Севда Костова
Пенелопеида (3)

Една зимна утрин, преди още да се беше добре разсъмнало, бях събудена от Акторида. Чух припряния й шепот: „Господарке, събуди се!“. Отворих веднага очи и видях бледото й възбудено лице. „Какво има, Акторида?“ „Дошъл е Оп, орачът. Иска да те види. Изглежда нещо се е случило с господаря.“ „С Лаерт ли?“ „Не, с господаря Одисей!“ Скочих бързо, метнах някаква дреха на себе си и прибрах как да е косите си. „Какво всъщност е станало?“ „Не можах да разбера, господарке“ — отвърна Акторида. Одисей често излизаше рано сутрин и отиваше в работилниците. Изглежда там се бе случила някаква злополука. Но защо тъкмо Оп бе дошъл да съобщи това? Разтреперана от тревога, изтичах през залите и преддверието и открих орачът да ме чака под колонадата отвън. „Какво има, Оп?“ „Човекът бе силен и плещест, но с ниско чело. Бе прочут орач, но не бе майстор в приказките. «Тази сутрин, още в тъмно, господарят Одисей дойде да ме събуди…» «Е?» «Гледам води една коза на връв…» «После?» Чудно ми стана за какво е дошъл толкова рано. А той: дай ми, вика, Оп, едно рало и ярем и изкарай един вол. Всичко изпълних и зачаках да видя какво ще стане. А той впрегна вола и козата заедно и се отправи към брега. Аз подире му. Гледам започна да оре пясъка край морето…“ „Какво каза?“ „Пясъкът, думам, оре и вика: иди, вика, Оп, и донеси една торба сол. Ще сеем сол, за да никнат сълзи. И тресе глава, върти очи, смее се, мърмори нещо. Аз се изплаших, хукнах веднага и ето ме тука!“

Зави ми се свят. Велики богове, нима Одисей е загубил ума си? Може ли един толкова ясен разум да бъде така жестоко помрачен? И от какво? Дали от тревогата за война? Но той не е слабодушен. Безброй въпроси се струпаха наведнъж в мисълта ми. Чувствах как собственият ми разум се помрачава от мъка и страх. Наметнах някакъв плащ и забързах подир Оп. Навън бе вече светъл ден. Морето се бе проснало сиво и мъртво, а над брега кръжаха птици, които издаваха пронизителни, жални крясъци. Видях Одисей още отдалече, от високия бряг. Наистина ореше пясъка. Едрата му фигура с отпусната крачка се влачеше след неравния впряг. Велики егидодържецо, Зевсе Олимпийски, нима си решил да погубиш и най-разумния мъж на Ахейя? Нима вече си го погубил? Дотърчах до Одисей и се помъчих да го прегърна, но той се дръпна от мене като опарен и изръмжа: „Махни се, жено, която и да си! Не ми пречи да върша работата си!“. Заковах се на място от изумление и ужас. Значи Одисей бе наистина полудял! После се разридах с глас. Сякаш и аз обезумях. Вървях след ралото и молех Одисей да ме погледне, да ме познае, да не оставя безумието да помрачава разсъдъка му. Той не ми обръщаше внимание. Само когато наближавах много до него, вдигаше заплашително остена. В това време откъм двореца дотърчаха Лаерт, Евриклея и други хора. Евриклея също започна да моли Одисей да се опомни, а Лаерт му заповяда да остави ралото и веднага да се прибере в двореца. Но той не чуваше сякаш какво му говорят. Лаерт изпрати за Ментор, но и той не можа да постигне нищо. Тогава оставихме нещастника да върши безсмислената си работа, докато жреците на Аполон и Артемида кажат какво да правим с него. Те препоръчаха молитви и жертвоприношения, но нито молитвите, нито жертвите помогнаха нещо. Дните минаваха, а Одисей си оставаше безумен. Спеше в колибата на Оп, не познаваше никого, освен него и по цял ден ореше пясъка край морето.

Антиклея легна болна и риданията й разтърсваха час по час двореца. Лаерт стоеше като изумен, неспособен да предприеме каквото и да било, а аз чувствах как мъката ме стапя с всеки изминат ден. Робите и слугите бяха като попарени. Дворецът заглъхна. Грижата го оплиташе със своите черни влакна, тъй както паякът оплита разцъфналия цвят в своята мрежа. Свекър ми изпрати вестители да съобщят на двамата братя Атриди, че син му се е побъркал. Приготовленията за война престанаха от само себе си. Животът на острова отначало притихна, а после всичко тръгна постарому. Хората жалеха царското семейство заради постигналата го беда, мъчно им бе за Одисей, но в същото време изпитваха известно облекчение. Войната се отдалечаваше от Итака. Нещата придобиваха постепенно своя редовен облик. Само Одисей продължаваше напразния си труд край морето и от ден на ден затъваше все повече в безумието. Другите сякаш взеха да свикват с положението, единствено аз не можех да се помиря с болестта му. По няколко пъти на ден ходех на брега, говорех му, показвах му Телемах, мъчех се с облеклото, държането и думите си да събудя в него спомени, които да го върнат към привичното съществуване и здравото мислене. Но нищо не помагаше. Тъй както жертвите и молитвите, така и моите старания в края на краищата се оказаха безполезни. А дните растяха, пролетта наближаваше и светът тръпнеше в радостните тръпки на пробудата. Една сутрин в залива Рейтрос хвърли котва голям, нов и богато украсен кораб. Беше пристигнал Агамемнон, за да провери лично истинността на изпратената му вест. Не обичах този човек, безсърдечен и надменен. И тежко ми беше да го срещна в мъката си и да му говоря за нещастието, което ни беше сполетяло. Но Антиклея лежеше болна, а Лаерт се намираше в полето. Постарах се поне да го посрещна достойно. Облякох траурна, но богата дреха и се помъчих да бъда сдържана в скръбта си. Но още след обичайните приветствия неговата грубост ме накара да избухна в сълзи. „Страхливците полудяват преди още да са видели гол меч!“ — се разкрещя той, щом чу от мене, че Одисей наистина е бил нападнат от лудост и че все още не се е отървал от нея. „Ако Одисей беше страхливец, му отвърнах, не щеше да се гневиш, че няма да участва във войната!“ Той ме погледна злобно и процеди през зъби: „А ти кога си придобила разум да отговаряш на царете?“. „Разум, му отвърнах, имам по рождение, защото сама съм царска дъщеря!“ Гледах го несмутено, но гърдите ми се тресяха от беззвучни ридания и сълзите ми шуртяха по страните. Той не се трогна. Продължаваше да усеща само гнева си. „Няма нужда от сълзи — рече грубо. — По-добре ни заведи да видим мъжа ти.“

В това време Евриклея влезе в залата на ръце с Телемах. Мисля, че бе видяла иззад завесата моето вълнение, а бе чула навярно и думите на Агамемнон и сега идваше, за да ми вдъхне смелост и спокойствие пред жестокия, злобен мъж. Телемах протегна ръчички към мене и аз го взех. Неволно потърсих близостта на детето. Чувствах, че това ме успокоява и ми дава сили да понеса по-леко противната среща. Така, на ръце с Телемах, тръгнах към брега на морето. С нас дойде и Паламед, съветникът на Агамемнон, който го придружаваше навсякъде. Ако към Агамемнон изпитвах неприязън, то към този човек чувствах нещо като отвращение. Той бе нисък и пълен, с дълга глава и тежки бузи, а очите му малки, сини и хитри се стрелкаха на всички страни като риби във вода. Вървяхме бавно, защото Агамемнон от надменност никога не забравяше да шества като цар, а и защото порасналият вече Телемах тежеше на отслабналите ми ръце. Евриклея ни следваше отдалече. Одисей се намираше край морето, както винаги зает с безполезния си труд. Не обърна внимание нито на Агамемнон, нито на Паламед. Те и двамата застанаха известно време там и го наблюдаваха. Като гледаше отпуснатото му тяло, загрубелите ръце и нозе и израсналата му, сплъстена брада, Агамемнон се почувства удовлетворен и дори някаква смътна усмивка на снизхождение се плъзна по лицето му. Но Паламед бе приковал хитрите си очи с недоверие върху Одисей и като че ли съобразяваше нещо. В това време Телемах взе да скучае в ръцете ми и аз го пуснах да си поиграе на пясъка. Изведнъж Паламед грабна детето и дорде се опомня, изтича с него на няколко крачки пред Одисей, остави го на пътя на ралото и за да не мърда, откопча фибулата от плаща си и му я даде да играе. Телемах се залиса веднага в лъскавия предмет, а Паламед застана отстрани да гледа какво ще стане. Спуснах се да вдигна детето, но Агамемнон ме спря. Задърпах се: „Не виждаш ли, че ще го прегази?“. „Няма! Паламед е внимателен и бърз като светкавица!“ Принудих се и аз да гледам какво ще стане, макар че цяла треперех от страх за Телемах и от възмущение към двамата мъже. Волът и козата на Одисей бяха вече съвсем близо до детето. Изведнъж той отби животните, заобиколи сина си и продължи да оре. „Той не е безумен! — извика Паламед. — Луд човек не може да постъпи така, да съобрази и запази детето!“ — Агамемнон бе присвил очи и се взираше в Одисей, а самият Одисей продължаваше да оре невъзмутимо, сякаш не бе забелязал нищо и не бе чул думите на Паламед. Съветникът вдигна детето и дойде с него при нас. „Няма безумство в този човек!“ — викна той отново високо, а после се наведе и зашепна нещо на Агамемнон. Вече поемах Телемах в ръце, когато царят на Микена изведнъж го грабна и изтича с него на другия край на изораната пясъчна ивица. Хукнах подире му, но Паламед, наистина твърде бърз, хвана ръцете ми и ме задържа да не мърдам. С ужас видях как Агамемнон постави отново детето върху пясъка и като изтегли меча си, в миг замахна над главата му. Писъкът ми прокънтя по целия бряг. От другата страна му отговори писъкът на приближаващата Евриклея. Неочаквано страшен вик: „Стой!“, оглуши всички ни. Одисей бе оставил ралото и тичаше с остена си към Агамемнон. Видях как злият мъж отпусна меча и се приготви да срещне Одисей с тържествуващо и надменно лице.

