина стореното, а не можех и да се примиря с него. Усещах: постепенно хлад пропълзяваше в душата ми. Между мене и Одисей бавно растеше невидима стена. Предишното единство между нас вече не съществуваше. Не можех да се чувствам единна с човек, извършил едно толкова грозно престъпление. Със страх се питах дали това не е краят на моята любов. Струваше ми си, че заедно с Паламед Одисей бе убил и нея. И така ме беше ограбил. Сам ме бе лишил от себе си. Бе ме оставил половин човек. Исках да върна някак нещата назад, но не можех. Плачех пред своето безсилие и се отчайвах пред нещастието, което ме беше сполетяло. Тогава Полиб ни разказа една друга история. Как Одисей бе проникнал сам в Троя. Това бе също една тайна, за която знаеха само Полиб и Агамемнон. „Защо му е трябвало да отива на вълка в устата? — рече изплашената Антиклея. — Малко ли пленници хващате, от които можете да научите всичко, което ви е нужно?“ „Господарят обича измамите и игрите — отговори Полиб. — А това не беше обикновена игра и тъкмо затова го мамеше повече от всяка друга!“ И той ни разправи как Одисей се бе приготвил за своето опасно приключение. Как бе накарал Полиб да го бие с ремък по гърба, додето кожата му се напука и пусне кръв. Как след това се бе валял в праха, бе газил калната тиня на Скамандър и бе навлякъл някакви окаяни, просяшки дрипи. Така че накрая бе станал неузнаваем. Докато слушах Полиб, неочаквано за самата себе си почувствах силен страх за Одисей. И запитах подобно на Антиклея: „Но защо все пак трябваше да се излага на такава опасност? Каква бе целта му?“. „Искаше да се срещне с царица Елена — отвърна Полиб. — А защо, не зная!“ Отначало не обърнах внимание на тези думи, нетърпелива да чуя разказа до края. „Е, как завърши това начинание на Одисей?“ — запита и Лаерт. „Може ли господарят да се залови за нещо и да не го доведе до добър край?“ — рече Полиб и в гласа му прозвуча гордост заради Одисей. И той побърза да ни разправи цялата случка. Одисей наистина бе влязъл в Троя. Бе стигнал до двореца и дори бе успял да проникне в него. И което бе най-невероятното, бе се добрал до Елена и бе направил така, че да остане насаме с нея. Тогава я бе накарал да му се закълне с велика клетва, че няма да го издаде, и й се бе открил. Тя се зарадвала много, че го вижда, но после плакала дълго, като окайвала себе си и съдбата си. Одисей й предложил да избяга заедно с него в гръцкия стан, ала тя отказала. Признала обаче, че й е много мъчно за Хермиона и майка й. Питала какви са вестите от тях. А накрая заговорила за войната: Непоносимо тежко ми е, рекла, да гледам как моят народ и народът на този, който ми е най-скъп, се изтребват взаимно заради мене. Всеки ден по улиците на Троя минават ранени и аз зная, че, причината за тяхното нещастие съм аз. Зная също, че близките им ме проклинат. А майките и жените на убитите са готови да ме разкъсат. Приам издаде заповед до хората от двореца и до целия народ да се отнасят добре с мене, иначе животът ми би станал невъзможен. Самият той е неизменно добър с мене. „Хората, вика, са само оръдия на съдбата, затова не бива да виним никого за нищо.“ Продължава да ми казва „мило чедо“. Но Хекуба, колкото й добра и благородна да е, не може да ме гледа спокойно, когато чуе, че Хектор е извън стените на града. И Андромаха също. А майките на убитите и пленени царски синове навеждат очи, когато ме срещнат, за да не видя в тях омразата им. Като чул жалбите й, Одисей й предложил втори път да тръгне с него, но тя пак отказала. „Откъде знаеш всичко това?“ — запитах Полиб. „Чух господарят да го разправя на Агамемнон, който бе дошъл в шатъра му след завръщането!“

 

 

След този разговор мислите ми за Одисей изведнъж се промениха. Облада ме страх, че той е охладнял към мене, тъй както и аз бях охладняла напоследък към него. Пред внезапно надигналите се опасения за неговите чувства разбрах колко той ми е скъп и колко обичта му ми е необходима. И като че ли забравих лошата му постъпва. Сега ревност тровеше душата ми. Отдавна не бях преживявала такъв пристъп. Не че изобщо не го ревнувах. Но досега ревността ми нямаше насоченост. Знаех, че ми изменя, че навярно ми е изменял безброй пъти през тези шест години, но смятах, че това са изневери на тялото, наложени му от мъжката жестока похот, в които душата не взема участие. Сега се изплаших, че старата му любов към Елена се бе върнала отново в сърцето му. Вече шест години, наистина, бяхме разделени. И духът на Одисей навярно жадуваше обич, изпитваше нужда да обича и да бъде обичан. А да обичаш незримото е трудно. Мъчително и изнурително е да гониш все спомена, далечния образ, който от ден на ден става все по-безплътен. Питах се дали изобщо някога бе изпитвал любов към мене или навремето ме бе пожелал чрез разума си, привлечен от достойнствата ми и поласкан от моята любов, а после в общия живот се бе привързал към мене като към законна съпруга. Може би винаги бе обичал само Елена, но от честолюбие и скритост на характера не бе издал чувствата си. Спомнях си собствените му думи за мъжката душа, която отблъсната, остава винаги жадуваща, търсеща докрай удовлетворение. Изглежда, и той беше като другите женихи на Елена. Как иначе можех да си обясня страшния риск, на който се беше изложил, и настояването му пред Елена да я отведе със себе си?

Няколко дни бях като болна, а когато се съвзех, открих, че отчуждението ми към Одисей бе изчезнало така, сякаш никога не е било. Афродито, всесилна богиньо, безкрайна е твоята благодатна мощ! Необозрима е тя като морето, от което си се родила, и животворна като светлината, която се лее над света! Няма зло, от което твоите златни очи биха се отвърнали с презрение и ожесточение, нито простъпка, която да не получи чрез тебе прошка и оправдание! Мина една седмица и аз вече не съдех Одисей така безпощадно, както преди. Казвах си, че във време на мир той навярно никога не би извършил подобно зло. И обвинявах вече не него, а войната, която превръща хората в зверове, прави ги убийци на себеподобните си, престъпници, които не отговарят за своите престъпления. Дори изпитвах известни угризения пред Одисей, че не бях разбрала това веднага. Може би по този път на разбиране ме водеше пристрастието. Не му се противях. Напротив, оставях му се благодарна да ме води, защото така искаше любовта ми към Одисеи.

Месеците продължаваха да се нижат и годината отново се завъртя. Неочаквано открих, че Телемах е пораснал. Имаше часове, когато се заглеждах в него и сякаш не можех да повярвам, че това хубаво момче, с тяло, здраво и гъвкаво като фиданките на Лаерт, и с червенокосата глава на Одисей е мой син. Че аз го бях родила в онази лятна нощ, срещу празника на Хелиос, преди осем години, че го бях кърмила на гърдите си и доскоро носила на ръцете си. Аз оставах същата, но той се променяше. Все още бе дете, но в това дете вече се чувстваше юношата и мъжът. Носът му започна да придобива хищна линия и очите му да изпъкват леко, като очите на Одисей. Но мъглата на Одисеевия поглед я нямаше. Телемах гледаше света и хората открито и ясно, с лъчистия поглед на моите очи. Мислех си, че с тези очи той ще бъде донякъде по-хубав от баща си.

