Ромен Гари
Корените на небето (36)

XXXV.

На 22 юни по обяд самолетът, от който американският фоторепортер Ейб Фийлдс снимаше изключителното струпване на слонове при езерото Куру, се намираше на няколко метра над водата, малко по-ниско от канарите, от които на запад започваше езерото, а след него на двеста квадратни километра се простираха пясъчни дюни, скали и тръстики. Цяла сутрин самолетът кръжа над местността и веднъж се приземи на пистата в Ел Гарани на юг от Бахър ел Газал^[1], за да зареди с гориво, и отново продължи полета си. Легнал по корем и забил нос във фотоапарата, Фийлдс правеше снимка след снимка за един от най-драматичните репортажи в досегашната си кариера. Цялата местност на изток от езерото бе покрита с животни — агонизиращи или все още борещи се да достигнат водата на Куру. Сто и петдесетте километра waterless track — единственият път, наполовина засипан с пясък — бе осеян със скелети и щом самолетът се спуснеше към земята, стотици лешояди се вдигаха след него, но веднага се спускаха обратно тежко и вяло. Биволите дълго стояха на гъсти групи неподвижни сред червеникавия прахоляк, едва-едва повдигайки глави при прелитането на самолета, а после отново потегляха: всеки път оставяха зад себе си строполилите се животни, които не можеха повече да продължат, но все така се мъчеха да станат с онова конвулсивно движение на копитата, приличащо вече на агония; този track беше покрит с неподвижните петна на дивите зверове, а пръснатите из цялата местност след пресъхналите блата на Бахър Саламат, където обикновено се оттегляха през сухия сезон, слонове прииждаха към Куру на отделни групи или внезапно замръзваха на място, напуснати и от сетните си сили. Прословутият червеникав прахоляк в тази местност, който все още придвижващите се стада вдигаха, понякога бе толкова плътен, че слънцето се отразяваше в него и крайно затрудняваше работата на фотографа. Фийлдс изобщо не познаваше африканската фауна и беше напълно неспособен да отличи бивол от тапир, но бе наясно, че читателите винаги са особено чувствителни към страданията на животните и бе сигурен, че е налучкал добра тема, която ще ги въодушеви. За да им обясни още по-добре причините за това изключително преселение на стадата към Куру, засне последователно коритата на основните притоци и езера в околностите, напуканите дъна на Мамун и Иро и блатата на Бахър Саламат — десетки километри геологични оголености, напомнящи гледки от друга планета, за каквито читателската аудитория винаги бе ненаситна. Над пресъхналия Бахър ел Дин пилотът се спусна достатъчно ниско, за да му позволи да снима стотина каймана, изравнени със земята или обърнати по гръб: коритото на реката бе разорано от гърчовете на агонията им. Дори и във външните меандри на езерото Куру не бе останала капка вода, единствено в средата продължаваше да блещука повърхност от двайсетина квадратни километра, сред която стърчаха червеникави скали, покрити с пръст и тръстика. Няколко стотици слонове стояха неподвижно във водата и сред тръстиките, а удивителна вихрушка от птици съживяваше все още влажната кал на блатото, което се простираше на север; но бе невъзможно да заснеме това зрелище — ако самолетът се снижеше, незабавно щеше да го погълне живият облак, от който трябваше да се издигне веднага, за да не изгуби перките си. Фийлдс трябваше да се задоволи със снимка, направена на двеста метра височина, откъдето птиците изглеждаха като огромна цветна градина. Много неща бе заснел през живота си Ейб Фийлдс — от обстрелваните пътища на Франция до опустошенията на урагана Хейзъл на Карибите, като се мине през плажовете на Нормандия и разкъсаните от мини френски войници в Индокитай, да не говорим за множество други теми, но досега не бе виждал подобно зрелище. Впрочем не си правеше никакви илюзии за спецификата на чувствата, които изпитваше: те бяха строго професионални и се дължаха на уникалния характер на репортажа, който бе на път да осъществи далеч от всякакви конкуренти. Отдавна бе отвикнал да реагира другояче: толкова беше видял, че ако бе принуден да участва и с душа, освен с очи във всичко, което бе заснел в кариерата си на ловец на образи, откога да е свършил удавен в алкохол. (Фийлдс пръв си призна, че вече си пийва прекалено.) Но изпитаната черупка, с каквато смяташе, че се е сдобил, днес му осигуряваше едно от първите места в професията, в която при все това не липсваха хладнокръвни, опитни ръце и привикнали към какво ли не очи.

Фийлдс беше дребен, пъргав човек, срещнал трудности в началото на живота си и отишъл в Испания през гражданската война със свирепата решимост да загине или да се върне с действително сензационен репортаж; успя от няколко метра да направи две снимки — станали прочути — на републиканци, убити от картечен огън при първата атака на Гуадалахара: и си създаде име. (Самият той беше получил куршум в ръката, но в ентусиазма си не бе усетил нищо.) Оттогава единственото събитие, което не бе успял да заснеме, беше избиването на собственото му семейство в Полша, а и според неприятелите му не било по негова вина: нямало го там. Беше късоглед, с много тъжни очи, решени веднъж завинаги да гледат света с толкова чувство, колкото и фотографският обектив. От известно време все нямаше късмет: изтърва първите кланета в Северна Африка и пристигна в Чад с надеждата да направи репортаж за Морел, но не сполучи повече от двайсетината други журналисти, сменящи се един след друг във Фор Лами; после замина в Хартум, хванал вяра на уж точни сведения, че предстои бунт по време на сблъсъка между привърженици и противници на присъединяването към Египет, но при пристигането му разбунтувалите се войскови части бяха вече заловени. Разбира се, беше в течение, че дъждовете закъсняват, но това не извика в съзнанието му никакви конкретни представи. Но в Хартум чу да се говори за агонията на стадата слонове, побеснели от жажда и отишли да се хвърлят в океана от плажовете на Мозамбик, а после и за всеобщата миграция на стадата към последните водоизточници. Надуши нещо интересно и реши да провери на място. Нае самолет; още при първия полет си даде сметка за журналистическия късмет, който се криеше там. Сега беше в разгара на акцията си и благодареше на небето за неочакваното щастие. Единственият самолет, който намери, бе един стар „Бленхайм“, изоставен от англичаните, а сега използван от собственика му — бившия капитан от Кралските военновъздушни сили Дейвис — обучаващ „доброволци“ за всички невралгични точки в Близкия изток; нае и единия, и другия. Самолетът изглеждаше в състояние да прави единствено обиколки по пистата, но Ейб както винаги трябваше да пристигне пръв: това не ви оставя време да се тревожите за безопасността си. (Фийлдс не се боеше от катастрофи: това често му осигуряваше възможност да направи най-добрите си снимки. Впрочем той хранеше твърдото и странно убеждение, че няма да умре при катастрофа, а от рак на простатата или ануса. Не бе в състояние да каже откъде идваше тази увереност. Може би от схващанията му за положението на човека…) Щракна още няколко кадъра и се върна да седне до пилота. Закопча шлема, за да могат да си говорят.