Бях толкова слисана от станалото, че не усетих кога се намерих при Одисей и Телемах. Грабнах най-напред сина си, а после прегърнах Одисей. „Слава на боговете, че ти върнаха разума!“ — мълвях, но самата аз не бях на себе си от преживения страх, от голямата изненада и от радостта, че виждам Одисей отново здрав. Но Паламед каза: „Не може боговете да му върнат нещо, което не са му отнели. Той никога не е бил луд! Искаше просто да ни измами. Хитър е, но не достатъчно, иначе нямаше да смята нас за глупави“. Погледнах Одисей. Неочаквано за всички той се усмихна простодушно и подкупващо, сякаш се отнасяше за обикновена шега. После проговори спокойно: „Прощавайте! Забравих, че имам работа с гърци!“. Агамемнон все още мълчеше. Чудеше се, изглежда, какво да предприеме: дали да остане невъзмутим или да се разгневи. Реши, че първото е за предпочитане, но рече, с цел да обиди Одисей: „Не току-така дядо му Автолик е бил прочут измамник и клетвопрестъпник! Крушата не пада далеч от корена си!“. „Не е престъпление да нарушиш една пагубна за всички клетва!“ — му отвърна веднага Одисей. „Волнодумецо — му кресна тогава Агамемнон, а погледът му стана зъл като на куче. — Не сме дошли тука да слушаме твоите брътвежи, а да те принудим да изпълниш онова, към което те задължава дадената клетва!“ За миг очите на Одисей се разтвориха широко, разшириха се до пръсване и пламнаха. Цялото му лице пламна. Никога не бях го виждала така разгневен. „Царю, процеди той през зъби, не забравяй, че тука не е Микена, а Итака!“ Погледна към Паламед и му се закани: „А ти рано или късно ще ми заплатиш!“. После обърна гръб и на двамата и закрачи към двореца.

 

 

Отново всичко в Итака се промени. Прекъснатите за кратко време военни приготовления бяха подхванати с двойно по-голямо усърдие. У никого вече нямаше надежда, че изпитанието ще ни отмине и че ще можем да останем настрани от войната. Одисей бе толкова мрачен и зъл, че не смеех да му кажа нищо. Свекърва ми, царица Антиклея, от едно отчаяние изпадна веднага в друго и продължаваше да лежи болна. Измъчен от големите си грижи, Лаерт повече от всякога търсеше разтуха в полския труд. Слугите бяха притихнали, говореха шепнешком и гледаха мрачно като господарите си. Пролетта вече облъхваше острова със свежото си дихание, освобождаваше живота за нов цъфтеж. Но хората виждаха навсякъде само грозния призрак на смъртта и задалата се пролет не ги радваше. Имаше даже нещо зловещо в това пробуждане, което вещаеше унищожение за хиляди хора. Пролетните Дионисии преминаха под знака на някакво мрачно и жестоко настроение. Вакханките приличаха на освирепели вълчици. В старанието си наистина да се забравят хората стигнаха до крайности, извършиха грозни неща. Страхът потискаше вече духовете и на най-смелите. И най-трезвите станаха суеверни и взеха да виждат поличби и прокоби във всяка дреболия. Мъчех се да живея с надежди, защото разбирах, че иначе не бих могла изобщо да живея. Очаквах да се случи нещо благоприятно, макар че сама не знаех какво би могло да бъде то. Нещо, което да прекърши злия устрем на Агамемнон и да му попречи да осъществи кръвопролитните си планове. Но колкото времето минаваше, толкова по-добре си давах сметка, че тука вече не Агамемнон бе решаващата сила. Той бе дал началния тласък, но сега вече камъкът се търкаляше от собствената си тежест и щеше да се търкаля и без него.

Слабеех с всеки изминат ден. Почти не се хранех и не спях. Бях толкова изтощена, с напрегнати чувства и изтерзана мисъл, че когато Одисей ми съобщи деня на потеглянето си, припаднах. Този път мъката ми бе действително по-голяма от моите сили и аз загубих свяст пред нея. Събудих се на леглото в нашата спалня. Бях цяла мокра от водата, с която ме бяха заливали, за да ме свестят, но през мокрите дрехи усещах горещите ръце на Одисей, които ме прегръщаха. После, в разнасящата се пред взора ми мъгла, видях очите му. Те се взираха в мене със съчувствие, грижа и нежност. Като видя, че дойдох на себе си, Одисей промълви: „Не всеки, който отива на война, загива и аз навярно ще се върна. Но ако ти продължаваш все така да се тревожиш, няма да има кой да ме посрещне!“. Усмихнах му се. Чувствах се лека като перце, освободена от всяка грижа и мъка. Одисей също ми се усмихна и продължи: „Вече сме напълно готови. Корабите са натоварени и чакат в залива. Всички приготовления са привършени. Нека тези три дни, които ни остават, да прекараме в радост. Нареди на Евринома да изпрати момичетата да наберат теменуги и пролетни вейки от гората и да окичат двореца. Накарай също Акторида да те облече и причеше като за празник. До деня на заминаването ми ще празнуваме“. Тежко е човек да празнува с мъка в сърцето. Но все пак така беше по-добре, отколкото да прекараме тези три дни в униние и плач. В двореца надойдоха изпращачи: приятели и роднини. Одисей принесе хекатомба на бог Арес, на Атина Палада, към която изпитваше особена почит, „защото нищо не може да направи човек без разум“, както обичаше да казва, на Посейдон и на всички морски и подземни божества. Започна голямо пиршество, което трая два дни. Не зная дали Одисей бе наистина весел или се правеше на весел, но той успя да увлече всички със своето веселие. Сред толкова тревоги и грижи хората, изглежда, имаха нужда и от малко радост и забрава, затова празненството, измислено от Одисей, се оказа много на място. Дори царица Антиклея излезе от покоите си, облечена царски, и остана на пира със сериозно, но спокойно лице. На третия ден сутринта Одисей помоли Лаерт да събере цялото семейство в голямата зала. Присъстваха и верните слуги и роби, на първо място Евриклея и Евринома, а също и свинарят Евмей. Имаше и неколцина приятели, начело с Ментор. Одисей говори на всички ни. Каза, че животът в Итака трябва да си остане такъв, какъвто е бил винаги. Че не бива скръбта ни да бъде до там силна, че да ни пречи да живеем. Че царското семейство може да разчита на верните си слуги и роби, а ако нещо се случи с Лаерт, и на подкрепата на Ментор. „Лишавам се от най-добрия си приятел в това тежко начинание, рече той, за да оставя тука един здрав стълб, на който да се облегнете при нужда.“ Смътно долавях смисъла на словата му, съсредоточена в усилието да не заплача. Лаерт отговори на Одисей. „Сине, не мисли за нас — му каза. — Мисли за себе си и за хората, които тръгват с тебе. Гледай да се завърнеш жив и здрав и да доведеш колкото се може повече от тях по домовете им!“ Антиклея изхълца при тези думи, но все пак успя да овладее чувствата си. Одисей искаше да посвети този последен ден единствено на мене. „При едно условие, ми пошепна, ако забравиш, че утре заминавам!“

Бях толкова щастлива, че наистина забравих. Не зная друг ден след сватбата си, в който да съм била толкова щастлива. Одисей не откъсваше погледа си от лицето ми и този поглед преливаше от любов. Като на нещо свое, свидно и мило гледаше той на мене. А аз, така дълго лишена от нежността му сега се чувствах потопена в блаженство, сякаш бях дарена с милостта и благоволението на някакво божество. Той ме отведе с колесница високо в планината и ние останахме там целия ден. Хелиос ръсеше злато над света. Земята дишаше неспокойно с натегната от сокове гръд, поляните синееха от теменуги, по клоните на дърветата и храстите бяха избили малки пъпки като зелена роса, във въздуха пърхаха големи жълто-червени пеперуди. Одисей се спря пред едно напъпило, стройно дръвце и каза: „Прилича на десетгодишно девойче, нали?“. Но изобщо говорехме малко. Бяхме се отдали само на усещанията си. Донякъде и защото се страхувахме от обратите и рисковете на един разговор. По едно време ми пришепна, че видял бог Пан между стволите на дърветата, вдигна ме на ръце и ме отнесе в една малка пещера, в която бяхме идвали и друг път. Леглото от мъх, което бе нагласил тогава, стоеше още и той ме облада върху него. Страстта му приличаше на пламък, който поглъща всичко. Мисля, че с тази бушуваща страст, както и с веселието, той искаше да забрави, че му предстои отпътуване от Итака и война. „Цяла миришеш на теменуги…“ ми каза и въздъхна с притворени очи, изнурен и щастлив. Наистина букетчетата теменуги, с които се бях закичила преди това, се бяха пръснали из косите ми, бяха попаднали по раменете ми, скрили се между гънките на дрехата ми.