Голяма радост е да наблюдаваш как расте детето, в което ти и този, когото обичаш, сте се съединили в едно. Да откриваш всеки ден вашето любовно сливане, вашата съкровена тайна, въплътени в тази човешка пъпка. Да гледаш как тя се налива и едрее, как се оформя и развива. Да разбираш, че въпреки несъмнената прилика с вас, това е едно ново същество, отделно, различно и неповторимо. Да стоиш смаян пред чудото на живота. В едно и също време Телемах е Одисей и не е Одисей. Спокоен дух носи моят син. Съединил две толкова противоположни природи, неговият нрав показва равновесие. Далеч е той както от вечното раздвоение на светлооките, така и от тяхната нестихваща треска. Това е спокойствието, което напразно търсех в Одисей. Телемах ми го дава. Мир и радост краси нашия живот. Телемах беше влюбен в красотата като мене. Всичко, което му се представяше красиво, го привличаше неудържимо. Той дори не търсеше да го притежава. Радваше му се отдалече, като го поглъщаше с очи. Но по момчешкото му лице личеше какво блаженство изпитва в такива мигове. Когато искаше да ме зарадва, да ме утеши или да ми покаже, че ме обича, той казваше винаги: „Ти си най-хубавата жена на света!“. Често ме питаше: „Кажи ми, хубав ли съм?!“. Той беше самолюбив като Одисей и вярваше всичко, което му се казваше, също като мене. Аз се шегувах с него, като го дразнех леко: „Ти си моето грозничко, тромавичко паленце!“. Той не разбираше шегата ми, смяташе, че му казвам истината. Но не се сърдеше, беше само нещастен. И тогава обаче, когато се чувстваше обиден, не търсеше да си отмъщава. Обидите го вълнуваха само в мига, в който ги долавяше, а после веднага им обръщаше гръб и ги забравяше. Не беше никак злопаметен. Не се озлобяваше дори тогава, когато го мъмрех и наказвах несправедливо. Очакваше само да види усмивка върху лицето ми и веднага се хвърляше да ме прегръща. Сам бягаше от страданието и не искаше да причинява страдания и на другите. В игрите беше буен и се увличаше, но рядко губеше власт над себе си. Почти никога не се биеше с децата. Обичаше хората и проявяваше към тях някаква вродена търпимост. Бе весел и добродушен присмех към нещата го караше да се усмихва тогава, когато другите се ядосваха. Забелязвах, че лукавството на Одисей не му беше съвсем чуждо, но в него то се проявяваше някак мило и добро. Телемах ловеше птички като другите итакийски момчета. Ловът го увличаше и той непрекъснато поставяше своите примки, макар и да знаеше, че това ме ядосва. Винаги обаче ми носеше уловената птичка и ми я подаряваше. „Прави с нея каквото искаш!“ — казваше. Разбира се, аз пусках птичката на свобода. Имах чувството, че той лови тези птички само за да ми доставя удоволствието да ги пускам. Телемах изобщо търсеше да ми създава радост. Навярно защото вече си даваше сметка, че за мене той е единственият източник на радости. Носеше ми букети цветя, рибки, които ловеше сам, плодове, които отиваше да набере пак сам от градините на дядо си. Когато на острова идваха търговци, измолваше от Лаерт, който не му отказваше нищо, да ми купи някакъв подарък и после ми го даваше от името на двамата. Трепереше над спокойствието ми. Обичаше да плува, да гребе и да лови риба, но често се отказваше от тези удоволствия, за да не ме тревожи. Вършеше пакости заедно с другите итакийски момчета, скиташе заедно с тях и се губеше из градините и лозята, но никога не ходеше в планината. Знаеше, че аз се страхувам от вълци и глигани, и макар че той самият не се страхуваше от нищо, правеше тази жертва заради мене. Но само мене глезеше той така. Към всички други се отнасяше с оная сурова грижа, която бе присъща на нрава на Одисей. Веднъж го наблюдавах как обучава едно малко кученце. Накара го да му донесе лъка. Кученцето се препъваше в големия предмет, спираше и всеки миг поглеждаше към Телемах с умните си очета, в очакване той да отмени своята заповед. Но синът ми мълчеше и малкото животно се задъха и запени, принудено да изпълни непосилната задача. „Защо го измъчваш така?“ — му казах. „Нищо, то е само от полза за него!“ В такива часове сякаш виждах Одисей пред себе си. Телемах обичаше близките си с дълбока привързаност. Но единственото чувство, което изпитваше към Одисей, беше любопитството. Всъщност той не го познаваше, не го помнеше, нямаше представа какво нещо е баща. Разпитваше за него, но без сянка от тъга. И то само Евриклея и Ментор. Пред мене, Антиклея и Лаерт никога не повдигаше дума за баща си. Любовта му към мене беше любов към двамата. Тя стигаше до обожание. Обичаше ме и ме ревнуваше. Ревността бе също вродена у него. Веднъж ми каза: „Искам да бъда един голям и силен кентавър!“. „Защо?“ „За да те отвлека в планината, да те затворя в една пещера и да те обичам сам!“ Разсмях се, но всъщност бях щастлива. Права беше Евриклея, която предрече в часа на неговото раждане, че той ще бъде светлина на живота ми. Чрез това чудесно момче аз преживях едно ново детство: мило и безгрижно. Чрез него си връщах радостта и тя беше нежна като цвете и невинна като птичка.

Ние живеем един за друг и нищо не нарушава ведрината на нашето общо битие. Нашите души не се борят, те се сливат. Ние и двамата сме само две добри, обичащи се деца. Тиха и сладостна е нашата връзка и тя удовлетворява като никоя друга моята женска природа. Аз съм майка девица, а моят син е дете мъж. В него още не се е появила мъжката дисхармония и себичност, но в същото време, той има вече самочувствието на мъж и се държи като мой защитник. Това го иска неговата мъжественост, а също и моята женственост, и аз не се мъча да го извадя от заблудата. Но най-голямото ми щастие идва от това, че аз се отразявам безпрепятствено в него и усещам как простото излъчване на моето същество моделира неусетно ума и сърцето му. Поставя върху тях моя печат, който, аз съм сигурна в това, няма да бъде никога и от нищо напълно заличен.