— Не разбирам — каза той — какво ядат. Естествено, вода има. Но земята наоколо е напълно гола.

— Тръстика — отвърна Дейвис. — Има я в изобилие. Във всеки случай слоновете я обожават…

През войната Дейвис се бе проявил блестящо. Прекалено възрастен след нея, за да остане на служба в летателния състав на Кралските военновъздушни сили, и неспособен да живее, без да лети, той се бе превърнал в една от онези летящи отломки, готови на всичко, за да останат в стихията си, намираща се все едно къде, само да е от хиляда стъпки нагоре над земята. От 1945 г. разхождаше из всички барове от Хартум до Александрия апоплектичните си бузи, доста високия си глас, демодирания си авиационен жаргон и мустаците си като велосипедно кормило, но най-вече дълбоката си носталгия по летенето. До пристигането на немците беше инструктор в египетската авиация, после пренасяше оръжие до Триполитания и Судан, а накрая се озова с един „Бленхайм“ и един „Бийчкрафт“ за клиентите си на една площадка в съседство с летището „Гордън’с Трий“, където бе преживял и по-добри времена. Извън часовете за обучение обслужваше всевъзможни немислими кътчета, където сериозните транспортни самолети с погнуса отказваха да кацат.

— Хранят се с тръстики. Май тръстиката доста я бива, ако я похапваш от корените…

Левият двигател взе да се дави, самолетът потрепери и в същия миг десният двигател внезапно замлъкна, Фийлдс стисна чантата с негативите и заедно с двата фотоапарата я окачи на врата си. (Фийлдс беше свикнал със самолетните аварии и принудителните кацания и винаги бе подготвен.) В този миг се намираха на пет метра над стадата. Дейвис потърси незаета пясъчна дюна и забеляза една точно пред себе си, откъдето бе излетяло ято птици; с парите от застраховката можеше да си купи две какви да е машини — самолетът прелетя досами главите на група слонове, застанали във водата, но тъкмо да се приземи, две животни, легнали на хълбок и наполовина подаващи се от водата, внезапно се изправиха под лявото крило, Фийлдс изхвръкна от кабината и се озова седнал на пясъка с чантичката си с негативи и по чудо непокътнатите фотоапарати. Незабавно стана, сложи си очилата, настрои обектива, направи снимка на самолета със слоновете на заден план и още няколко кадъра на Дейвис, рухнал върху командното табло с премазан гръден кош. После се огледа наоколо си.

От земята езерото изглеждаше много по-голямо, а стадата още по-многобройни: слоновете го заобикаляха почти отвсякъде. За момент Фийлдс изпита страх, но животните бяха толкова изтощени, че падането на самолета не бе предизвикало никаква реакция — бяха излетели само птиците до една: сред тях Фийлдс разпозна единствено многобройните марабу и гигантските жабиру, защото всяка сутрин ги бе гледал от прозореца на хотела във Фор Лами. Птиците вече се завръщаха — сред тях и дребните блатни разновидности, които понякога кацаха по гърбовете или хълбоците на слоновете. А на изток, върху фона на големите червеникави канари се открояваше жълто-червеникаво, живо и гъсто множество, което Фийлдс сметна за антилопи, напълно неподвижни в искрящия блясък на въздуха, водата и червената скала. Фийлдс прецени, че при тези обстоятелства не се излага на никаква опасност, ако се осмели да влезе във водата: езерото бе на стотина метра пред него отвъд пясъчните дюни, върху които се издигаха сламени колиби — някои наполовина съборени и наглед изоставени. Бяха пръснати по продължение на дюната, на около два километра. В северния край на дюната, свършваща пред стена от тръстики, забеляза силуета на тичащ към него мъж. Отправи се предпазливо насреща му, вдигнал във въздуха над главата си чантата с филмите и двата фотоапарата, но откри, че водата никъде не е по-дълбока от метър. Добра се до дюната без затруднения и скоро при него дотича мъжът, който се оказа бял — едър, риж младеж, гол до кръста, с бяла кърпа на червени точки, вързана на една страна на врата му; лицето му, покрито с лунички, му се стори смътно познато.

— Имаше ли друг на борда?

— Да, мъртъв е — отвърна Фийлдс на лош френски. Опитваше се да си спомни къде беше виждал тази глава. Извади цигарите от джоба на ризата си и механично подаде пакета. Внезапно луничките проявиха неудържима радост, несъизмерима с всякакво желание за цигара, познато дотогава на Фийлдс.

— Американски! Виждам ги за пръв път, откак…

Фийлдс не го чу. Беше разпознал луничките. През войната в Корея те се появяваха в американските вестници по начин, който би могъл да се нарече биещ на очи — изложени на показ като белег за безчестие. След пълно и продължило дълго затъмнение луничките отново изгряха на първа страница, но с обратен знак: още щом Фийлдс тръгна от Париж за Чад, те се бяха превърнали в едва ли не героични. В този миг фоторепортерът съобрази къде го беше довела щастливата му звезда. Онова, което двайсетина журналисти напразно се опитваха да уловят месеци наред, само се бе натъкнало на обектива му благодарение на една банална, но своевременна самолетна авария.

— Задръжте пакета. Надявам се, че марката не ви връща към прекалено неприятни спомени за страната…

