Кен Фолет
Прагът на вечността (46)

45.

Това лято Димка и Наталия боядисаха апартамента, докато слънцето светеше през отворените прозорци. Отне им повече време от необходимото, понеже непрекъснато спираха, за да се любят. Прекрасната й коса бе вързана и увита в кърпа, а и беше навлякла негова стара риза с разръфана яка. Късите й гащета обаче бяха впити, и всеки път, щом я видеше, стъпила на стълбата, той трябваше да я целуне. Толкова често смъкваше гащетата й, че скоро тя носеше само ризата; започнаха да се любят още по-често.

Не можеха да се оженят, докато разводът й не приключеше, и заради приличието Наталия държеше мъничък апартамент наблизо, но неофициално те вече живееха заедно в жилището на Димка. Прередиха мебелите по вкуса на Наталия и купиха канапе. Създадоха си навици — той правеше закуската, тя готвеше обяда; той лъскаше обувките, а тя му гладеше ризите; той пазаруваше месото, а тя рибата.

Не видяха повече Ник, но Наталия започна да поддържа отношения с Нина. Бившата жена на Димка вече беше официална любовница на маршал Пушной, прекарваше много почивни дни с него на дачата и устройваше обеди за приятелите му, много от които водеха своите любовници. Димка не знаеше как Пушной е уредил работите с жена си — симпатична на вид възрастна дама, която винаги стоеше край него при официални държавни приеми. По време на съботно-неделните престои на Нина вън от града Димка и Наталия се грижеха за Гришка. В началото Наталия бе нервна, тъй като нямаше свои деца — Ник мразеше децата. Тя бързо обикна Гриша, който много приличаше на Димка; не бе изненада, че тя притежаваше обичайните майчински инстинкти.

Частният им живот бе щастлив, но не и публичният. Твърдолинейните хора в Кремъл само на думи приемаха компромиса за Чехословакия. След завръщането на Косигин и Димка от Прага консерваторите се заеха да разрушат споразумението и натискаха за нахлуване, което да унищожи Дубчек и неговите реформи. Споровете се водеха през юни и юли сред московските жеги и черноморските бризове във вилите, в които върхушката на КПСС се изнасяше за лятната си почивка.

За Димка всъщност не ставаше дума за Чехословакия. Ставаше дума за сина му и за света, в който той щеше да израсне. След петнадесет години Гриша щеше да учи в университет, след двадесет щеше да работи; на двадесет и пет години можеше да има свои деца. Щеше ли Русия да има по-добра система, нещо като идеята на Дубчек за социализъм с човешко лице? Или Съветският съюз щеше да продължи да бъде тирания, в която неоспоримият авторитет на партията бива брутално налаган от КГБ?

Генералният секретар Леонид Брежнев много дразнещо не вземаше страна. Димка вече го презираше. От страх да не се окаже на губещата страна, Брежнев никога не вземаше решение, докато не се изяснеше накъде ще клони колективното решение. Той нямаше виждане, нямаше смелост, нямаше план да превърне Съветския съюз в по-добра страна. Брежнев не беше водач.

Конфликтът достигна кулминацията си по време на двудневното заседание на Политбюро, открито на петнадесети август. Както винаги, официалната среща се състоеше предимно от учтива размяна на баналности, докато истинската битка се водеше навън.

Застанал на слънце, Димка проведе своя сблъсък с Евгений Филипов сред паркираните коли и чакащите лимузини на площада пред жълто-белия Сенатски дворец.

— Виж докладите на КГБ от Прага — започна Филипов. — Контрареволюционни студентски събирания! Клубове, в които открито се разисква събарянето на социализма! Тайни складове с оръжие!

— Не вярвам на всички истории — отвърна Димка. — Вярно е, че се обсъждат реформи, но опасностите се преувеличават от провалили се ръководители от миналото, които биват отстранявани.

Истината бе, че Андропов, твърдолинейният председател на КГБ, фабрикуваше сензационни разузнавателни доклади, за да подкрепя консерваторите; Димка обаче не беше дотолкова безразсъден, за да го каже на висок глас.

Той имаше източник на надеждни сведения — своята сестра близначка. Таня се намираше в Прага, изпращаше предпазливи и неутрални статии на ТАСС и едновременно снабдяваше Димка и Косигин с отчети, според които Дубчек е герой за всички чехи, с изключение на старите партийни апаратчици.

В едно затворено общество за хората беше почти невъзможно да се доберат до истината. Русите разпространяваха толкова много лъжи. В СССР почти всеки документ беше измамен — данните за производителността, външнополитическите анализи, разпитите на заподозрените в милицията, икономическите прогнози. Хората мърмореха, че единствената истинска страница във вестниците била програмата на радиото и телевизията.

— Не мога да кажа накъде ще тръгнат нещата — каза Наталия на Димка в петък вечерта. Тя продължаваше да работи за външния министър Андрей Громико. — Всички сигнали от Вашингтон сочат, че президентът Джонсън няма да направи нищо, ако влезем в Чехословакия. Има си предостатъчно свои проблеми — бунтове, убийства, Виетнам и президентски избори.

Бяха приключили с боядисването за тази вечер, седяха на пода и споделяха бутилка бира. Наталия имаше петно жълта боя на челото. По някаква причина от него на Димка му се прииска да я люби. Чудеше се дали да го направят веднага, или първо да се измият и да си легнат, когато тя каза:

— Преди да се оженим…

Това прозвуча злокобно.

— Да?

— Трябва да си поговорим за деца.