Телемах се бе променил, но и другите се бяха променили. Наблюдавах хората от двореца и града. Времето оставяше своята следа върху всички. А у някои промените бяха такива, че ме изпълваха с тъга, униние и печални размишления. Лаерт се бе изсушил още повече през тези години, плещите му се бяха превили леко, а лицето му изглеждаше така, сякаш някой го смучеше отвътре. В него личеше вече скорошният старец. У Антиклея старостта се чувстваше още повече. Тревогата и мъката й за Одисей, постоянните безсъници и сблъскванията й с близките й, болестта й я застаряваха бързо. Глезените на краката я боляха и тя се движеше все по-трудно. От ден на ден натежаваше повече и ставаше все по-капризна и все по-нещастна. Виждаше, че старостта я надвива, но душата й бе много силна, за да й се предаде без противене. Евринома бе доста напълняла и макар че тичаше все така пъргаво из двореца, вече се изморяваше, а когато изкачваше стъпала, се задъхваше. Евриклея бе останала стройна като преди, но бе започнала да гледа скръбно и изморено, първите бръчки бяха набраздили вече челото й и първите бели косми се бяха появили вече в разкошните й коси. Дори Ментор бе започнал да побелява. А Меланто бе силно загрубяла и хубостта й се бе загубила. Евмей, свинарят пък, от строен момък се бе превърнал в плещест мъж, тежък и силен като бик, който винаги, когато идваше в двореца, разправяше: „Дано тая проклета война свърши най-после и господарят си дойде. Тогава и аз ще се задомя и ще навъдя челяд. Стига съм въдил свине!“. Той също чувстваше, че младостта е временна и отминава.

Гледах всички тези хора и неволно се питах: какъв ли бе станал Одисей? Дали и той се бе променил или като мене бе останал същият? Навярно се бе променил, но аз не можех да си представя промяната в него. И тогава разбирах каква жестока граница представляват тези девет години в нашия живот и каква невъзвратима загуба са те за нас. В такива часове мислите ми за живота изобщо ставаха горчиви. Вече виждах: течението грабваше всеки, който идваше на света, и го носеше неудържимо напред, най-напред към възход, а после към упадък. Това бе всеобщ закон. Животът водеше човеците стъпка по стъпка, мамеше ги с миража на надеждите, желанията или амбициите и така ги довеждаше неусетно до старостта и смъртта. Но старостта бе грозна, а смъртта — страшна. Старостта лишаваше хората от радости и надежди, караше ги силом да се отрекат от себе си. А после идваше и смъртта, която им отнемаше всичко и превръщаше прекрасния, великолепен свят в нищо за тях. Като стигнех до тука, започвах да изпитвам ужас пред живота. Чувствах света като затвор за човека и човешкият живот ми приличаше на робство. Изпратен на земята, човек трябваше да върви по своя път, определен от нрава му и от обстоятелствата. И нямаше друг път за него. Не му се позволяваше отклонение. Нито пък му се даваше отсрочка. Граници имаше човешкият път. От межда до межда, от раждането до гроба. И човекът не бе господар нито на началото, нито на края си.

 

 

Тая, девета година от войната с Троя се случи необичайно плодоносна. Деметра, великата майка кърмилница, бе решила сякаш да смае света със своята щедрост. Хелиос, умерен в топлината, която изливаше над нейните благодатни пазви, й помагаше чудесно. Като че ли тъкмо умереността правеше силата му най-животворна. Тревата стигна навсякъде до коляно, а по високите пасища — до пояс. По нивята се наливаха едри, тежки класове. Ресата цъфтеше в такова изобилие, че ароматът й заливаше целия остров и рибарите разправяха, че вятърът го носел чак навътре в морето. В градините клоните на дърветата се чупеха от плод. Медът капеше от препълнените кошери. Овцете се багнеха с по две агънца и козите — с по две козлета. Свинарите разправяха, че няма свиня, която да е опрасила по-малко от десет прасенца. Дори котката на Телемах роди цели седем котенца. Необикновеното плодородие караше хората да виждат в него някаква поличба на боговете. Привечер старците, събрани на градската стъгда, разправяха, че такова изобилие не е на добро. Но чие зло вещаеше то, на гърците или на троянците, това никой не можеше да каже.

 

 

Бяхме вече на върха на лятото, когато Телемах се разболя. Една сутрин Евриклея влезе с леката си безшумна походка в стаята ми и като се приближи до леглото, на което все още лежах, макар и да бях вече будна, рече: „Телемах е болен!“. Надигнах се разтревожена: „Какво му е, майко?“. „Не се безпокой! Трябва да е ял вчера зелени плодове или пък се е къпал в някой студен вир. Гади му се и снагата му пари. Но иначе е бодър и не иска да лежи. Ела да го видиш!“ Като чух обясненията на Евриклея, тревогата ми стихна. Телемах бе здраво дете, боледуваше рядко и болестите му, обикновени трески, причинени от простуда, минаваха бързо и леко. Приготвих се, без да бързам, дадох разпорежданията си на Евринома за през деня и чак тогава отидох да видя сина си. Той спеше вече сам, в отделна стая, на границата между мъжкото и женското отделение на двореца. Заварих го да ме чака. Наистина бе съвсем бодър. Познаваше се, че е болен, само по това, че очите му блестяха и ръцете и челото му пареха. Не открих нищо, което да ми вдъхне опасения. Той се глезеше, както винаги в такива случаи. Не искаше да лежи и казваше, че ще остане в леглото само ако и аз остана при него в стаята. Седнах насреща му и започнах да му разказвам една от неговите любими истории, тази за фригийския цар Мида. Телемах отдавна знаеше целия разказ наизуст и можеше да го предава не по-зле от мене. Но той обичаше да го слуша от моите уста. Доставяше му удоволствие да чува звука на гласа ми и да следи изражението на лицето ми.

Историята бе твърде занимателна. Тя разказваше за фригийския цар Мида, който бе поискал от Дионис в дар способността да превръща всичко, до което се докосне, в злато. Телемах се радваше, както предполагам и Одисей би се радвал, преди всичко на това, че плиткоумният цар бе измамен от собственото си желание. Получил от Дионис искания дар, Мида се бе затичал из обширните си градини и бързо бе превърнал всички розови храсти и всички ябълкови дръвчета в златни. Не си давал сметка, че неговата способност всъщност умъртвява живота, и щастието му нямало граници. Но Дионис му бил приготвил добра поука. Мида огладнял, поискал да се нахрани и тогава разбрал колко пагубен бил за него дарът на всесилния тракийски бог. Хлябът се превърнал в злато още щом той се докоснал до него. Също месото и маслините, плодовете и виното. Изплашеният цар заповядал на слугите си да го нахранят, но тяхната намеса не му помогнала много. Защото, едва допряла се до устните му, храната се превръщала веднага в злато. Алчният мъж открил с ужас, че неговата щастлива способност в действителност го осъждала на смърт. Когато стигнех до тука, Телемах казваше винаги със светнали очи: „Ех, че хубава шега си е направил бог Дионис с този глупав Мида!“. Предполагам, че ако Мида умираше от глад, той не би се радвал толкова. Но Дионис освобождаваше фригийския цар от своя пагубен дар и той оставаше само с прекарания страх. Разбира се и със спечелената мъдрост, която в последна сметка се оказваше истинският дар на Дионис. Докато разказвах на Телемах историята, забелязах как едно яркочервено петно се появи изведнъж на бузата му. След него друго на челото, а после и на шията. Вдигнах завивките му и видях: петната, бяха избили и по корема и гърдите му. „Какво е това, майко?“ — запитах Евриклея. Тя огледа много внимателно лицето и тялото на Телемах. „Не зная — рече. — Ще видим!“ Но аз улових много ясно грижата в гласа и в погледа й.

