Ромен Гари
Корените на небето (31)

XXX.

Форсайт щеше да каже по-късно, че трите дни и двете нощи преход, който трябвало да направят, за да пресекат масива Уле в район, където конете били неизползваеми, оставили у него почти толкова мъчителен спомен, колкото и прословутият „поход на смъртта“, който американските военнопленници били принудени да предприемат през войната в Корея по заповед на комунистическото командване при отстъплението от Сеул. Но веднага след арестуването си го припомни с удовлетворение и дори с известно самодоволство, нарастващо несъмнено от четене на вестниците, които пееха дитирамби за нападението им в Сионвил — долавяха се едва ли не сълзи на вълнение в тона, налучкан от журналистите при превъзнасянето героизма и безкористността на „тази шепа самотни мъже в дебрите на саваната, доказали, че и сред най-страшните сполетяващи ни трудности, ние все още сме способни да се грижим за останалите видове и за тяхната защита, че сме способни на благородство и алтруизъм“.

— Но това не е попречило на написалия го тип — коментираше Форсайт — да си седи спокойно на задника и да остави на други грижата да вършат работата… И забележете още: той вижда доказателство за безкористност в обстоятелството, че хората се трепят да защитават природата, което недвусмислено доказва, че в съзнанието си този юнак прави достойна за подчертаване разлика между човешкия род и природата и все още не е успял да проумее, че защитаваш ли едното, защитаваш и другото — с една дума, не е разбрал нищо от делата на Морел. Но както и да е. Бил е достатъчно любезен да се отнесе с нас като с герои и съм му много задължен. Мога да ви уверя, че двата дни ускорен ход за малко да ме уморят — още повече че през последните две години бях погълнал зашеметяващо количество алкохол и май като средство за дезинтоксикация ми трябваше нещо подобно. Понякога имах усещането, че всички кръвни телца във вените ми въпиеха и си искаха обичайната дажба. Но устоях. Спомням си, че един път след петнайсетминутната почивка не можах да се изправя и Морел дойде при мен с манерка уиски в ръка — наистина мислеше за всичко. За мое собствено учудване — човек не познава себе си достатъчно — отказах. Оставих кръвните си телца да вият — привиждаха ми се, така да се каже, зиналите муцуни на милиони и милиони кръвни телца — и продължих да вървя под одобрителния поглед на Пер Квист, който ме наблюдаваше. Въпреки схванатото си коляно, старият вол не показваше каквито и да било видими признаци на умора; съзирах го пред себе си — огромен силует, неуморно напредващ през светлините и сенките, катерещ се и спускащ се през горските просеки, скалите и бамбука, през камъша и хълмовете, с едва ли не изумителна, несломима настойчивост — като безсмъртен, следван от Короторо, носещ автомата си през рамо с отпусната върху цевта китка и показващ ми от време на време възхитителните си ситни зъби в окуражаваща усмивка; подир тях вървеше Идрис, а синият му бурнус ту изникваше, ту изчезваше сред дърветата, и накрая Морел завършваше колоната — все така стиснал прословутата си чанта, пълна с манифести и възвания, превърнала се за мен в символ на безумието му…

На мястото на срещата стигнали в пет часа сутринта и видели камиона. Идрис, без дума да продума, отново се гмурнал в гората. Тримата чернокожи младежи, седнали около огъня, скокнали на крака с автомати в ръка. Морел се отправил към тях.

— Свинска работа — казал той. — Никой не знае какви сте, никой в нищо не ви подозира, вие обаче държите да биете на очи. Я прибирайте тия ютии.

