Кен Фолет
Прагът на вечността (50)

49.

Дейв Уилямс беше нервен. Минали бяха почти пет години от последното излизане на Плъм Нели пред публика. Сега щяха да свирят пред шестдесет хиляди свои почитатели в парка „Кендълстик“ в Сан Франциско.

Студийната работа беше съвършено различна. Магнетофонът прощаваше — ако изсвириш погрешна нота или гласът ти изневери, или забравиш текста, можеш просто да изтриеш и да започнеш отначало.

А всичко, което се объркаше тук тази вечер, щеше да се чуе от всеки на стадиона и беше непоправимо.

Дейв си каза да не оглупява. Правил беше това поне сто пъти. Спомни си как свиреше с Гардсмен по кръчмите из лондонския Ийст Енд, когато знаеше само няколко акорда. Погледнеше ли назад, Дейв се чудеше на младежката си дързост. Спомни си вечерта, когато Джефри припадна, мъртвопиян, в Дайв в Хамбург и Вали се качи на сцената и свири соло китара без репетиции. Безгрижни дни.

А сега Дейв имаше деветгодишен опит. Това беше по-дълго от цялата кариера на много поп звезди. Въпреки това потреперваше, докато зрителите се стичаха, купуваха бира, фланелки и хотдог и до един разчитаха той да им осигури една страхотна вечер.

Млада жена от компанията, която разпространяваше Нели Рекърдс, влезе в гримьорната му и го попита има ли нужда от нещо. Носеше разкроени панталони и потниче и се перчеше със съвършената си фигура.

— Не, благодаря, милинка — отвърна Дейв.

Във всички гримьорни имаше бар с бира и твърд алкохол, газирани напитки, лед и по един стек цигари.

— Ако искаш нещо за отпускане, имам — продължи момичето.

Дейв поклати глава. Тъкмо сега не искаше дрога. Можеше да изпуши една трева след концерта.

— Или ако мога, нали знаеш, да направя нещо… — не се отказваше момичето.

Предлагаше му секс. Беше от най-красивите тънки калифорнийски блондинки, тоест наистина много красива, но Дейв не беше в настроение.

Не беше в настроение от последната среща с Бийп насам.

— Може би след концерта — отвърна той и си помисли: „Ако се напия достатъчно“. Накрая каза твърдо: — Оценявам предложението, но точно сега искам да се разкараш.

Момичето не се обиди.

— Кажи ми, ако си промениш намеренията! — бодро каза тя и излезе.

Тазвечерният концерт беше в полза на Джордж Макгавърн. Неговата избирателна кампания успя да върне младите хора към политиката. Дейв знаеше, че в Европа Макгавърн ще мине за умерен, докато тук го смятаха за левичар. Суровата му критика за Виетнамската война доставяше удоволствие на либералите, а той говореше авторитетно заради бойния си опит във Втората световна война.

Сестрата на Дейв, Иви, дойде в гримьорната да му пожелае успех. Облякла се беше така, че да не я разпознаят — косите й бяха прибрани под кепе от туид, носеше слънчеви очила и рокерско яке.

— Прибирам се в Англия — каза тя.

Това го изненада.

— Знам, не пишат за тебе лоши работи след онази снимка в Ханой, но…

Иви поклати глава.

— По-лошо е. Днес ме мразят толкова горещо, колкото ме обичаха преди една година. Оскар Уайлд е забелязал този феномен — едното се превръща в другото смайващо внезапно.

— Мислех, че ще го превъзмогнеш.

— Така беше, за известно време. Но от шест месеца не са ми предлагали прилична роля. Мога да играя смелото момиче в един спагети-уестърн, стриптийзьорка в някакъв забутан театър и която си искам роля в Иисус Христос суперзвезда по време на турнето в Австралия.

— Съжалявам. Нямах представа.

— Това не стана спонтанно.

— Какво искаш да кажеш?

— Няколко журналисти ми казаха, че са им се обадили от Белия дом.

— Било е организирано?

— Така смятам. Виж сега, аз бях знаменитост, която нападаше Никсън при всеки сгоден случай. Не е изненадващо, че той ми заби нож, когато бях достатъчно глупава да му дам тази възможност. Даже не е нечестно: аз правя всичко по силите си, за да остане той без работа.