До вечерта Телемах пламна в огън и загуби свяст. Болестта му се оказа огненица. Цялата му кожа стана тъмночервена и пламтеше страшно, само край устата му трептеше с неравни очертания бяло петно, подобно на пеперуда.

Стоях неотклонно край леглото му, зашеметена от неочакваното, стоварило се върху ни, зло. В голямата тревога и тежка грижа сякаш забравих всичко. Не знаех какво става край мене. Не усетих как се съмна и после как отново се мръкна. Като в сън видях Лаерт да влиза в стаята и да се взира в Телемах, а после да излиза с някакво недоумяващо изражение на лицето. Като в сън ми се мяркаше мълчаливата, безшумно движеща се Евриклея и тежко отпуснатата насреща, в едно кресло, Антиклея, която непрекъснато бършеше сълзите си и все повтаряше: „Богове, богове, имайте милост към нас!“. Вниманието ми, душата ми, цялото ми същество бе съсредоточено върху Телемах. Той се мяташе и бълнуваше. Виждах как здравото му телце се бореше с демона, влязъл в него, но аз не можех да му помогна с нищо в тази борба. Увивахме го непрекъснато в тънки платна, натопени в оцетена вода. Но те изсъхваха за миг върху него. И ние отново го увивахме. Сякаш целият живот за мене се състоеше сега в това увиване с платна. Евринома донесе съд с отвара от бял равнец и разни други билки и ние се мъчехме час след час да процедим по някоя капка от нея през стиснатите зъби на болния. Синът ми гореше и бълнуваше. И в бълнуването си непрекъснато се разговаряше с мене. „Майко, викаше, майко! Ела да видиш какво ти нося! Затвори очи! Затвори очи и вдъхни! Нося ти първата цъфнала перуника!“ Или: „Майко, колко си сладка! Искам да те изям! Ако съм един голям лъв, да знаеш, че непременно ще те изям!“.

Евриклея правеше постоянно приношения на боговете, подканяше ме да се моля на Лето, Аполон и Артемида. Опитвах се, но не можех. Струваше ми се, че боговете не съществуват, че са изчезнали от света. Сякаш и светът беше изчезнал. Съществуваха само животът и смъртта и те се бореха помежду си в стръвна борба. Въпреки всичко не можех да си представя Телемах умрял. В тревожните си мисли за Одисей въображението ми често ми го представяше мъртъв, пронизан от стрела или копие, поразен от брадва или меч. Но невъзможно ми беше да видя Телемах победен от смъртта. Може би това именно ме и крепеше.

 

 

Денонощията минаваха… Минаваха ли, не минаваха ли, не знаех. Не помнех вече колко денонощия стоях край това легло, върху което син ми се бореше с болестта. Разбирах, че е дошъл нов ден, само по това, че Аркторида се приближаваше до мене и ми шепнеше: „Господарке, време е да се изкъпеш!“. Подчинявах й се и се потапях за кратко време в хладния басейн. Получавах малко бодрост. После бързо навивах още мократа си коса на тила, обличах чиста дреха и заставах отново край Телемах. Евриклея ми даваше да пия козе мляко или разредено вино. Почти насила слагаше в устата ми по някоя смокиня. Никаква друга храна не можех да приема. Устата ми горчеше и нямах слюнка. Но трябваше да поддържам силите си. Спях седнала на леглото до краката на Телемах или насреща в креслото. Кратко дремване, от което се будех със стряскане. И пак бързах да се надвеся над сина си, едновременно изплашена да не би през време на моя кратък сън състоянието му да се е влошило и надяваща се, че най-после ще видя у него така дълго очакваното подобрение. Но промени нямаше. Само с течение на дните силите на Телемах взеха да отпадат. Той слабееше сякаш с часове и около затворените му очи се изписаха сини кръгове. Огънят, който гореше в него, като че ли го сушеше. Вече не се мяташе не бълнуваше. Една сутрин видях върху лицето на Евриклея и останалите покруса и униние и отчаянието, което отдавна ме дебнеше, изведнъж ме сграбчи в тежките си прегръдки. И денят бе тежък: горещ и душен още от сутринта. Отнякъде се събираха облаци, затуляха слънцето и в стаята от време на време притъмняваше. Тишина обгръщаше земята, мъчителна и напрегната като пред буря. Телемах лежеше неподвижен. Само по дишането му се познаваше, че е още жив. Но това дишане бе ужасно. Изведнъж видях ясно как ръцете и краката му потръпнаха. „Той умира!“ — си помислих и за пръв път онова, което досега смятах за невъзможно, ми се представи не само като възможно, но и като неизбежно. Усещах как се вдървявам. Мълчах. Страхувах се да изкажа опасенията си пред Евриклея, защото ми се струваше, че тогава те непременно ще се сбъднат. Чаках. Но чувствах как заедно с отчаянието в мене се надигат някакви тъмни, неподозирани досега сили. Обхващаше ме озлобление и омраза. Към кого — не знаех. Боговете вече не съществуваха за мене. Мразех смъртта, която се оказа толкова силна, и живота, който бе така слаб. Мразех света, който бе толкова нелепо устроен. Неочаквано навън блесна светкавица и проеча тежък гръм. В същия миг спокойната винаги Евриклея се строполи на пода, падна по очи и застена с неузнаваем глас: „Кронионе, имай милост към нашето детенце! Егидодържецо, творецо на всеки живот, защити чедото, което сам си създал! Не позволявай жестоките Кери да го отнесат! Спаси го, защото ти си го създал за живот, а не за смърт!“. Думите й се прекъснаха от хлипане, а след това настъпи отново тишина. Тогава под прозореца се чу воят на Аргос. Кучето виеше като вълк. Блесна нова светкавица, проехтя гръм и навън затрополиха едри капки дъжд. Телемах бе спрял да хърка и сега въздъхна леко. Въздъхнал ли беше или бе издъхнал? Не смеех да помръдна. Постепенно ме обхващаше безразличие. Струваше ми се, че не само Телемах е умрял, но че и аз съм умряла, че и другите са умрели, че целият свят е мъртъв. По едно време като насън видях Евриклея да протяга ръка към сина ми. Беше се надигнала от пода с вдъхновено лице, като човек, който вижда пред себе си чудо, извършено от боговете, и сега направи няколко крачки по колене и допря пръстите си до заголения крак на Телемах. „Чедо! — Гласът й бе някаква странна смесица от шепот и вик. — Той се е изпотил! Пипни! Спасено е нашето слънчице! Кронион със своята мълния прогони Керите!“ Сега аз се свлякох на пода. Лежах и се притисках към твърдата земя под себе си като към приятел. А от очите ми за пръв път, откак Телемах се бе разболял, потекоха сълзи. И устните ми произнасяха безсмислени благодарствени слова. Към кого? Не знаех. Може би към живота, който бе излязъл по-силен от смъртта.

