Кен Фолет
Прагът на вечността (32)

31.

Мария не беше допусната на погребението.

Денят след убийството беше събота, но подобно на повечето служители в Белия дом, тя отиде на работа и изпълняваше задълженията си в пресслужбата с леещи се по лицето й сълзи. Никой не обърна внимание: половината от хората плачеха. Чувстваше се по-добре тук, отколкото сама вкъщи. Работата малко я разсейваше от мъката й, а и нямаше свършване: световният печат искаше да знае всяка подробност по погребението.

Всичко се показваше по телевизията. Милиони американци седяха пред приемниците през целия уикенд. Трите мрежи отмениха всичките си редовни предавания. Новините се състояха изцяло от истории, свързани с убийството, а между бюлетините се излъчваха документални филми за Джон Ф. Кенеди, живота му, семейството му, кариерата му и президентството му. С безмилостен патос повтаряха щастливите образи на Джак и Джаки, които поздравяват множеството на Лав фийлд в петък сутринта час пред смъртта му. Мария си припомни как разсеяно се е питала дали би си сменила мястото с Джаки. Сега и двете го бяха загубили.

По обед в неделя в мазето на далаския полицейски участък главният заподозрян Лий Харви Осуалд беше убит от дребен мафиот на име Джак Руби и това беше предадено на живо по телевизията. Злокобната мистерия се добави към непоносимата трагедия.

В неделя следобед Мария попита Нели Фордам дали им трябват билети за погребението.

— О, милинка, съжалявам, но никой от тази служба не е поканен — нежно отговори Нели. — Само Пиер Селинджър.

Мария изпадна в паника. Сърцето й затрепка. Как така тя нямаше да присъства, когато спускаха в гроба мъжа, когото обичаше?

— Трябва да отида! Ще говоря с Пиер.

— Мария, не можеш да отидеш — каза Нели. — По никакъв начин.

Нещо в тона на Нели я разтревожи. Тя не просто я съветваше. Нели звучеше почти уплашено.

— Защо не? — попита Мария.

Нели сниши глас:

— Джаки знае за теб.

За пръв път някой в службата признаваше, че Мария има връзка с президента, но в мъката си тя не забеляза този повратен момент.

— Не е възможно да знае! Аз винаги бях толкова внимателна.

— Не ме питай как, нямам представа.

— Не ти вярвам.

Нели може и да се обиди, но само печално поклати глава.

— От малкото, което разбирам от такива работи, аз съм наясно, че съпругата винаги знае.

Мария искаше да отрече с възмущение, но после се замисли за секретарките Джени и Джери и за светските дами Мери Мейер и Джудит Кембъл, и за останалите. Сигурна беше, че те имат сексуален контакт с президента Кенеди. Нямаше доказателство, но когато ги видеше с него, просто някак разбираше. А Джаки също имаше женска интуиция.

Следователно Мария не можеше да иде на погребението. Вече разбираше това. Не можеше вдовицата да бъде принуждавана да вижда любовницата на съпруга си в такъв момент. Мария разбираше това със съвършена и мъчителна сигурност.

Затова в понеделник остана у дома, за да гледа по телевизията.

Тялото беше изложено за поклонение в ротондата в Капитолия. В десет и половина покритият със знамето ковчег бе изнесен от сградата и поставен на кесон, теглен от шест бели коня. После процесията се отправи към Белия дом.

В кортежа с високия си ръст изпъкваха двама мъже: френският президент Шарл дьо Гол и новият американски президент Линдън Джонсън.

Мария беше пресъхнала откъм сълзи. Плачеше в продължение на почти три дни. Сега по телевизията виждаше просто едно шествие, представление за пред света. Не я интересуваха барабаните, флаговете и униформите. Беше загубила мъж; топъл, усмихнат, секси; мъж с болен гръб, ситни бръчици в ъгълчетата на лешниковите очи и семейство гумени патета на ръба на ваната. Тя никога повече нямаше да го види. Животът пред нея се простираше дълъг и празен без този мъж.

Когато камерите показаха Джаки отблизо и въпреки воалетката се видя красивото й лице, Мария си каза, че и тя изглежда вцепенена.

— Постъпих зле с теб — рече Мария на лицето на екрана. — Дано Бог ми прости.

Стресна я позвъняване на вратата. Беше Джордж Джейкс.