Форсайт се засмя, за да скрие стеснението си. Размениха няколко думи за обстоятелствата около злополуката, прави на дюната сред хилядите неподвижни птици, биволи и слонове, като заседнали в жегата, в трептящия въздух, в който миражите умножаваха броя на стадата до безкрайност. (Преценката на Фийлдс за броя на слоновете около Куру в момента на пристигането му варираше от хиляда до две хиляди. Когато проявиха направените от самолета снимки, броят на слоновете, събрани около езерото в сутринта на злополуката, беше изчислен на около петстотин.) Той се отдръпна леко и фотографира Форсайт. После поеха по дюната към колибите. По-късно Фийлдс сподели, че от онзи момент насетне в главата му се въртяла една-единствена мисъл: да улови Морел. Държеше фотоапарата зареден и го обзе такова вълнение, че коленете му се разтрепериха. (Пресметна наум, че репортажът може да му донесе поне петдесет хиляди долара.) Същевременно се бореше с друго чувство, много по-дълбоко и истинско, в чието естество обаче не държеше да се задълбочава. Действията на Морел докоснаха в душата му една скрита струна: няма как да си безнаказано двайсет и пет години в първите редици на световното новинарство и възмущение като това на „човека, сменил лагера“ да не срещне у теб напълно подготвена почва. Изпитваше и едно съвсем реално притеснение: не бе изключено Морел чисто и просто да е невероятно ловък политически подстрекател на служба в Кайро, в СССР или и на двете места. Фийлдс се раздвояваше между скептицизма и надеждата, което се изявяваше в крайна възбуда: озърташе се навред да търси фигурата, която предварително си представяше като величава, легендарна, внезапно откроила се на хоризонта, с карабина на рамо, но съзираше единствено многобройни слонове, които почти не го интересуваха. Отговаряше разсеяно на въпросите на Форсайт. От професионална гледна точка това само по себе си бе странна непоследователност от негова страна: в Съединените щати Форсайт предизвикваше силно любопитство. Но Фийлдс бе наясно с Форсайт — познаваше случая издъно. Докато Морел му предлагаше хоризонти, които тепърва щяха да се разкриват и може би криеха много близки на сърцето му въжделения. Все пак потвърди пред Форсайт онова, което последният вече бе научил след акцията в Сионвил: за американската общественост той се бе превърнал в герой на деня — в нещо средно между Дейви Крокет^[2], Линдберг и летяща чиния и всичко това издигнато до ореол на мъченичество. Един от онези обрати в мнението, с които обществеността беше свикнала и които отдавна не изненадваха Фийлдс. Да, припомняли корейската му история само за да му намерят извинение: обяснявали с душевната му чистота защо не подложил на съмнение истинността на „доказателствата“, предоставени от неприятеля, че американската авиация е пръскала над Корея заразени мухи. Колкото до изявленията му по радиото, бил се поддал на напълно разбираемото възмущение у един млад американец идеалист, внезапно изправен пред „доказателства“ за употребата на бактериологично оръжие от армията на неговата страна. И щом накрая схванал гнусната измама, от погнуса заминал да живее сред слоновете в африканската савана, да ги защитава с оръжие в ръка от вида, с който вече не искал да има нищо общо. Било много романтично, много трогателно и човек имал желание да стори нещо за горкото момче: с други думи, сигурна журналистическа находка.

— Оттогава „те“ са се запалили по вашето приключение. Трябва да благодарите на Орнандо, макар да не го прави заради вас: обожава да подмята тълпата като палачинка и това отчасти заради ненавистта, която тя му вдъхва. Във всеки случай „те“ са изцяло на ваша страна.

Фийлдс не уточни кои са „те“: очевидно за него тази дума не подлежеше на уточнения. В края на краищата той си възвърна професионалния усет и си спомни, че има подръка тема за напълно готов репортаж; направи още една-две снимки на Форсайт и се зае да задава въпроси. Форсайт отговаряше с известна нервност.

— Знаете, че отказах да остана в Китай и настоях да ме репатрират… Знаете и как ме посрещнаха. Нямаше вестник, който да не публикува снимката ми с известните ви коментари. Позорно ме изгониха от армията и се заврях в миша дупка в Чад, та дано ме забравят… освен това трябваше да замина нелегално през Мексико, защото страната ми се отвърна от мен, но ми отказа паспорта, необходим за напускане на границите й. Прекарвах повечето си време в пиянство. Класическо изпадане в немилост, нали, с всички степени на деградация… Не наблягам на това. Баща ми ми осигури малка рента, при условие повече дума да не е чул за мен: ние на юг имаме силно развито чувство за чест. И във Фор Лами не потръгна по-добре: веднъж ми се наложи да разбия мутрата на един тип, който ми предложи да ме почерпи, „за да ми помогне да забравя“… После дойде ден, когато същият тип отново ми предложи едно питие, вярно, без нищо да каже — само се усмихна — и аз приех: вече нямах достатъчно пари да си набавям необходимия алкохол. Само негрите се държаха мило: смееха се, но не на мен, просто така гледат на нещата. Накратко, вървях на зле. И точно тогава при мен дойде Морел с петицията си. Питате се дали съм я подписал! Няма друг човек на този свят, по-предразположен от мен да го разбере. Защото е много лесно да кажеш, че са ме подвели комунистите и стига само да се избавим от комунизма… и така нататък. В Корея имаше комисия от световноизвестни учени, стотина мъже на различна възраст и от различни страни, които неопровержимо доказваха на мен — нищо и никакъв двайсет и пет годишен офицер от авиацията — че страната ми е сяла мор, холера над мирното население: „И ето ги, господине, за доказателство заразените мухи…“. Човешки лица, честни, порядъчни, с човешки бръчки и човешки очи, които ме гледаха и настояваха да изпълня човешкия си дълг, като разоблича това престъпление… Ах! Все за комунизъм, фашизъм, демокрация и не знам какво още става дума… Те бяха човеци. По радиото казах всичко, което искаха от мен. Когато се завърнах в Съединените щати, неопровержимо ми доказаха, че във всичко това няма и една вярна дума. Било пропаганда, студена война… Длъжен съм бил да зная, че армията ни не била способна на подобни низости. И отново човешки лица — сериозни, достойни, учени със световна известност, сборище от международни корифеи… Странно обаче, всичко ми изглеждаше без значение. Дали бяха виновни американците или не, дали бяха виновни комунистите или не, все едно. Човекът тънеше в безмерна мръсотия — от главата до петите. Бе започнало отдавна и продължаваше. Нито по-добре, нито по-зле от мау-мау или Хитлер и неговите евреи — все същата история, историята на човека, която продължаваше… Да, много добре разбирах какво се мъчи да изкрещи Морел. Помогнах му. Като се видя какво донесе петицията му, тоест нищо, напълно загубена работа, складирахме оръжие… Знаете какво последва. Ето ни тук…

Фийлдс кимна с глава, за да даде знак, че разбира. Обърна джобовете си за цигари и си спомни, че ги бе дал на Форсайт. Поиска му една без всякакъв коментар и Форсайт се запита дали изобщо го беше слушал. Бившият офицер изпита инстинктивно уважение към журналиста: дребничкият човек току-що бе претърпял ужасна самолетна злополука, а го видя да шляпа спокойно с очилата и фотоапаратите си сред слоновете, сякаш пресичаше по пешеходна пътека. Вярно, занаятът му сигурно го бе закалил. Този човек беше видял какво ли не! „Евреин“ — реши той, загледан скришом в лицето му и в нещо, стаено в очите. Внезапно се изненада, че редом с Морел от самото начало нямаше евреи. Каза му, че се озовали с хората му край Куру след акцията в Сионвил, чиято цел била да привлече вниманието на света към Конференцията за опазване на африканската фауна в Букаву; че живеят в изоставени колиби в рибарско селище на племето кай, прогонено от наводненията през 1947 г.: тогава им помогнали да се настанят по височините, в западния край на езерото. Преди два дни Морел заминал за Гфат, кръстовище на камиларските пътища между Чад и Судан оттатък границата. Единственият търговец в околността, изглежда, имал радио и Морел се надявал да научи нещо за резултатите от току-що приключилата конференция.