 

 

Телемах спа цяло денонощие. Невярваща на щастието си, страхуваща се от лоши обрати, аз не преставах да бдя над него. Заспивах по малко, свита на края на леглото му, и отново се будех. А от очите ми продължаваха да текат сълзи на облекчение, на благодарност, на някакво благочестиво, свето чувство към добрия, силен живот, към хубавия, велик свят.

 

 

Когато моят син отвори за пръв път очите си след болестта, и двамата с мъка се познахме. Аз бях така развълнувана, че не смеех нито да помръдна, нито да продумам. А той, след като ме гледа доста време недоумяващ, проговори с известно усилие: „Майко, защо си такава?“. „Каква?“ „Друга! Променена! Никога не съм те виждал такава…“ „То е защото боледувах заедно с тебе…“ „А аз болен ли бях?“ „Да.“ Той замълча. Беше се изморил от усилието да говори. Но продължаваше да ме гледа. Изучаваше лицето ми, оглеждаше следите на страха, безсъницата, тревогата, ужаса. После пошепна: „Майко, обичаш ли ме такъв?“. „Повече от всякога!“ „И аз тебе повече от всякога!“ Изведнъж и двамата се прегърнахме и останахме така, притиснати един към друг, задъхани, изнурени. Той мълчеше от слабост, а аз бях зашеметена от силата на светлината, върнала се отново при мене.

 

 

Настъпиха спокойни, тихи дни за нас. Лятото прегаряше. Сутрин небето синееше на есен. Телемах се поправяше бързо. Тялото му бе все още мършаво, но силите му се връщаха. И ние, които бяхме се измъчвали край него, започнахме да се съвземаме. Но по-лесно беше да възстановим телата си, отколкото душите. Въпреки благополучния край на болестта на Телемах сърцата ни бяха заключени за всяка радост. Бяхме видели твърде отблизо смъртта, за да можем да се радваме на нашето благополучие с предишното безгрижие и доверие. А и около нас не цъфтеше радост. Огненицата бе минала през целия остров, бе влязла в много домове и почти навсякъде бе взела жертви. А имаше и къщи, в които бе отнесла всички деца.

 

 

След очистителния обред и благодарствените жертви, когато Телемах бе вече напълно здрав и вън от всяка опасност, Лаерт изпрати вестители в Лакедемон да съобщят на Икарий за прекараното от внук му премеждие, за да принесе и той от своя страна благодарствени жертви на боговете. Вестителите се завърнаха по-бързо, отколкото очаквахме, и донесоха със себе си една страшна новина: на малоазийския бряг се бе появила чумата. Ужасният мор бе проникнал и в лагера на гърците и косеше техните и без това оредели вече редици. Положението на нашите войски било по-лошо от всякога. Тая година лятото в Мала Азия се случило необикновено горещо. Слънцето печало безмилостно над главите на хората и опустошеният от постоянни сражения и слънчев пек бряг приличал на нажежена ковашка пещ. Гръцките бойци се били затворили в лагера, но чумата прониквала и през рововете и стените от колове и всеки ден вземала многобройни жертви. Кладите на мъртвите денонощно горели и заревото им осветявало нощем брега със зловеща светлина. Съветът на царете решил да се прекъсне всяка връзка с островите и материка, за да не се пренесе заразата и по ахейските земи. Пък и никой не смеел да слезе на пламналия от мора бряг. Притокът от подкрепления бил спрян точно тогава, когато имало най-голяма нужда от него. Липсвала и храна. Водите били замърсени.

 

 

Още преди чумната да избухне, Ахил нападнал два малки града, съюзници на Троя — Хриза и Лирнес — и ги превзел. Между другите пленници имало и две хубави млади жени: Астинома от Хриза и Хиподамия от Лирнес. При разпределяне на плячката Астинома се паднала на Агамемнон, а Хиподамия на Ахил. Жените били от добри семейства и твърде приятни и вождовете си ги взели за наложници. Ахил бил убил още при обсадата на Лирнес всичките братя на Хиподамия и съпруга й Минес, затова нямало кой да се погрижи за нея в неволята. Но бащата на Астинома, жрецът Хриз, събрал голям откуп и след време се явил при Агамемнон с молба да откупи дъщеря си. Само че Агамемнон бил успял вече да се привърже към своята наложница и, нещо необичайно за неговия нрав, й показвал обич. И без да се стеснява, разправял на всеослушание, че на нея държи повече, отколкото на Клитемнестра. Затова изгонил жреца Хриз и в гнева си го заплашил със смърт. Жрецът си отишъл силно оскърбен и веднага след неговото заминаване в стана на гърците се появила чумата. Затова хората сметнали, че болестта е изпратена от Аполон като наказание за проявената несправедливост и поруганието на неговия жрец. Ахейските войски се затворили в укрепения лагер като в обсадена крепост, но населението, и без това враждебно настроено към тях, след случката с Хриз търсело само как да им напакости и заразявало непрекъснато храните и водата им. Тогава съветът на царете решил да върне Астинома на баща й. Агамемнон не отказал да се подчини на решението, но озлобен, се нахвърлил яростно върху Калхас, който внушил тая мисъл на вождовете. Възмутен от държането му, Ахил от своя страна нападнал главния вожд на войските със справедливи обвинения. Агамемнон ги отхвърлил с присъщата си грубост и така между двамата царе започнала свада. Всъщност те били отдавна настроени един срещу друг и очаквали само повод да се сблъскат. Агамемнон ненавиждал Ахил заради качествата му и любовта на войниците към него. А Ахил, със своя широк дух и великодушна природа, изпитвал презрение към дребнавия, зъл нрав на Агамемнон. От дълго време потискана, враждебността на двамата силни мъже намерила най-после случай да се прояви. И те се сблъскали с такова ожесточение, щото присъстващите очаквали всеки миг да извадят мечове. В желанието си да засегне Ахил колкото се може по-дълбоко, Агамемнон обявил, че ще вземе неговата наложница Хиподамия вместо отнетата му Астинома. Отвратеният и действително засегнат Ахил хвърлил пред всички своя царски жезъл на земята и заявил, че повече няма да участва в сраженията. Така след девет години тежка война нашите войски се бяха оказали изведнъж в крайно бедствено положение: нападнати от чумата и разкъсвани от ежбите на собствените си царе.