— Не бива да си сама в това.

Мария усети прилив на безпомощна признателност. Когато наистина имаше нужда от приятел, Джордж беше тук.

— Влизай. Съжалявам, че изглеждам като повлекана.

Облечена беше в нощница и вехт халат.

— За мен изглеждаш добре — отвърна Джордж. Виждал я беше и в по-лошо състояние от това да е просто размъкната.

Донесъл беше кесия датски бисквити. Мария ги нареди в чиния. Не беше закусвала, но не хапна. Не чувстваше глад.

Според телевизионния коментар по пътя на шествието се бяха наредили един милион души. Ковчегът бе откаран от Белия дом до катедралата „Сейнт Матю“, където отслужиха литургия.

В дванадесет беше обявено петминутно мълчание и движението в цяла Америка спря. Камерите показваха смълчани множества по улиците в градовете. Странно беше във Вашингтон да не се чуват коли. Мария и Джордж стояха пред телевизора в нейния апартамент. Сведоха глави. Джордж взе ръката на Мария и я задържа. Тя почувства обич към него.

Когато петминутното мълчание изтече, Мария направи кафе. Апетитът й се върна и двамата хапнаха бисквитите. В църквата не бяха допуснати камери, затова за известно време нямаше нищо за гледане. Джордж заговори, за да я разсее, и Мария оцени жеста.

— Ще останеш ли в пресслужбата?

Мария почти не се беше замисляла, но знаеше отговора.

— Не. Ще напусна Белия дом.

— Добра идея.

— Освен всичко останало, не виждам бъдеще в пресслужбата. Никога не повишават жени и така ще си прекарам живота като проучвателка. А аз съм на правителствена служба, защото искам да се върши работа.

— Има едно свободно място в Министерството на правосъдието, което може да е подходящо — Джордж го каза, все едно току-що му е хрумнало, но Мария подозираше, че го е планирал. — Работата е с корпорации, които не се подчиняват на правителствените регулации. Нарича се договаряне. Може да е интересно.

— Мислиш ли, че имам шанс?

— С диплома по право от Чикагския университет и две години опит в Белия дом? Абсолютно.

— Обаче не вземат на работа много негри.

— Знаеш ли какво? Мисля, че Линдън може да промени това.

— Нима? Та той е южняк!

— Не го съди предварително. Честно казано, нашите се държаха зле с него. Боби го мрази, не ме питай защо. Може би защото нарича члена си Джъмбо.

Мария се закиска за пръв път от три дни насам.

— Явно е огромен. Ако иска да сплаши някого, Линдън го вади и казва: „Запознай се с Джъмбо“. Така разправят.

Мария знаеше, че мъжете обичат да разказват такива истории. Можеше да е вярно, а можеше и да не е вярно. Пак стана сериозна.

— Всички в Белия дом мислят, че държанието на Джонсън е коравосърдечно, особено към семейство Кенеди.

— Не съм съгласен. Погледни, когато президентът умря и никой не знаеше какво да прави сега, Америка беше ужасно уязвима. Ами ако Съветите бяха избрали този момент да превземат Западен Берлин? Ние сме правителството на най-могъщата страна в света и трябва да си вършим работата, без да спираме и за секунда, колкото и дълбоко да скърбим. Линдън незабавно пое юздите и е адски добре, че го стори, защото никой друг дори не помисляше за това.

— И Боби ли?

— Особено Боби. Обичам го, знаеш, но той се предаде на мъката си. Утешава Джаки и организира погребението на брат си, а не управлява Америка. Честно казано, повечето от нашите хора са също толкова зле. Може и да мислят, че Линдън е коравосърдечен. А аз мисля, че се държи като президент.

След края на службата изнесоха ковчега от катедралата и отново го поставиха на кесона, за да бъде откаран в Националното гробище Арлингтън. Този път опечалените пътуваха в дълга редица черни лимузини. Процесията мина покрай Мемориала на Линкълн и прекоси река Потомак.

— Какво ще направи Джонсън за закона за гражданските права? — попита Мария.

— Това е големият въпрос. Точно сега законопроектът е обречен. Намира се в Комисията по правилата, а нейният председател Хауърд Смит даже не казва кога ще започнат да го обсъждат.

Мария се замисли за бомбата в неделното училище. Как изобщо беше възможно някой да взема страната на южните расисти?