— Май трябваше да водим този разговор, преди да се чукаме като побъркани цяло лято.

Никога не бяха използвали предпазни средства.

— Да. Но ти вече имаш едно дете.

— Ние имаме дете. Той е наш. Ти ще му бъдеш втора майка.

— И съм много привързана към него. Лесно е да обикна момче, което толкова прилича на теб. Но какво мислиш за това да имаме още деца?

Димка разбираше, че това я тревожи по някаква причина, и трябваше да я успокои. Той остави бирата и я прегърна.

— Обожавам те. И ще бъда много щастлив двамата да имаме деца.

— О, слава Богу — отвърна Наталия. — Понеже съм бременна.

* * *

Таня установи, че в Прага е трудно човек да намери вестници. Иронично, но това беше резултат от направеното от Дубчек премахване на цензурата. По-рано малко хора си правеха труда да четат скучните и лъжливи репортажи в контролираните от държавата вестници. Сега вече можеха да пишат истината и не смогваха да отпечатат достатъчно бройки да задоволят търсенето. Таня трябваше да става рано сутрин, за да успее да си купи вестници, преди да са се разпродали.

И телевизията беше свободна. В предаванията за текущата политика работници и студенти оспорваха и критикуваха министрите в правителството. На освободените политически затворници беше разрешено да се изправят срещу тайната полиция, която ги беше хвърлила в затвора. Около телевизора във фоайето на всеки голям хотел често имаше малка тълпа от нетърпеливи зрители, които гледаха дискусиите.

Подобни разговори се водеха във всяко кафене, заводска столова и градска зала. Хората, които бяха потискали истинските си чувства в продължение на двадесет години, изведнъж бяха получили възможността да кажат каквото им е на сърцето.

Атмосферата на освобождението беше заразна. Таня се изкушаваше да повярва, че старите времена са свършили и вече няма опасност. Трябваше да си напомня, че Чехословакия си остава социалистическа страна с тайна полиция и мазета за мъчения.

Носеше напечатания на машина текст на първия роман на Василий.

Беше дошъл малко преди тя да замине от Москва като първия му разказ — предаден на улицата пред редакцията от непознат, който не искаше да отговаря на въпроси. Както и преди, беше ситно написан, несъмнено за да се пести хартия. Носеше сардоничното заглавие Свободен човек.

Таня го беше напечатала на хартия за писма. Трябваше да приеме, че багажът й ще бъде отворен. Макар да беше проверен репортер на ТАСС, оставаше си възможността всяка хотелска стая, в която отсяда, да бъде претърсена, а апартаментът й в Стара Прага — подробно обискиран. Но смяташе, че е измислила умно скривалище. Все пак, живееше в страх. Беше като да притежава атомна бомба. Отчаяно искаше да го предаде час по-скоро.

Беше се сприятелила с кореспондента в Прага на един британски вестник и при първа възможност му каза:

— В Лондон има една издателка, чиято специалност са преводите на източноевропейски романи — Ана Мъри, в издателството Раули. Бих искала да взема от нея интервю за чешката литература. Мислиш ли, че можеш да й предадеш?

Беше опасно, защото създаваше проследима връзка между Таня и Ана. Но Таня трябваше да поема някакви рискове и й се стори, че този е минимален.

Две седмици по-късно британският журналист каза:

— Ана Мъри пристига в Прага другия вторник. Не можах да й дам телефона ти, понеже го нямам, но тя ще отседне в хотел Палас.

Във вторник Таня позвъни в хотела и остави за Ана съобщение: „Среща с Якуб при паметника на Ян Хус в четири“. Ян Хус беше средновековен философ, изгорен на клада от папата заради твърдението си, че литургията трябва да се отслужва на местния език. Той беше символ на чешката съпротива срещу чуждата власт. Паметникът се намираше на „Старе Место“.

Агентите на тайната полиция във всички хотели силно се интересуваха от гостите от Запада и Таня трябваше да приеме, че им се показват всички съобщения. Следователно можеха да поставят паметника под наблюдение, за да разберат с кого се среща Ана. Затова Таня не отиде на мястото. Пресрещна Ана на улицата и пъхна в ръката й картичка с адреса на ресторант в стария град и съобщение: „Довечера в осем. Масата е запазена на името на Якуб“.

Оставаше си възможността да проследят Ана от хотела до ресторанта. Но не беше много вероятно: тайната полиция нямаше достатъчно хора да следи всички чужденци през цялото време. Все пак Таня продължаваше да внимава. Тази вечер въпреки топлото време облече широко кожено яке и отиде в ресторанта рано. Не седна на запазената маса. Не вдигна глава, когато Ана пристигна. Наблюдаваше я, докато се настани.

Ана несъмнено беше чужденка. Никой в Източна Европа не се обличаше толкова добре. Носеше тъмночервен костюм с панталони, отлично скроен за пищната й фигура. Разкошният й пъстър шал нямаше как да не е парижки. Косите и очите й бяха тъмни, вероятно наследство от майка й, немска еврейка. Таня прецени, че Ана наближава тридесетте, но е от онези жени, които стават все по-красиви със съзряването си.

Никой не я последва в ресторанта. Таня остана на мястото си още петнадесет минути, за да наблюдава влизащите клиенти, а Ана си поръча бутилка унгарски ризлинг и изпи една чаша. Влязоха четирима клиенти — възрастна двойка и двама влюбени младежи. Никой от тях дори бегло не приличаше на полицай. Най-сетне Таня стана и отиде при Ана на запазената маса. Преметна якето на гърба на стола.