През нощта, в двореца, се събудих внезапно. Усетих мястото до себе си празно и скочих с нелепата мисъл, че Одисей е вече заминал. Разбрах, че е още късна нощ и легнах отново, но останах будна в очакване. Миговете обаче минаваха, а Одисей не идваше. Изведнъж ми текна, че трябва да е отишъл при Меланто да се сбогува и с нея. Затова, когато го чух да влиза, се направих на заспала. Но той почувства, че съм будна, и промълви: „Времето е чудесно за пътуване“. Престорих се, че му вярвам. Не исках да има лоши мигове тази нощ между нас. „Толкова ли си нетърпелив да тръгнеш за Троя, че ставаш посред нощ от леглото да видиш какво е времето навън?“ Той не ми отговори нищо, само ме засипа с буйни целувки. Чувствах колко съм му мила, но едновременно схващах и желанието му да потисне угризенията си към мене. Изведнъж ми стана жал за него. Въпреки цялата си, призната от всички хитрост той си оставаше едно голямо дете. Не казах повече нищо, но усещах, че Одисей има да ми каже нещо. Знаех колко му е трудно да разкрива себе си пред когото и да било, затова се постарах да му помогна. Помъчих се да го прилаская с оная простодушна нежност, която обикновено пазех единствено за Телемах. Най-после Одисей проговори: „Най-много ме измъчва преди заминаването ми съмнението, че ще ми измениш, докато аз воювам на онзи далечен бряг. Изгарям от мъка при тая мисъл и затова те мразех толкова през последния месец!“. Никога не бях чувала Одисей да ми говори така откровено, от което разбрах, че мъката му бе действително много голяма. Трябваше да му отговоря и да го успокоя. Но какво? Кипридо, многолика, непознаваема богиньо, как си могла да направиш толкова разновидна любовта на хората? Толкова противоположна тая на мъжа и на жената? Толкова различна тая на различните хора? Толкова цялостна у едни, толкова противоречива у други! Толкова колеблива и толкова твърда! Постоянна или подчинена на всеки каприз на случая! Бях убедена, че никога няма да изменя на Одисей, но как да убедя и него в това? Той съдеше за мене по себе си. Роб беше той на влеченията си, течащ като ручеи и променлив като вятъра. А моята душа приличаше на статуя, с постоянен и неизменен лик. „Който обича, той остава винаги верен! — казах. — Любов и вярност са едно и също!“ Но за Одисей те съвсем не бяха едно и също. Като всеки мъж, той можеше да обича, но не можеше да бъде верен. „Дори и обичащите изменят — рече той в отговор на моите думи. — Ти още не познаваш всички сили, скрити в душата и тялото на човека. Не познаваш и живота, който тече и променя всичко, а най-вече — чувствата на хората, техните души. Най-жестоката измяна е тая, която се ражда от промяната, а над промяната никой не е властен!“ „Има неща, които не се променят — отвърнах. — Слънцето остава винаги едно и също нали? Мисля, че и моята любов е като слънцето!“ „Твърде много вярваш в любовта!“ — рече Одисей. „А ти твърде малко!“

Така никой от нас не можа да убеди другия. Въпреки това чувствах, че увереността ми бе успокоила донякъде Одисей. Самият той не помисли да ме успокои. Бях вече разбрала: той гледаше на своята изневяра като на невинна, мъжка привилегия. Може би беше прав. Различна е любовта на мъжа и жената и различна е и верността им. Когато на другата сутрин се събудих, Одисей не беше до мене. Обхваната от внезапна паника, скочих и се сблъсках на вратата с влизащата в спалнята Акторида. Усетлива, както винаги, тя каза почти нехайно, изглежда, за да ми вдъхне спокойствие: „Време е, господарке, да те приготвя! Господарят също вече се готви! Хората са от тъмно на крак. Градът шуми и бръмчи като кошер!“. Нямаше лъжа! Жестокият час бе дошъл и не можеше да ме отмине. Изведнъж някаква трескавост ме обхвана. Разбързах се като луда. Исках час по-скоро да се изкъпя, причеша и облека, за да мога да прекарам колкото се може повече време с Одисей. Но когато видях китката розмарин, пусната в басейна, неочаквано ми хрумна нещо. „Акторида, цъфти ли вече розмаринът?“ „Храстите от дъното на градината са цели в цвят, господарке!“ „А дали ковчегът с одеждите на Одисей е още в двореца?“ „Чух от господаря, че неговите вещи ще бъдат отнесени последни на кораба.“ След малко Акторида се върна със сноп сребристи вейки в ръка. Бях почти щастлива със своето хрумване, дотолкова, доколкото можех изобщо да се радвам в този час на тъга, горест и с мъка потискано отчаяние. Извадих всички одежди от ковчега на Одисей и във всяка поставих по една клонка розмарин. Ръцете ми трепереха. И сърцето също. Мислех си: той ще ги открива постепенно, когато вади хитоните и наметалата си. Те ще му бъдат като поздрав от мене. Ще му казват: „Аз, твоята Пенелопе, съм тука при тебе въпреки времето и пространството, което ни дели! Не унивай! Не тъжи! Не се отчайвай! Не се съмнявай! Вярвай в мене!“. Появих се пред Одисей в снежнобяла дреха и тъмновиолетово двойно подплатено наметало. И бях украсена с перли от планински кристал. Перли висяха на врата ми, спускаха се от ушите ми, люлееха се край страните ми. А по страните ми течаха неспирно сълзи, подобни на свободни, търкалящи се перли. Не се и опитвах да ги сдържам, нито пък ги бършех. Видях Одисей през мъглата на сълзите си и той ми се стори като чужд човек. Бе облечен във военни доспехи, макар и съвсем леки, но не това го правеше чужд за мене, а промяната на лицето му. Гледах го и не можех да повярвам на очите си. Невероятни са понякога обратите в мъжката душа и способността на мъжкия дух да поставя межда на нещата. Одисей бе сякаш забравил отвращението си от войната и продължителното си противене да участва в нея и сега бе изпълнен с радост и въодушевление. Веднага разбрах, че новият живот, който му предстоеше да води от сега нататък, живот, пълен с опасности, но и с разнообразие, с изпитания, но и с волност, който го отвеждаше към нови хоризонти и непознати страни, обещаваше му неочакваното и подчиняваше съдбата му на случайността, вече го мамеше със своето многолико видение. Мъжете си остават деца на всяка възраст. В часа на заминаването си Одисей гледаше на войната като на забавна игра. Антиклея хлипаше на шията му. Лаерт се извръщаше встрани, за да не се поддаде на вълнението си, аз плачех, без да мога да спра сълзите си. Телемах протягаше ръчички и се теглеше към него. Но Одисей се отнасяше към вълнението ни някак безучастно. То не можеше да се отрази в душата му, защото той се бе откъснал от нас и от целия си досегашен живот и бе заживял с пътя, войната и незнайната си съдба, която го бе повела вече към непознатите, враждебни брегове отвъд морето. Но аз не можех да се откъсна така леко от него и от живота, който бяхме водили досега, един до друг, един за друг, един в друг. Невъзможно бе да ме отделят от прегръдките му. Тялото ми се лепеше за неговото, тъй както бръшлянът или мъхът се лепят за дънера на дървото. Най-после Одисей се отскубна от ръцете ми и скочи в кораба. За малко да скоча след него във водата, защото в същия миг хората от пристана тласнаха големия блестящ съд по вълните на морето. Задържаха ме овреме. Останах на брега, но не можех да откъсна очите си от кораба и от Одисей. Видях как гребците вдигнаха греблата, после ги потопиха във водата, във въздуха полетяха пръски и разстоянието между брега и кораба взе да се увеличава. Одисей усмихнат ми махаше с ръка. След Одисеевия кораб от пристана взеха да се отделят и другите кораби. Над брега се понесоха стенанията и воплите на оставащите и заглушиха възгласите на заминаващите. Жените в отчаянието си скубеха косите, раздираха дрехите си, посипваха главите си с прах. Същото правеха и някои старци, които изпращаха синовете или внуците си на война. Смътно долавях това, което ставаше край мене, защото бях цяла съсредоточена върху корабите, които се отдалечаваха все повече и повече от бреговете на Итака. Все още ясно различавах хората и следях с поглед Одисей. Видях, че пиха наздравица и направиха възлияние на боговете за добър път. Но постепенно очите ми взеха да изпускат човешките фигури и аз виждах вече само корабите, които летяха като бързи птици, тласкани едновременно от греблата и носени от вятъра. Ставаха все по-малки, дордето се загубиха в синевата. Тогава чух гласа на Лаерт до себе си. „Да си вървим вече!“ — каза той. Озърнах се. Хората наоколо бяха притихнали и стояха като втрещени с чувството, че са ограбени, че са преживели непоправима загуба, че животът им е направил невъзвратим завой…

Нощта, която последва, бе тежка за мене. Навън валеше тих пролетен дъжд, неспирно и спокойно ръмеше. При звука на тоя дъжд чувствах как смъртна умора сковава душата и тялото ми. Вместо да ме приласкае кротко, сънят ме душеше в мъчителна, тягостна прегръдка. Събуждах се безброй пъти и пак заспивах. Потъвах някъде надълбоко под огромни пластове вода. Сякаш необозримото море ме поглъщаше и притискаше към своето дъно. С мъка изплувах на повърхността. Усещах постелките си мокри от пот и лицето си залято в сълзи. Плачех на сън. Най-после се събудих окончателно. Бе вече съмнало. Дворецът глъхнеше необичайно тих дори за този час. Страшна тишина, от която тръпки полазиха по тялото ми. Навън влажното утро проплакваше със звъна на стичащите се капки, простенваше с приглушения крясък на някаква самотна птица в градината. Изведнъж осъзнах всичко и веднага съжалих, че съм се събудила. Обхвана ме тъга и такова безпокойство, че цялото ми тяло се разтрепери. Сякаш някаква страшна опасност заплашваше Одисей и аз бях далече от него и не можех с нищо да му помогна. Целият ден живях в тази мъка, без да мога нито за миг да се освободя от нея. Мисълта ми бе непрекъснато заета с Одисей, но дори и тогава, когато не мислех за него, тревогата продължаваше да терзае духа ми. Със страх се питах дали така ще бъде през всичкото време, докато него го няма. Не бях преживявала нищо по-мъчително. Беше направо непоносимо. Но дните се заредиха все такива непоносими. Неспокойни и въпреки това еднообразни. Пролетта бушуваше на острова, ала аз не я виждах и нищо от нейната буйна красота и светла жизнерадост не достигаше до духа ми. Светлина се лееше над земята, но над двореца в Итака бе припаднал черен мрак. Изпълнявах всичките си задължения. Грижех се за дома, за Телемах, за болната си отчаяна свекърва, дори за себе си полагах предишните грижи, но имах чувството, че не живея. Сякаш душата ми бе напуснала тялото, сякаш от мене бе останала само обвивката, която продължаваше по силата на навика да върши онова, което по-рано правеше движена от душата. Дори не болка изпитвах, а само някаква непрестанно растяща тягост. Спасявах се от нея единствено в съня. Но случваше се често и да не мога да спя. Тогава лежах, прегърнала Телемах. Усещах топлината на здравото му телце и нежната мекота на къдриците му, вдъхвах свежия дъх на кожата му и си казвах: „Имам поне него!“. Но това не ме утешаваше, не ме успокояваше, не ми носеше радостта, която очаквах. Разбирах, че без Одисей всичко губеше значението си за мене. Дори щастието от майчинството ми се изплъзваше. Спомнях си думите на Евриклея: „Без обичния мъж няма мъка, но няма и радост, и всичко ти става все едно!“. Така премина пролетта и настъпи лятото. Вече очаквах баща ми, достойният Икарий, да ми изпрати някаква вест за Одисей, според както ми беше обещал. Но вест не идваше. В нетърпението си наредих един роб да бди винаги край брега, за да ми извести веднага, ако някакъв кораб се появи на хоризонта. Но робът само си губеше времето. Антиклея, не по-малко нетърпелива от мене, вече искаше да накара Лаерт той да изпрати хора до Спарта за новини.