— Не може ли собствената му комисия да го отхвърли?

— На теория може. Но когато републиканците се съюзят с южните демократи, те имат мнозинство и винаги са против гражданските права, независимо от общественото мнение. Не знам как могат да твърдят, че вярват в демокрацията.

По телевизията показаха как Джаки Кенеди запалва вечния огън над гроба. Джордж отново взе ръката на Мария и тя забеляза сълзи в очите му. Гледаха мълчаливо как ковчегът бавно се спуска в гроба.

Джак Кенеди си отиде.

— О, Боже, какво ще стане сега с всички нас? — възкликна Мария.

— Не знам — отговори Джордж.

* * *

Джордж с нежелание остави Мария. С памучната нощница и стария кадифен халат, с естествено къдрава и разбъркана, а не усърдно изправена коса, тя изглеждаше по-секси, отколкото си мислеше. Но вече нямаше нужда от него: планираше да се срещне с Нели Фордам и още няколко момичета от Белия дом в някакъв китайски ресторант, за да направят помен. Значи нямаше да е сама.

Джордж вечеря с Грег. Бяха в облицования с тъмна ламперия салон на Оксидентал Грил, на един хвърлей от Белия дом. Джордж се усмихна на външния вид на баща си: както винаги, носеше скъпите дрехи, все едно са някакви дрипи. Тънката му връзка от черен сатен беше накриво, ръкавелите на ризата му бяха разкопчани, а на ревера на черния му костюм имаше белезникаво петно. За щастие, Джордж не беше наследил неговата небрежност.

— Реших, че може да имаме нужда да се поободрим — каза Грег. Той обичаше първокласните ресторанти и изисканата кухня. Тази му черта Джордж беше наследил. Поръчаха омари и шабле.

Джордж се чувстваше по-близък с баща си след Кубинската ракетна криза, когато заплахата от предстоящото унищожение беше накарала Грег да разкрие сърцето си. Като незаконно дете Джордж винаги беше живял с усещането, че причинява неудобство на Грег и той изпълнява ролята на баща по задължение и без желание. Но след онзи изненадващ разговор, той разбра, че Грег истински го обича. Връзката им си остана необичайна и доста далечна, обаче Джордж вярваше, че е открил нещо истинско и трайно.

Докато чакаха храната, към масата им приближи приятелят на Джордж Скип Дикерсън. Облечен беше за погребението — тъмен костюм и черна вратовръзка, които изглеждаха драматично на фона на светлорусата му коса и бялата му кожа.

— Здрасти, Джордж. Добър вечер, господин сенатор. Мога ли да се присъединя към вас за минутка? — провлачи той по южняшки.

Джордж го представи.

— Това е Скип Дикерсън. Работи за Линдън. За президента, искам да кажа.

— Вземи си стол — предложи Грег.

Скип примъкна един тапициран с червена кожа стол и заговори сериозно на Грег.

— Президентът знае, че Вие сте учен.

Сега пък какво става, по дяволите, зачуди се Джордж. Скип никога не си губеше времето с празни приказки.

— В колежа учих физика, да — отговори Грег с усмивка.

— И сте завършили Харвард summa cum laude.

— Линдън се впечатлява от такива неща повече от необходимото.

— Но Вие сте бил един от учените, които са разработили атомната бомба.

— Работих в проекта „Манхатън“, вярно е.

— Президентът Джонсън иска да е сигурен, че одобрявате плановете за проучването на езерото Ери.

Джордж знаеше за какво говори Скип. Федералното правителство финансираше проучване на крайбрежието на град Бъфало, което навярно щеше да доведе до построяването на голямо пристанище. Това означаваше милиони долари за няколко компании в северната част на щата Ню Йорк.

— Е, Скип — отговори Грег, — искаме да бъдем сигурни, че проектът няма да бъде отрязан от бюджета.

— Можете да разчитате на това, сър. Президентът вярва в голямата важност на този проект.

— Радвам се да го чуя. Благодаря.

Джордж беше убеден, че разговорът няма нищо общо с науката. Ставаше дума за онова, което конгресмените наричат „свинско“ — разпределянето на федерално финансирани проекти из предпочитаните щати.

— За нищо — каза Скип. — Добър апетит. О, преди да тръгна. Можем ли да разчитаме, че ще подкрепите президента за проклетия Зърнен закон?