— Благодаря, че дойде — каза тя.

— Не го споменавай, моля те. Радвам се, че съм тук.

— Далеч е.

— Бих пътувала и десет пъти по-далеч, за да се срещна с жената, която ми даде Измръзване.

— Той е написал роман.

Ана се облегна и въздъхна доволно.

— Надявах се да кажеш точно това — тя наля вино в чашата на Таня. — Къде е?

— Скрит. Ще ти го дам, преди да си тръгнем.

— Добре — Ана беше озадачена, понеже не виждаше и следа от ръкопис, но прие думите на Таня. — Ти ми донесе много щастие.

— Знаех си, че Измръзване е блестящ — умислено отговори Таня. — Но дори и аз не очаквах международния успех, в който ти го превърна. В Кремъл беснеят, особено защото още не могат да разберат кой е авторът.

— Трябва да знаеш, че му се полага цяло състояние от авторските права.

Таня поклати глава.

— Ако той получи пари от чужбина, това ще го разкрие.

— Е, може би някой ден. Помолих най-голямата лондонска литературна агенция да го представлява.

— Какво е литературен агент?

— Човек, който се грижи за интересите на автора, сключва договор и има грижата издателят да плаща навреме.

— Никога не съм чувала това.

— Откриха банкова сметка на името на Иван Кузнецов. Но трябва да помислиш дали парите да не се инвестират някак.

— Колко са?

— Над един милион лири.

Таня беше потресена. Ако можеше да вземе парите, Василий щеше да е най-богатият човек в Русия.

Поръчаха вечеря. През последните месеци пражките ресторанти се бяха подобрили, но храната си оставаше традиционна. Говеждото и кнедлите пристигнаха в гъст сос, украсен с бита сметана и лъжица сладко от червени боровинки.

— Какво ще стане в Прага? — попита Ана.

— Дубчек е искрен комунист и иска страната да остане във Варшавския договор, затова не представлява фундаментална заплаха за Москва. Но кремълските динозаври не го виждат така. Никой не знае какво ще се случи.

— Имаш ли деца?

Таня се усмихна.

— Ключов въпрос. Навярно ние можем да изберем да търпим съветската система, за да не си разваляме спокойствието; но имаме ли правото да завещаваме такава мизерия и потисничество на следващото поколение? Не, нямам деца. Имам един племенник, Гриша, когото обичам, син на моя брат близнак. А тази сутрин получих писмо от брат ми — казва, че жената, която скоро ще стане негова втора съпруга, вече е бременна. Значи ще имам още един племенник или племенница. Заради тях трябва да се надявам Дубчек да успее и други социалистически страни да последват чешкия пример. Но съветската система е консервативна в същността си, много по-неподатлива на промяна от капитализма. А в дългосрочен план това може да се окаже най-големият й недостатък.

Когато се нахраниха, Ана попита:

— Щом не можем да платим на нашия автор, можем ли да ти дадем подарък, който да му предадеш? Има ли нещо западно, което той би искал?

Василий имаше нужда от пишеща машина, но това щеше да го разкрие.

— Пуловер — каза Таня. — Наистина дебел топъл пуловер. Все му е студено. И бельо, с дълги ръкави и дълги гащи.

Ана се смая от това надникване в живота на Иван Кузнецов.

— Утре ще ида във Виена и ще му купя най-доброто.

Таня кимна доволно.

— Да се видим пак тук в петък?

— Да.

Таня се изправи.

— Трябва да си тръгнем поотделно.

По лицето на Ана пробяга паника.

— А ръкописа?

— Облечи якето ми — отговори Таня. Дрехата може и да беше малко тясна за по-едрата Ана, но тя успя да я облече. — Когато пристигнеш във Виена, разпори подплатата. — Тя стисна ръката на Ана. — Не губи ръкописа. Нямам копие.

* * *

Таня се събуди посред нощ, понеже леглото й се тресеше. Седна ужасена. Мислеше, че тайната полиция е дошла да я арестува. Когато запали лампата, видя, че е сама, но разтрисането не беше сън. Рамкираната снимка на Гриша танцуваше върху нощната масичка. Бурканчетата козметика тракаха по стъклената повърхност на тоалетката.

Таня изскочи от леглото и отиде до отворения прозорец. Зазоряваше се. От близката голяма улица се носеше нисък рев, но Таня не виждаше какво го предизвиква. Изпълни я неясен страх.

Потърси коженото яке, но си спомни, че го е дала на Ана. Набързо нахлузи джинси и пуловер, обу се и изтича навън. Въпреки ранния час на улицата имаше хора. Таня бързо се отправи по посока на шума.

Като стигна голямата улица, веднага разбра какво е станало.

Звукът идваше от танкове. Те минаваха по улицата бавно, но без да спират. Веригите им тракаха зловещо. На танковете седяха войници в съветски униформи, повечето млади, още момчета. В меката светлина на зората Таня погледна по-нататък по улицата и видя десетки, може би стотици танкове. Колоната се точеше чак до Карловия мост и отвъд. По тротоарите мъжете и жените, много от тях по нощници, стояха на малки групи и гледаха смаяно и вцепенено как техният град бива прегазван.

Кремълските консерватори победиха, осъзна Таня. Чехословакия беше нападната от Съветския съюз. Краткият сезон на реформа и надежда свърши.

Таня срещна погледа на застаналата до нея жена на средна възраст. Жената имаше старомодна мрежичка за коса, като онази, която Танината майка си слагаше всяка вечер. По лицето й се стичаха сълзи.