Тримата младежи търсели някого с поглед и накрая единият произнесъл името на Вайтари. Морел им обяснил, че техният главатар бил принуден да замине за Судан по-рано от предвиденото и му бил поверил командването на експедицията: изглеждали ужасно разочаровани. У тях се долавяла безгранична преданост към Вайтари и желание да блеснат, а може би да умрат редом с него. Отсъствието му ги правело неспокойни, по-неуверени в себе си и объркани. Единият от тях се казвал Маджумба — бил уле с могъщи плещи; криел нервността си под неизменно намусено изражение; дори гласът му, предаващ на френски — който владеел прекрасно във всичките му нюанси — забързания, стремителен и гърлен ритъм на родния му говор, сякаш не познавал друг тон, освен сприхавия. Вторият, Ингеле, имал нежно и изтънчено лице, чиято мечтателна красота и свенливост отразявали душевна деликатност и чувства, които сблъсъците с действителността са тласнали към някакво тайно въжделение; политиката не го привличала, обезпокоявал се веднага, щом приятелите му прехвърлели разискванията си на такава основа и изглеждал толкова свързан с тях, колкото романтичната гръцка младеж, тръгнала на времето да мре редом с Ипсиланти; а и нямало съмнение, че заради едва ли не женствената си грациозност се чувствал задължен да умножава доказателствата за своята мъжественост. Най-любезният, най-образованият, а може би по природа и най-смелият от тримата, той напълно се покорявал на другарите си и най-вече на Маджумба, когото следвал по-сляпо, отколкото самия Вайтари: бил го виждал само веднъж и го познавал предимно от пламенните им разкази. Излъчвал сиянието на чистотата, което понякога превръща младостта в един от редките моменти на човешко върховенство, и точно към Ингеле Морел спонтанно изпитал най-голямо уважение, навярно и защото доловил у него същите стремления, въодушевявали на времето някои от другарите му в концентрационния лагер. Третият, Ндоло, син на един от най-преуспяващите търговци в Сионвил, чийто камион без знанието на собственика му служел на експедицията, бил интелектуалецът на групата: изразителното му, подвижно лице си налагало израз на безразличие и хладнокръвие, тъй като безспорно бил наясно с упрека за свръхемоционалност, отправян към расата му: бил от типа зубрачи, решили да преминат към действие и да приложат теориите си на практика; казал на Морел, че той и другарите му са получили част от образованието си във Франция, „защото били деца на привилегировани родители“. След няколко минути разговор с тях Морел изглеждал обезсърчен, загрижен и отговаряйки на гримаса на Форсайт, прошепнал:

— Да, а нямат и двайсет…

После се качил до Ндоло, който бил на волана. През целия път студентът не спирал да му отправя запитвания със словоохотливост, която не предполагала отговор и прикривала липсата на увереност у юношата, опитващ да се държи с четирийсетгодишния мъж като равен с равен. В думите му се долавяла и нотка на неприязън и раздразнение, предизвикана без всякакво съмнение от отсъствието на Вайтари и от притеснението пред човека, когото смятал за смахнат и чиито цели му изглеждали необикновено наивни и без всякаква връзка с неговите собствени. Не спирал да го твърди, вперил очи в тесния път сред нескончаемите стени от дървета, и от време на време пускал волана, за да намести на носа си очилата, от които нямал никаква нужда: за него слоновете били само пропагандно средство от първостепенно значение, образ на африканското могъщество в действие, което занапред не можело да бъде спряно. Те били отлично оръжие за политическа борба, повод за гневен вик на африканските народи срещу експлоатацията на природните им богатства от чуждестранния капитализъм. Те не били забравили, че колониализмът се е внедрил в Африка, за да се възползва от слоновата кост, и щял да се обърне към още по-изгодни форми на грабеж. Лично на него слоновете му били безразлични. Били по-скоро някакъв анахронизъм, пранги на крака на съвременна, индустриализирана и електрифицирана Африка — отживелица от племенната тъма. И дума не можело да става континентът да се превърне в екологичен резерват. Извърнал се към Морел, който мълчал и спокойно гледал пред себе си. Ндоло наместил очилата на носа си и едва не хлътнал в изровен коловоз. Храстите стържели по камиона; един леопард пресякъл бавно пътя, без да извърне глава. Понякога от клоните пред тях падали павиани и се разбягвали — мъжките криели задниците си, крещели заплашително, а женските събирали малките, които се вкопчвали в козината им, и цялото стадо изчезвало с писъци сред дърветата.

— Вече не искаме това — заявил Ндоло и кимнал с глава към животните — вече не искаме да бъдем зоологическата градина на света, вместо лъвове и слонове искаме заводи и трактори. За да постигнем тази цел, първо трябва да приключим с колониализма, който харесва този екзотичен застой, а основната му изгода е, че си набавя суровини и евтина работна ръка. Трябва на всяка цена да се отървем от него, а после да се заемем със същата енергия и със същата суровост да приобщим масите: да смажем племенното минало, да помогнем с всички средства на новите политически идеи да проникнат в размътените от примитивните обичаи мозъци. Ще бъде необходим известен период на диктатура, защото масите не са готови да поемат управлението; старанията на Ататюрк в Турция и на Сталин в Русия бяха исторически оправдани…

