Ромен Гари
Корените на небето (24)

XXIII.

— Известно време не чувах да се говори за Мина. Същата нощ изкарах една тежка маларична криза и две седмици останах да лежа в треска под мрежата ми против комари. Когато успявах да отворя очи, обикновено виждах надвесено над мен загриженото лице на доктор Теро. Струва ми се, че един-два пъти разпознах и лицето на Шолшер, въпреки че взаимоотношенията ни съвсем не предполагаха подобно внимание от негова страна. След това треската утихна, но знаех, че през този месец ме чакат поне още една-две кризи; винаги настъпваха една след друга. Когато успях да се изправя за първи път, се натъкнах на заместника на Шолшер, удобно разположил се да чете на моята тераса. Стори ми се малко притеснен, но ми обясни, че майорът се опитал лично да се види с мен, преди да замине на юг, но лекарят забранил да ме безпокоят; тогава той натоварил заместника си да ми зададе няколко въпроса по повод Морел. От три дни не бил мърдал, така да се каже, от стола. Донякъде язвително му отвърнах, че би било много по-просто да постави стража пред вратата ми. Добавих, че съм им казал всичко, което знам, и че придават смехотворно голямо значение на това произшествие. Той учтиво ме изслуша. Държеше едната си ръка в джоба на куртката и притежаваше онази педантична, малко скована елегантност на офицер от кавалерията, подхождаща си с бастунчето, което носеше под мишница, белия серуал и изящната му брадичка. Не ме напускаше желанието да му говоря неприятни и несправедливи неща, просто в противовес на всичко, което чуваше от устата на дамите. Лейтенантът търпеливо изчака лошото ми настроение да отзвучи, а това ме раздразни още повече, защото произтичаше направо от снизхождението, което хората си въобразяват, че дължат на старите обитатели на саваната, станали донейде ексцентрични поради възрастта и самотата си. Стигнах дотам, че му напомних да спазва реда и отбелязах, че, разбира се, е много по-лесно да се занимаваш със завоюване на женски сърца, отколкото да прочистиш някоя област от мухата цеце, запазвайки хладнокръвие. Отговори ми, че Френският съюз преживявал трудни часове, че свещената война била достигнала границите ни и било изключително важно Френска Екваториална Африка да даде пример за спокойствие. От територията й били изтеглени всички войскови части: човек можел да я прекоси чак до Белгийско Конго, без да срещне нито един жандарм. При подобни обстоятелства и най-незначителната проява на бандитизъм можела да доведе до непредвидими последици. Самият той донякъде съчувствал на Морел, но за съжаление последният не разбирал, че съвременният свят вече не бил в състояние да се интересува от слонове. Хората си имали други грижи. Към тяхната отзивчивост, която впрочем била доста притъпена, отправяли и други призиви, къде по-настойчиви. Те се вълнували единствено от собствената си кожа. Общественото мнение дори не било способно да повярва в реалното съществуване на Морел. В началото, когато френските власти огласили официалната и достоверна версия по случая, настъпил момент на вцепенение и любопитство, но днес това водело само до повсеместни подигравки, а реакцията тъкмо на Съединените щати била: „Французите наистина ни вземат за идиоти“. Лейтенантът нетърпеливо махна с ръка:

— Какво искате — каза той — трябва да се съобразяваме с американското обществено мнение. Там са убедени, че Морел от начало до край е измислица на френското правителство, за да се прикрие същинската причина за безредиците, които се коренели в националистическите пориви на местното население. Впрочем самата мисъл за слоновете необикновено дразни Вашингтон; там твърдят, че вместо да работят, французите пак се занимават с детинщини.

Почеса се леко по мустаците с края на бастунчето си.