Голяма грижа се стовари отново върху всички ни. Подпухналата Антиклея, чиито ръце след болестта на Телемах леко трепереха, заговори както винаги първа. „Чудя се на ума на всички тези мъже! — рече. — Уж са пълновръстни хора, а постъпват като децата. Сякаш войната е за тях игра и животът на хората няма стойност. Да се карат и бият за жени като копачи! И то в такъв час! Чумата е по-страшна от всеки неприятел и може да унищожи и най-силната войска!“ Настъпи мълчание, а после Лаерт каза: „Злото идва оттам, че те свикнаха със смъртта и нямат семейства край себе си!“. Тогава Антиклея се разрида и занарежда през риданията си: „Кронионе, кога най-после ще свърши тая проклета война?! Сили нямам вече да страдам! Девет години не съм виждала сина си, девет години не съм чула гласа му, не съм усетила прегръдката му! И всеки час в страх за живота му! А сега и тая чума! Богове, от камък ли сте ме направили, че все още живея?!“. Едва се владеех да не се разридая и аз. Стенанията на свекърва ми и жалбата й проникваха до дълбочината на съществото ми, изпълваха сърцето ми с отчаяние. Изведнъж си представих гръцкия стан: безмилостното слънце, димът на кладите, болните, които се мятат в агония, здравите, разтърсвани от страх, разтреперани от опасения, дирещи да видят с време признаците на страшната болест във всеки другар, безлюдната равнина, ширнала се пред тях, и безкрайната пустош на морето зад тях. Ами ако чумата покосеше всички!? Видях ахейския лагер, цял обхванат от мора, покрит с мъртъвци, които нямаше вече кой да погребва. И се ужасих. Побързах да прогоня видението. Човек можеше да загуби разума си пред него. Но то се връщаше упорито при мене през целия ден. И особено през нощите, не толкова горещи, колкото душни. Виждах непрекъснато Одисей болен, изоставен от другарите си, сам в страданието, чакащ смъртта сам. Не издържах. Ставах и излизах навън. Под колонадата бе поне просторно и прохладно. Светът спеше, едва се чуваше шепотът на морето, над тъмния Нойон светеше тънък, червен месец, глас на кукумявка прокънтяваше в тишината много близо до мене. „Птицата на Палада-Атина ме призовава към мъдрост!“ — си казвах, но това не ме успокояваше. Напротив: долавях нещо зловещо в този среднощен крясък, зловещи бяха и звездите, които грееха мътно върху ниско слязлото, черно небе. Мислех си, че те светят сега и над малоазийския бряг и знаят това, което аз още не зная. Ставаше ми страшно пред неизвестността, самотата и мракът на нощта започваха да ме потискат. Тогава отивах в стаята на Телемах и заслушана в спокойното му дишане, сякаш се поуспокоявах. В мене се връщаше надеждата, че Керите ще отминат може би и Одисей, тъй както бяха отминали Телемах. Заредиха се дни на тревога и неспокойство. Не усетихме как лятото премина и дойде гроздобер. Тая година гроздето бе в такова изобилие, че хората нямаше къде да наливат изцедения сок. Въпреки болката за загубените деца и грижата около чумата народът се поотпусна и развесели. Кипналата мъст вливаше радост в кръвта на млади и стари. Бог Дионис както винаги отнемаше с лека ръка мъката от човешките сърца. А времето беше чудно: нежна топлина, мека светлина, избистрено небе, над пъстреещата зеленина на възвишенията кротка тишина.

В тези хубави дни от Лакедемон пристигнаха най-после така дългоочакваните вести и те бяха такива, че истинска радост изпълни душите ни и отдавна забравената надежда за свършването на войната и завръщането на бойците по домовете им отново се върна при нас. Чумата секнала така неочаквано, както се била и появила. Но след мора войските се оказали със смутен дух. Войната и без това отдавна била омръзнала на хората, а след ужасната болест всеки мислел само за едно: как час по-скоро да се махне от малоазийския бряг. Като усещал настроението на бойците, Агамемнон произнесъл реч, в която за пръв път заговорил за завръщане в родината. Разбира се, това било хитрост. Но войската го приела за истина. Едва чули за какво е думата, и войните не искали да слушат нищо повече. Те обърнали гръб на Агамемнон и вождовете си и хукнали в надпревара към брега и корабите. Като безредна тълпа редиците от бойци се юрнали към морето и от техния бяг облаци прах засенчили равнината. Вождовете останали объркани, а някои дори сподирили бягащата войска. Само Одисей не загубил разума и самообладанието си. Той захвърлил плаща си и за миг се озовал сред водовъртежа на бегълците. И къде с разумни слова, къде с проявена сила и решителност успял да ги спре. Хората се опомнили, но настроението им продължавало да бъде колебливо. Да нападнеш неприятеля с такава войска, означавало сам да си търсиш поражението. От друга страна, настроението сред бойците показвало на вождовете, че с приключването на войната трябва да се бърза. Някой предложил изходът на войната да се реши чрез единоборство между Менелай и Парис и това допаднало на всички. Троянците също приели предложението. Определено било двубоят да стане в открито поле, близо до Скейските порти, пред очите на троянските граждани и пред двете строени една срещу друга войски. Но борбата между двамата мъже на Елена, някогашния и сегашния, завършила много бързо и някак неопределено. И двамата хвърлили напразно копията си. После мечът на Менелай се счупил и шлемът паднал от главата на Парис. Като видели бедата на своя войн, троянските бойци го погълнали неусетно в своите редици. Напразно настръхналият като хищен звяр Менелай обикалял да дири врага си. Той бил изчезнал безследно, сякаш земята го била погълнала. Тогава един прочут стрелец от троянците, някой си Пандар, изпратил стрела срещу по-младия Атрид и така нарушил клетвата и примирието. Менелай бил наранен и това било като знак да започне боят отново. Ахейските бойци, до този час безразлични и миролюбиво настроени, изведнъж се изпълнили с негодувание и ожесточение към безчестните и коварни азиатци. Двете войски се размесили мигом и били обхванати от мощен кипеж, тъй както става с две пълноводни реки, които се вливат една в друга. Но гърците нямали този път успех. Хектор ги обърнал в бягство, изтласкал ги до самия бряг и дори започнал да пали корабите им. Това накарало Патрокъл да влезе в боя. Той успял да отблъсне троянците, но сам паднал, сразен от ръката на Хектор. Не познавах Протезилай, затова навремето приех вестта за смъртта му с известно безразличие. Но смъртта на Патрокъл ме изпълни с тъга. Помнех го от двореца на цар Тиндар, младеж, пълен с достойнства, но несполучил в живота, изгонен от отечеството си и отблъснат от Елена. А той обичаше и отечеството си, и Елена с цялата сила на съществото си. Виждах го отново пред себе си такъв, какъвто беше той тогава, висок и строен, с умно и чувствително лице, но сдържан и скромен. Дори затворен. Може би гордостта го правеше такъв. Въпреки тази затвореност обаче едва ли имаше човек със сърце по-отзивчиво към любовта от неговото и с дух повече способен да благоговее пред красотата и да й служи. Разправяха, че с Ахил го свързвала необикновена дружба. Животът им бил така единен, че те били като един човек. Патрокъл изпитвал нестихващо възхищение пред Ахил като пред едно необикновено същество, чиято стойност той разбирал по-добре от всички. А страстната, противоречива природа на Ахил, жадуваща за безусловна обич, намирала удовлетворение във възторга, трайната привързаност и изпитаната вярност на Патрокъл. И сега смъртта бе сложила край на тази дружба. Ахил понасял много тежко загубата. Антилох Несторид, който му занесъл вестта за смъртта на приятеля му, разправял после, че едва го удържал в първия пристъп на скръбта да не посегне на себе си. Прославеният герой ридаел диво, проснат с целия си огромен ръст пред палатката си, и мъката му изглеждала безутешна. Терзаела го и съвестта. Той непрекъснато повтарял, че ако не се бил оттеглил от сраженията, Патрокъл навярно нямало да загине. Но Ахил отмъстил със страшно отмъщение за приятеля си. Не само че успял да накара троянците отново да бягат пред гърците, но успял също и да убие Хектор. Това именно бе, което радваше всички гърци. Троянците бяха останали всъщност без военен вожд. Войската им бе вече като стадо без пастир. Единственият истински войн сред тях беше загинал. Но Антиклея каза: „Ние тука се радваме, а какво ли им е на троянците? И какво ли й е на Хекуба, нещастната майка? Лоша е нашата радост, но нали всеки се грижи най-напред за онзи, за когото милее?!“. И аз мислех същото, макар и да мълчах. Но си казвах в себе си: „Може ли да има справедливост и хармония в един свят, в който нещастието на един означава щастие за друг и обратното? Ето, те са поразени сега в самото сърце: Хекуба, Андромаха, Приам. Мъката гори душите им като огън, а ние се радваме! Троянците, осиротели, останали без защитник, скърбят и грижата ги измъчва, а ние ликуваме! Но нали всеки иска да живее? Богове, страшно сте устроили вие живота! И жестоко сте притиснали човека! Чрез примамката на живота му налагате все отново и отново да бъде звяр. Но кой знае? Може би така го водите по-вярно към човешкото“.