Морел го слушал спокойно: отдавна нямал илюзии какво очаква Африка. Без съмнение трябвало да се мине и през младостта и нервността на този юноша, самотен и твърде неуверен в себе си, който се опитвал да покаже на какво е способен. Пламенните му слова били нещо като песен, която си пееш в тъмното, за да си придаваш смелост. „Жалко — помислил си Морел — че хлапе на неговите години е така невзискателно. Когато си млад, трябва да мислиш възвишено, да си по-благороден, по-непримирим, да не приемаш компромисите, да не приемаш ограниченията… Иди обяснявай обаче на тези тесногръди младежи, че трябва не само да се върви напред, но и да се обремениш със слоновете, да си окачиш и такъв топуз на крака — ще те вземат за луд, какъвто впрочем си. Ще вдигнат рамене и ще те нарекат идеалист — понятие още по-старомодно, списващо, допотопно, отживяло и анахронично и от слоновете. Те не разбират. Може би защото все още не познават лагерите за принудителен труд — този апотеоз на утилитаризма и на чистия приход в движението напред. Затова не могат да си представят доколко защитата на определен простор за човечността, достатъчно обширен и великодушен, за да вмести дори дебелокожите гиганти, е единствената възможна кауза, достойна за всяка цивилизация, каквито и да са системите, доктрините или идеологиите, на които тя се опира. Прекарали са няколко години в Латинския квартал, но им остава да получат и друго образование, което не дават нито училищата, нито гимназиите, нито университетите — остава им да получат образование по човечност. Някой ден, когато ще имам малко отдих, ще се постарая да им го обясня, но за момента ще се задоволя да се възползвам от камиона им. Предстоящата конференция за опазването на африканската фауна ще се състои след седмица в Букаву; обикновено нейните решения не намират никакъв отзвук във вестниците. Но сега ще се погрижа да стане иначе…“

Въздъхнал със задоволство, заровил пръсти в кесията с тютюн и се заел да свива цигара. Камионът внезапно се заковал при рязко натискане на спирачката, което отхвърлило Морел към предното стъкло. Изплашено се разлетяло ято червени яребици, бързо притичал бодливец, после дърветата се затресли, наклонили се сред оглушителен шум и от гората бавно излезли двайсетина слона и задръстили пътя пред тях. Намирали се в периферията на националния парк Биунди и животните сигурно се чувствали в безопасност, а може би сушата ги правела безразлични към всичко, несвързано с най-важната им грижа — така или иначе, изобщо не обръщали внимание на камиона. Само някакво слонче се извърнало към тях, готово да си поиграе, но майка му незабавно му напомнила да спазва реда. Гигантите повървели по пътя, после свили вдясно, а след тях склонът останал осеян с начупени клони, а пътят — препречен с наклонени и съборени дървета. Ндоло махнал безпомощно.

— Как искате да изградим модерна страна с всичко това? — възкликнал той.

Обърнал се към Морел. Но французинът, зает при спирането на камиона да тъпче тютюна с пръсти, сега стоял, без да помръдва, със залепнала на долната устна цигарена хартийка, а кафявите му очи се смеели с израз на такова удоволствие, че студентът махнал раздразнено и млъкнал: този нещастник наистина не се бил съвзел след годините на плен — Вайтари имал основание да се стреми да се възползва от манията му, но не си струваше да се говори за сериозни неща с него.

 

 

Седнал пред сгъваемата маса, където сред хартиите беше поставил и компютъра си, главният военен лекар Чекалди разсеяно даваше ухо на отец Фарг, който го заливаше с потоци възмущение, трупано седмици на напразно кръстосване из Уле в издирване на Морел без друг слушател, освен коня си Бютор. Военният лекар видя с известен уплах как това буре връхлита отгоре му откъм склона на хълма и се примири, че ще му посвети краткия миг почивка между две операции. Францисканецът с бляскаща на светлината тонзура — което впрочем бе само от пот — се дереше срещу този „неверник“, този „осквернител“ и „същинска свиня“, когото преследвал без отдих, за да се опита да го върне към здравия разум. Чернокожи селяни с бели дрехи седяха на земята пред хирургическия пункт и чакаха реда си с търпение, породено или от надежда, или от примирение. Епидемията от онхоцеркоза изживяваше във Френска Екваториална Африка една от големите си битки с хората. Арменските хеликоптери, прехвърлени в Орес, непрекъснато пръскаха блатата и реките, убежище на мухата симюли — разпространител на епидемията, но злото беше успяло вече да прогони от дома им цели племена: деветдесет хектара обработваеми земи бяха изоставени, а в някои села половината от хората бяха ослепели. Чекалди оперираше кисти на практика без почивка — от началото на кампанията му се събираха средно по три часа сън на нощ. При тези условия почти не му се проявяваше интерес към Морел и неговите слонове, а още по-малко — към бившия депутат от Уле и тъй наречения му „легион за африканска независимост“, за който също доста се говореше. Фарг обаче беше стар поборник срещу злото във всичките му прояви и лекарят го слушаше с цялото внимание, на което все още беше способен.