— Убеден е, че ще вземат необходимите мерки, и ако го сторят, възнамерява да влезе в затвора… Сигурен е, че френските съдилища победоносно ще го оправдаят. Но вероятно се заблуждава. Не зная.

После замлъкна и добави със следа от притеснение в гласа, че що се отнасяло до него самия, смятал да се завърне в Съединените щати веднага щом можел. И този път Фийлдс не направи никакъв коментар. Бяха прехвърлили дюната и Фийлдс отдалече позна младата жена, която ги очакваше зад колибите, застанала до конете. Преди да се приближи, спря и я снима. В „Чадиен“ често бе слушал да се говори за Мина и с любопитство разглеждаше любителските снимки, които един или друг посетител й бяха правили и всички ги показваха на драго сърце: впрочем тя доста бе измъчвала въображението му и сега се чувстваше измамен. Беше доста хубава, но по твърде банален начин, само в устата й с едновременно плоски и месести устни имаше нещо вълнуващо, нещо скръбно; и все пак бе невъзможно да си представиш у това момиче дотолкова силна ненавист или мизантропия, че чак да тръгне да носи оръжие и муниции на онзи, когото наричаха „враг на човешкия род“. Мина каза на Фийлдс, че видяла катастрофата от дюната, но не й стигнала смелост да се приближи. Сметнала, че всички в самолета са загинали на място — отметна глава и изгледа Фийлдс с някаква недоверчивост, сякаш да се увери, че наистина е цял-целеничък. Фийлдс отвърна, че пилотът загинал, но самият той бил невредим. (От рентгеновата снимка в болницата на Фор Лами щеше да се изясни, че има три счупени ребра.) Заговори й на немски, все така търсейки с очи благоприятен ракурс; помоли я да свали окачената с каишка на врата й филцова шапка и я снима: на фона на слоновете, застанали неподвижно сред огромното, вертикално огледало на миражите, на обраслите с тръстика скали и бели блатни птици… „Така не е зле“, реши той, сменяйки филма. Докато той работеше, тя вдъхновено, с най-искрено съчувствие, разказваше за бедстващите стада и Фийлдс се запита дали това момиче не осъзнава поне донякъде колко странна е срещата им сред този пейзаж от зараждането на света и какво любопитство предизвиква почти навсякъде нейната история — по-късно щеше да каже, че нито за миг не се бе чувствал сред терористи, а сред членовете на мирна научна експедиция, интересуващи се най-вече от мисията си.

— Най-добре да се погрижа за вашия приятел — каза Форсайт. — При тази жега…

Фийлдс обеща да му помогне, след като направи още няколко снимки. Умираше от желание най-после да улови Морел, но трябваше да се примирява търпеливо и прие с готовност, когато Мина му предложи да се срещне с Пер Квист; опита се да си спомни всичко, което му бяха казвали за прочутия датски естественик, чийто опак характер и всеизвестна мизантропия този път бяха избрали слоновете като оправдание да се проявят. Мненията за него доста се различаваха: някои твърдяха, че под външността му на патриарх се крие душата на славолюбив скитник, жадуващ за известност, други го смятаха за искрен, но луд, трети още си спомняха, че е сред основателите на подписката под Стокхолмското възвание за забрана на атомното оръжие, че се е намесил във войната в Испания, а после Хитлер го е хвърлил в затвора — последните го приемаха като най-обикновен агент на световния комунистически заговор. (По-късно Фийлдс има възможността да зададе на Пер Квист няколко въпроса по повод на подписа, който беше поставил под Стокхолмското възвание. Естественикът му отговори, че единствената му подбуда били ужасяващите последствия от атомната радиация върху животинския и растителния свят. Не се отнасяло само до въоръжаването, а и до отпадъците от ядрените реактори, използвани за мирни цели, които запазвали безкрайно дълго силата си на действие във въздуха и в моретата и представлявали опасност за морската фауна и птиците.)

Докато крачеха по дюната към колибата на датчанина — Фийлдс забеляза, че всички бяха предпочели да живеят доста далеч един от друг, което му се видя чудно — Мина отбеляза, че прекомерната суша предизвиквала бавно изпаряване с размерите на отлив. Всяка сутрин тръстиките, дюните и скалите изглеждали като нараснали през нощта. Достатъчно било да видиш в какво изтощено състояние пристигали стадата при Куру, където оставали изнемощели дни наред, без да се хранят, за да си представиш какво става другаде…

— Schrecklich! — промълви тя. — So Schrecklich!^[3]

Фийлдс намери подходящи за случая думи. Не можеше да каже, че обича кой знае колко животните. Понякога му се приискваше да си купи куче — замисъл, неосъществим при скитническия му занаят, а веднъж на една корида в Мексико от все сърце пожела смъртта на матадора, толкова се отврати при вида на прободения бик. През живота си рядко вземаше изцяло нечия страна, но тогава го направи: беше на страната на бика. Не се дължеше на професионална деформация: носеше си фотоапарата, но затвори очи. „Гледайте го тоя, затваря си очите! — каза някакъв американец до него. — Знаете ли, господине, бикът е само ходещо месо!“ Фийлдс го огледа студено: „Бронкс“, реши той, напук на алената му риза и тексаската шапка, които му подхождаха толкова, колкото и пура в задника. „Много трудно е да се разбере къде започва и къде свършва ходещото месо“, обори го с тон, който не оставяше и сянка от съмнение за недоброжелателното му отношение. Ейб Фийлдс не хранеше особена нежност към животните и се почувства леко засегнат, слушайки как момичето говори за съдбата на африканската фауна като за единственото съществено нещо. Това оскърбяваше нравствените му представи: в един свят, в който шейсет процента от човечеството умираха от глад и думата „свобода“ за тях нямаше никакъв смисъл, съществуваха все пак по-неотложни неща за защитаване от опазването на природата. Но последната мисъл внезапно пробуди в съзнанието му толкова неочакван отзвук, че се запита дали както момичето, така и Морел не криеха някаква задна мисъл. Опазването на природата, за което настояваха така шумно, така упорито, не прикриваше ли някаква великодушна нежност към всичко страдащо, подчиняващо се и умиращо — като се започне от нас самите — доста надхвърляща очевидната простота на преследваните от тях цели? Усети тръпката на преследвача, която го спохождаше всеки път, щом надушеше следите на някоя изключителна тема. Опита се да сдържа обзелата го професионална свръхвъзбуда: много важно, че бе предусетил истината, след като не можеше да я заснеме. А и това нещастно момиче, най-вероятно доста невежо, типична рожба на нощните берлински клубове, в действителност не можеше да бъде заподозряно, че крие под баналната си и дори малко вулгарна хубост, зад този син и настойчив поглед, сякаш неизменно оскърбен, подобно вникване в най-древния и при все това най-неотложен проблем на човечеството в несигурното му движение; наистина бе невъзможно да я смяташ за способна да проумее тези неща; тя сигурно наивно вярваше, че французинът защитава единствено слоновете от плът и кръв и нищо друго; дори бе възможно чисто и просто да е влюбена в него. Но щом тя се поспря за миг да погледа птиците, спускащи се със стотици на пясъчния бряг и върху листака на тръстиките във вече порозовяващата вечерна светлина, прочете в израза на лицето й такова щастие, че инстинктивно сграбчи фотоапарата си.