Чак тогава Таня усети, че страните й са влажни, и осъзна, че и тя плаче.

* * *

Седмица след като танковете влязоха в Прага, във Вашингтон Джордж Джейкс седеше по бельо на дивана и гледаше по телевизията конгреса на Демократическата партия в Чикаго.

На обяд подгря кутия доматена супа и я изяде направо от тенджерата, която сега се мъдреше на масичката за кафе, а по вътрешността й се втвърдяваха червени петна.

Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да си облече костюм, да излезе и да си намери нова работа, нова приятелка и нов живот.

Ала някак си просто не виждаше смисъл в това.

Чувал беше за депресия и знаеше, че това е то.

Видът на вилнеещата чикагска полиция само леко го разсея. Няколкостотин демонстранти седяха миролюбиво пред конгресния център на демократите. Полицаите нагазиха сред тях с палки и започнаха да налагат всички, все едно не съзнаваха, че извършват престъпно нападение, което се предава на живо по телевизията. А по-вероятно беше да съзнават, но да не ги е грижа.

Някой, може би кметът Ричард Дейли, беше пуснал кучетата от синджира.

Джордж разсеяно мислеше за политическите последици. Предполагаше, че това е краят на ненасилието като политическа стратегия. Мартин Лутър Кинг и Боби Кенеди грешаха, а сега и двамата бяха мъртви. Черните пантери бяха прави. Кметът Дейли, губернаторът Роналд Рейгън, кандидатът за президент Джордж Уолъс и всички техни полицейски началници расисти щяха да използват насилие срещу всеки, чиито идеи им бяха противни. Чернокожите имаха нужда от оръжие, за да се защитават. А също и всеки, който искаше да се противопостави на динозаврите в американското общество. Тъкмо в момента полицията в Чикаго се държеше с белите младежи от средната класа така, както открай време се държеше с негрите. Това трябваше да промени отношението.

На вратата на Джордж се позвъни. Той се свъси озадачено. Не очакваше никого и не искаше да разговаря с никого. Направи се, че не чува, с надеждата посетителят да си иде. Пак се звънна. „Може да ме няма“, помисли си той; „откъде знаят, че съм тук?“

Звънна се трети път, дълго и настойчиво и Джордж разбра, че онзи няма да се откаже.

Отиде да отвори. Беше майка му. Носеше покрита съдина за печене.

Джаки го огледа от горе до долу.

— Така си и мислех — каза тя и влезе неканена.

Сложи яденето във фурната и я включи.

— Вземи душ — нареди тя. — Обръсни жалката си физиономия и облечи нещо прилично.

Джордж се накани да спори, обаче нямаше сили. Стори му се по-лесно просто да я послуша.

Джаки започна да разтребва стаята, сложи тенджерата от супата в мивката, сгъна вестниците и отвори прозорците.

Джордж се прибра в спалнята си. Свали си бельото, изкъпа се и се избръсна. Нямаше значение. Утре пак щеше да се разкисне.

Обу ежедневни панталони, облече синя риза и се върна в дневната. Яденето миришеше добре, нямаше как да отрече. Джаки беше подредила масата.

— Сядай — рече тя. — Вечерята е готова.

Беше приготвила пиле по тексаски, в сос от домати и сметана, със зелени чушлета и запечено отгоре с кашкавал. Джордж не можа да устои и изяде две порции. После майка му изми чиниите, а той ги подсуши.

Джаки седна да погледа с него предаването на конгреса по телевизията. Говореше сенатор Ейбрахам Рибикоф, който номинира Джордж Макгавърн — кандидатурата на мира, решена в последната минута. Сенаторът предизвика вълнение с думите:

— С Джордж Макгавърн като президент на Съединените щати няма да ни се налага да търпим тактиките на Гестапо по чикагските улици.

— Боже, ама им го каза — откликна Джаки.

Конгресната зала стихна. Редакторът в телевизията показа кмета Дейли. Той приличаше на грамадна жаба с изпъкналите си очи, увисналите бузи и гънките сланина по шията. За миг забрави, че го дават по телевизията — досущ като своите полицаи — и взе да ругае Рибикоф.

Микрофоните не доловиха думите му.

— Чудя се какво ли казва — рече Джордж.

— Мога да ти кажа — отвърна Джаки. — Умея да чета по устните.

— Не знаех.

— Когато бях на девет, оглушах. Отне много време да разберат причината. Най-накрая ме оперираха и слухът ми се възстанови. Но не забравих да чета по устните.

— Добре, мамо. Докажи. Какво каза кметът Дейли на Ейб Рибикоф?

— Каза „Майната ти, чифутски кучи сине“, ето това каза.

* * *

Вали и Бийп бяха отседнали в чикагския Хилтън, на петнадесетия етаж, където беше главната квартира на предизборната кампания на Маккарти. В четвъртък, последния ден на конгреса, двамата се прибраха в стаята си уморени и обезсърчени. Загубиха: Хюбърт Хъмфри, вицепрезидентът на Джонсън, беше избран за кандидат за президент от демократическата партия. За президентското място щяха да спорят двама мъже, които подкрепяха Виетнамската война.

Даже нямаха трева за пушене. Временно се бяха отказали от този навик, за да не дадат на пресата възможност да опетни Маккарти. Погледаха малко телевизия и си легнаха. Бяха твърде нещастни, за да се любят.