— Малко множко е за теб.

— А може и да не е Никсън. Кой наш познат работи в Белия дом?

— Братът на Бийп? — Дейв не можеше да повярва. — Кам ти е причинил това?

— Навремето в Лондон той се влюби в мен, а аз го отсвирих малко грубичко.

— И той се сърди толкова години?

— Не мога да го докажа.

— Гадина с гадина!

— И така, пуснах готината холивудска къща на пазара, продадох кабриото и опаковах сбирката съвременно изкуство.

— Какво ще правиш?

— Като начало — лейди Макбет.

— Ще бъдеш страхотна. Къде?

— Страдфорд на Ейвън. Постъпвам в Кралския Шекспиров театър.

— Една врата се затваря, а друга се отваря.

— Толкова съм щастлива, че пак ще играя Шекспир. Минаха десет години, откак играх Офелия в училище.

— Гола.

Иви се усмихна горчиво.

— Каква малка фукла бях.

— И беше добра актриса дори тогава.

Иви се изправи.

— Ще те оставя да се приготвиш. Наслади се на тази вечер, братче. Аз ще съм в публиката и ще подскачам.

— Кога тръгваш за Англия?

— Самолетът ми е утре.

— Кажи ми кога започвате да поставяте Макбет. Ще дойда да те гледам.

— Ще бъде мило.

Дейв излезе с Иви. Сцената беше временна, изградена в единия край на игрището. Зад нея цяла орда помощници, озвучители, хора от звукозаписната компания и привилегировани журналисти се мотаеха по тревата. Гримьорните всъщност бяха шатри, разположени в оградена с въже зона.

Бъз и Лу бяха тук, но от Вали нямаше и следа. Дейв разчиташе Бийп да го доведе навреме. Тревожно се питаше къде ли са сега.

Малко след като Иви си тръгна, родителите на Бийп дойдоха зад сцената. Дейв отново беше в добри отношения с Бела и Уди. Реши да не им предава подозренията на Иви, че Кам настройва пресата срещу нея. Демократи открай време, те и без друго вече се дразнеха, че синът им работи за Никсън.

Дейв искаше да знае мнението на Уди за шансовете на Макгавърн.

— Джордж Макгавърн има един проблем — обясни Уди. — За да бие Хюбърт Хъмфри и да получи номинацията, той се принуди да прекърши властта на старите барони на Демократическата партия, градските кметове, губернаторите на щатите и шефовете на профсъюзите.

Дейв не беше проследил това в подробности.

— И как успя?

— След бъркотията в Чикаго през шестдесет и осма, партията пренаписа правилата, а Макгавърн беше председател на комисията, която направи това.

— И защо е проблем?

— Защото старите брокери на властта не искат да работят за него. Някои го презират дотолкова, че започнаха движението Демократи за Никсън.

— Младите хора го харесват.

— Трябва да се надяваме, че това ще е достатъчно.

Най-сетне Бийп пристигна с Вали. Семейство Дюър отидоха в неговата гримьорна. Дейв облече сценичния си костюм — червен гащеризон и рокерски ботуши. Направи няколко упражнения за подгряване на гласа. Докато пееше гами, влезе Бийп.

Тя го дари със слънчева усмивка и целувка по бузата. Както винаги, озари помещението със самото си влизане. „Не трябваше да я оставям да си иде“, помисли Дейв. „Що за идиот съм?“

— Как е Вали? — попита той притеснено.

— Взе малко дрога, колкото да изкара концерта. Като слезе от сцената, ще се надруса. Може да свири.

— Слава Богу.

Бийп беше със сатенени шорти и бюстие с пайети. Малко беше наддала на тегло от записа на албума насам, както забеляза Дейв: бюстът й беше понатежал и дори имаше сладко малко коремче. Той й предложи питие. Тя поиска кола.

— Запали си цигара.

— Отказах ги.

— Затова си наддала.

— Не, не е затова.

— Не беше забележка. Изглеждаш възхитително.

— Ще напусна Вали.

Това го потресе. Извърна се от бара и я зяпна.