Тогава, съвсем неочаквано, един следобед бдящият роб се втурна в двореца. „Господарке, към острова идват не един, а много кораби!“ — рече той, доста изплашен. И аз се изплаших от думите му. Това не бяха вестители, а навярно пирати, които се готвеха да нападнат Итака. Веднага изпратих за Ментор. Той дойде направо от ковашката си работилница, също разтревожен от съобщението на роба. „Трябва цялото население да напусне града, му казах, и да се скрие в планината. А ти събери слугите и робите на дома, както и всички мъже, годни да носят оръжие, и се приготви да защитиш двореца!“ Ментор ме погледна с верните си очи на куче. „Ти в двореца ли ще останеш?“ — запита само. „Трябва да остана, му отговорих, заради Антиклея. Но ще изпратя Телемах заедно с Евриклея в планината.“ Нямахме време да разговаряме повече. В града и двореца вече се надигаше тревога. Хората бяха отдавна наплашени от пиратските нападения над острова, а и отсъствието на Одисей, както и на повечето мъже, годни да окажат здрав отпор на нападението, засилваше уплахата им. Трябваше да побързаме с нарежданията си, за да предвардим паниката. Макар и неопитни, успяхме да се справим с всичко. Скоро градът утихна изпразнен, а дворецът заприлича на крепост, която се готви за отбрана. Тогава дотърча един от съгледвачите, изпратени на брега. Така тичаше и бе толкова развълнуван и нетърпелив да каже новината, която носеше, че в първия миг не можа да произнесе нито едно слово. После изрече със задъхване и на пресекулки: „Господарке, Одисей се завърна! Върнаха се всички мъже на Итака“. Толкова малко очаквах да чуя подобна вест, че при тези думи останах като втрещена. А и всички други край мене. След това радостта ме грабна и понесе. Полетях, сякаш неочаквано ми бяха пораснали криле. Тичах, без да усещам краката под себе си. Чух Ментор да крещи след мене: „Внимавай, може да има някаква грешка!“. Крилатите думи долетяха и в същия миг отлетяха от мене, без да стигнат до разума ми. Не помня как се намерих до вековната маслина и пещерата на нимфите. Там се спрях неволно да си поема дъх и да огледам брега. На пристана бе спрял наистина големият кораб на Одисей и два други по-малки, а след тях идваха и останалите. На пясъка се суетяха бойци, току-що слезли от корабите: гълчаха, викаха нещо радостно и весело. Хукнах надолу по пътеката и се сблъсках с тичащия нагоре Одисей. Изведнъж хвръкнах във въздуха, поета от силните му ръце. Следващият миг вече се смеех и плачех едновременно, прегръщах главата и шията му и го целувах безразборно по очите, косите, бузите, устните, врата, раменете, гърдите. „Ей, ще ме удушиш!“ — каза Одисей. Хванах страните му с двете си ръце и го погледнах в очите. Смееше се, но и неговите очи бяха овлажнели…

 

 

Одисей се бе променил много през изтеклите месеци. Лицето му беше загоряло, косата посветляла, а мускулите на тялото му бяха станали по-твърди от всякога. И духът му беше променен. Никога не му беше липсвала увереност в себе си, но по-рано той я криеше. Сега я показваше пред всички, от което разбирах, че в похода самочувствието му беше порасло. От друга страна, животът сред мъжете бойци го бе научил да се държи с хората по-различно от преди. По-просто и по-прямо се отнасяше той сега с всички и словата му, макар и грубички, звучаха по-откровено от преди. Детското личеше у него повече от всякога, примесено с нещо отскоро придобито, някаква мъжка волност и весело безгрижие.

„Навоювахме се, Пенелопе, рече той, и вече се върнахме! Видя ли колко напразни бяха всичките ти тревоги?“ „Наистина ли войната свърши?“ — го запитах недоверчиво. „Тя още не е започнала, отвърна Одисей, но може би никога няма и да започне!“ Изпитах неочаквано невероятно облекчение. Сякаш от плещите ми се смъкна товар. Досега не подозирах колко ужасно тежък беше тоя товар, който носех оттогава, откак войната се бе вмъкнала в нашия живот. Сега разбрах, че това е било една голяма и висока планина като Нерит, и се зачудих как бях успяла да я нося толкова дълго време върху моите крехки плещи.

Вечерта в голямата зала Одисей разправяше пред всички: „Трудно е да поведеш гърците на война. А още по-трудно е да ги водиш във войната. Всеки си има свой ум и държи на него. Царете се карат като пияни лозари. Всеки се мисли за прав и не иска да се подчинява на другите. А и което е истина, на хората липсваше охота за война…“.

Докато го слушах, наблюдавах светналото лице на Антиклея, умилено и щастливо, никога до сега не бях я виждала с такова лице, радостната усмивка на Лаерт и образите на всички, които ни заобикаляха, спокойни и весели така, както от месеци насам не беше се случвало да бъдат, и си мислех: „Защо се тревожихме толкова? Ето че тревогите ни излязоха напразни! Войната е осуетена, слава на боговете, защото за хората няма нищо по-добро от мира и нищо по-лошо от войната!“.

От всичко, което слушах Одисей да разказва, ми ставаше ясно, че действително никой в Гърция не желаеше войната. Той ни разправи как двамата с Диомед ходили да търсят сина на мирмидонския цар Пелей, младия Ахил, когото майка му скрила, за да не отиде и той на война. „Тая Тетида е жена, пълна с толкова съвършенства, казваше Одисей, че мнозина я смятат за богиня. Но Пелей се чувства унизен като мъж от това, че жена му го надвишава по достойнства, и поради тая причина не може да живее в мир с нея. Странна е човешката природа и духът на човека е така устроен, че винаги намира поводи да бъде неудовлетворен. Боговете са дали на Пелей за жена едно необикновено същество, но той от това именно и страда. И понеже сам страда, търси да причини и на нея страдания. Така е направил живота и на двамата непоносим и сега те живеят разделени. Имат един-единствен син, Ахил, но той струва за хиляда. Момчето е истинско чудо, защото доколкото разбрах, прилича по всичко на майка си. Когато го гледаш, ти става ясно защо хората са измислили думата богоравен. Действително той прилича повече на бог, отколкото на смъртен. Лицето му е съвършено със своята красота и показва моминска чистота, а тялото му е по-силно от тялото и на най-силния мъж и няма недостатък в него. Косата му блести като златото на Хелиос, а очите му са сини като небето и безпределни като него. Преминават те през човека така, сякаш го виждат не само отвън, но и отвътре. И го отминават. Като че ли човекът е нещо дребно, което не заслужава вниманието на тези очи. Имаш чувството, че те гледат винаги само небето, слънцето, звездите, океана, заснежените върхове на планините, някакви широки, необхватни хоризонти, някакъв безначален и безкраен свят, който е недостъпен за нас, обикновените смъртни. Голям разум са му дали боговете, но най-вече — сила на чувствата. И най-дребното чувство у него прераства бързо в страст, която увлича и другите. Не бива такъв човек да загине, но оракулът е предрекъл, че ранната му смърт ще му донесе безсмъртна слава. Майка му естествено предпочита той да живее, вместо да се прослави с геройска смърт, затова го беше скрила. Калхас, прорицателят, обаче настоя да го търсим и намерим, защото, според него, без Ахил никога няма да можем да превземем Троя. Той предполагаше, че момчето е скрито на остров Скирос, в двореца на цар Ликомед. Агамемнон реши, че това трябва да се провери, и натовари мен и Диомед с тая задача“.