— Мамка му, връщам се на училище след две седмици. Не знам ще мога ли да го понеса — каза Бийп.

— Аз може би ще запиша нещо — рече Вали. — Имам няколко нови песни.

Бийп се усъмни.

— Мислиш ли, че можеш да изгладиш нещата с Дейв?

— Не. Бих искал, но той няма да се навие. Когато се обади да ми каже, че е видял нашите в Източен Берлин, беше наистина студен, макар че направи нещо хубаво.

— Божичко, наистина го наранихме — тъжно рече Бийп.

— Пък и той добре се оправя сам, с телевизионното предаване и всичко останало.

— И как ще направиш албум?

— Ще ида в Лондон. Знам, че Лу ще ми изсвири барабаните, а Бъз — баса: и двамата са сърдити на Дейв, че разби групата. Ще запиша основните неща с тях, после сам ще запиша вокалите и ще отделя време за добавяне на оувърдъб, китарни сола и вокални хармонии, може би дори струнни и духови.

— Леле, наистина си го обмислил.

— Имах време. Не съм влизал в студио от половин година.

Разнесе се тропане и трясък и в стаята плисна светлина от коридора. Вали с ужас и недоверие разбра, че някой е разбил вратата. Отметна завивките, скочи от леглото и викна:

— Какво става, мамицата му?

Лампите в стаята светнаха и Вали видя как през разбитата врата влизат двама униформени от чикагската полиция.

— Какво става, по дяволите?

В отговор единият го халоса с палка.

Вали успя да мръдне и вместо по главата, бухалката болезнено го удари по рамото. Той извика, а Бийп запищя.

Стиснал раненото си рамо, Вали заотстъпва към леглото. Ченгето пак замахна. Вали отскочи назад, падна на леглото и палката улучи крака му. Изрева от болка.

И двамата полицаи вдигнаха палките. Вали се претърколи и покри Бийп. Едната палка удари гърба му, а другата — хълбока.

— Спрете, моля ви, спрете, не сме направили нищо лошо, спрете да го удряте.

Вали усети още два страховити удара и помисли, че ще припадне. Тогава внезапно ударите секнаха и два чифта тежки стъпки прекосиха стаята и излязоха.

Вали се смъкна от Бийп.

— Ах, по дяволите, боли.

Бийп се надигна на колене и опита да види раните му.

— Защо го направиха? — попита тя.

Вали чу шум от още разбити врати и още викащи хора, които бяха измъкнати от леглата си и пребити.

— Чикагската полиция може да прави каквото пожелае — отговори той. — По-зле е от Източен Берлин.

* * *

През октомври в самолета за Нашвил Дейв Уилямс седеше до един поддръжник на Никсън.

Дейв пътуваше за Нашвил, за да направи запис. Дейзи Фарм, неговото студио в Напа, още се строеше. Пък и някои от най-добрите музиканти се намираха в Нашвил. Дейв имаше чувството, че рокмузиката става твърде интелектуална, с психеделични звуци и двадесетминутни китарни сола. Затова планира албум с класически двеминутни поп песни, „Момичето на най-добрия ми приятел“, „Чух го през лозницата“ и „Ули Були“. Освен това знаеше, че Вали записва солов албум в Лондон и не искаше да остане по-назад.

Имаше и друга причина. Малката Лулу Смол, която флиртуваше с него по време на Всезвездното турне, сега живееше в Нашвил и работеше като беквокал. Дейв имаше нужда от някоя, която да му помогне да забрави Бийп.

На четвърта страница във вестника имаше снимка от олимпиадата в Мексико сити. Беше от церемонията по връчването на медалите за двеста метра гладко бягане. Златният медалист беше Томи Смит, черен американец, който счупи световния рекорд. Един бял австралиец взе среброто, а друг черен американец — бронза. И тримата носеха значки за граждански права върху олимпийските си екипи. Докато звучеше химнът, двамата американски атлети стояха със сведени глави и бяха вдигнали юмруци в поздрава на Черната сила. Снимката беше във всички вестници.

— Позорно — рече мъжът, който седеше до Дейв в първа класа.

Изглеждаше на четиридесетина години и беше облечен в делови костюм, бяла риза и вратовръзка. Извадил беше от куфарчето си обемист напечатан на машина документ и го анотираше с химикалка.

Дейв обикновено избягваше да разговаря с хората по самолетите. Разговорите често се превръщаха в интервю какво е наистина да си поп звезда и ставаше скучно. Но този мъж явно не го разпознаваше. А на Дейв му беше любопитно да разбере какво се върти в главата на такъв човек.

Съседът продължи:

— Виждам, че президентът на Международния олимпийски комитет ги е изгонил от игрите. Адски правилно.

— Името на президента е Ейвъри Брънгейд — рече Дейв. — В моя вестник пише, че през тридесет и шеста, когато игрите се провеждали в Берлин той защитавал правото на германците да отправят нацисткия поздрав.

— И с това не съм съгласен — обясни бизнесменът. — Игрите не са политически. Нашите атлети се състезават като американци.

— Американци са, когато печелят състезанията и когато постъпват в армията — отвърна Дейв. — Но стават негри, когато поискат да си купят къща до Вашата.

— Е, аз съм за равенството, но бавната промяна обикновено е по-добра от бързата.

— Може би тогава е хубаво да пратим изцяло бяла армия във Виетнам просто докато не сме сигурни, че американското общество е готово за пълно равенство.

— И войната не одобрявам. Ако виетнамците са толкова тъпи, че да искат да стават комунисти, прав им път. За комунистите в Америка трябва да се тревожим.