В Съветския съюз имаше слаба реколта и изпитваха отчаяна нужда от зърно. Като част от опитите за по-добро разбирателство с Москва президентът Кенеди й продаде на кредит излишъка от американската пшеница.

Грег се облегна в стола и рече умислено:

— Членовете на Конгреса вярват, че ако комунистите не могат да изхранят своя народ, не е наша работа да им помагаме. Зърненият закон на сенатор Мъндт ще отмени сделката на президента Кенеди, а аз смятам, че Мъндт е прав.

— И президентът Джонсън е съгласен с Вас! — откликна Скип. — Той определено не желае да помага на комунистите. Но това ще бъде първото гласуване след погребението. Наистина ли искаме да се превърне в плесница в лицето на покойния президент?

— Всъщност за това ли се притеснява президентът Джонсън? — намеси се Джордж. — Или иска да прати послание, че сега за външната политика отговаря той, и че няма да допусне Конгресът да оспорва решенията му за всеки цент?

Грег се засмя.

— Понякога забравям колко си умен, Джордж. Точно това иска Линдън.

— Президентът иска да работи в близко сътрудничество с Конгреса във външната политика — обясни Скип. — Но ако може да разчита на Вашата подкрепа утре, наистина ще го оцени. Той вярва, че ще е страшно незачитане на паметта на президента Кенеди, ако Зърненият закон мине.

Нито един от двамата не иска да каже какво всъщност става тук, отбеляза Джордж. Простата истина беше, че Джонсън заплашва да откаже проекта за пристанището в Бъфало, ако Грег гласува за Зърнения закон.

И Грег поддаде.

— Моля те, предай на президента, че разбирам неговата загриженост и той може да разчита на гласа ми.

Скип стана.

— Благодаря Ви, сенаторе. Той ще остане много доволен.

— Преди да си идеш, Скип… — обади се Джордж. — Знам, че на новия президент му се струпва много, но по някое време в близките дни той ще насочи мислите си към законопроекта за гражданските права. Моля, обади се, ако прецените, че мога някак да помогна.

— Благодаря ти, Джордж. Оценявам го.

Скип си отиде.

— Много добре — оцени Грег.

— Просто искам да знае, че вратата е отворена.

— Тези неща са толкова важни в политиката.

Поднесоха храната. Когато келнерите се оттеглиха, Джордж взе ножа и вилицата.

— Аз съм от начало до край човек на Боби Кенеди — рече той и започна да отваря омара. — Но Джонсън не бива да бъде подценяван.

— Прав си. Но също така недей да го надценяваш.

— Какво ще рече това?

— Линдън има два недостатъка. Той е интелектуално слаб. О, разбира се, хитър е като тексаски пор, но не е същото. Завършил е колеж за учители и никога не се е занимавал с абстрактно мислене. Чувства се по-долен от нас, завършилите Харвард типове, и с основание. Слабо схваща международната политика. Китайци, будисти, кубинци, болшевики — всички те имат различен начин на мислене и той никога няма да ги разбере.

— А какъв е вторият му недостатък?

— Той е слаб морално. Няма принципи. Подкрепата му за гражданските права е искрена, но не е етична. Той симпатизира на цветнокожите като на онеправдани и смята самия себе си за онеправдан, понеже е от бедно тексаско семейство. Това е инстинктивна реакция.

Джордж се усмихна.

— Току-що те накара да направиш онова, който той иска.

— Правилно. Линдън знае как да манипулира хората един по един. Той е най-ловкият парламентарен политик, когото познавам. Но не е държавник. Джак Кенеди беше неговата противоположност: безнадеждно некомпетентен в отношенията с Конгреса, превъзходен на международната сцена. Линдън ще се справи майсторски с Конгреса, но като водач на свободния свят? Не знам.

— Мислиш ли, че той има някакъв шанс да прекара законопроекта за гражданските права покрай комисията на конгресмена Хауърд Смит?

Грег се усмихна.

— Нямам търпение да видя какво ще направи Линдън. Яж си омара.

На другия ден Зърненият закон на сенатор Мъндт беше разбит с петдесет и седем срещу тридесет и шест гласа.