— Дюпарк твърди, че манията му се появила в концентрационния лагер, при нацистите. Изглежда това е бил начинът им да се преборят с тамошната клаустрофобия и бодливата тел: представяли си огромни стада слонове, препускащи през свободните простори на Африка… На него още не му е минало.

Чекалди наблюдаваше дългата върволица от селяни, която се нижеше през селото. Опитваше се да пресметне броя на безнадеждните случаи: на онези, на които се налагаше да ги водят или да държат бастун в ръка… Запита се защо слепците гледат все към небето. Но от една седмица броят на неизлечимите беше понамалял.

— Възможно е — отвърна той разсеяно. — Всъщност може би е развил онова, което на медицински жаргон ние наричаме „фиксация“…

— Е, и? — ревна Фарг. — Смятате ли, че само той мечтае за някаква страхотна свобода? Всички сме като него! Нека само да се държи като всички останали, да потърпи малко, и това ще му се случи, само да почака. Всички страдаме от клаустрофобия и ни е дошло до гуша от килията… от скелета!

Той силно се тупна в гърдите.

— Всички сме в калабалъка, не е само той! Няма един истински християнин тук долу, който да не мечтае за освобождение. Но дотогава потрай, гълъбче! Нареди се на опашка като другарчетата си, вдигни очи към Онзи, който е създал душата и нейния зандан и е затворил едното в другото! А?

— Очевидно, очевидно — изрече Чекалди много любезно.

Изправи се.

— Извинете ме, но цяло село ми лежи на ръцете…

Надигна се и Фарг, видимо удовлетворен от огромното си теологично усилие.

— Хайде — каза той — дойдох да ви помогна.

 

 

Джони Форсайт седеше в камиона между Ингеле и Короторо, който хъркаше на рамото му, и слушаше дългата, злъчна реч на Маджумба за проблема с чернокожите в Съединените щати. Студентът владееше данните с впечатляваща прецизност и непрестанно цитираше статистики и точни факти. Линчуването, сегрегацията, икономическото положение на чернокожите от Юга и в големите градове — младежът възмутено излагаше всичко това, докато камионът се движеше по тесния път през горите на Уле, и всеки момент щеше да потърси отговорност лично от него. От устата на младия негър Форсайт чуваше почти дума по дума упреците срещу расизма в Америка, които комунистическите власти на Китай го бяха принудили да прочете по радиото през пленничеството му по време на войната в Корея.

— Да — отвърна той. — Зная, наясно съм — има много верни неща. Дори преди време съм се изказвал по този въпрос… Доста шум се вдигна…

Опита се да прогони спомена с изблик на невесел смях. Любезният Ингеле, изглежда, се поуспокои от помирителния му тон. Форсайт не разбираше какво прави сред тях този срамежлив младеж с грациозна походка, дълги мигли и лице, чиито изящни черти притежаваха благородство, което може би не беше нищо друго, освен красота. Не беше женствен, но като много други младежи на неговата възраст, чиято мъжественост не изключваше нежността, навярно често бе чувал оскърбителни подмятания и може би това бе причината да се намира тук, да участва в една налудничава авантюра, която беше предизвикателство към всички шансове за успех, редом с двамата отявлени националисти: вероятно в неговия избор идеите играеха много по-малка роля от пламенното желание на всеки юноша да прояви смелостта си, дори с цената на живота си.

— Така или иначе, вие сте забележително добре осведомен — отбеляза Форсайт. — Несъмнено сте получили образованието си във Франция?