Аз намислих двамата с Диомед да се предрешим като търговци, за да можем да проникнем по-лесно в двореца на Ликомед. Войските чакаха само Ахил, затова трябваше да се бърза. Разпитах предварително и научих, че цар Ликомед имал много дъщери, повечето в моминска възраст. Затова се снабдихме с разни примамливи за млади жени стоки: златотъкани платове, огърлици, гривни, пръстени, огледала, благовония. И между другото, един хубав меч, ризница и разни други още майсторски изработени оръжия. Царят ни прие и след като се разговори с нас, разреши ни да покажем стоките си на момичетата. Изложихме всичко под колонадата на двореца и скоро там се изсипаха рояк девойки, заприказваха със звънливи момински гласове, вдигнаха весела глъчка. Оглеждах със зорко око момичетата. Имаше между тях и светлооки, и тъмнооки, но всички бяха хубавици и снажни на ръст като баща си. Една обаче бе необикновено едра и значително по-висока от другите. Започнах да я наблюдавам внимателно. Тялото й приличаше на мъжко тяло, но лицето й беше моминско лице с нежни и изящни черти. Въпреки това лице продължавах да следя най-вече нея. Другите се нахвърлиха върху платовете и украшенията, радваха им се и ги мереха за себе си, а тая не се докосна до нищо, но очите й се спираха упорито все върху оръжията. Пошепнах на Диомед: „Тоя е!“. Но Диомед, след като се взира известно време в лицето на хубавицата, отвърна: „Не може да бъде!“. Отново му пошепнах: „Излез вън от двореца и затръби бойна тревога!“. Диомед ме послуша, напусна колонадата и скоро отвън проехтя бойният зов на тръбата му. Момичетата останаха за миг смаяни, после се разтичаха с писъци. Помислиха, че пирати нападат острова. Само високата девойка не избяга. Най-напред се ослуша съсредоточено като ловджийско куче, а после очите й пламнаха, грабна меча от нашите стоки и хукна вън от двореца. Аз след нея. Навън, разбира се, нямаше нищо и тя се спря объркана. Сложих ръката на рамото й. „Безсмислено е повече да се криеш! — й казах. — Ти си Ахил!“ Момчето ме погледна за миг сериозно, а след това се разсмя. Като звън на лира отекна смехът му. „Слава на боговете! — каза. — Омръзна ми да живея като девойка, но не исках да огорчавам майка си. Ще ме вземете ли на война?“ „Затова сме и дошли“ „А кой си ти, хитрецо“ — ме запита изведнъж юношата. „Аз съм Одисей, царят на Итака!“ Момъкът стана отново много сериозен и рече: „Мисля, че на нас двамата боговете са отредили най-голям дял от слава в тази война. Така казва оракулът! Затова нека си подадем ръце и се поздравим с бъдещата си слава!“. Странен момък! Живее с бляновете си така, като че ли те са действителност. Усмихнах се на думите му, а той пламна цял и гласът му проеча като небесен гръм. „Не се смей — изрече. — Ти може да разбираш човешките дела по-добре от мене, но аз разбирам по-добре повелите на боговете!“

Но не стана така, както казваше Ахил. Чакахме го цял месец, за да събере и доведе своите мирмидонци. Посрещнахме го с такива почести, сякаш бе сам бог Арес. Войниците просто подлудяха от възторг, когато той пристигна при войската. А Агамемнон се изпълни със завист към него, но гледаше да сдържа злобата си заради успеха на похода. Само че от похода не излезе нищо.

За мене това бе най-важното и аз не исках да зная нищо повече, но другите желаеха да научат подробности около провала на похода и да разберат причините за тоя провал. „Причини има много, рече Одисей, но главната са разногласията. Гърците мислят всеки със своя ум, уповават се най-вече на него и затова не вършат нищо в добър сговор.“ Стигнахме малоазийския бряг, но Троя беше по на север. Продължихме да плаваме в тази посока, все край брега и да търсим враждебния ни град. През нощта видяхме светлините на някаква голяма крепост. Изпълнени с дързост пред неприятелските незащитени брегове и с нетърпение да воюват, нашите решиха, че това е Троя. Напразно аз и Менелай ги съветвахме да не бързат като свидетелствахме и двамата, че Троя има друго разположение и друг вид. Агамемнон нареди да слезем на брега и едва-що бе започнало да се разсъмва, заповяда пристъп. Искаше да завоюва лека победа, като завари троянците неподготвени. Но в града бдяха. И ни посрещнаха със здрава защита. Завърза се бой, който ставаше все по-ожесточен. Съмна се и при неприятелските войски пристигна, изглежда, някакъв техен герой. Чухме възгласи: „Зито!“, и разбрахме, че пред нас се намира гръцки град. Бяхме се били с гърци. Настъпи суматоха, царете се изпокараха, после поискахме примирие и се побратимихме с доскорошните си врагове. Оказа се, че този град е Тевтрания, управляван от цар Телеф, аркадски заселник. В братоубийствения бой бе паднал Терсандър, а Патрокъл бе ранен. Телеф бе също наранен от Ахил. След тази грешка престижът на Агамемнон изведнъж падна. И без това несговорни, царете станаха съвсем самоволни. Тръгнахме да търсим отново Троя, но всеки бе затаил нещо свое в ума си. Тогава излезе бурята. Земетръсецът, бог Посейдон, надигна срещу нашите кораби огромни талази, забули небето в черни облаци и изпрати насрещни вихри да веят от всички посоки. Морето и небето се скриха в тъмна мъгла, нощ непрогледна се спусна. Три дни бушува бурята и разпиля корабите ни като ято птици. Никой не мислеше вече за общото дело. Всеки вожд искаше да запази своите кораби. Въпреки това много кораби потънаха и сума войници се издавиха. За отцепниците това бе добре дошло. А и за всички. Само Агамемнон беснееше от яд, а Менелай бе отчаян от несполуката. И Ахил жалеше за изплъзналата му се слава. Но той си намери добро утешение. Върна се на остров Скирос, при Ликомед. Когато го запитах защо не се прибере при баща си, каза: „Оставих на остров Скирос нещо, което ми е толкова необходимо, колкото и славата. Но трябваше да замина оттам, за да разбера това“. „Как се казва девойката?“ — го запитах. „Дейдамия, отвърна Ахил, една от дъщерите на цар Ликомед.“ „Всички те са хубавици, рекох, трябва и тая да е хубава!“

„Не красотата й ми е необходима, а добротата! — отговори момъкът. — Този хубав свят не би бил и наполовина така хубав, ако в него не се срещаха добри и предани жени.“ Съгласих се с него, че е така. Одисей ме погледна лукаво в очите и моите очи му отговориха с благодарен поглед.

 

 

Заживяхме в мир и радост. Лятото летеше плавно след златните колелета на слънчевата колесница. Земята, добра и щедра, раждаше в изобилие злакове, зърно, плодове, цветя. В светлина и спокойствие, в тихо блаженство се появяваха и отминаваха дните ни. Изпращахме ги без съжаление, като знаехме, че и следващите ще бъдат все такива. Бяхме разбрали безсмислието на предварителните тревоги, затова се стараехме да отблъсваме от себе си всяко предчувствие за зло и всяка грижа за бъдещето. Аз бях станала по-малко придирчива към Одисей и към живота, а Одисей бе станал по-добър и още по-мъдър от преди. Раздялата и изпитните го бяха привързали с нови връзки към мене, а животът на боец сред другите бойци, живот, подчинен на чужда воля, го бе научил на търпение и примиримост. Антиклея се оправи от болестта си и се отнасяше с мене по-мило откогато и да е. А Телемах растеше и се превръщаше неусетно от забавно животинче в съзнателно същество, нещо, на което аз гледах като на истинско чудо и което пълнеше душата на Одисей с радост и удовлетворение, макар той и да не признаваше това.

Така мина повече от месец. След това от Микена дойдоха пратеници със заповед до Одисей да се готви отново за война. Агамемнон бързаше да започне нов поход, преди да са излезли есенните бури в морето. Мъжете взеха да ругаят, а жените бяха покрусени, но грижата не ни завладя както по-рано. Хората не гледаха вече сериозно на войната. Смятаха, че пак ще се размине. Одисей се опита да забави подготовката на своите бойци и кораби, но в Итака пристигна отново Агамемнон, придружен от Нестор, Антилох и Паламед, и те го принудиха да бърза. През тези летни месеци четиримата мъже обикаляха непрекъснато ахейските земи и не позволяваха на царете да се отпускат и протакат твърде приготовленията си. В началото на есента, когато Плеядите изгряха на небето, гръцките мъже тръгнаха на нов поход срещу Азия.

Изпратихме Одисей и неговите итакийци така, както ги бяхме изпратили и пролетта. Пак имаше сълзи и вълнения, но тоя път мъката ни бе огрята от надеждата, че раздялата ни и сега ще бъде кратка. Дълбоко в себе си всеки очакваше, че отново ще се случи нещо, което ще осуети войната. Затова заминаващите бяха весели, а оставащите по-спокойни от преди. Вече корабът на Одисей се бе отделил от пристана и се бе плъзнал по зелените като разтопено стъкло води на морето, когато над слънчевия бряг се понесе стенанието на Антиклея и неистовият й вик. „Сине, викаше тя, къде си, сине? Чуй ме сега, защото никога вече няма да чуеш гласа ми! Обърни се да ме видиш, защото никога вече няма да ме видиш“! Изтръпнах ужасена. „Майко, мълчи, моля ти се! — я увещавах. — С думите си ще докараш нещастие върху Одисей!“ „Нещастието ще порази мене! — продължаваше да вика Антиклея. — Безжалостните Кери ще ме отнесат и никога вече няма да го видя! Сине-е-е!“

 

 