Заглавията след това гласяха:

ЗЪРНЕНИЯТ ЗАКОН — ПЪРВАТА ПОБЕДА НА ДЖОНСЪН

* * *

Погребението свърши. Кенеди го нямаше и президент беше Джонсън. Светът се беше променил, но нито Джордж, нито някой друг имаше представа какво значи това. Що за президент щеше да е Джонсън? С какво щеше да е различен? Един мъж, когото повечето хора не познаваха внезапно се превърна във водач на свободния свят и оглави най-могъщата страна в него. Какво щеше да прави той?

Предстоеше самият Джонсън да каже това.

Камарата на представителите беше претъпкана. Телевизионните прожектори светеха ослепително над събралите се конгресмени и сенатори. Съдиите от Върховния съд бяха в черните си тоги, а членовете на Обединения комитет на началник-щабовете лъщяха от медали.

Джордж седеше до Скип Дикерсън в галерията, която също беше пълна и хората се бяха наместили по стъпалата между редиците. Джордж гледаше изучаващо Боби Кенеди, който седеше долу, в единия край на скамейката на правителството. Главата му беше наведена и беше забил поглед в пода. За петте дни след убийството Боби беше отслабнал. Освен това беше започнал да носи дрехите на покойния си брат, които не му бяха по мярка, и така подсилваше впечатлението за човек, който се е смалил.

В президентската ложа седяха лейди Бърд Джонсън и двете й дъщери, едната безцветна, другата хубава. И трите дами имаха старомодни прически. Заедно с тях бяха няколко от светилата на Демократическата партия: Дейли, кмет на Чикаго; Лорънс, губернатор на Пенсилвания; и домашният интелектуалец на семейство Кенеди, Артър Шлезинджър, за когото Джордж знаеше, че вече заговорничи да отстрани Джонсън в президентската надпревара догодина. Изненадващо, в президентската ложа имаше и две черни лица. Джордж знаеше кои са тези хора: Зефир и Сами Райт, готвачката и шофьорът на семейство Джонсън. Това добър знак ли беше?

Големите двойни врати се отвориха. Квесторът със смехотворното име Фишбайт Милър се провикна:

— Господин Председател! Президентът на Съединените щати!

После Линдън Джонсън влезе и всички станаха на крака, и го аплодираха.

Джордж си задаваше два тревожни въпроса за Линдън Джонсън. Те щяха да получат отговорите си днес. Първо, ще изостави ли президентът затруднителния законопроект за гражданските права? Прагматиците в Демократическата партия настояваха да постъпи тъкмо така. Джонсън щеше да има добро оправдание, ако му дотрябваше; президентът Кенеди не бе успял да получи подкрепата на Конгреса за законопроекта и така той бе осъден на провал. Новият президент имаше правото да се откаже от него като от зле свършена работа. Джонсън можеше да каже, че законодателството по парализиращ и разединяващ проблем като сегрегацията трябва да се остави за след изборите.

Ако Джонсън наистина кажеше това, движението за граждански права щеше да се върне години назад. Расистите щяха да отпразнуват победа, Ку-клукс-клан щяха да решат, че всичко, което вършат, е оправдано, а корумпираните бели полицаи, съдии, църковни водачи и политици от юга щяха да знаят, че могат все така да преследват, да бият, да изтезават и да убиват негрите, без да се боят от правосъдието.

Но ако Джонсън не кажеше това и потвърдеше подкрепата си за гражданските права, изникваше друг въпрос. Ще притежава ли той авторитета да заеме мястото на Кенеди? И този въпрос щеше да получи отговора си през следващия час, а изгледите бяха мрачни. Линдън беше ловък в личните контакти, а най-слаб беше, когато трябваше да говори пред големи групи по официални поводи. И тъкмо това се налагаше да направи след няколко минути. За американския народ това беше първото му представяне като водач и щеше да го определи, за добро или лошо.

Скип Дикерсън си гризеше ноктите.

— Ти ли написа речта? — попита го Джордж.

— Няколко реда. Колективна работа е.

— Какво ще каже?

Скип нервно поклати глава.

— Почакай и ще видиш.

Вътрешните хора във Вашингтон очакваха Джонсън да се провали. Той беше слаб оратор, досаден и скован. Понякога препускаше през думите, друг път звучеше мудно. Когато искаше да подчертае нещо, направо крещеше. Жестовете му бяха смущаващо нелепи: вдигаше ръка и забиваше показалец във въздуха, или пък вдигаше двете ръце и размахваше юмруци. Общо взето, речите разкриваха най-слабата страна на Линдън.

