Кен Фолет
Прагът на вечността (35)

34.

Апартаментът на Джордж заемаше горния етаж на висока, тясна викторианска жилищна сграда в квартала на Капитолия. Той предпочиташе това пред модерните сгради — харесваше пропорциите на стаите от деветнадесети век. Имаше кожени кресла, музикална уредба, много книжни лавици и прости платнени щори, вместо префърцунени драперии по прозорците.

Изглеждаше още по-добре с Верина вътре.

Харесваше да я гледа как върши ежедневните неща в дома му — как сяда на канапето и изритва обувките си, как прави кафе по бельо, как стои гола в банята и мие съвършените си зъби. Най-много харесваше да я гледа как спи в леглото му, както бе сега, с леко разтворени меки устни, с отпуснато красиво лице, а дългата тънка ръка бе отхвърлена назад и разкриваше странно привлекателната подмишница. Наведе се над нея и я целуна там. Тя измърмори нещо, но не се събуди.

Верина оставаше при него при всяко свое идване във Вашингтон — около веднъж месечно. Това побъркваше Джордж. Той я желаеше непрестанно. Тя обаче не искаше да зареже работата си за Мартин Лутър Кинг в Атланта, а Джордж не можеше да остави Боби Кенеди. Тъй че не можеха да направят нищо.

Джордж стана и отиде до кухнята гол. Сложи да направи кафе и се замисли за Боби, който носеше дрехите на брат си, прекарваше твърде много време на гроба му да държи ръцете на вдовицата му Джаки и оставяше политическата му кариера да отиде по дяволите.

Боби беше любимецът на публиката за вицепрезидент. Президентът Джонсън не го бе помолил да му стане партньор през ноември, но не го беше и отписал. Двамата не се харесваха, но това не означаваше, че няма да се обединят за победа на Демократическата партия.

Както и да е, Боби трябваше да положи съвсем малко усилие, за да стане приятел на Джонсън. Малко ласкателство вършеше много работа при Линдън. Джордж го бе планирал с приятеля си Скип Дикерсън — близък на Джонсън човек. Един обяд за Джонсън във вирджинското имение на Боби и Етел, Хикъри Хил; няколко топли ръкостискания пред всички в коридорите на Капитолия; реч, в която Боби да заяви, че Линдън е достоен наследник на брат му; можеше да се направи лесно.

Джордж се надяваше да стане. Една кампания можеше да извади Боби от вцепенението му. А и Джордж се наслаждаваше от възможността да работи в кампания за президентски избори.

Боби можеше да направи нещо важно от като цяло незначителния пост на вицепрезидента, точно както бе сторил с поста на главния прокурор. Щеше да стане високопоставен застъпник на неща, в които вярва, като гражданските права.

Но най-напред Боби трябваше да бъде съживен.

Джордж сипа две чаши кафе и се върна в спалнята. Преди да се пъхне отново под завивките, включи телевизора. Имаше телевизори във всяка стая като Елвис — чувстваше се неудобно, ако няма достъп до новините твърде дълго време.

— Нека видим кой е спечелил вътрешнопартийния избор на републиканците в Калифорния — рече той.

— Толкова си романтичен, скъпи, та ми иде да умра — сънливо произнесе Верина.

Джордж се разсмя. Верина често го караше да се смее. Това бе една от най-хубавите й черти.

— С кого се опитваш да се майтапиш? — попита я той. — И ти искаш да гледаш новините.

— Дадено, прав си.

Тя се надигна и сръбна от кафето си. Чаршафът се смъкна от нея и Джордж трябваше да се насили да откъсне поглед и да се взре в екрана.

Водещите кандидати за републиканската номинация бяха Бари Голдуотър, сенатор от Аризона от дясното крило, и либералният губернатор на Ню Йорк Нелсън Рокфелер. Голдуотър бе екстремист, който мразеше профсъюзите, държавните помощи, Съветския съюз, но най-вече — гражданските права. Рокфелер бе интеграционист и поклонник на Мартин Лутър Кинг.

Досега бяха близки по резултат, но резултатът от вчерашния вътрешнопартиен избор в Калифорния щеше да бъде решаващ. Победителят щеше да вземе всички делегати от щата — около петнадесет процента от всички делегати на републиканската конвенция. Който бе спечелил вчера, той почти сигурно щеше да бъде републиканският кандидат за президент.

Рекламите свършиха, дойдоха новините и изборът бе номер едно. Голдуотър бе спечелил. С малко — 52 на 48 процента, но държеше всички калифорнийски делегати.

— По дяволите — рече Джордж.

— Амин за това — възрази Верина.

— Това са наистина лоши новини. Един от двамата кандидати за президент ще бъде сериозен расист.

— А може би това са добри новини — продължи Верина. — Може би всички разумни републиканци ще гласуват за Демократическата партия, за да не допуснат Голдуотър.

— Да се надяваме на това.

Телефонът иззвъня и Джордж вдигна слушалката през леглото. Веднага разпозна южняшкото провлачване на Скип Дикерсън, който го запита:

— Ти видя ли резултата?

— Проклетият Голдуотър спечели — отвърна Джордж.

— Според нас това са добри новини — продължи Скип. — Рокфелер можеше и да бие нашия човек, но Голдуотър е твърде консервативен. През ноември Джонсън ще помете пода с него.