— Вярно е — подхвана отново той — че в Америка отдавна няма слонове, макар, изглежда, да са съществували през миоцена. Ето защо е изключително важно Морел да бъде заловен и съден, най-малкото, за да докажем, че действително съществува. Спомнете си омразата на Рузвелт към Дьо Гол през четирийсета; всъщност през четирийсета, а и днес, Дьо Гол беше посвоему нещо като Морел и слоновете. Днес утилитарните демокрации не разбират докрай такива настойчиви и безкористни възвания за човешко достойнство и чест. Но дори извън тези съображения, в момента е опасно да разкрием, че нямаме свои сили за сигурност в Африка и да извадим на показ леснината, с която едно лице извън закона успява да ни се изплъзне.

Отвърнах му с хаплива ирония, че неговата лекция по висша политика е особено блестяща и че е забавно да гледаш как яйцето учи кокошката, но че аз напълно съзнавам колко опасен е случаят с Морел и няма какво повече да ми съобщи по него.

— Несъмнено знаете също — рязко отвърна той — че онова момиче, познавате го, онази… певицата от „Чадиен“, е изчезнала и имаме всички основания да смятаме, че се е присъединила към Морел… Шолшер мисли, че вие бихте могли да ми предоставите изключително интересни сведения за това, господин Сен-Дьони, а най-вече да ни обясните какво е правело момичето при вас в Ого преди дванайсетина дни…

Обясни ми, че една сутрин видели Мина да потегля с камионетка заедно с американския офицер на ловен излет, тъй да се каже, който щял да трае няколко дни. В началото никой не обърнал внимание, но открили камионетката изоставена в края на един път във вътрешността на областта Уле… Изучаваше ме съсредоточено, подпрял брадичка с бастунчето. Вдигнах очи:

— Продължавайте.

Добре тогава, длъжен бил да ми припомни, че съм последният човек, виждал се по-задълго с Мина, преди тя да замине, ако може да се вярва на Орсини. Изглежда той, Орсини, много се интересувал от случая — смятал Морел за чужд агент, изпратен във Френска Екваториална Африка, за да предизвика размирици и да организира партизанско движение предвид подготвящия се световен конфликт, а това момиче Мина му служело за информатор и като… вербовчик. Лейтенантът като че ли се притесни.

— И вас е натопил — добави той, сякаш между другото. — Твърди, че емоционално вие сте настроен да приемете техните идеи. Кълне се, че тайно мечтаете за Черна Африка, откъсната от Европа, лишена от всякакви контакти с една ненавистна ви цивилизация.

Вдигна ръка: нямало нужда да възразявам, само цитирал Орсини. А той сигурно имал и други основания да се интересува от момичето — било доста хубавичко, навярно и аз съм успял да забележа тази подробност. Не трепнах. Заявих му с лека надменност, че не отричам да съм изиграл известна роля в случая, но че момичето е отишло при Морел само за да го склони да се предаде и така да се опита да го спаси. Според мен най-добре е да оставим Мина да действа. Тя щеше да ни го доведе кротък като агне.

— Жените — заключих с искрена горчивина — разполагат с някои средства за увещаване, каквито не притежава и най-добре организираната полиция.

Лейтенантът ме слушаше учтиво — един младеж, изпълнен с търпение и снизхождение пред заблудите на зрялата възраст.

— Вие без съмнение ще се изненадате — каза той — като ви съобщя, че според първите ни сведения момичето е понесло със себе си в камионетката същински арсенал — оръжие и сандъци с муниции, достатъчни за порядъчна обсада. И точно с тях са нападнали и изгорили част от имението „Вагеман“, източно от Батанга-Фо. Париж ни заповяда да прочистим района и се надяваме при добър късмет да приключим преди дъждовния сезон. Следователно е пределно ясно, че Мина изобщо не е заминала при Морел, за да го склони да се предаде, а напротив — за да последва „човека, пожелал да промени вида“ и да му помогне да продължи борбата, като го снабди с оръжие и муниции, приготвени навярно отдавна; прибързаното й заминаване, изглежда, показва, че той спешно се е нуждаел от тях — може би й е пратил по някого съобщение в този смисъл. — Лейтенантът подпираше брадичката си на бастунчето и ме гледаше замислено.