Годината се завъртя по-бързо от всяка друга. Живеехме в постоянно очакване, тревожно и напрегнато. Зимата бе тежка. Жестокият Борей обледяваше всичко, носеше облаци сняг, вдигаше огромни, белогривести вълни в морето. Бяхме откъснати повече от всякога от света. Въпреки това до нас стигаха непрекъснато слухове за хода на войната. В затворените домове, край горящите огнища хората се занимаваха ден и нощ само с обсъждането на тези слухове. Говореше се, че след смъртта на Хектор троянците извикали на помощ някакъв странен народ, обитаващ подножието на планината Хем. Жените на този народ се биели наравно с мъжете и дори били по-ожесточени в боя от тях. Хората от хемското племе били червенокоси и снажни и се намирали в родствени връзки с фригийците, съюзниците на Приам. И сега, изглежда, по тяхна молба бяха дошли да помогнат на Троя с голяма армия, състояща се главно от жени начело с царица Пентезилея. Аз трудно си представях дори мъжете в сражение, проливащи кръв и убиващи себеподобните си, а това, че жени могат да вършат такова нещо, ми изглеждаше като приказка, която няма нищо общо с действителността. Но мнозина разправяха, че и по-рано са чували за този народ, а Лаерт рече: „Племето на тракийците е племе силно и сурово, страданията не го плашат, не дели живота от смъртта и с еднаква леснина гради и руши. Разказвали са ми, че тези жени бойци, на които викат амазонки, в битката приличали на еринии!“. Слуховете обаче казваха, че нашите били победили амазонките, а Ахил убил Пентезилея. После, с наближаването на пролетта, се заговори, че на троянците дошли да помагат етиопците, народ многоброен, но далечен, обитаващ края на земята. „Навярно златото на Троя ги е привлякло от техния далечен юг — рече Антиклея. — Приам трябва да ги е позлатил. Но какво ли не дава човек за спасението си! Нашите воюват за слава и чест и за бъдещето на ахейския народ, а троянците, както разбирам, мислят вече само как да спасят живота си!“ Всички разбирахме това. От ден на ден все по-ясно долавяхме, че нашите са решени вече на всичко, че ще постигнат, по какъвто и да е начин целта си, че страшната развръзка е близко, че Троя изживява последните си месеци, може би последните си дни.

Отново дойде пролетта — топла, радостна, благодатна. Хелиос се смееше весело в небето, подбуждаше всичко към живот. А нощем звездите грееха блестящи и живи, сякаш бяха очите на възкръсналия Дионис. Лъчите им се спускаха, подобно на златна мрежа над горите и ливадите, и като че ли караха мъзгата да тече по-бързо и семената, да кълнат по-буйно. Поляните се покриха с жълти нарциси и сини хиацинти, цвят до цвят. Целият остров заприлича на пъстра, свежа и ухаеща пролетна китка.

Телемах, оправил се вече съвсем от болестта, тая пролет израсна изведнъж много на височина и напомняше младо дъбче, което дава нови леторасли. Както някога с Одисей, така сега и с него ходехме всеки ден на гости на Лаерт в полето, помагахме му малко, а после скитахме из дъбравите и доловете край лозята, радвахме се на пролетта и един на друг. Ако не беше постоянната ми мисъл за Одисей, щях да бъда напълно щастлива. Всъщност тревогата ми напоследък бе някак избледняла. Навикът и без това отдавна бе намалил силата й, а сега сред свежите пролетни гори, до хубавото си, спасено от смъртта, момче, с надеждата, че войната ще свърши скоро, тя ми изглеждаше призрачна, „почти недействителна“. Безгрижието на Телемах заразяваше и мене с безгрижие. Потапях се в радостта като в чист ручей от светлина. Обожанието, което моят син ми показваше, ми даваше самочувствие, каквото не бях имала никога край Одисей. Одисей непрекъснато ми се изплъзваше, Телемах бе мой. Чувството, че го имам изцяло, ме изпълваше с необичайно удовлетворение. Гледах главата и тялото му, които така поразително напомняха тези на баща му, погледа на очите му, в който откривах моето спокойствие и ведрина, слушах словата му, пестеливи, но трезви и мъдри като тези на Лаерт, и си казвах: „Той е взел от всички ни най-доброто и такъв, какъвто е, той е мой!“. Спомнях си собственото моминство, двореца на цар Тиндар, първата ми среща с Одисей. Благодарях на съдбата, че ме бе срещнала с него, че ни бе свързала. Иначе Телемах нямаше да съществува. Не можех да си представя света и собствения си живот без Телемах. И ми се струваше, че всичко в света и живота има своето предвечно назначение и никакво отклонение от него не е възможно. Мислех и за Одисей: как ли ще се отнесе той към този израснал вече Телемах, толкова различен от онова дребосъче, полузверче, което бе оставил преди девет години? А Телемах как ли щеше да приеме баща си, един всъщност чужд за него човек, с когото никога не бе общувал, нито пряко, нито мислено? Двамата си приличаха толкова много и в същото време бяха толкова различни. А Одисей навярно също се бе променил през тези девет години… Дали към по-добро или към по-лошо? Във всеки случай сигурна бях, че сега е много по-далече от мене и Телемах, отколкото някога. Отново се връщах към случката с Паламед и мислех, че онзи груб и страшен живот на войн, който той бе принуден да води вече толкова време, не можеше да не остави своя печат върху му. Питах се дали все още ме обичаше. Или любовта към Елена се бе върнала отново в сърцето му. А може би и той имаше наложница като Агамемнон и Ахил, може би дори друго семейство, там край Троя? Щом Ахил, който бе по юношески чист и така много обичаше Дейдамия, си бе взел наложница и заради нея бе готов да се откаже от войната, с други думи от славата, която му бе по-скъпа от всичко, какво можех да очаквам от Одисей? Питах се защо не бе позволил на войските да се качат на корабите и да потеглят обратно към Гърция? Дали само защото държеше народът да не налага своите желания против волята на царете или, или нещо по-важно го задържаше на малоазийския бряг?