— Всъщност получих добра политическа подготовка в Париж — каза Маджумба. — Тук ме възпитаваха монасите, но от тях нищо не се научава… Те са изкопаеми, останки от отминали епохи…

Млъкна и крадешком изгледа Пер Квист с известно притеснение, после сведе очи към малката Библия, която датчанинът държеше. Но старият авантюрист не го беше чул. Дремеше с Библията на коленете. Вече от доста време спеше не повече от един-два часа на нощ и по този белег той разпознаваше старостта, чието влияние не усещаше по никакъв друг начин — нито с волята, нито със сърцето си; все по-често му се случваше да изпада в това полубудно състояние — някъде между настоящето и далечното минало. Тези мигове бяха населени почти изцяло със спомени, пейзажи, животни, гори, пространства и защитени територии; понякога и с лица на отдавна изчезнали хора — злобни, саркастични или глуповати лица, изниквали на пътя му, от които не бе останало нищо. Очите му оставаха полуотворени, клепачите — напълно неподвижни, но при все това му се привиждаше как бледо слънце се издига над стадата северни елени в Лапония, сред тайгата на Далечния север, където студът е сиво-синкав на цвят. После видението се сменяше: изплашените момчешки физиономии, чевръсто пръснали се далеч от дървото, когато за първи път, на деветгодишна възраст, с тояга в ръка беше дал знак за опакия характер, с който щеше да се прочуе, защитавайки едно гнездо от невръстните разбойници. После — горите на Финландия, пожертвани малко по малко заради хартиената каша, в полза на които се бе застъпил най-напред пред царските чиновници; тъй като упреците му бяха останали без резултат, той бе сформирал с няколко студенти същински летящ отряд за защита, който нападаше лагерите на дърварите. Естествено заговори се, че целите му са политически и горите са само предлог да се опита да изтръгне Финландия от ръцете на царя… в края на краищата той всъщност се бореше и за независимостта на Финландия — двете неща вървяха заедно. Не, никога не бе правил компромиси със задачата си на естественик и пазител на видовете, единствената титла, която не го отвращаваше, а тя му бе струвала толкова много удари, рани, врагове, обиди, подигравки, изгнание и дни в затвора, че в паметта си им беше загубил броя. Кампанията му срещу избиването на тюлените и китовете, срещу химическото замърсяване на почвата, озона и океаните през 1950 година се бе натъкнала на пълно безразличие. Облегнат на стената на камиона, с огромни мазолести ръце, сключени около Библията, с редки сиви коси, залепнали на слепоочията му под приплъзващата се филцова шапка, с карабина в краката, с клепачи, застинали над двете цепнатини избледняла от възрастта синя светлина, той виждаше отново Северно море със спасените китове, гримасата на мечето коала, заспало вкопчено в ръката му като в клон, и лицето на Фритьоф Нансен, който не само бе велик полярен изследовател, но и човек, обладан от най-дълбока любов към всички живи корени, които една всемогъща сила беше насадила в земята, а някои от тях бяха потънали завинаги в човешките сърца; и той, като Морел, бе защитавал онзи простор на човечност, който цял живот си беше оспорвал с правителствата, политическите системи и тоталитарните режими; бе дошъл да го види в затвора и тъжно му бе казал: „Стари приятелю Пер, твърдят, че си мизантроп, но си по-млад от мен и ще живееш още доста, и някой ден ще се вдигнеш в защита на друг вид, все по-застрашен — на нашия…“. Нансен, посветил последните години от живота си на тази задача, поради което въведоха първия паспорт за безотечественици, и принудил всички страни по света да признаят статута му на привилегирован, Нансен беше прозрял правилно: бе настъпило времето, когато Пер Квист трябваше да призове целия си опак характер на борба с лагерите на смъртта и лагерите за принудителен труд, срещу водородната бомба и подмолната заплаха, вече предсказуема, от постепенното натрупване на атомни отпадъци на земята, във въздуха и на морското дъно; принуден бе да крещи и манифестира срещу престъпното равнодушие и пагубното самодоволство на конгреса на физиците в Женева, готови да платят за „прогреса“ с няколко милиона нови ракови заболявания — битка, водена със същата страст, която някога бе вложил за защита на птиците. Лицето на приятеля му пастора Кай Мунк, разстрелян от нацистите, защото бе защитавал пред враговете му един от най-жилавите корени, които небето някога е пускало в човешките сърца, наричан от тях свобода — проявяващ се у тях като докосване на божията ръка; група индианци от Уайоминг в края на века, които все още можеха да бъдат спасени, но бяха предпочели да ги оставят в резерватите им на алкохола, сифилиса и туберкулозата: коралови бариери край бреговете на Австралия, където беше отишъл, за да си оплакне очите и да си възвърне храбростта, тъй като човекът все още не бе успял да застраши тези две хиляди километра корали, пълни с удивителен живот, съвсем близък до началната епоха: борба с ерозията, унищожените от интензивна обработка земи… Пер Квист: експулсиран оттук, нежелан там, изхвърлен от този институт, от онази академия, после поканен да се върне на работа десет години по-късно, когато фактите показваха, че е имал право — прекалено късно, сякаш официалното признание можеше да изкупи извършеното престъпление — в момента единствено напредналата му възраст и неговата ексцентричност му носеха някаква снизходителна и благосклонна популярност… пустият му твърдоглавец Пер Квист, тази дебела глава още караше хората да говорят за него. Колко битки, колко усилия, а все трябваше да действаш, да закриляш: всички тези живи корени, тези чудни разклонения с тяхното разнообразие и жилавост трябваше да бъдат защитавани неуморно и неизменно… Световната организация за защита на флората и фауната вече не искаше и да чуе за него, наложи му се да напусне управителния комитет, където не одобряваха „методите“ му: порицаваха не само крайните му мерки на природозащитник, но и честата му намеса в политическите борби… Прави бяха. Корените бяха така многобройни и безкрайни в разнообразието и красотата си, а няколко от тях така дълбоко бяха проникнали в човешката душа — едно въжделение, непрестанно и мъчително насочено нависоко и напред, потребност от безкрай, жажда, предчувствие за другаде, нескончаемо очакване — всичко, което, сведено до размерите на човешките ръце, се превръща в потребност от достойнство. Свобода, равенство, братство, достойнство… Няма по-дълбоки и в същото време по-застрашени корени. Пер Квист никога не бе правил компромиси с мисията си на природозащитник и всички, опитали се да изтръгнат тези корени от земята, винаги се озоваваха на пътя му. И всичко едва сега започваше, а все пак беше толкова древно… „Изглежда в края на краищата лошотията пази — помисли си той. — Значи трябва да ми се намира за накрая…“ Усети на рамото си нечия ръка: Джони Форсайт.