Джордж не можа да разгадае нищо по държанието на Джонсън, докато той минаваше през аплодиращото множество, стъпи на подиума, застана зад катедрата и отвори черна папка. Не издаваше нито самоувереност, нито нервност. Сложи си очила без рамка и търпеливо изчака аплодисментите да стихнат и публиката да седне.

Най-сетне заговори.

— С радост бих дал всичко, което имам, да не стоя тук днес — каза той с равен и премерен тон.

Камарата притихна. Джонсън беше улучил правилната нотка на печално смирение. Добро начало, каза си Джордж.

Джонсън продължи да говори в същия дух, бавно и с достойнство. Дори и да изпитваше подтик да побърза, той го овладяваше твърдо. Костюмът и вратовръзката му бяха тъмносини, а ризата му беше със закопчана с петлик яка, което в юга минаваше за официално. Току поглеждаше на двете страни и говореше на всички в камарата, като в същото време изглеждаше, че я владее.

Като отзвук на думите на Мартин Лутър Кинг, и той говореше за мечти: за мечтите на Кенеди за овладяване на космоса, за образование за всички деца, за Корпус на мира.

— Това е нашето предизвикателство. Не да се колебаем, не да спираме, не да се озъртаме и да се разпростираме върху този страшен миг, а да продължаваме по пътя си и да можем да изпълним съдбата, която историята ни е отредила.

После трябваше да спре заради аплодисментите.

— Нашите най-непосредствени задачи са тук, на този хълм.

Това беше решителният миг. Капитолийският хълм, където заседаваше Конгресът, воюваше с президента през по-голямата част от шестдесет и трета година. Конгресът имаше властта да отлага законодателството и я използваше често, дори когато президентът беше водил кампании и беше спечелил обществена подкрепа за своите планове. Но откак Джак Кенеди обяви своя законопроект за гражданските права, конгресмените стачкуваха като фабрика, пълна с войнстващи работници — отлагаха всичко, инатливо отказваха да прокарват дори рутинни закони, презираха общественото мнение и демократичния процес.

— Първо — обяви Джонсън и Джордж затаи дъх, за да чуе какво ще постави президентът на първо място.

— Няма паметна реч или възхвала, която по-красноречиво да почете паметта на президента Кенеди от най-бързото възможно приемане на закона за гражданските права, за който той се бори толкова време.

Джордж скокна на крака и заръкопляска радостно. Не беше единствен: аплодисментите отново избухнаха и продължиха по-дълго от преди.

Джонсън изчака да стихнат и каза:

— В тази страна достатъчно отдавна говорим за граждански права. Говорим за граждански права от сто години, че и повече. Сега е време да напишем следващата глава. И да я напишем в правните книги.

Пак се понесоха ръкопляскания.

Джордж в еуфорията си огледа няколкото черни лица в камарата: петимата негри конгресмени, включително Гас Хокинс от Калифорния, който всъщност изглеждаше като бял; господин и госпожа Райт, които ръкопляскаха в президентската ложа, и пръснатите из галерията със зрителите черни лица. По тях бяха изписани облекчение, надежда и радост.

После погледът му падна върху редиците зад правителството, където седяха старшите сенатори, повечето южняци — мрачни и огорчени.

Нито един от тях не ръкопляскаше.

* * *

Шест дни по-късно, в малкото кабинетче до Овалния кабинет, Скип Дикерсън изложи нещата пред Джордж.

— Единственият ни шанс е петиция за освобождаване.

— Какво е това?

Дикерсън отмести русия перчем от очите си.

— Това е резолюция, прокарана от Конгреса, която освобождава Комисията по правилата от контрол над законопроекта и я принуждава да го прати за обсъждане в залата.

Джордж се гневеше, че трябва да се мине през тези тайнствени процедури, за да може дядото на Мария да не влиза в затвора, задето иска да се регистрира като гласоподавател.

— Никога не съм чувал за това — призна той.

— Трябва ни мнозинство. Южните демократи ще бъдат против нас, затова по мои сметки няма да ни стигнат петдесет и осем гласа.

— По дяволите. Нужно е петдесет и осем републиканци да ни подкрепят, за да направим каквото трябва?

— Да. И тук идваш ти.

— Аз ли?