Есента облече земята в царствена премяна: пурпур и злато. Настъпиха тихи дни. Безоблачно небе и неподвижно море. И въздухът стоеше неподвижен. Не трепваше листо, не се полюшваше тревичка. Брегът, прибулен с воала на омарата, приличаше на омагьосан. Лазурът на морето и небето се сливаха. Вечер над гладките води изгряваше пълна луна. Селене лееше над синия свят своята сребърна светлина. Ден след ден, нощ след нощ следваха все такива светли и тихи. Сякаш светът нямаше да излезе никога от своята неподвижност. Така бяхме свикнали със спокойствието на въздуха, че когато една нощ се появи вятър, всички се събудихме и изплашихме. На сутринта морето бе кипнало, посивяло и насрещният вятър гонеше по него бяла пяна като гълъбова перушина. Сега времето бързо се промени. Листата на дърветата окапаха и вятърът шумолеше в нападалата шума, свиреше в оголените клони. Нощем грееха ярки звезди, трептяха в студа, криеха се зад бързо летящите облаци. Живеех скучно и еднообразно, както винаги, когато Одисей отсъстваше от Итака. Залисвах се в труд и дребни грижи, като се мъчех да забравя голямата си грижа и да потисна тъгата и копнежа си. Вече очаквах вестители. Действително, в една хладна привечер на пристана спря малък кораб от материка и в спускащия се мрак в двореца се появи хром мъж. Заразпитвах го, без да чакам да дойдат другите, нетърпелива да науча час по-скоро новините, които носеше. Той беше умен мъж, но не особено словоохотлив. Трябваше сама да му измъквам думите из устата. „Видял ли си Одисей?“ „Жив и здрав е!“ Олекна ми. Продължих да го разпитвам вече по-спокойно. Исках да науча всички подробности. За да го предразположа, запитах го и за него самия. „Аз съм спартанец, господарке! От бойците на цар Менелай!“ „Защо си хром?“ „Премазаха ногата ми с мачтата на кораба. Затова се върнах в Спарта.“ „А другите заминаха?“ „Всички заминаха. Много кораби и много хора. Такова сборище от бойци и кораби навярно никога не се е виждало в Гърция.“ „Значи много войска се събра?“ „Над сто хиляди бойци. А корабите бяха хиляда сто осемдесет и шест. Сам ги броих!“ „И казваш отпътували?“ „Преди един месец!“ „Защо толкова късно?“ „Нямаше вятър, господарке. Почти два месеца стояхме в Авлида. За малко и този поход да се провали!“ „Никой нямаше да загуби от това!“ — промълвих. Човекът ме погледна някак предпазливо и рече: „Цар Агамемнон е човек решителен и държи на своето до смърт. За този поход той принесе голяма жертва и всички разбраха, че връщане назад не може да има“. „Каква жертва?“ Вестителят замълча, после каза тихо: „Детето си. Дъщеря си Ифигения“. Загледах човека като изумена. Езикът ми се скова. За миг усетих как косите ми се изправят от ужас. „Ти луд ли си?“ — изкрещях, когато способността ми да говоря се върна. „Не съм луд, господарке. Ифигения е мъртва!“ Изведнъж си представих детето такова, каквото го бях видяла на моята сватба: златистите къдри, златистите очи, полупрозрачната матова кожа, лъчезарния поглед, крехката, изящна фигурка, милото очарование, което го облъхваше. Помислих, че ще полудея. Разридах се с глас. Така силно, изглежда, съм викала, че в залата дотърчаха веднага Евриклея и почти всички слугини на дома. Дойде и свекърва ми от покоите си. Втурнаха се Евринома и Лаерт, дочули вика ми в дълбокия склад на двореца. По-късно разправяха, че плачът ми се чувал чак до помещението на робите. „Не е истина! — виках. — Не е истина!“ Робините заридаха заедно с мене, Лаерт и Антиклея заразпитваха вестителя, Евриклея и Евринома се мъчеха да ме утешат. Притисках Телемах до гърдите си, сякаш и него го заплашваше опасността да бъде принесен в жертва. Спомних си как Агамемнон бе вдигнал меч над главата му и безумен страх облада духа ми. Едва сега си дадох сметка колко голяма бе заплахата, надвиснала тогава над него. „Той е звяр, този човек! — стенех. — Нещастната ми братовчедка! Горката Клитемнестра!“ Ужасът ме заливаше на вълни, на вълни.

„Как го преживя тя?“ „То не е за разправяне — каза спартанецът. — Не съм виждал по-буйна и страшна мъка. Като лъвица, на която убиват малкото пред очите, така се хвърляше и мяташе царица Клитемнестра. Накъса дрехите си, оскуба косите си, очите й изскачаха от орбитите, устата й пусна пяна. Проклинаше дома на Атридите, царя, своя съпруг Менелай, войната, часа, в който бе срещнала Агамемнон и се бе омъжила за него. Заплашваше жестокия си мъж, че рано или късно ще му отмъсти. Виковете й кънтяха по целия лагер. Най-после царят не издържа и я удари с жезъла си през лицето. Бликна кръв и царицата загуби свяст. Тогава Одисей я изнесе на ръце вън от шатъра на Агамемнон.“ „Безсмъртни богове! Кой измисли тази страшна жертва?“ „Жрецът Калхас. Уж цар Агамемнон бил обидил по време на лов богиня Артемида. Затова попътните ветрове били сирели.“ „Те всички са жестоки зверове — рекох. — Или всички са обезумели!“ Вестителят ме погледна отново с умните си, предпазливи очи. „То е много хитро скроено, господарке — отвърна. — Да се водят гръцките царе е работа трудна, бих казал, дори невъзможна. Във всеки случай тя не е по силите на Агамемнон. Всички признават качествата му, но никой не го обича. Не може такъв човек да сплоти хората. В Авлида лагерът представляваше истински хаос. Всеки правеше каквото иска. И всеки ден някой от царете вдигаше бойците си, товареше ги и заминаваше. Един малък бърз кораб на Нестор стоеше винаги готов на пристана, за да догонва при нужда бегълците. С тая жертва, изглежда, Агамемнон искаше да сплоти хората около себе си, да ги върже здраво и да ги принуди да го следват без противене.“ „Е, така ли стана?“ „Той постигна повече, отколкото искаше. Хората го намразиха заради кървавото дело и хитрата уловка. Но ще го следват. За да смекчат ужаса от тая жертва, после казаха, че уж Артемида била заменила Ифигения с една сърна, а самата девойка отнесла някъде. Но аз бях близо и видях как Ахил я поръси с ечемичени зърна и светена вода и как след това Калхас заби ножа в гърдите й.“ „Не ми разправяй, моля ти се! А Клитемнестра беше ли там?“ „Не, тя спеше, приспана в дълбок мъртвешки сън от някаква билка на Калхас!“ Да, наистина хитро бе измислено, но страшно жестоко. Артемида Ортия бе единствената богиня, на която понякога принасяха човешки жертви в Гърция. Но това бяха обикновено пирати, скитници, престъпници и други от този род. За пръв път някой й принасяше в жертва царска дъщеря. По тази жертва разбрах, че войната не можеше да бъде вече избягната и че щеше да бъде ужасна.

 

 

Летят Хорите като върволица птици в небесата, понесени от безкрайност към безкрайност. Бързо летят те, когато са весели и щастливи, и тежко се движат, когато са натоварени с мъка и скърби. Някога не усещах как денят преминава и често настъпващата вечер ме изненадваше със своята бърза поява. Сега още при събуждането си се плашех от продължителността на часовете, застанали неумолимо пред мене. Дните бяха кратки, зимни, но на мене те ми изглеждаха безкрайни. А безкрайните дни са изморителни до смърт. Поглъщат те неусетно силите на човека и го оставят изпразнен като нарова кора, от която е изсмукан сладкият сок на плода. И нощите ми бяха празни като дните. И все едни и същи. Пустота… Едни и същи пусти дни се редуваха с едни и същи пусти нощи. Имах чувството, че животът ми вече няма плът, навярно защото нямаше и душа. Светът бе също лишен от душа и ми изглеждаше безплътен. Понякога се питах дали наистина съществува или е само сън. Зимата придаваше още по-голяма призрачност на нещата. Гората и полетата бяха мъртви, безгласни, в просторите се носеше само глухият пътен на безплодното море. Вратите на човешките домове бяха затворени, тъмните нощи лягаха като покров върху студената, безжизнена земя. За пръв път усещах смъртта и това усещане бе понякога толкова силно, щото ми се струваше, че и аз съм мъртва. Плач пълнеше сърцето ми и преливаше през очите. Сълзите ми стояха сякаш върху ресниците и само чакаха повод, за да потекат. Страх и грижа терзаеха ума ми. Мисълта ми бягаше далече от Итака, към онзи враждебен, непознат, никога невидян бряг, където Одисей стоеше ден след ден очи в очи със смъртта. Често не издържах и отивах на брега. Стоях там дълго, загърната в дебел плащ, додето краката и ръцете ми измръзваха. Гледах далечината на изток. Това сякаш ме свързваше с Одисей и в същото време ми показваше колко далече бях от него. Чувствах се като сянка върху пустия, влажен, обвит в мъгли бряг. Светът беше огромен и аз бях по детски безпомощна в старанието си да проникна през неговите пространства. В тишината на нощите ставах безшумно и гледах навън в мрака. Напрягах до болка зрението си да видя невидимото, скрито от разстоянието и тъмнината. Не се виждаше нищо. Само крясъкът на совите долиташе откъм гората или чувах стенанията на бодърстващата в грижата си Антиклея. Буреносен вятър се спускаше от Нерит и духът ми се люшкаше в неговите напори. Дъжд се лееше и аз плачех заедно с небесата. Мраз сковаваше земята, сковаваше и тялото ми. Мислех, че пролетта ще ме посъживи. Но тя разцъфна и отмина, без да я усетя. Помръкналата ми душа бе затворена за светлината и цъфтежът край мене ми се виждаше лъжлив и безполезен. Чаках вестители от Лакедемон. Свръх силите ми беше това очакване и аз се задъхвах в него. И в същото време се плашех от приближаващите към мене вести. Не знаех какви ще бъдат те: добри или лоши. Ами ако Одисей беше убит? Въпреки тези си опасения обаче, прекарвах всеки свободен час край морето в очакване да видя задалия се кораб. Евриклея идваше с мене, за да ме залисва с приказки. Водеше и Телемах, който ме разведряваше с детските си игри и забавно бърборене. Тримата оставахме до тъмно на брега. Ден след ден. Но дните минаваха, а очакваният кораб не се задаваше. „На търпеливия — търпение!“ — казват хората. Боговете ми бяха изпратили нова школа за търпение, по-страшна от всяка друга. Трябваше да се покоря на волята на боговете и да понасям, ща не ща, онова, което не можех да променя.