— Олеле. Той знае ли вече?

— Ще му кажа довечера, след концерта.

— Какво облекчение. Ами всичко, което ми наговори — че искаш да не си такава егоистка и да спасиш живота на Вали?

— Имам по-важен живот за спасяване.

— Своя?

— На бебето ми.

— Иисусе Христе. Бременна си.

— В третия месец.

— Затова фигурата ти е променена.

— А от пушенето ми се гади. Даже и трева не пуша вече.

Високоговорителят в гримьорната, марка Таной, изпука и нечий глас обяви:

— Пет минути до излизането на сцената, народе. Всички сценични техници да са по местата си.

— Щом си бременна, защо тогава напускаш Вали? — попита Дейв.

— Нямам намерение да отглеждам дете в такава среда. Едно е да жертвам самата себе си, друго е да причинявам нещо подобно на дете. То ще има нормален живот.

— Къде ще идеш?

— Връщам се при мама и татко — тя тръсна глава в почуда. — Невероятно е. В продължение на десет години правя каквото мога, за да ги разкарам, но когато ми потрябва помощта им, те просто казаха „да“. Изумително е, мамицата му.

Високоговорителят обяви:

— Една минута, хора. Членовете на групата са любезно поканени да отидат в крилата, когато са готови.

Една мисъл порази Дейв.

— Три месеца…

— Не знам чие е бебето. Заченах, докато записвахте албума. Бях на хапчета, но понякога ги забравям, особено като се гипсирам.

— Но ти ми каза, че двамата с Вали рядко правите секс.

— Рядко не значи никога. Бих казала, че вероятността бебето да е на Вали е десет процента.

— Значи е деветдесет процента мое.

Лу надникна в шатрата.

— Излизаме — каза той.

— Идвам — отвърна Дейв.

Лу се махна и Дейв каза на Бийп:

— Ела да живееш с мен.

Тя го зяпна.

— Сериозно ли?

— Да.

— Дори детето да не е твое.

— Сигурен съм, че ще обичам твоето бебе. Обичам теб. По дяволите, обичам и Вали. Ела да живееш с мен, моля те.

— Божичко — възкликна тя и заплака. — Надявах се и се молех да го кажеш.

— Означава ли това, че ще дойдеш?

— Разбира се. За това копнеех.

Дейв имаше чувството, че слънцето изгрява.

— Е, тогава това и ще направим.

— А какво ще правим с Вали? Не искам той да умре.

— Имам една идея — отговори Дейв. — Ще ти кажа след шоуто.

— Излизай на сцената. Чакат те.

— Знам — той нежно я целуна по устните. Тя го обхвана с ръце и го прегърна. — Обичам те — каза Дейв.

— И аз те обичам. Не бях с ума си да те изпусна.

— Не го прави отново.

— Никога.

Дейв излезе. Притича през тревата и се качи по стълбите към кулисите, където го чакаха другите. После му дойде идея.

— Забравих нещо — каза той.

— Какво? Китарите са на сцената — отвърна Бъз раздразнително.

Дейв не отговори. Отърча обратно до гримьорната си. Бийп още беше там, седеше и бършеше очи.

— Ще се оженим ли? — попита Дейв.

— Добре — отговори Бийп.

Дейв пак хукна към кулисите.

— Всички ли са добре? — попита той.

Всички бяха добре.

Дейв изведе групата на сцената.

* * *

Клаус Крон покани Ребека на питие след заседанието на градския парламент в Хамбург.

Ребека се смути. Бяха минали четири години, откакто тя прекрати тяхната любовна афера. Знаеше, че през последната година Клаус излиза с една хубава жена, която отговаря за членството в някакъв профсъюз. В същото време Клаус ставаше все по-влиятелен в Свободната демократическа партия, към която принадлежеше и Ребека. Клаус и приятелката му бяха подходяща двойка. Всъщност, Ребека беше чувала, че планират да се оженят.

Затова го изгледа обезсърчаващо.

— Не в Яхт — побърза да уточни Клаус. — На някое не толкова потайно място.

Ребека се успокои и се разсмя.