Този човек според Дейв беше от някоя далечна планета.

— С какъв бизнес се занимавате?

— Продавам реклами за радиостанции — той подаде ръка. — Рон Джоунс.

— Дейв Уилямс. Аз съм в музикалния бизнес. Ако не възразявате за въпроса, за кого ще гласувате през ноември?

— За Никсън — отвърна Джоунс без колебание.

— Но Вие сте против войната и поддържате гражданските права за негрите, макар и в бъдеще; значи сте съгласен с Хъмфри по проблемите.

— По дяволите проблемите. Имам жена и три деца, ипотека и заем за колата; това са моите проблеми. С усилие се издигнах до регионален мениджър по продажбите, а целта ми е до няколко години да стана национален директор по продажбите. Скъсах се от работа за това и никой няма да ми го отнеме: нито метежните негри, нито дрогираните хипита, нито работещите за Москва комунисти и със сигурност — не и някой мекушав либерал като Хюбърт Хъмфри. Не ми пука какво казвате за Никсън, той защитава хората като мен.

В този момент със смазващо усещане за надвисналата съдба Дейв разбра, че Никсън ще спечели.

* * *

За пръв път от месеци Джордж Джейкс облече костюм, бяла риза и вратовръзка и отиде да обядва с Мария Самърс в клуб Жокей. Поканата дойде от нея.

Предполагаше какво ще стане. Мария беше говорила с майка му. Джаки беше казала на Мария, че Джордж по цял ден се въргаля из апартамента си и не прави нищо. И Мария щеше да му каже да се стегне.

Той не виждаше смисъл. Животът му беше разрушен. Боби беше мъртъв, а следващият президент щеше да е или Хъмфри, или Никсън. Вече нищо не можеше да се направи нито за спирането на войната, нито за равенството на черните, нито дори за това полицията да престане да бие всеки, който не й се харесва.

Въпреки това прие да обядва с Мария. Отдавна се знаеха.

Мария изглеждаше привлекателно по един зрял начин. Носеше черна рокля, подходящо сако и перли. Излъчваше увереност и авторитет. Изглеждаше такава, каквато е — успешен чиновник от средно ниво в Министерството на правосъдието. Отказа коктейл и двамата поръчаха обяд.

Когато келнерът се оттегли, Мария каза на Джордж:

— Никога няма да ти мине.

Той разбра, че Мария сравнява неговата мъка по Боби със собственото си страдание по Джак.

— В сърцето ми зее рана, която не зараства — каза тя.

Джордж кимна. Мария беше толкова права, че направо му беше трудно да не заплаче.

— Работата е най-доброто лекарство. Работата и времето.

Джордж осъзна, че тя е оцеляла. Нейната загуба беше по-голяма, защото Джак Кенеди й беше любовник, не просто приятел.

— Ти ми помогна — продължи Мария. — Намери ми работа в министерството. Това беше моето спасение: нова среда, ново предизвикателство.

— Но не и нов приятел.

— Не.

— Още ли живееш сама?

— Имам две котки. Джулиъс и Лупи.

Джордж кимна. Това, че не беше омъжена, щеше да й помогне в министерството. Избягваха да повишават омъжени жени, които можеха да забременеят и да напуснат, но една заклета мома имаше по-добри шансове.

Поднесоха храната и двамата похапваха мълчаливо няколко минути. После Мария остави вилицата и каза:

— Искам да се върнеш на работа, Джордж.

Джордж беше трогнат от нейната любяща загриженост и се възхищаваше колко твърдо и решително е изградила живота си наново. Но не можеше да предизвика у себе си никакъв ентусиазъм. Безпомощно сви рамене.

— Боби си отиде, Маккарти загуби номинацията. За кого да работя?

Отговорът на Мария го изненада.

— За Фосет Реншоу.

— За тези гадове? — Фосет Реншоу беше вашингтонската правна фирма, която му предложи работа, щом завърши, и веднага оттегли предложението си заради участието му в Похода на свободата.

— Можеш да станеш техният експерт по гражданските права — додаде Мария.

Джордж изпита задоволство от иронията. Преди седем години защитата на гражданските права му попречи да работи във Фосет Реншоу; днес това беше негово предимство. Почувства се по-добре.

— Работил си в Министерството на правосъдието и на Капитолия, затова имаш безценни познания какви са нещата отвътре. И знаеш ли какво? Изведнъж стана много модерно всяка вашингтонска правна кантора да има по един черен адвокат.

— Откъде знаеш какво им трябва на Фосет Реншоу?

— В Министерството много се занимаваме с тях. Обикновено се мъчим да накараме клиентите им да спазват правителственото законодателство.

— Накрая ще защитавам корпорации, които нарушават законодателството за гражданските права.

— Приеми го като опит. Ще разбереш от първа ръка как действат законите за равенството. Това ще е ценно, ако някога се върнеш в политиката. А междувременно ще правиш добри пари.

Джордж се чудеше дали въобще ще се върне в политиката.

Вдигна поглед и видя, че баща му се задава към тях.

— Току-що обядвах. Може ли да се присъединя към вас за кафето? — попита Грег.

Джордж се питаше дали тази привидно случайна среща не е била планирана от Мария. Напомни си още, че старият Реншоу, старши партньор във фирмата, е приятел на Грег от детинство.

Мария му обясни:

— Тъкмо обсъждахме завръщането на Джордж на работа. Фосет Реншоу се нуждаят от него.