— Как стигнахте дотук? — попита все пак той за успокоение на съвестта и едва ли не грубо: винаги бе предпочитал внезапността.

Тя извърна очи и на Фийлдс му се стори, че така прикрива насмешливата си усмивка.

— Изненадан ли сте? През войната и… след нея научих някои неща…

— Не виждам връзката.

— Да, сигурно не я виждате. Е, добре. Във Фор Лами прочетох петициите, с които обикаляше господин Морел, и ми се прииска и аз да направя нещо за опазването на природата… Това без съмнение ви изненадва, понеже съм германка, а вие смятате, че…

— Нищо не смятам. И не разбирам какво общо има това с останалото. То не обяснява защо сте се изложили на опасността да занесете оръжие и муниции на човек извън закона…

— Аз съм от Берлин — заяви тя с някакво упорство. — Какво ли не видяхме в Берлин… Ох, не знам как да ви обясня. Човек или го усеща, или не. Навярно в някой миг ми е дошло до гуша. Внезапно усетих потребност от… от нещо друго.

Тя сви рамене. „Очевидно“, помисли си Фийлдс. Познато му беше. Нещо друго… Нещо различно. Точно това искаха непрекъснато и издателите на вестници. Имаха основание. Щеше да излезе страхотен фоторепортаж… Бяха стигнали края на дюната и Мина му посочи последната колиба от селото, разположена малко настрани от останалите.

— Там е.

Намериха датчанина да дреме на земята върху някаква постелка с полуотворени и неподвижни клепачи. Фийлдс не го бе срещал дотогава, но често четеше статии за него, а списанията многократно публикуваха снимката му. Нямаше нищо чудно: биваше го за фотографиране. Лице, отишло възможно най-далеч в израза си на старост и на някаква аскетична строгост — във всеки случай, щом става дума за европеец. (Фийлдс го бе виждал също така ясно изразено, ако не и по-добре, у китайците и индусите. Единствените лица на бели, които издържаха при сравняване, бяха някои лица на мисионери в Азия — те чак губеха европейските си черти и накрая дори очите им се присвиваха.) Фийлдс се наведе, за да погледне книгата до спящия — Библията. „С такава глава — помисли си — човек наистина няма нужда от визитна картичка.“ Снима го с книгата на видно място. Датчанинът отвори очи и се втренчи в двамата: Фийлдс усети, че човекът все още е далеч, че пред погледа му все още витае току-що напуснатото. Фийлдс му разказа за самолетната катастрофа, обясни му кой е и какво прави по тези места. Поведоха разговор и Мина ги остави сами. Пер Квист потвърди, че подобно закъснение на дъждовете, доколкото знаел, било безпрецедентно, а последствията щели да бъдат ужасяващи за африканската фауна. Говореше с такова вълнение и с такъв израз — едва ли не фанатичен — в обезцветените си гледци, че Фийлдс усети у него някакво състрадание, надхвърлящо безпокойството на естественика.

— Да — продължи датчанинът след кратко мълчание — има моменти, когато си казваш, че небето е решило да изтръгне най-красивите си корени от земята…

Фийлдс машинално измърмори нещо. Не беше вярващ. Помоли го за позволение да направи няколко снимки и това предизвика любопитно недоразумение. Фийлдс, естествено, имаше предвид позволение да фотографира възрастния пътешественик, но той разбра друго.

— Иска ли питане — рече той с широк жест на собственик — снимайте колкото ви душа иска. Отдавна човешко око не е виждало такова грандиозно струпване на птици. Ще ви бъда благодарен, ако ми изпратите снимките си в Дания — за колекцията ми.

Фийлдс обеща на драго сърце. Преди да излезе, датчанинът вдигна Библията и я мушна в джоба си. Докато вървяха по дюната, Фийлдс го запита при какви обстоятелства е влязъл във връзка с Морел.

— Можете да кажете, че Копенхагенският природонаучен музей ми е възложил мисия при него — рече датчанинът с мрачна искрица в очите.

Изглежда не обичаше много официалните органи. Фийлдс настоя и Пер Квист накрая все пак му обясни, че бил сред първите получатели на Мореловата петиция. Молел го да мобилизира скандинавското обществено мнение в подкрепа на слоновете. В писмо, придружаващо петицията, Морел говорел за Дания, Швеция, Норвегия и Финландия, „които отчасти разрешиха проблемите си по опазването на природата и сега трябва да помогнат за решаването им навсякъде по света“. Пер Квист замълча за миг.

— В известно отношение, той може би има право… И през ум не ми минава да го казвам на сънародниците си, които бездруго са прекалено самодоволни — а аз се ужасявам да угаждам — но няма съмнение, че у нас инстинктивно изпитват уважение към всички прояви на природата…

Като получил петицията на Морел, първо се обърнал към Женевския комитет — без друг резултат, освен благоразумна сдържаност от тяхна страна… Впрочем, той бил скаран с тях. Неотдавна били отказали да подкрепят протеста му срещу разполагането на военни бази с телеуправление на две островчета в Южен Тихи океан — единственото място за почивка на хиляди редки птици при миграцията им към Арктика.

— Бояха се да не ги обвинят, че се занимават с политика…

В края на краищата не могъл да устои и взел самолета.

Морел все още бил във Фор Лами и обикалял навред с чантата си, натъпкана със статистически данни.