Отидоха в един бар в центъра, недалеч от сградата на градската управа. За доброто старо време Ребека поръча чаша Зект.

— Минавам направо на въпроса — каза Клаус, още щом получиха питиетата. — Искаме да се явиш на избори за националния парламент.

— О! — възкликна тя. — По-малко щях да се изненадам, ако беше опитал да ме сваляш.

Клаус се усмихна.

— Не се изненадвай. Ти си интелигентна и привлекателна, говориш добре и хората те харесват. Тук, в Хамбург, те уважават хора от всички партии. Имаш почти десет години опит в политиката. Ще бъдеш много ценна.

— Но е толкова внезапно.

— Изборите винаги изглеждат внезапни.

Канцлерът Вили Бранд беше организирал предсрочни избори, които щяха да се проведат след осем седмици. Ако Ребека приемеше, можеше да стане депутат преди Коледа.

Когато преодоля изненадата, Ребека усети, че няма търпение. Нейното страстно желание беше Германия да се обедини отново, за да може тя самата и още хиляди германци да се съберат със семействата си. Никога нямаше да постигне това в местната политика, но като депутат в националния парламент можеше да има известно влияние.

Свободните демократи, нейната партия, бяха в коалиционното правителство заедно със социалдемократите на Вили Бранд. Ребека беше съгласна с неговата Остполитик — опит за контакт с Изтока въпреки Стената. Вярваше, че това е най-бързият начин да се отслаби източногерманският режим.

— Ще трябва да разговарям със съпруга си — каза тя.

— Знаех, че ще кажеш това. Жените винаги го казват.

— Това би означавало да го оставям сам за много време.

— Така е със съпрузите на всички депутати.

— Но моят съпруг е специален.

— Наистина.

— Ще говоря с него тази вечер — каза Ребека и стана.

Клаус също стана.

— Нещо лично…

— Какво?

— Ние се познаваме много добре.

— Да…

— Това е твоята съдба — той говореше сериозно. — Призванието ти е да бъдеш политик на национално ниво. Всичко по-малко от това ще бъде похабяване на таланта ти. Престъпно похабяване. Убеден съм.

Ребека се изненада на сериозността му.

— Благодаря ти.

Докато шофираше към дома, тя се чувстваше едновременно възторжена и замаяна. Внезапно се отваряше ново бъдеще. Мислила беше за националната политика, но се страхуваше, че ще й бъде прекалено трудно бидейки жена и съпруга на инвалид. Но сега, когато това стана повече от фантазия, Ребека гореше от желание.

От друга страна, какво щеше да прави Бернд?

Ребека паркира и се втурна у дома. Бернд седеше до кухненската маса в инвалидната си количка и оценяваше училищни работи с остър червен молив. Беше се съблякъл и носеше халат, който можеше да си сложи сам. За него най-трудната дреха бяха панталоните.

Ребека веднага му каза за предложението на Клаус.

— Преди да отговориш, нека ти кажа още нещо. Ако не искаш да го правя, няма да го правя. Без спорове, без съжаления, без обвинения. Ние сме партньори и това означава, че никой от нас няма право да променя живота ни едностранно.

— Благодаря — рече Бернд. — Но нека обсъдим подробностите.

— Бундестагът заседава от понеделник до петък в около двадесет седмици годишно и присъствието е задължително.

— Значи средно в годината ти ще отсъстваш около осемдесет нощи. Мога да се справя с това, особено ако вземем медицинска сестра, която да идва и да ми помага сутрин.

— Ще имаш ли нещо против?

— Разбира се, че ще имам. Но несъмнено така нощите ти у дома ще са по-сладки.

— Бернд, ти си толкова добър.

— Ти трябва да го направиш. Това е твоята съдба.

За миг Ребека се разсмя.

— И Клаус каза същото.

— Не се изненадвам.

И съпругът, и бившият й любовник смятаха, че трябва да го направи. Тя — също. Притесняваше се: вярваше, че може, но щеше да е трудно. Националната политика беше по-тежка и по-грозна от местното управление. Пресата щеше да е злостна.