— Това мислят и хората на Мартин Лутър Кинг.

— Откъде знаеш това?

Джордж знаеше, понеже Верина му бе казала.

— Говорих… с някои от тях.

— Вече? Та резултатът излезе одеве. Ти да не си в леглото до доктор Кинг, а, Джордж?

Джордж се засмя.

— Няма значение с кого съм в леглото. Какво ти каза Джонсън, когато му съобщи резултата?

Скип се поколеба.

— Няма да ти хареса.

— Виж сега, трябва да знам.

— Е, той рече: „Сега мога да победя и без помощта на оня дребосък“.

Извинявам се, но ти ме попита.

— Проклятие.

Дребосъкът беше Боби. Джордж веднага схвана политическата сметка на Джонсън. Ако негов съперник бе Рокфелер, то Джонсън щеше да трябва да работи здраво за либералните гласове и Боби като вицепрезидент щеше да му помогне за тях. Срещу Голдуотър обаче той можеше автоматично да разчита на всички либерални демократи, а и на много либерални републиканци. Сега за него ставаше проблем да си осигури гласовете на бялата работническа класа — много от тях бяха расисти. Значи повече нямаше нужда от Боби — всъщност сега Боби щеше да му бъде в тежест.

— Съжалявам, Джордж, но знаеш, че това е Реалполитик — заключи Скип.

— Даа. Ще кажа на Боби. Макар че вероятно се е усетил. Благодаря, че ми каза.

— Не се съмнявай.

Джордж окачи слушалката и се обърна към Верина:

— Джонсън вече не иска Боби за кандидат за вице.

— Има логика. Той не харесва Боби, а и вече няма нужда от него. Кого ли ще вземе вместо него?

— Джийн Маккарти, Хюбърт Хъмфри или Томас Дод.

— Какво става с Боби при това положение?

— Там е работата, я.

Джордж се надигна, свали звука на телевизора до шепот и се върна в леглото.

— От убийството нататък Боби е безполезен като главен прокурор. Продължавам да го натискам за делата срещу южните щати, които пречат на черните да гласуват, но той не е наистина заинтересован. Забравил е и за организираната престъпност — а там действаше толкова добре! Осъдихме Джими Хофа, а Боби даже не забеляза това.

Верина проницателно го запита:

— Добре, а какво става с теб при това положение?

Тя бе един от малцината, които мислеха с няколко хода напред като самия Джордж.

— Може да напусна — отвърна Джордж.

— Охо.

— От няколко месеца направо ходя по вода, но няма да го правя още дълго време. Ако Боби наистина е бита карта, аз ще продължа напред. Възхищавам му се повече, отколкото на който и да е друг, но няма да пожертвам живота си за него.

— Какво ще правиш?

— Вероятно бих могъл да получа добра работа в някоя вашингтонска правна фирма. Имам тригодишен опит от Министерството на правосъдието, а това е доста ценно.

— Не вземат много негри на работа.

— Вярно е и много от фирмите даже няма да ме поканят на събеседване. Други обаче може да ме вземат, просто за да докажат, че са либерални.

— Наистина?

— Нещата се менят. Линдън е наистина решен по въпроса за равните възможности. Изпрати на Боби оплакване колко малко жени с юридическо образование било вземало Министерството на правосъдието.

— Добре за Джонсън!

— Боби направо побесня.

— Значи ще работиш за някоя юридическа фирма.

— Ако остана във Вашингтон.

— Къде другаде би отишъл?

— Атланта. Ако доктор Кинг все още ме иска.

— Ще отидеш в Атланта — замислено произнесе Верина.

— Бих могъл.

Настъпи тишина. И двамата гледаха екрана. Говорителят им съобщи, че сливиците на Ринго Стар били възпалени.

— Отида ли в Атланта, ще можем да бъдем заедно през цялото време — продължи Джордж.

Тя изглеждаше замислена.

— Това ще ти хареса ли? — попита я той.

Тя отново не каза нищо.

Той разбираше защо. Не й каза по какъв начин ще бъдат заедно. Не го беше планирал, но стигнаха до мига, в който трябваше да решават дали да създават семейство.

Верина очакваше неговото предложение.

В ума му неканен се появи образът на Мария Самърс. Той се поколеба. Телефонът издрънча.

Джордж го вдигна. Беше Боби.

— Ей, Джордж, ставай — весело го подхвана той.

Джордж се съсредоточи и опита за минутка да отпъди от главата си мисълта за брака. Боби звучеше по-щастливо в сравнение с доста време.

— Видя ли резултата от Калифорния? — попита го Джордж.

— Да. Това значи, че не трябвам на Линдън. Значи ще се боря за сенаторско място. Ти какво смяташ по този въпрос?

Джордж се сащиса.

— Сенатор! За кой щат?

— Ню Йорк.

Значи Боби щеше да бъде в Сената. Може би щеше да пораздруса схванатите стари консерватори със сделките и протаканията им.

— Това е чудесно! — каза Джордж.

— Искам да участваш в предизборния ми екип. Ти какво ще кажеш?

Джордж погледна Верина. За малко да й предложи брак. Сега обаче нямаше да ходи в Атланта. Щеше да участва в кампанията, а при победа на Боби отново щеше да бъде във Вашингтон и да работи за сенатор Кенеди. Отново всичко се промени.

— Казвам да — произнесе Джордж. — Кога започваме?