Най-после вестителят пристигна. Видях кораба му отдалече и бързо изтичах на пристана. Но додето го чаках да се приближи, на няколко пъти ми прилоша от вълнение. Едва изтраях появата на човека. Той бе весело старче, виночерпец на критския цар Идоменей. „Когато човек остарява, започва да губи разума си — каза старчето. — Разболях се и Идоменей ме освободи от служба. И сега, вместо да бързам за Крит, аз се рея по света, разнасям вести на тъгуващите красавици. Но моята старица, което е право, не тъгува за мене и едва ли ще ми се зарадва много.“ „Е, кажи, старче, какви са новините! — рече Евриклея. — Не ни измъчвай!“ „Ако бяха лоши, щях ли да се шегувам? — отвърна старецът. — Войната върви гладко като царско жертвоприношение. Който трябва да бъде убит, бива убит, който трябва да живее, остава да живее.“ „Значи има вече и убити?“ „От господарите само Протезилай. Другите са дребни риби като мене.“ „А Одисей здрав ли е?“ „Здрав и бодър, хубавице, като шафран след дъжд!“ „Той ли те изпрати при мене?“ „Път направи до нашия лагер, когато научи, че си тръгвам. Молеше ме да дойда до Итака и дарове ми поднесе за това. Много се грижи за спокойствието ти!“ „Боговете да те наградят за добрите думи. И от мене ще получиш дарове!“

Вечерта старчето разказваше пред свекър ми и свекърва ми разни случки от войната. „Тоя Калхас, говореше той, е душа неукротима и като главен жрец и прорицател всеки ден измисля по нещо ново. Не оставя хората за миг спокойни. Плавахме вече много дни в морето, когато изведнъж съзряхме някакво островче сред вълните, нищо и никакво островче, педя земя, колкото гмурец да се закрепи. Но Калхас каза, че там живеела някаква всемогъща нимфа Хриза, на която трябвало на всяка цена да принесем жертва. Даде се заповед на цялата огромна флота да спре пред острова. Пристан нямаше, залив нямаше, затова корабите останаха закотвени сред морето. На брега слязоха само вождовете, за да принесат жертвата. Тогава се случи нещастие, змия ухапа Филоктет, мъж справедлив, но и твърде сприхав, който участваше в похода със седем кораба. Нечуван стрелец беше тоя вожд, затова хората разправяха, че е получил лъка и стрелите си от самия Херакъл. Човекът не умря, но на крака му се отвори болезнена рана. И той, дали от слабодушие пред болката или от страх пред смъртта, така охкаше, така стенеше, така викаше, че гласът му се носеше над цялото море и тревожеше бойците. Всеки започна да мисли, че навярно и него го очакват такива рани, нечовешки мъки, а може би и смърт. И духът на мъжете се оказа смутен. Така дойдохме до остров Лемнос, голям остров, но пуст и ненаселен с хора. И там оставихме клетника, приспан от билките на Калхас.“ Бях потресена от безчовечното дело. Ами ако това се беше случило с Одисей? „Как така го оставихте?“ — запитах неволно стареца. „Оставихме го, гълъбице, оставихме го, любимко на Великата богиня! Така го захвърлихме, както ти захвърляш износените си сандали. Войната е жестоко нещо, а Агамемнон носи глава държавническа, пресметлива и безмилостна.“ Настъпи мълчание, а после Антиклея изрече мислите на всички ни. „От това, което чувам, рече, страхът ми за Одисей непрестанно расте. Щом един воин не може да разчита на своите, когато тръгне да се бие с неприятеля, той е за окайване!“ „Човек тръгне ли да убива хора, достойна господарке, каза старчето, станало изведнъж много сериозно, той е вече за окайване! Но ти не се тревожи за сина си. Боговете са го надарили с такъв разум, че и в огъня да го хвърлиш, той и оттам ще излезе здрав, читав и невредим.“

Да ви разправя какво се случи пред самата Троя. Някой беше пуснал слух, че онзи ахеец, който пръв стъпи на троянския бряг, ще бъде непременно убит. Затова, като стигнахме до Троя, никой не се решаваше да слезе на брега. Бойците стояха въоръжени до зъби, но всеки се страхуваше да прекрачи борда на кораба си, за да не се изложи на сигурна смърт. Останахме така час, два, слънцето напече, но нито един мъж не се решаваше да стъпи на сушата. Тогава Одисей хвърли изведнъж шита си на пясъка и скочи върху него. Подире му скочи и Протезилай и скоро цялата войска се намери на брега. Ала не мина и час, Хектор връхлетя върху ни и първия, когото уби, беше Протезилай. Така Одисей с една проста хитрост свали бойците на троянския бряг, пожертва Протезилай, а своя живот запази! Не обичах хитрините на Одисей, но сега, когато ставаше дума за живота му, не смеех да го съдя за тях. „А кой е този Хектор?“ — запита Лаерт. „Син на цар Приам, едно младо петле, което обаче струва за десет сокола. Разумът му не е голям, но е роден боец. Троянците, хора изнежени и отдадени на удоволствията без мярка, разчитат главно на него.“ „А нашите?“ — питаше отново Лаерт. „У нашите, бойци колкото искаш — отговаряше старецът. — Но троянската крепост е непристъпна. Ако питат мене, този град може да бъде превзет само с хитрост.“ „Какво правят те сега?“ — продължаваше да пита Лаерт. „Нашите ли? Изтеглиха корабите на брега, укрепиха се в обширен лагер и се заеха да опустошават земите наоколо. Все едно че режат клона, на който са стъпили. Сто хиляди души не се изхранват така лесно. А може ли все по море, от Гърция, да им носят храна? Освен това настройват и населението срещу себе си. Въоръженият нашественик не е драг гост на никого. А ако дойде и ти подпали дома, отвлече жена ти или дъщеря ти, заграби зърното и виното ти и ти забие нож в корема, тогава започваш да мислиш само как час по-скоро да се отървеш от него.“ Старчето остана тази нощ до късно в голямата зала, а после го задържахме още много дни като гост на двореца в Итака. И не се насищахме да слушаме разказите му. Макар и да говореше все за войната, неговата веселост разведряваше думите му и самата война не ни се виждаше вече така страшна. Аз го виках много пъти в покоите си и го карах да ми разправя всичко, което знаеше за Одисей. Пуснахме го да си замине чак след един месец, натоварен с много дарове. „Спечелих от войната, без да съм воювал! — рече старият шегобиец. — Това се казва щастие!“

Да бъдат благословени Хорите и техният неспирен хоровод! С лека, неусетна крачка те ни отдалечават от нашите мъки и посипват с пепел всеки жив въглен, който ни притиска, или пък ни помагат да свикнем с непоносимия товар и той не ни се вижда вече така непоносим. Минаха месеци, завъртя се кръговратът на годината и аз открих с изненада и удивление, че животът, по-силен от всичко, ме влачеше със себе си и така ме бранеше от мъката, способна да ме убие. И както страдащият от неизлечим недъг отначало го чувства болезнено и се измъчва, а после и душата, и тялото му се нагаждат към него и той заживява някак с недъга си, така и аз привиквах с всеки изминат ден да нося в себе си товара на сърдечната тъга и неспокойните мисли и да живея с него. Но самият ми живот бе много променен. Бях загубила привичната си радост и душата ми беше душа на болник. Смътно разбирах, че щастието е за духа на човека това, което е здравето за тялото му, но не беше по силите ми да се направя сама щастлива. Мъчех се да се примирявам: празниците в моя живот бяха свършили, сега ми оставаше да живея само с делниците. Може би празниците щяха да се върнат пак. Противостоях на мъката с търпение. И с надеждата, без която подвигът на търпението би се оказал свръх силите ми. Често си мислех за кутията на Пандора. Боговете се бяха сетили добре да изпратят на нещастните смъртни надеждата, която да ги крепи в злините. Но надеждата това е мечта за радост, а не радост. Един ден си дадох сметка, че аз живея повече с призрачното бъдеще, отколкото с живото настояще. Сякаш бях какавида, която изчаква часа на своето преображение и истински живот. Сама се отричах от малкото, което можех да получа, и като че ли пазех себе си за бъдните дни, които щяха да дойдат. Пазех дори вещите си, дори облеклата си за завръщането на Одисеи. Извадих всичко най-обикновено, което имах и на което най-малко държах. Дрехите ми бяха толкова скромни, че даже Лаерт забеляза веднъж: „Дъще, каза, имаш толкова хубави премени, защо ходиш облечена като жена от покоите? Не са се свършили богатствата на тоя дом, нито пък някога ще липсват в него тъкачки и бродирачки. Премени се както прилича на княгиня и както зная, че е угодно на сърцето ти, за да се радваме и ние с майка ти и да мислим, че Одисей е жив и здрав, и че скоро ще си дойде при нас!“. За да му угодя, отворих раклите с облеклата си, но така и не можах да облека нищо. Беше ми неизказано свидно да нося и похабявам дрехите, които бяха цели проникнати от живота ми с Одисей, носеха върху себе си печата на нашето общо съществуване, галеха духа ми с безброй сладки спомени. Прибрах ги отново и наредих на Евриклея да започне да ми готви нови дрехи. Тях щях да нося без жал, защото те нямаше да бъдат свързани с Одисей. Със сърце, затворено за радостта, бях станала и необичайно сериозна в държането си. Сама отбягвах веселите разговори и шегите, а ако други отправяха някоя шеговита дума към мене, чувствах я почти като оскърбление.