— Мнозина републиканци твърдят, че подкрепят гражданските права. Все пак, това е партията на Ейбрахам Линкълн, който освободи робите. Искаме Мартин Лутър Кинг и всички негърски водачи да се свържат със своите републикански поддръжници, да им обяснят тази ситуация и да им кажат да гласуват за петицията. Посланието е, че не може да си за гражданските права, ако не подкрепиш петицията.

Джордж кимна.

— Това е добре.

— Някои ще отговорят, че са за гражданските права, но не одобряват това процедурно пришпорване. Те трябва да схванат, че сенатор Хауърд Смит е твърд сегрегационист, който ще има грижата неговата комисия да обсъжда правилата, докато не стане твърде късно за прокарване на законопроекта. Той няма да отлага, той ще саботира.

— Добре.

Една секретарка подаде глава иззад вратата и каза:

— Той е готов да ви приеме.

Двамата млади мъже станаха и влязоха в Овалния кабинет.

Както винаги, Джордж се порази от размерите на Линдън Джонсън. Беше метър и деветдесет, но височината не беше всичко. Главата му беше голяма, носът му беше дълъг, ушите му бяха колкото палачинки. Той разтърси ръката на Джордж и не я пусна, а го стисна за рамото и се приближи толкова, че да накара Джордж да се чувства неудобно.

— Джордж — поде той. — Помолих всички хора на Кенеди да останат в Белия дом и да ми помагат. Вие до един сте завършили Харвард, а пък аз бях в Тексаския щатски учителски колеж. Разбираш ли, аз имам по-голяма нужда от вас, отколкото президентът Кенеди имаше.

Джордж не знаеше какво да каже. Подобна скромност го смущаваше. След кратко мълчание той отговори:

— Тук съм, за да Ви помагам с каквото мога, господин президент.

Досега хиляда души трябва да бяха казали същото или нещо подобно, обаче Джонсън реагира, все едно за пръв път чува тези думи.

— Наистина оценявам, че го казваш, Джордж — пламенно рече той. — Благодаря ти. — После се залови за работа. — Мнозина искаха от мен да смекча законопроекта за гражданските права, та да могат южняците да го преглътнат по-лесно. Предложиха да извадя забраната за сегрегация на обществените сгради. Нямам желание да го правя, Джордж, по две причини. Първо, те ще мразят този закон, независимо от това дали е твърд или мек, и не вярвам да го подкрепят, колкото и беззъб да го направя.

На Джордж това му се видя правилно.

— Щом ще се борите, борете се за това, което наистина искате.

— Именно. И ще ти кажа втората причина. Аз имам една приятелка, която работи за мен. Казва се госпожа Зефир Райт.

Джордж си спомни господин и госпожа Райт, които седяха в президентската ложа в Камарата на представителите.

Джонсън продължи:

— Веднъж тя се готвеше да отпътува за Тексас и аз я помолих да вземе кучето ми и да го откара. „Моля, не искайте от мен да правя това“, каза тя. Трябваше да попитам защо. „Да шофираш в Юга е достатъчно тежко само защото си черен. Не можеш да намериш къде да се нахраниш или да пренощуваш, или дори да идеш до тоалетната. А с кучето ще е направо невъзможно“. Това ме нарани, Джордж, почти ме разплака. Госпожа Райт е завършила колеж, видиш ли. И тогава осъзнах колко важни са обществените места, когато говорим за сегрегация. Знам какво е да те гледат отвисоко, Джордж, и със сигурност не го пожелавам никому.

— Хубаво е, че чувам това — отговори Джордж.

Джордж знаеше, че го ухажват. Джонсън не изпускаше ръката и рамото му, продължаваше да се привежда твърде близо и тъмните му очи се взираха в Джордж със забележителна настойчивост. Джордж знаеше какво прави Джонсън, но въпреки това тактиката му вършеше работа. Джордж се развълнува от историята за Зефир и повярва на Джонсън, когато той каза, че знае какво е да те гледат отвисоко. Усети прилив на възхищение и привързаност към този грамаден, нескопосен и емоционален човек, който явно беше на страната на негрите.

— Ще бъде трудно, но мисля, че можем да спечелим. Направи всичко по силите си, Джордж.

— Да, сър. Ще го сторя — отговори Джордж.