— Изложи ми плановете си… Не бих казал, че го обезсърчих. Зад гърба си имах петдесет години подобни битки и знаех, че в такива случаи трябва преди всичко да се събуди любопитството и интересът на тълпите… Впрочем Морел не е от хората, които се оставят да ги обезсърчат… Все пак наблегнах на трудностите. Той ми каза: „О, знаете ли, свикнал съм. Веднъж вече се занимавах с нещо подобно… Най-ужасната битка, която съм водил през живота си, беше за майските бръмбари…“.

Пер Квист очевидно щеше да се впусне в разказа за Морел и майските му бръмбари, но Фийлдс учтиво го върна към темата. Майските бръмбари и тихоокеанските острови го интересуваха само наполовина. Старикът очевидно проявяваше склонност да говори врели-некипели. (Няколко години по-късно Фийлдс се срещна с Пер Квист в Швеция, в Упсала, малко преди смъртта на естественика, и той, преследван от спомените си, най-сетне му разказа историята с майските бръмбари и така фоторепортерът узна до каква степен въпреки чудесните си, високо оценени снимки, бе съсипал репортажа си за Морел.) След като Фийлдс го прекъсна възможно най-тактично, Пер Квист млъкна и го изгледа иронично.

— В края на краищата — каза той — виждам, че ви губя времето. Дошли сте тук да снимате… А не да слушате моите обяснения. Впрочем, бихте могли да разпитате и самия Морел. Трябва да се върне всеки момент.

Зад тръстиките Фийлдс съзря дълга върволица рибари каи, съвсем голи, с кошове на гърба, които напредваха във вода до корем и на всяка втора крачка забиваха копия пред себе си. Пееха някакъв задъхано — насечен речитатив, накъсвайки ритъма му с вик, придружаващ всяко движение на ръката. Пер Квист му каза, че така понякога убивали до три сома с един удар на копието. В началото идвали и да режат сухожилията на изнемощелите слонове — вид лов, практикуван с повече смелост и на кон от крейхите в Судан, които нападали с ятагани стадата в областта Бонго. Но с пристигането на Морел желанието им за това се изпарило. Щом заобиколиха преградата от тръстики, Фийлдс видя как почти плътните птичи ята се издигаха и после отново падаха, като пъстроцветни камъчета изпод копитата на гигантски галопиращ конник. После се появи група от пет слона, плътно притиснати един до друг, сред облак червен прах, който тръстиките помитаха от хълбоците им — още с навлизането във водата те се разпръснаха, две от животните в средата буквално рухнаха и останаха по хълбок, без да помръднат, а останалите продължиха към по-дълбоката вода.

— Подкрепяха онези, които паднаха — отбеляза Пер Квист. — Един Господ знае колко време са вървели така. Откак сме тук, пристигат между петдесет и сто дневно…

Фийлдс бе изтървал пристигането им и пусна фотоапарата на гърдите си. (Преди три месеца беше прекратил договора, обвързващ го само с едно американско списание. Беше създал своя собствена агенция в Париж. Репортажът от Куру трябваше да му донесе над сто хиляди долара — най-голямата сума, изплащана някога за един-единствен фоторепортаж.) Двата следващи часа прекара в правене на цветни снимки на десетките хиляди птици, покриващи цялото дъно на блатото — плавно движение в бяло, черно, червено, сиво и розово, ту разноцветно, ту равномерно разделено на големи едноцветни петна от компактни птичи ята; същинска жива плантация, блатна фауна, сякаш внезапно изникнала от земните недра, а не спуснала се от небето. (Фийлдс открай време изпитваше известна враждебност към красотата. В нейно присъствие се чувстваше още по-самотен. Имаше по-скоро благ характер и се нуждаеше от хармония и съзвучие, а не обичаше да се чувства като фалшива нота сред всеобщата съгласуваност. Беше му се наложило да направи репортаж за фреските на Карпачо и се прибра болен. Пак така реагираше пред величествените пейзажи и затова предпочиташе малките задимени барове, където се чувстваше като у дома си.) Докато снимаше, Пер Квист му назоваваше имената на всеки вид с гордостта на собственик, но Фийлдс не се и опитваше да ги запомни; не искаше да го отвличат: много по-просто беше после да предостави снимките на някой специалист, който да ги идентифицира. (Един експерт от Природонаучния музей в Ню Йорк разпозна на снимките двайсет и седем вида птици, половината — от Европа.) Скришом фотографира датчанина няколко пъти. Образът на стария пазител с острия му поглед изпод огромната южноафриканска шапка, застанал с карабината си пред морето от птици, бе едно от най-странно вълнуващите неща, които Фийлдс бе съзерцавал през живота си. Пер Квист изглеждаше благосклонно впечатлен от страстта и бързината, с които журналистът се отдаде на работата си. На връщане беше в по-приветливо разположение на духа и Фийлдс усети, че малко се е издигнал в очите му. Възползва се от това да го разпита за някои кампании, които бе водил за опазване на природата, и доста се изненада, че датчанинът, след като дълго изброява защитаваните от него видове, включващи май всички създания, заключи малко неочаквано:

— И свободата — навсякъде! — и веднага се затвори в мрачно мълчание, което изглежда се дължеше на нахлулите спомени за всички отминали борби. Фийлдс започваше да разпознава настроенията на събеседника си и благоразумно се въздържа да прекъсне мечтанието му; вървяха мълчаливо дотам, където в края на дюната Мина приготвяше ядене: прав до нея, Форсайт се шегуваше и както говореше, с помощта на ножа си омиташе съдържанието на кутия американска консерва. (Фийлдс не закъсня да отбележи, че Морел навярно бе подготвял начинанието си грижливо и дълго преди началото му. Освен голямо разнообразие от хранителни запаси под формата на консерви, сандъци с муниции, аптечки за оказване на първа помощ и необходимото за лагеруване, екипировката им носеше белега на несъмнено елементарна подготовка, изключваше мисълта за „безразсъдството“ на „единака“, както все още обичаха да наричат Морел почти навсякъде. Всъщност на процеса се изясни, че този зачатък на организация бе дело на Вайтари, който малко преди да се отцепи, бе започнал да изгражда край Куру тренировъчен лагер за бъдещата Армия за африканска независимост. По онова време за съществуването на лагера във Френска Екваториална Африка редовно се съобщаваше във вестниците, а властите опровергаваха тези твърдения. Вайтари се бе заел да подготви опорни пунктове за „партизанската си дейност“ през 1948 година — в момент, когато третата световна война му изглеждаше неизбежна — тогава бе направил последните си депутатски обиколки във Френска Екваториална Африка, преди да избяга в Кайро и да произнесе по радиото прословутата си реч за скъсване с Франция. С помощта на Хабиб успя да изгради три все още зачатъчни ядра за бъдеща партизанска дейност, но възнамеряваше по-късно да ги зареди. Ала племенните вождове, които му се покоряваха, докато имаше официална власт, издадоха укритията му на властите — изключение правеше само старият Галити, старейшина на селце край Куру и един от най-уважаваните контрабандисти по суданската граница. Езерото вече чезнеше в сумрака; щом се зачу ревът на слоновете, на които първата вечерна прохлада носеше малко живот. Фийлдс го втресе и ребрата го заболяха; усещаше как върху му натежава цялата умора, насъбрала се след вълненията през деня. Едва се докосна до консервите и до кюфтетата от риба и просено брашно, които Мина му поднесе в една тенджера; извини се и отиде да легне на пясъка. Една-едничка мисъл го държеше буден: да бъде на линия, ако Морел се върне преди падането на нощта, за да го заснеме. Попита все пак Пер Квист дали очаква кой знае какво от конференцията в Букаву.