Много дни след заминаването на Одисей не можех да се усмихвам и първата ми усмивка беше просто отражение на чуждия смях. Помня, че в този следобед в двореца бяха дошли някои знатни итакийски жени с децата си, за да ме посетят и разсеят. Денят бе топъл и ние стояхме в градината, за да могат и децата да играят на свобода. Водехме женски разговори за домакинствата и семействата си, но аз бях безкрайно далече от тези разговори и през всичкото време се чудех на увлечението, с което другите ги водеха. Между гостенките имаше и жени на бойци, заминали заедно с Одисей, но и те сякаш бяха забравили, че мъжете им са на война, и безгрижно се отдаваха на своето ежедневие. „Изглежда, много обичам Одисей или съм устроена по-различно от другите“ — си мислех през всичкото време. Децата играеха близо край нас, а кучето Аргос стоеше до тях и следеше играта им. И аз си спомнях как след обреда на очистването ми, когато гостенките си бяха вече отишли от двореца, Одисей ми донесе и показа малкото кученце. Беше се родило заедно с още три свои братчета в същата нощ, в която се бе родил и Телемах. Одисей раздаде другите, а това остави за себе си. Обучи го, но не можа нито веднъж да излезе с него на лов. „Ще бъде пазач и другар на Телемах!“ — бе казал, когато заминаваше, защото Телемах показваше от най-ранна възраст голямо влечение към животните. Гледах как кучето Агрос следи с умните си очи припкащия насам-натам Одисеев син и усещах, че плач се събира в гърлото ми. В това време Антиной, синът на Адреста, който се беше отделил от групата деца, изведнъж изтича и се метна на гърба на кучето. Изненадан по този начин, Агрос рипна като луд и се хвърли в течащия през градината поток. Това пък изплаши Антиной и той се развика и разплака така, сякаш го колеха. Вдигна се глъчка и смях сред жените, децата и робите, които прислужваха. Всички се смееха от сърце на палавника, който си бе получил заслуженото. Усмихнах се и аз и веднага след това ми се стори странно и чудно, че се усмихвам. Но от този час усмивката се върна върху лицето ми. Макар че продължаваше да бъде отражение на смеха на другите. А когато случайно идваше от самата мене, винаги ме пронизваше с тръпка на страх и лоши предчувствия терзаеха духа ми. Чувствах радостта си като едно предизвикателство към съдбата. И се плашех, че в мига, в който аз дръзвах да се радвам, тя поразяваше или бе вече поразила Одисей с някой жесток удар там далече, върху вражеския, непознат бряг.

И още една съществена промяна бе настъпила в моя живот, но нея аз осъзнавах бавно, с течение на времето, в хода на годините. Пролет, лято, есен, зима… Пролет, лято, есен, зима… Годишните времена следваха неотменимо своя ход, превръщаха се неусетно в години. Най-хубавите ми години преминаваха в целомъдрена самота. Бях станала отново момиче. Привичките на тялото и поривите на душата ми тлееха, припламваха в мъчителни, безсмислени пристъпи и пак тлееха. Понякога се чувствах не като живо същество, а като вещ. Животът цъфтеше, но без мене. Радостите и мъките на женското битие ми бяха отказани. Залъгвах се с Телемах. Бях майка-девойка. Половинчато съществуване. В тишината на този полуживот долавях: душата ми бавно менеше своя образ. Превръщаше се в душа на девственица. Проникваше се от невинност, от боязън, от плаха отстъпчивост, от безпомощност. Несъвършенството на нещата започваше да ме дразни и отблъсква. Усещах себе си слаба. Бях всъщност половин човек. Нямаше я вече одисеевата мъжка сила, която като пълноводен поток се лееше ден и нощ в мене и даваше на духа ми многостранност, гъвкавост, издръжливост. И тялото ми страдаше. Винаги съм била здрава, но сега имах чести главоболия, след които се чувствах така опустошена, сякаш през мене бе преминала безмилостна буря. „Тъгата ми за Одисей се превръща вече в болест!“ — казвах на Евриклея. Тя само поклащаше многозначително глава. Евриклея също страдаше от главоболия. В третата година от заминаването на Одисей бях вече друг човек. Виждах, че и отношението на другите към мене също се мени.

Един ден с изненада открих, че в дома, който продължавах да управлявам, и в който влагах денонощно всичките си усилия, вграждах целия си живот, бях вече не господарка, не съпруга на Одисей, а само сестра на Телемах. Лаерт пръв започна да казва „децата“ за нас двамата и това неусетно се възприе от всички. Додето Одисей беше в Итака, двамата имахме надмощие в двореца. Ние бяхме младостта, силата, бъдещето на дома. Сега господството се върна отново към Лаерт и Антиклея. Телемах пък стана средоточие на живота на всички ни. Свекър ми и свекърва ми изпитваха пред него оная безпомощна нежност, която само старите хора могат да изпитват към децата, особено към децата от тяхната кръв. Призракът на смъртта, изглежда, ги караше да се улавят за тая последна надежда на живота. В Телемах те виждаха собственото си безсмъртие. Опасността, надвиснала над сина им, ги караше още по-здраво да се хващат за внука, да го обграждат с извънредни грижи, да треперят над него с болезнен страх. Аз също треперех не по-малко от тях. Телемах беше единственото, което ми оставаше от Одисей. Нещо повече: той беше самият Одисеи, който не можеше да се отдели от мене, който бе изцяло в моята власт, с когото вече по силата на връзката, която ни свързваше, представлявахме едно съществуване. С радост и тъга откривах, че приликата между бащата и сина с времето става все по-явна и по-очебийна. Очите на Телемах меняха цвета си и постепенно ставаха зелени и косицата му червенееше като излъскана мед. Чертите на лицето, тялото, стойката, движенията, всичко бе едно повторение на Одисей. И духът му, макар и още в зачатък, един неопределен малък кълн, вече в много неща напомняше тоя на баща му. Но имаше и разлики. Телемах не се сърдеше като Одисей и слава на боговете! — той не показваше одисеевото лукавство. Обичаше да се крие, но не и да мами, и дори бе малко наивен като мене. Изпитвах наслада да наблюдавам разкриването на нрава му, бавно избистрящата се смес, да търся в нея жилките на двете природи, моята и тая на Одисей, и различните наследствени черти, които ту се явяваха, ту изчезваха, бореха се, надделяваха или биваха потискани. Не мога да налагам себе си на никого. Затова не се и опитвах да възпитавам Телемах. Просто живеех с него и оставях нашите две същества да се отразяват свободно едно в друго. В първите години бяхме неразделни. Той спеше при мене и не можеше да заспи, додето не хване с ръчичка косите ми. Денят прекарваше също около мене, наглеждан от Евриклея или Анторида. Понякога оставаше по няколко часа и в покоите на Антиклея. Тя се чувстваше негова майка толкова, колкото и аз, и беше единственият човек в дома, който се мъчеше да му се наложи, да го приучи на правила за поведение с наставления и заповеди. Но дали защото носеше себичността на Одисей или моята скрита независимост, дали защото самата Антиклея не можеше да бъде достатъчно упорита и настойчива поради слабостта си към него, но той рядко й се подчиняваше. Тя упрекваше за това мене, а него обичаше повече. Неподатливостта му я караше да търси все отново и отново да му се наложи. За човек като Антиклея това означаваше създаване на необходими навици и чувства. Скоро тя започна да казва: „Без вода и храна мога да мина по-лесно отколкото без Телемах!“. Тя рядко го наказваше, дори когато той проявяваше явно непокорство. Само го мъмреше и разправяше колко послушно дете бил навремето баща му. Като познавах Одисей и знаех по-късните му отношения с Антиклея, това малко ме учудваше. После съобразих, че той хитрецът, навярно се е подчинявал като дете без възражения на майки си, защото е чувствал колко силата й е по-голяма от неговата, и колко властта й над него е пълна. Но моят син не беше от хитрите.

Покрай Телемах и моята стойност пред Антиклея се покачи. Вече привързана към мене, сега тя започваше и да ме обича. Но обичта на свекърва ми бе тежка като робство в Египет. Тя обичаше също като Одисей дълбоко, но при едно условие: самият ти да й принадлежиш безусловно. Стараех се да й показвам точно такива чувства, но понякога задълженията ми на домакиня и майка ми пречеха да проявя пред нея онова внимание, което тя очакваше от мене. Това я сърдеше страшно, а мене изпълваше с боязън пред нейното злопаметство. Провинях ли се в такава простъпка, напразно после се мъчех да изкупя вината си. Провиненията пред Антиклея бяха непростими грехове. Изчаквах тя самата да ги забрави. Едно нещо обаче тя не забрави никога: това, че Одисей я бе пренебрегнал последния ден преди заминаването си заради мене. Като виждаше как треперя над Телемах, казваше винаги: „И живота си да дадеш за него, порасне ли, ще те изостави заради първата срещната хлапачка!“. Тя ревнуваше мене от Телемах и Телемах от мене. „Обичай го, колкото искаш — казваше, като гледаше предпочитанията на сина ми към мене. — Каквото и да правиш, оставаш си баба! А проклетото мъжко племе гледа на бабите от най-ранна възраст с пренебрежение!“ Като стигнеше дотук, тя започваше да мисли за отминалата си младост, за отлитащия живот, за болестта си и смъртта. В нея се надигаше лошо чувство на завист към мене и всички, които бяха млади и здрави като мене. И тогава изпадаше в най-тежко състояние на духа. В такива часове никой не можеше да я разбере какво иска. Сякаш тя и другите говореха на различни езици или всички бяха лишени от разум. Край нея настъпваше ужасна бъркотия, която завършваше с това, че Антиклея изпъждаше всички от покоите си, а останала сама, плачеше на глас, стенеше и страдаше, докато аз не влизах при нея и не я помолвах унизено да ни прости. Тя започваше да ридае още по-силно и мърмореше: „Мен всички ме обиждат и отдавна в този дом никой не ме зачита!“. Това не беше истина и тя го знаеше, но на нея й беше по-леко да се чувства онеправдана от хората, отколкото от живота. Тях тя можеше да обвини и на свой ред да измъчи, докато животът беше недостъпен за нейните обвинения и неуязвим пред нейното озлобление. Характерът на моята свекърва представляваше едно особено съчетание от сила и слабост. Разбирах я и й съчувствах. И странно, обичах я все повече и повече, макар че имаше дни, когато тя правеше живота ми направо непоносим.