* * *

Джордж обясни стратегията на президента Джонсън на Верина Марканд малко преди Мартин Лутър Кинг да иде в Овалния кабинет. Тя изглеждаше удивително в яркочервения си дъждобран, но за пръв път Джордж не се разсейваше от красотата й.

— Трябва да вложим всичко, с което разполагаме — настоя той. — Ако петицията пропадне, пропада и законопроектът и негрите от Юга пак ще се върнат там, откъдето тръгнаха.

Той даде на Верина списък на републиканските конгресмени, които още не бяха подписали петицията.

Тя се впечатли.

— Президентът Кенеди говори с нас за гласовете, но никога не е разполагал с подобен списък.

— Това е Линдън — отговори Джордж. — Ако организаторите на партийните групи му кажат, че мислят, че имат еди-колко си гласа, той отговаря: „Мисленето не е достатъчно — трябва да знам!“ Иска да разполага с имената. И е прав. Това е твърде важно, та да се гадае кой как ще гласува.

Каза й още, че водачите на движението за граждански права трябва да окажат натиск върху либералните републиканци.

— Всеки от тези хора трябва да получи обаждане от някого, на чието одобрение държи.

— Това ли ще каже президентът на доктор Кинг тази сутрин?

— Точно това — Джонсън се срещаше един по един с всички най-важни водачи на движението за граждански права. Джак Кенеди би ги събрал всички на едно място, но Линдън не можеше да прилага магиите си толкова успешно върху големи групи.

— Смята ли Джонсън, че водачите на движението могат да обърнат всички тези републиканци?

— Сами няма да могат, но той впряга и други. Ще се види с всички водачи на профсъюзи. Сутринта закуси заедно с Джордж Мийни.

Верина поклати красивата си глава в почуда.

— Енергичен е, признавам — тя се умисли. — Защо президентът Кенеди не умееше това?

— По същата причина, по която Линдън не умее да плава с яхта — не знае как.

Срещата на Джонсън с Кинг мина добре. Но на другата сутрин оптимизмът на Джордж беше прекършен от ответния удар на сегрегационистите.

Водещи републиканци отхвърлиха петицията. Маккълоу от Охайо каза, че тя е раздразнила хора, които иначе биха подкрепили законопроекта за гражданските права. Джералд Форд каза на репортери, че на Комисията по правилата трябва да се даде време да проведе изслушвания, което беше глупост: всеки знаеше, че Смит иска да убие закона, а не да го обсъжда. Въпреки това, репортерите бяха осведомени, че петицията пропада.

Но Джонсън не се обезсърчи. В сряда сутринта говори пред Съвещателната бизнес камара, осемдесет и девет от най-важните американски бизнесмени, и каза:

— Аз съм единственият президент, който имате; ако ме оставите да се проваля, проваляте се и вие, понеже цялата страна се проваля.

После се обърна към изпълнителния съвет на Американската федерация на профсъюзите и Конгреса на профсъюзите в индустрията с думите:

— Имам нужда от вас, искам ви и вярвам, че ще бъдете на моя страна.

Получи овации от станалите на крака слушатели, а тридесет и тримата лобисти на стоманодобива щурмуваха Капитолийския хълм.

Джордж тъкмо сядаше да вечеря с Верина в един от тамошните ресторанти, когато Скип Дикерсън мина край масата им и прошепна:

— Кларънс Браун отиде да се види с Хауърд Смит.

Джордж обясни на Верина:

— Браун е старшият републиканец в комисията на Смит. Или ще му каже да удържа и да не обръща внимание на лобистите… или ще му каже, че републиканците не могат да търпят този натиск още дълго. Ако двама от комисията се обърнат срещу Смит, неговите решения ще бъдат отхвърляни с мнозинство.

— Възможно ли е всичко да свърши толкова бързо? — чудеше се Верина.

— Смит може и да скочи, преди да го бутнат. Изглежда по-достойно.

Джордж отмести чинията. Напрежението потисна апетита му.

След половин час Дикерсън пак намина.

— Смит се огъна — изграчи той. — Утре ще има официално изявление.

После излезе, за да разпространи новината.

Джордж и Верина се усмихнаха един на друг.

— Е, Бог да благослови Линдън Джонсън — каза Верина.

— Амин. Трябва да го отпразнуваме.

— Какво ще направим?

— Ела в моя апартамент — отговори Джордж. — Ще измисля нещо.