— Мисля, че най-после ще вземат решение — отвърна естественикът. — Цял свят настоява най-сетне да се разберат… А и, както знаете, ние по доста зрелищен начин привлякохме вниманието на обществеността към разискванията им.

Малко по-късно Форсайт му заговори за неговия пилот.

— Не можеше да остане в кабината… Реших, че е най-добре да го оставя във водата, докато чакаме…

Подаде на Фийлдс пакета с цигари, които той му бе подарил.

— Взех неговите.

На Фийлдс му стана неприятно: съвсем бе забравил за Дейвис.

— Изправих го между две скали, на два метра дълбочина — да не го стъпчат слоновете. Оставих личните му вещи във вашата колиба ей там, ако пожелаете да ги изпратите на семейството му.

— Знаете ли, почти не го познавах.

Едва бе изрекъл думите си, когато видя трима конници да се появяват откъм върха на дюната. Единият беше бял. Фийлдс се изправи с един скок и грабна фотоапарата. Изчезнаха всички следи от умората му и направи първата си снимка на Морел след няма и трийсет секунди от появата му. В същия миг пресметна, че разполага с не повече от петдесет минути подходяща светлина, и ги използва максимално. Отдавна не бе изпитвал подобна професионална свръхвъзбуда, по-точно от първите часове на освобождението на Париж. (Фийлдс не обичаше кой знае колко французите, но обожаваше Париж.) Изщрака половин филм, преди да установи какъвто и да било контакт с Морел. Двамата му спътници африканци недоверчиво се вглеждаха в журналиста, но Морел като че ли се забавляваше, докато Фийлдс с няколко думи му даваше обяснение. Остави повода на юношата с бяла роба, който го придружаваше, седна на пясъка, започна да се храни с апетит и се остави да го снимат с известно самодоволство, което — така се стори на Фийлдс — си личеше. По-едрият и по-възрастен от двамата африканци имаше подчертано арабски черти: гърбав нос и тънък контур от прошарени косми под и над устата. Фийлдс си спомни, че във Фор Лами отдаваха ловкостта, с която Морел се измъкваше от властите, на присъствието редом с него на един от най-добрите водачи във Френска Екваториална Африка, когото всички отдавна смятаха за умрял. Вероятно беше тъкмо той. Другият беше юноша с мрачно и будно лице. В изражението му имаше нещо едновременно напрегнато и потайно, някаква скрита зад застиналите му черти буйност, която тутакси привлече Фийлдс — спотаена страст, интелигентност и донейде тайнствено желание за невъзмутимост. Но драматичните часове след пристигането му край Куру отвлякоха вниманието му от юношата и чак на процеса разбра каква решаваща роля бе изиграл той в приключението на Морел. А и до ден-днешен никой не може да каже със сигурност дали французинът е излязъл от изпитанието като победител или усмихнатото му и спокойно доверие към човешката почтеност накрая го е довело в някой затънтен гъсталак на екваториалната гора, където само мравките могат да са сигурни, че ще имат последната дума. Докато се хранеше, Морел разказваше на останалите за резултатите от експедицията му в Гфат. Тамошният търговец — един съмнителен чешит — действително имал радио, но в двете емисии от Бразавил, които успял да чуе, изобщо не се споменавало за работата на конференцията за опазване на африканската фауна. Затова пък успял да купи тютюн, малко провизии, ризи и гащета. Най-добре било да се присъединят към Вайтари в Хартум, както се били разбрали: ако силите, представени на конференцията, са поели необходимите задължения — толкова по-добре; ако ли не, трябвало да се продължи. При всички случаи нямало как да се ориентират в тази работа, ако останат край Куру. Първо трябвало да преценят с какъв ентусиазъм общественото мнение подкрепя кампанията им. Щели да решат как да действат след пълно изясняване на обстоятелствата. Фийлдс, който го слушаше внимателно, се почувства доста объркан. У Морел имаше нещо безхитростно, прямо, което предполагаше здрав разум и практичен дух. Беше само впечатление, но Фийлдс бе свикнал да улавя мига. Морел имаше уверения вид на човек, който спокойно си гледа работата. С ясния си глас, малко простонародния си изговор, с правилните си черти той напомняше на Фийлдс бедните квартали на Париж и беше странно да го гледаш и слушаш тук, сред слоновете на Африка. Най-забележителната черта на лицето му бе упоритостта, изпъкваща в линиите на челото и устата, която не изключваше ироничната веселост в дъното на очите му. Фийлдс реши най-после да му зададе няколко въпроса, които си бе намислил през деня. (Нямаше навика да взема интервюта. Когато репортажът се нуждаеше от текст, което при него рядко се случваше, му прикрепяха някого. Такава работа не бе за завиждане, защото на Фийлдс му се носеше славата, че предава снимки, неизменно съкрушаващи текста.) Заговори на Морел за любопитството, предизвикано навсякъде от личността и петицията му, обсипана със стотици хиляди подписи…

— Приписват ви подмолни политически замисли… Твърди се, че за вас слоновете са символ на африканската независимост. Националистите го провъзгласяват открито и ви оказват подкрепа…

Морел се съгласи.

— Видях. Всички смятат за голяма хитрина използването на слоновете, но никой не прави нищо за тях. Забележете, всеки свързва слоновете с онова, на което държи най-много, а за мен това е добре дошло. Впрочем все ми е едно дали са комунисти, титовисти, националисти, араби или чехи и словаци… Не ме интересува. Ако постигнат съгласие по този въпрос, за мен е добре дошло. Аз защитавам само един простор — искам нациите, партиите и политическите системи да се посвият малко, за да освободят място за нещо друго, за едно въжделение, което не бива никога да бъде застрашавано… Ние тук се занимаваме със строго определена работа — опазването на природата, като се започне от най-големите й деца… Няма защо да ходим по-далеч.