— Да?

— Опитвам се да обясня на този младеж какво правим тук. Той не вярва в слоновете. Не вярва, че те наистина ни интересуват, че всъщност само те ни интересуват. Казва, че може би е вярно за Морел, понеже е луд, но че има наистина по-неотложни задачи, други неща за защитаване — като законните въжделения на народите например. Обясних му, че що се отнася до мен, аз съм дошъл сред слоновете само защото не знам къде да се завра. А ти?

— О, аз ли? — изрече Пер Квист с провлечения си, строг глас, в който бе толкова трудно да заподозреш чувство за хумор. — Бях натоварен с мисия от Музея за естествена история в Копенхаген. Това е.

Малко преди залез-слънце видяха един камион да се задава насреща им и Морел слезе да помогне на Ндоло за маневрата по тесния път. Не се страхуваше, че ще го разпознаят — публикуваните стари снимки от документите му за самоличност имаха съвсем слаба прилика със сегашното му лице. Шофьорът се оказа португалец, казваше се Санчили и се прибираше вкъщи. Рискувал да потегли по път, на който му бяха достатъчни два часа дъжд, за да стане непроходим, и то в момент, когато властите имаха готовност повсеместно да укрепят бентовете, защото жена му раждала в Нгеле, където имал склад със стоки. Било деветото му дете. Поговориха малко насред пътя — португалецът пушеше и се оплакваше от сделките си…

— Износител съм на слонова кост — заразправя той. — Е, разбирате, че с пластмасите…

Морел го огледа внимателно и се почеса по бузата. Подвоуми се само миг…

— Ами добре — каза накрая. — Надявам се заради десетте ви деца, а и заради следващите, че по пътя няма да се натъкнете на Морел… Ще ви отреже топките.

Силен смях разтърси дребничкия португалец.

— Страхотна шегичка… Ще я разкажа на жена ми. Честно казано, и да го срещна, нищо няма да ми се случи… Помислете си, та аз съм най-големия търговец на слонова кост в района. Хайде де! А, ето визитната ми картичка, ако някога минете през Нгеле…

— Няма да пропусна — отвърна Морел. — Обещавам. Казвате, че складът ви е там?

— Да, точно на разклонението към пътя. Няма как да се объркате, написано е и името ми… Ще бъдете добре дошъл. Хайде, успех и може би доскоро.

Морел го погледа как се отдалечава, после отново се качи в камиона.