— Реншоу ми спомена. Ще бъдеш безценен за тях. Контактите ти са несравними.

— Изглежда, Никсън ще победи — скептично рече Джордж. — Повечето от моите контакти са с демократите.

— Пак са полезни. Пък и не очаквам Никсън да се задържи дълго. Ще се разбие и ще изгори.

Джордж се учуди. Грег беше либерален републиканец, който би предпочел някой като Нелсън Рокфелер за кандидат-президент. Но и така беше изненадващо нелоялен към партията си.

— Мислиш, че движението за мир ще съсипе Никсън? — попита Джордж.

— В мечтите ти, може би. По-вероятно е тъкмо обратното. Никсън не е Линдън Джонсън. Никсън разбира външната политика — навярно по-добре от повечето хора във Вашингтон. Не се лъжи от дебелашките приказки за комунягите. Това е само заради нашите поддръжници в караваните — Грег беше сноб. — Никсън ще ни измъкне от Виетнам и ще каже, че загубихме войната, понеже мирното движение попречи на военните.

— Какво тогава ще го събори?

— Дик Никсън лъже — отговори Грег. — Лъже почти всеки път, когато си отвори проклетата уста. Когато през петдесет и втора година на власт дойде републиканска администрация, Никсън твърдеше, че сме разкрили хиляди подривни елементи в правителството.

— А колко разкрихте?

— Николко. Нито един. Знам това. Бях млад конгресмен. После каза на пресата, че сме намерили план за превръщането на Америка в социалистическа страна сред документите на предишната демократическа администрация. Репортерите пожелаха да го видят.

— Той е нямал такъв.

— Правилно. Каза също, че разполага с таен комунистически меморандум за план на комунистите да работят чрез Демократическата партия. И това никой не го видя. Подозирам, че майката на Дик никога не му е казвала, че да се лъже, е грях.

— В политиката има много нечестност — рече Джордж.

— Както и във всички други поприща. Но малко хора лъжат толкова много и толкова безсрамно, колкото Никсън. Той е лъжец и мошеник. Досега му се разминаваше. Случва се. Но нещата са различни, когато човек е президент. Репортерите знаят, че бяха лъгани за Виетнам и все повече гледат под лупа всичко, казано от правителството. Дик ще бъде хванат и после ще падне. И знаеш ли друго? Така и няма да разбере защо. Ще каже, че поначало пресата му е имала зъб.

— Определено се надявам да си прав.

— Приеми работата, Джордж — примоли се Грег. — Има толкова много за вършене.

Джордж кимна.

— Може би ще приема.

* * *

Клаус Крон беше червенокос. Косата на главата му беше червеникавокестенява, но по тялото космите му бяха рижи. Ребека особено харесваше триъгълника, който вървеше от слабините нагоре към пъпа му. Това гледаше, когато правеше орален секс, който й харесваше почти колкото на него.

Сега лежеше с глава върху корема му и лениво рошеше косъмчетата с нокти. Беше понеделник вечер и двамата бяха в апартамента на Клаус. Ребека нямаше срещи в понеделниците, но се преструваше, че има, а съпругът й се преструваше, че вярва.

Физически нещата се нареждаха лесно. Чувствата й обаче бяха по-трудни за оправяне. Толкова беше тежко да държи двамата мъже в различни части на ума си, че неведнъж искаше да се откаже. Чувстваше се окаяно виновна, че не е вярна на Бернд. Но наградата й беше страстен и задоволяващ секс с очарователен мъж, който я обожаваше. И Бернд й беше разрешил. Ребека си го напомняше отново и отново.

Тази година всички го правеха. Всичко, от което човек се нуждаеше беше любов. Ребека не беше хипи — тя беше учителка и уважаван политик в града — но и тя се влияеше от атмосферата на промискуитет, все едно, без да ще вдишваше малко от марихуаната във въздуха. Защо не, питаше се тя, какво лошо?

Когато погледнеше назад към своите тридесет и седем години, виждаше, че съжалява само за неща, които не е направила: не беше изневерила на своя долен първи съпруг; не беше забременяла от Бернд, когато това беше възможно; не беше избягала от източногерманската тирания още преди години.

Поне нямаше да поглежда назад и да съжалява, че не е спала с Клаус.

— Щастлива ли си? — попита той.

„Да“, помисли тя, „когато забравя за Бернд за няколко минути“.

— Разбира се. Иначе нямаше да си играя с космите в слабините ти.

— Обичам времето, което прекарваме заедно, само че винаги е толкова кратко.

— Знам. Ще ми се да имам още един живот, за да го прекарам целия с теб.

— Бих се съгласил и на един уикенд.

Ребека разбра твърде късно накъде върви този разговор. За миг спря да диша.

Страхуваше се от това. Вечерите в понеделник не бяха достатъчни. Навярно никога не беше съществувала възможност Клаус да се задоволи с веднъж седмично.

— Иска ми се никога да не го беше казвал.

— Можеш да вземеш сестра, която да се грижи за Бернд.

— Знам, че мога.

— Можем да идем в Дания, където никой не ни познава. Да се настаним в малък хотел край морето. Да се разхождаме по безкрайния плаж и да вдишваме соления въздух.

— Знаех си, че това ще стане — Ребека се изправи. Започна разсеяно да търси бельото си. — Въпросът беше кога.

— Ей, успокой се! Не те принуждавам.

— Знам. Ти си сладък и мил човек.

— Ако не ти е приятно да заминеш за уикенда, няма да го направим.