„Мама ще се гордее с мен“, помисли Ребека. Карла трябваше да е водач и навярно щеше да стане, ако не беше затворена в Източна Германия като в тъмница. Тя щеше да се вълнува, че дъщеря й осъществява нейната съсипана амбиция.

Обсъдиха всичко през следващите три вечери, а на четвъртата пристигна Дейв Уилямс.

Не го очакваха. Ребека се удиви, като го видя на прага, с кафяво велурено сако и с малък куфар с етикет от хамбургското летище.

— Можеше да се обадиш! — каза Ребека на английски.

— Загубих ти телефона — отвърна той на немски.

Тя го целуна по бузата.

— Каква чудесна изненада!

Ребека хареса Дейв още по времето, когато Плъм Нели свиреха на „Репербан“, а момчетата дойдоха тук за единственото си свястно хапване за цяла седмица. Дейв беше добър за Вали, чийто талант разцъфтя в партньорството им.

Дейв влезе в кухнята, остави куфара и се здрависа с Бернд.

— От Лондон ли пристигаш? — попита Бернд.

— От Сан Франциско. Пътувах двадесет и четири часа — както обикновено, разговаряха на някаква смесица от английски и немски.

Ребека сложи кафе. Щом се отърси от изненадата, тя се досети, че Дейв трябва да има специална причина да ги посети и се разтревожи. Дейв обясняваше на Бернд за звукозаписното студио, но Ребека го прекъсна.

— Защо си тук, Дейв? Нещо не е наред ли?

— Да. Вали.

Сърцето на Ребека прескочи един удар.

— Какво има? Кажи ми! Не е умрял…

— Не, жив е. Но е хероинов наркоман.

— О, не — Ребека тежко седна. — О, не — повтори тя и зарови лицето си в ръце.

— Има и още — продължи Дейв. — Бийп го напуска. Бременна е и не иска да отглежда детето си в такава среда.

— О, бедното ми братче.

— Какво ще прави Бийп? — попита Бернд.

— Мести се в Дейзи Фарм при мен.

— О — Ребека видя, че Дейв се чувства неудобно. Предположи, че той е подновил връзката си с Бийп. Това можеше единствено да влоши положението на брат й. — Какво можем да направим за Вали?

— Очевидно той трябва да се откаже от хероина.

— Мислиш ли, че може?

— С подходяща помощ. Има програми в Щатите и в Европа, които съчетават терапията с химически заместител, обикновено метадон. Но Вали живее в „Хайт-Ашбъри“. Там на всеки ъгъл има дилъри. Ако сам не излезе да купи, някой от тях ще почука на вратата му. Просто е твърде лесно да пропадне.

— Значи трябва да се премести?

— Мисля, че трябва да се премести тук.

— Божичко.

— Според мен ако живее с вас, ще може да зареже навика.

Ребека погледна Бернд.

— Загрижен съм за теб — каза той. — Имаш работа и политическа кариера. Привързан съм към Вали, не на последно място, защото ти го обичаш. Но не искам да жертваш живота си за него.

— Няма да е завинаги — побърза да се намеси Дейв. — Но ако успеете да го опазите чист и трезвен една година…

Ребека продължаваше да гледа Бернд.

— Няма да пожертвам живота си. Но може да го позабавя за година.

— Ако откажеш мястото в Бундестага сега, предложението може и да не бъде подновено никога.

— Знам.

Дейв каза на Ребека:

— Искам да дойдеш с мен в Сан Франциско и да убедиш Вали.

— Кога?

— Утре ще е добре. Вече съм резервирал места.

— Утре!

„Ала наистина нямам избор“, разсъди Ребека. Заложен беше животът на Вали. Нищо не можеше да се мери с това. Тя щеше да го сложи на първо място; разбира се, че щеше да го направи. Надали беше нужно и да се замисля за това.

Въпреки това й стана тъжно, че се отклонява от вълнуващата перспектива, която й беше предложена за толкова кратко.

— Какво казахте преди малко за Бундестага? — попита Дейв.

— Нищо — отвърна Ребека. — Просто нещо, с което мислех да се заема. Но ще дойда с теб в Сан Франциско, естествено.

— Утре?

— Да.

— Благодаря ти.

Ребека стана.

— Ще си приготвя една чанта.