Така различни мисли и съмнения се тълпяха в главата ми, но те приличаха на леки облаци в светъл ден. Минаваха и отминаваха и едва засенчваха радостта ми, без да могат трайно да я помрачат.

 

 

В началото на лятото от Лакедемон пристигна вестител. Корабът му дойде по пладне, затова хората го забелязаха отдалече и се стълпиха на брега, нетърпеливи да чуят новините от Троя. Този път Икарий бе изпратил някакъв белобрад старец с достолепен вид. Човекът стоеше изправен на кърмата и когато корабът спря на пристана, всички се изплашихме от неговия сериозен и тържествен изглед. А той се втренчи в мене и Лаерт, навярно ни позна по княжеските облекла, и ни се поклони дълбоко, а после се обърна с приветствие към множеството. Гласът му бе силен и звучен не по старчески. „Радвай се, изрече, народе на Итака, защото твоят цар е жив и здрав и продължава да поразява враговете на нашето племе!“ Народът му отговори веднага с възгласи и приветствия. А той изчака да стихне глъчката и продължи: „И плачи, народе на Ахейя, защото загина твоят най-велик герой, непобедимият воин, най-достойният от всички твои достойни мъже — Ахил!“. За миг се втрещихме, а после хората изпаднаха в голямо вълнение и силен шум се вдигна над брега. А старецът, без да се смути, слезе на пристана, размени с нас обичайните приветствия и след като отговори важно и спокойно на ония от народа, които се осмеляваха да му задават въпроси, тръгна с нас към двореца. Там научихме от него всичко. Той говореше сладкодумно и бавно, с пълното съзнание за важността на донесените от него вести. Наистина новините, които чухме от устата му, ни потресоха. Той разправи, че Антилох, синът на Нестор, бил също убит. Бе го поразил Мемнон, вождът на етиопците. Ахил веднага отмъстил за Антилох, който му бил приятел, като от своя страна убил Мемнон. Но той знаел, че убие ли този вожд, трябва да очаква вече и своята смърт. Така му бил предрекъл оракулът. Това го накарало да изпадне в униние и дълбока тъга. Без да се плаши от смъртта, той тъгувал за живота. Измъчвала го и любовта към мъртвата Пентезилея. „Че защо тогава я убил, щом я обичал?“ — запита Антиклея. „Той, господарке, я видял за пръв път мъртва, отвърна старецът, когато снел от убитата шлема и въоръжението. Но тя била така прекрасна, че я залюбил. Може би от жалост, може би от угризения, че е отнел живота на такава една красавица, бяла и руса като сняг и слънце. Не е лесно за мъж да отнеме живота на млада жена. Затова накарал да я балсамират, държал я ден и нощ в шатъра си и й говорел като на жив човек. Една вечер извикал Хиподамия, която Агамемнон му бил върнал след смъртта на Патрокъл, и й казал: «Скоро ще оставя тебе и ще отида при нея!», и посочил към Пентезилея. Не минали и три дни след това и бил убит в сражението“.

Замълчахме за дълго, а после Лаерт запита: „А как е бил убит?“. „Парис го наранил със стрела отдалече. Раната била лека, в петата, но трябва стрелата да е била отровна, затова умрял. Той отначало не обърнал внимание на раната си, измъкнал стрелата и продължил да се сражава като разлютен лъв. Но не минало много време и силите взели да го напускат. Паднал и вече не могъл да стане. Одисей и Аякс Теламонид едва успели да извлекат трупа му от сражението. И да го спасят от налитащите троянци. Затова пък след погребението имало голям спор за въоръжението му.“ „Не е малко нещо! — рече Лаерт. — Оръжието на Ахил е това!“ „Е, и на кого го дали?“ — запита Антиклея. „Хвърлили жребий и оръжието се паднало на Одисей! Но Аякс не могъл да понесе това и взел да напада като обезумен двамата братя Атриди и да ги обвинява в пристрастие и измама. А след това бил обхванат от истинско безумие и поискал да ги убие, но не успял и тогава посегнал на себе си. Така безславно завършил живота си този герой — като самоубиец!“ „Жалко за смелия воин и доблестния мъж!“ — рече Лаерт. „А най-жалко е за родителите му, които остават да тъжат, доде умрат!“ — додаде Антиклея. „Нещастни хора били Теламон и Ерибея, дано боговете пазят всекиго от такова зло!“ „Той, достопочтена господарке, имал и жена, и син — продължи старецът. — Взел си там на троянския бряг жена, дъщерята на един победен фригийски цар, някоя си Текмеса, и тя му родила син Еврисак. Той се отнасял с нея като със съпруга, но по положение тя му била наложница. И сега кой знае какво ще стане с нея и детето й!“

Слушах стареца и в същото време си представях Одисей в битката за тялото на Ахил. Сякаш виждах троянците да го нападат вкупом, с настървени, нечовешки лица, с насочени копия и мечове. Сякаш чувах тежкото им дишане, тропота на нозете им, звъна на ризниците им. Виждах и Одисей с бледо лице, около устата дори жълто като восък, както ставаше с него винаги, когато се вълнуваше силно. Къдрите му бяха полепнали по бузите и струйки пот се стичаха под шлема му, а очите му гледаха упорито съсредоточено, с диво разширени зеници. Едва се сдържах да не извикам: Богове, нямате ли милост към нас, смъртните? Девет години война! Девет години от живота ни, отдадени на насилието, ужаса и смъртта! Толкова мъртви герои! Толкова помрачени съдби! Толкова похабени женски и мъжки съществувания! Душите ни не издържаха вече! Поддаваха се неусетно на смъртта. Ето, Ахил бе залюбил мъртвата Пентезилея. Аякс се бе самоубил! Войските искаха да бягат от онзи бряг. И с право! Старецът каза, че след смъртта на Ахил духът на бойците се оказал пак силно разколебан. Затова съветът на царете решил да доведе край Троя невръстния син на Ахил, младия Неоптолем. Очаквали, че неговото присъствие ще разведри и вдъхнови хората. Изтръпнах. Как щеше Дейдамия да се раздели с единствения си син и да го изпрати на онзи страшен бряг, да го изложи на всички рискове на войната? И то сега, когато Ахил бе мъртъв и всичко, което й оставаше от него, бе само този син. Изглежда и Антиклея помисли същото, защото каза: „Хубава работа! С децата ли взеха да воюват вече!“. Изведнъж, неочаквано за самата мене, чух променения си глас да изрича почти виком: „Аз не бих пуснала моя син за нищо на света!“. Но старецът ме погледна строго и каза: „Млада господарке, всяка майка милее за чедото си! Но Ликомед не може да се противи на такова решение! А и то се прави за доброто на всички, за да свърши войната по-скоро!“. Не му отговорих нищо. Разбирах, че е прав, но знаех, че и аз бях права.