— Ето вече месеци наред живеете партизански живот. Как обяснявате лекотата, с която се изплъзвате от властите?

Морел се засмя.

— Всички ми мислят доброто!…

— Вие ранявахте ловци и подпалвахте ферми. Но никога никого не убихте. Това случайност ли е?

— Прицелвах се възможно най-добре.

— За да избегнете убийство ли?

— Няма да научиш някого на нещо, ако го убиеш… Напротив, помагаш му да забрави всичко. А?

Изглеждаше много горд с формулировката си.

— Властите — и ловците — твърдят, че противно на изявленията ви, слоновете изобщо не са застрашени от изчезване. И че на тях всъщност им се осигурява цялата необходима защита.

— И следователно можем да продължим да ги убиваме?

Фийлдс не знаеше какво да отвърне.

— Има цели райони, където вече са изчезнали — подхвана Морел. — И тези райони ги знаят всички: има ги на картата. И дори заемат по-голямата й част… Но в останалите райони те са сериозно застрашени… Знам, съществуват резерватите, но стигнем ли дотам да хвалим резерватите, това вече казва всичко за ставащото другаде. Мога да ви посоча райони пет-шест пъти по-големи от Франция, където вече две поколения не са виждали слонове, но местната администрация спокойно ще ви заяви, че ги има навсякъде, че живеят свободно и в охолство, а вие сте недобронамерен и не искате да ги забележите…

За пръв път в гласа му прозвуча нотка на гняв. Фийлдс получи сърцебиене. Не се чувстваше на висота. Разбираше, че същината на случая се крие тук, че е достижима, стига да зададе подходящ въпрос. Но успя да каже само:

— Ще се радвам, ако уточните още веднъж естеството на взаимоотношенията си с националистите… Ние в Америка много се интересуваме от този въпрос.

— Всички, които искат да ми помогнат, са добре дошли. Знаете ли, национализмът… Дали ловците ще са бели, или чернокожи, старите или ще са нови. Ще застана на страната на онези, които вземат необходимите мерки за опазването на свободния живот. Раси, класи и нации, все ми е тая… Ако напускайки Африка, Франция може да осигури зачитането на слоновете, това ще означава, че Франция остава в Африка завинаги… Малко ще се изненадам, но искам само да го видя с очите си. — И добави, сякаш между другото: — По време на окупацията бях в Съпротивата… Не толкова, за да защитавам Франция от Германия, колкото за да защитя слоновете от ловците…

Фийлдс стискаше фотоапарата с ръце. От нерви. Нямаше никакво намерение да снима. А и беше станало прекалено тъмно. Едва виждаше Морел: просто една сянка, седнала на пясъка. Мъчеше се да нагоди късогледите си очи към звездите. Самият той седеше разкрачен на пясъка. За да се пази от слънцето, бе сложил на главата си вързаната в четирите края носна кърпа и бе забравил да я свали. Вече почти не виждаше Морел, но го чуваше изключително добре. А започваше и да вижда звездите.

— Нямам вкус към политиката. Дори към сериозната политика — винаги съм бил неин противник. Когато работник в заводите „Рено“ прави стачка, то не е по политически причини, а за да живее като човек… Всъщност той също защитава природата. — Замълча за миг. — Колкото до национализма, отдавна трябваше да не съществува, освен на футболни мачове… Тук правя онова, което бих могъл да правя със същия успех в която и да било страна… — Избухна в смях. — Може би без скандинавските страни. Все пак един ден ще трябва да отида там, за да видя как става на място. Нещо стоят доста настрана…

Фийлдс все още търсеше въпроса, който да зададе. Усещаше, че са необходими само няколко думи, за да се каже всичко. Бяха почти на върха на езика му… Но реши, че френският му не е на висота. Не му достигаше речников запас. Поне такова оправдание си намери. А може би беше прекалено неуловимо, прекалено трудно за формулиране. Фийлдс се насочи към един конкретен проблем.

— Вие изглежда сте се заловили предимно с европейските ловци, с плантаторите, с любителите на сафарита. Но май от приказките във Фор Лами разбрах, че най-вече местните хора избиват слоновете…

Морел кимна.

— Точно така. Около пет хиляди — миналата година, и то само в Конго. Според официалните данни, което ще рече — поне два пъти повече… А в останалите краища на Африка…

Погледна Фийлдс, докато дръпваше от цигарата си.

— Само че чернокожите си имат страхотно извинение: те просто се подуват от глад. Имат нужда от месо. Всички носим тази необходимост в кръвта си и нищо не може да се направи, поне засега. И за да си напълнят стомасите, те избиват слонове. На научен език го наричат потребност от протеини. И каква е поуката? Трябва да им се осигурят достатъчно протеини в храната, за да си позволят лукса да уважават слоновете. Да направим за тях същото, което правим за самите себе си. Всъщност виждате, че и аз имам политическа програма: да се повиши жизненото равнище на чернокожия африканец. Това автоматично се превръща в част от опазването на природата… Дайте им да лапат и ще можете да им обясните останалото… Като си напълнят стомасите, ще разберат. Ако искаме да останат слонове на земята, за да са винаги с нас, докато свят светува, първо трябва да попречим на хората да измират от глад… Тези неща са свързани. Въпрос на достойнство. Ето, достатъчно е ясно, нали?

Стана и се отдалечи — залутан сред звездите силует. Сега Фийлдс имаше съвсем ясна представа за случая, но способен ли бе да напише за всичко това? Отново усети болката, която се впиваше в ребрата му, щом помръднеше: напрежението, което го крепеше, започна да спада. Вече се тревожеше за най-бързия и сигурен начин да изпрати снимките и интервюто си в своята парижка агенция. Много се вълнуваше от търговската стойност на репортажа, който държеше в ръце и по навик го обзе страх да не пострадат филмите. Най-доброто решение бе да се добере до Хартум. Самият Морел възнамеряваше да отиде там, но още не знаеше кога и Фийлдс усещаше, че самият той ще направи добре, ако тръгне веднага. Още повече че петдесетте километра, които трябваше да измине, за да излезе на пътя при един пункт, наречен Кладенецът на Гфат — където според Форсайт можел да се надява, че ще срещне керван, който да го закара поне до пътя за Ел Фашер — изискваха усилие и по-добре да го положи веднага, а не да чака болката да нараства — защото тя тъкмо това правеше — докато се превърне в нетърпима. (Дотогава Фийлдс никога не бе предприемал големи преходи на кон.) Все пак реши да остане. Прекрасно съзнаваше, че това решение няма професионален характер: беше му трудно да се раздели с Морел.