— Няма да го направим — тя си намери пликчетата, обу ги, после се пресегна за сутиена.

— Защо тогава се обличаш? Имаме още поне половин час.

— Когато започнахме да правим това, аз се заклех, че ще спра, преди да е станало сериозно.

— Чуй ме! Съжалявам, че поисках да прекарам уикенда с теб. Никога повече няма да го споменавам. Обещавам.

— Не е там проблемът.

— А къде?

— Аз искам да замина с теб. Това ме тормози. Искам го повече от теб.

Клаус се смая.

— Тогава?

— Тогава трябва да избирам. Не мога повече да обичам и двама ви — тя закопча ципа на роклята и се обу.

— Избери мен — примоли се Клаус. — Отдала си шест дълги години на Бернд. Не е ли достатъчно? Как би могъл да е недоволен?

— Дадох му обещание.

— Наруши го.

— Човек, който нарушава обещание, става по-малък. То е като да загубиш един пръст. По-лошо е от това да си парализиран, което е само физическо страдание. Онзи, чиито обещания нямат стойност, е със саката душа.

Клаус се засрами.

— Права си.

— Благодаря ти, че ме обичаш, Клаус. Никога няма да забравя и една секунда от нашите вечери в понеделник.

— Не мога да повярвам, че те губя — рече той и се извърна.

Ребека искаше да го целуне още веднъж, но реши да не го прави.

— Всичко хубаво — каза тя и излезе.

* * *

В края на краищата изборите вече бяха влудяващо близко.

През септември Кам беше възторжено убеден, че Ричард Никсън ще спечели. Той беше далеч напред в допитванията. Полицейският метеж в Чикаго, пресен в умовете на телевизионните зрители, опетни съперника му Хюбърт Хъмфри. Ала през септември и октомври Кам научи, че паметта на избирателите е вбесяващо кратка. За негов ужас, Хъмфри започна да догонва Никсън. В петъка преди изборите допитването на агенция Харис показа, че Никсън води с 40 на 37; в понеделник Галъп излезе с 42–40 за Никсън; в изборния ден Харис сложи Хъмфри напред „с един нос“.

В изборната нощ Никсън се настани в апартамент в Уолдорф Тауърс в Ню Йорк. Кам и другите водещи доброволци се събраха в по-скромна стая с телевизор и хладилник, пълен с бира. Кам огледа стаята и се замисли трепетно колко от присъстващите ще бъдат назначени в Белия дом при победа на Никсън днес.

Кам се беше запознал с едно безцветничко сериозно момиче на име Стефани Мейпъл и се надяваше тя да преспи с него или за да отпразнува победата на Никсън, или за да се утеши за загубата.

В единадесет и половина видяха отдавнашния сътрудник по печата на Никсън, Хърб Клайн. Той говореше в огромната пресзала на няколко етажа под тях.

— Продължаваме да мислим, че можем да победим с три до пет милиона, но в този момент са по-скоро три. — Кам улови погледа на Стефани и вдигна вежди. Знаеха, че Хърб приказва глупости. В полунощ Хъмфри водеше с 600 000 от вече преброените гласове. После, десет минути след полунощ дойде новината, която разби надеждите на Кам: Си Би Ес съобщи, че Хъмфри е спечелил Ню Йорк, при това не на косъм, а с един милион гласа.

Всички погледи се насочиха към Калифорния, където гласуването продължаваше още три часа след затварянето на избирателните пунктове на изток. Калифорния беше за Никсън и всичко опря до Илинойс.

Никой не можеше да предвиди резултата в Илинойс. Машината на Демократическата партия, водена от кмета Дейли, винаги мамеше безсрамно. Но дали силата на кмета не беше понамаляла след вида на неговите полицаи, биещи младежите пред телевизията? Въобще, сигурна ли беше подкрепата му за Хъмфри? Хъмфри беше изрекъл възможно най-меката и завоалирана критика към Дейли с думите „Този август Чикаго бе пълен с болка“. Но насилниците бяха докачливи и вървеше слух, че Дейли бил така недоволен, щото подкрепял Хъмфри половинчато.

Каквато и да беше причината, в крайна сметка Дейли не даде Илинойс на Хъмфри.

Когато по телевизията обявиха, че Никсън е победил в този щат със 140 000 гласа, доброволците избухнаха в радостна еуфория. Всичко свърши и те победиха.

Поздравяваха се взаимно някое време, после се разотидоха по стаите си, за да поспят няколко часа преди победната реч на Никсън на сутринта. Кам тихо попита Стефани:

— Какво ще кажеш за още едно питие? Имам бутилка в стаята.

— Божичко, не, благодаря. Смазана съм.

Кам скри разочарованието си.

— Може би друг път.

— Разбира се.

На път за стаята си, Кам налетя на Джон Ерлихман.

— Поздравления, сър!

— И на теб, Кам.

— Благодаря.

— Кога завършваш?

— През юни.

— Ела при мен тогава. Може да успея да ти предложа работа.

Това беше мечтата на Кам.

— Благодаря!

Прибра се в стаята си с висок дух въпреки отказа на Стефани. Нагласи будилника и се строполи на леглото, изтощен, но ликуващ. Никсън победи. Упадъчното либерално десетилетие на шестдесетте отиваше към края си. От сега нататък хората трябваше да работят за онова, което искат, а не да го получават чрез демонстрации. Америка отново щеше да стане силна, дисциплинирана, консервативна и богата. Във Вашингтон щеше да има нов режим.

А Кам щеше да е част от него.